Димитър Кирков
Балкански грешник (37) (Разказите на един авантюрист)

XXIV

Тежка бе последната ми нощ в Пирея. Будих се, ставах да пуша, кошмари ме мъчиха. Пак ми се присъни гигантската костенурка, дето за пръв път се яви в кръчмата на Тумбата. На разсъмване се унесох в по-дълбок сън и доста се успах. Като отворих очи, веднага скочих, разпъргавих се, изметох набързо, събрах най-потребното от багажа, затичах да се разплатя с хазяина. И в десет пуснах широката крачка към пристанището.

Нямаше откъде да мина другаде освен край кафене „Византия“. Щом свърнах от пресечката, видях тълпа отпред, а двама човека стърчаха на покрива. Ясно — Пазаити бе довел работници да съборят постройката. Приближих, смесих се с навалицата. Едни ругаеха, повечето разсъждаваха кой крив и кой прав, всеки викаше и спореше с останалите, а хората на покрива си вършеха своето — сваляха керемидите и по един дървен улей ги суркаха на земята.

Долу няколко парцаливи лица също не стояха със скръстени ръце — поемаха керемидите, къртеха дограмата, изхвърляха багаж от кафенето. Вдигнала се бе цяла камара — маси, столове, кафеджийските мангали, кошници и чували с боклуци. И там, сред купа, седнал на стол и малко по малко затрупан, се виждаше дядо Аргирис — вцепенен и сякаш забравен от всички. На коленете си крепеше десетина книги, завързани с канап.

И ето ти го — откъм дворчето се показа Пазаити, сподирен от неколцина стари клиенти. Свиреп, разгорещен, личеше, че от сутринта се наддумва с тълпата.

— Разкарай се! Полиция ще викна! — крещеше той. — Сто пъти съм предупреждавал дъртия! Съдебно решение имам!

— Душегубецо! Звяр такъв!

— Има право човекът — по закон постъпва!

— Къде е сега Зоица — да види дядо си! — развикаха се от всички страни, аз също разсвирепях и си пробих път между хората.

— Ламброс! — викнах. — Ела за малко!

— Ти още ли си тук бе, диване?! — вресна той, ама аз го дръпнах за ръкава и го отмъкнах настрани.

Една част от парите на Клио Филокали бях проиграл оная вечер, но повечето стояха, на топка ги държах в джоба си.

— Вземи това! — подадох му ги. — Остави дядо Аргирис! Нареди да върнат багажа и да сложат пак керемидите!

— Я се махай! — отблъсна ме той. — С тия пари ми доведи Зоица — тогава ще приказваме!

Напсувах го яката и си погледнах часовника — Караканьоти нямаше да чака. И точно в тоя миг всички забелязахме Теодорос Ликудис. Не знам в тълпата ли стоеше, сега ли бе дошъл, но никой нямаше да му обърне внимание, ако не беше стрелял над главата си. След гърмежа всеки звук пресекна и в тишината се чу глухият му глас:

— Ламброс Пазаити! Нямаш право да живееш! Осъдил съм те на застрелване!

Човешката тълпа е животно във всяко едно отношение. И инстинктът й е животински. С тоя именно инстинкт до един усетихме, че Теодорос ще изпълни присъдата си, и ония, дето бяха близо до Пазаити, стремглаво побягнаха настрани. И Ламброс повярва, че ще го трепят.

— Тео! Синко! — измуча той и с дива молба протегна ръце към убиеца си.

Деляха ги десетина крачки. Теодорос стискаше стар барабанлия револвер — без дума повече, наведе дулото и стреля.

— А-а! — Пазаити се хвана за сърцето и рухна на колене. — Те-ео! — профъфли с посинели сгърчени устни, а Теодорос пак наведе цевта и повторно стреля в него.

От силния удар на куршума тялото се отметна и се повали в прахта. Ни една чертица не трепваше по красивото каменно лице на древногръцкия бог, но гневът му не беше свършил и той за трети път се прицели и гръмна. Бездиханният труп помръдна от изстрела, все едно куршумът се заби в чувал с парцали…

И Теодорос Ликудис разтвори пръсти, револверът тупна на земята. Далеч откъм кея се чу полицейска свирка, с все сили стражар търчеше към нас. Отнякъде изпълзя камионетка, с ръмжене и тласъци се мъчеше да догони стражаря.

— Стой! Кой стреля?! — задъхано викна той, още преди да спре.

Не стана нужда от дълго разследване — Теодорос бе протегнал ръце, готови за белезници.

— Уби го! С три куршума! На решето… — спуснаха се неколцина към мъртвеца, но преди даже да го докоснат, той рипна на крака и затръска прахта от сакото си. Ни рани, ни кръв. Въобще не беше одраскан.

— Отцеубиец! Мерзавец! — зави Пазаити като цапардосано куче, син-зелен още от преживения страх.

А тълпата избухна като вулкан — и на нея много й дойде:

— Жив е!

— Не го улучи!

— Пак извади късмет шмекерът!

— Теодорос ще свърши нещо, че няма да се види!

— Всичката му работа такава!

— Божичко! Как мен не уби!…

Стражарите вече тикаха Теодорос Ликудис в полицейската камионетка. Неизвестно защо и дядо Аргирис изровиха от купчината с покъщнина — и него качиха вътре. Нямах минута за губене. Или трябваше да остана сред бъркотията, или да бягам при Караканьоти. Секунда се колебах, пък обърнах гръб на всичко и затичах към кея.

Капитанът бе запалил мотора.

— Къде ходиш?! Каква е тая стрелба? — викна раздразнено.

— Пазаити искаха да трепят! — хвърлих торбата и скочих след нея на борда. — Ама му се размина…

— И полиция довтаса, нали? Казах му да не се набива в очи! Изкуфя Ламброс!

И докато разправях какво и как е станало, гемията метър след метър напредваше в морето. След половин час сушата се виждаше като чертица. Беше слънчево, като тръгнахме, но следобед духна вятър, наслоиха се облаци и всичко посивя. Вълни се пенеха в носа ни, грамади ни подпираха отстрани и аз правех какво правех, но с едната ръка все бях вкопчен във въже — не дай, Боже, да падна във водата.

— Ако те бутна зад борда, ще доплуваш ли до Пирея? — смее се Караканьоти.

— Не си прави майтап! — викам. — Знам само кучешката и петдесет метра я изкарам, я не.

— Добре тогава. Изпълнил съм условието.

— Какво говориш?! — изплаших се да не е полудял. — За какво условие?

— Имам нещо за теб — казва. — Ама наредиха да ти го дам в открито море. Я дръж руля да го взема от кубрика.

Излезе той, плик държи:

— Братовчед ти Михалис го донесе рано-рано сутринта. Ти си му казал къде съм.

— Вярно — отвръщам. — Стана дума между другото.

— Добре — не ми дава още плика Караканьоти. — Само че капитаните първи четат писмата. Отворих го.

— Щом обичаят е такъв — трептя аз от нетърпение. — Какво пише?

— Там е работата, че не разбрах — намръщи се Караканьоти. — А горе-долу съм грамотен. На таен език е написано. И преди да ти го дам, ще ми признаеш кои сте вие двете братовчедчета и на какви езици се оправяте! Да не сте шпиони?!

— Сакън! — изтръпнах. — Какви шпиони те патили! Всичко ще ти кажа, но дай да го видя.

И протягам ръка, а в другата ми рулят трепери, вълните вече подмятат гемията, вятър свисти между въжетата и буря захваща.

— Влез в кубрика и запали фенера! — подаде ми го Караканьоти, но аз нямам търпение, веднага измъкнах листчето.

На български беше писмото, разбира се — както предполагах. По-лесно му бе на Михалис да пише на тоя „таен“ език. Аз дума по дума не мога да ти предам каквото прочетох, но съдържанието му помня добре. И не само съдържанието, а и моите сълзи и разкаяние. „Мите! — обръщаше се приятелят ми към мен, както едно време. — Пиша ти това писмо, след като се разделихме. Много мъчно ми стана, че те оставих така. Но ти си инат. Каквото да речех, щеше да сипеш масло в огъня. Като с двете драхми. Обичаш да се измъчваш. Едно ще ти кажа. Аз за Зоица няма да се оженя — заклевам се! И не защото не я харесвам, а защото никой никога няма да я обича колкото теб. И тя ще го разбере някой ден… Дано пак се видите двамата. Защото не вярвам, че и ти ще срещнеш втора като Зоя — толкова да й се предадеш. А най-много от всичко желая…“

От думите ли, от вятъра ли очите ми набъбнаха. Подсмъркнах, обърсах ги и рекох да обърна листа, но вихърът като циганче го грабна от ръката ми — лепна го на едно опънато въже, сякаш с кабърче го забоде. Не бях забелязал, че Караканьоти ме следи, защото той пусна кормилото и се метна след хартийката. Гемията мигом се наклони, вълна ме плисна целия, а писмото отлитна като снежинка в разбушуваната стихия…

— Изправи руля! Дръж на юг! — зверски командваше Караканьоти, докато събираше предното платно, а аз успокоих гемията, мокър до кости, без да различавам вече дали горчилката в устата ми е от сълзите или от морската вода. И никога няма да си простя, че изпуснах последните думи на Михалис и не чух голямото му желание…

Докачили бяхме, изглежда, периферията на бурята, защото още преди мръкване усещахме само далечните й пориви.

— Сополи ще ми точиш! — насмешливо рече Караканьоти. — Пред мен не позволявам! Какво толкоз ти пишеше братовчедът?

— Не ми е братовчед той, капитане — почнах. — Повече от брат ми беше…

И продължих, както не смятах, че ще стане. Причината не бе само във въпроса на Караканьоти кои сме, в съмнението му, че сме шпиони. Пак можех да тръсна някоя лъжа. Но душата ми беше омекнала оная привечер, краката й се клатеха от целия мой товар. Сигурно толкова самотен съм бил, че търсех да прехвърля бремето и другиму. С тайната си да се докосна до чужда душа, че да ме разбере тя и пожали. А разбойникът ми беше останал едничък на света — за майка и баща, за приятел и учител. С една дума, ред по ред разказах на Караканьоти за Пазарджик и Парашкевов, за убийството на Станев и бягството през границата, за лутането ни и как попаднахме в драмската полиция. Разправих му като пред последно причастие…

Той не ме прекъсваше, гледаше примижал напред и с една ръка държеше руля отдясно, а аз го бях хванал отляво, леко местех, накъдето помръдваше той, сякаш двамата заедно управлявахме гемията. Като спрях да си взема дъх, Караканьоти се обади:

— Добре сте сторили. Не се кай!

— Клетва се клехме с Михалис да мълчим. Кой издаде — на място да умре… Затова криехме, капитане.

— Все едно в морето си го хвърлил — кимна той към тъмните талази. — Едно сте сгрешили. Оня там, Парашкевов — и него трябваше да изтръскате за парите.

— Къде ти! И през ум не ни е минало!

— Аджамия си бил. Ще се научиш! — успокои ме Караканьоти. — И не е толкоз зле, че си българин.

— Познаваш ли други?

— Момъка, дето умря от рани край Драма. Харна работа вършехме двамата… Бог да го прости! — рече след малко той и се прекръсти. — А какво забъркахте в Пирея? Защо се скарахте?

— Заради жена — отвърнах. — Пак за нея ми пишеше Михалис…

— За жена?! — кипна Караканьоти. — Аз куче не бия заради жена — вие да се смразявате! И каква беше тая жена? Принцеса ли?

— Ученичка… На един кафеджия внучката — подхванах, а той цъкаше, възмущаваше се на глупостите ми, подхилкваше се за туй-онуй, така че аз доста съкратих от случките и преживелиците.

— В гръцки възел сте се преплели — рече накрая. — Има такъв морски възел, старите барби го знаят. Ама Караканьоти го развързва, Караканьоти няма да остави да ми се мокриш като сюнгер!

— Ех! — въздъхнах. — Да беше нещо с ръце да го оправиш…

— Я слушай! — сряза ме той. — Казваш, че голяма любов те хванала. А знаеш ли какъв е лекът за тая болест? Голямата любов се лекува с малка любов! Професор го е рекъл и веднъж завинаги го запомни! След два дни на такова местенце ще те заведа, че не само ученичката ще забравиш, ами самата Клио Филокали на ученичка ще ти се стори…

А моята изповед поразвърза малко устата му. Каза ми тоя път Караканьоти къде се кани да ходим и какво да вършим. Голяма далавера бе замислил. Много щяхме да спечелим…

За мен най-красива гледка на света е изгревът на слънцето. Дори в опушените градища, с небостъргачите. А оная утрин бе сред редките по хубост. Водата още помнеше снощната буря, бавни талази се вдигаха и спускаха и морето блещукаше с неизброимите си очи срещу слънцето, сякаш бе обсипано с елмази. Слаб ветрец се галеше в платната, на руля Караканьоти мрънкаше една безкрайна песен, позната ми от предишното пътуване. Запалих примуса, сварих кафе за двамата и седнах на един сандък до него.

Вдясно, на миля-две от нас изникна скала като гнил зъб в ченето на старица.

— Подводни камъни има там — посочи ми я капитанът. — Запомняй да знаеш!

И докато казваше това, иззад скалата се показа лодка, така ми се стори в началото. Вдигна Караканьоти бинокъла, погледа я и рече:

— Граничен катер. Ще си играем на криеница. Я, Димитраки, пали мотора!

Спуснах се, затрака двигателят и сред облаци синкав дим капитанът обърна носа към подводните камъни. По-близо бяхме до острова, отколкото катера, и с просто око забелязвах вече, че пред зъбатата скала има други канари в морето и точно в протоците между тях Караканьоти искаше да се скрием. Озърнах се — зад гърба ни идеше втора подобна лодка.

— Капитане — викнах, — виж отзад!

Вдигна той пак бинокъла и изпсува:

— Не ги е имало друг път тук! Ще ни сгащят! Димитраки — заповяда той, — дръж малко руля и веднага се събличай!

Влезе в кубрика, за миг изскочи, в ръка държи нещо като кемер — кожен пояс с много джобчета. Натъпкани бяха с жълтици. И сам взе да се съблича.

— Ама защо? — питам изплашено. — Какво си намислил?

— Слушай и мълчи! — кресна Караканьоти и за пръв път го видях тревожен. — Ще гледам да спася гемията, ама за всеки случай настрана ще стоиш. Извръщам за минута да те скрия от погледа на ония и ти веднага ще скочиш. По борда се плъзни и с нозе се отблъсни! И кучешката ли, котешката ли — ще доплуваш до брега. Каквото да стане — ще дойда да те взема! На острова живеят козари. При тях ще идеш! Хвърляй, хвърляй всичко да ти е по-свободно!

Разсъблякъл се бях, както майка ме е родила, а Караканьоти остана по бели гащи. Поясока стегна през рамо, закопча му катарамата.

— Чакай! — спря ме той. — Вземи за зор-заман! — И отвори едно от джобчетата, подаде ми три златни монети.

— Къде да ги сложа? — шашардисах се.

— Лапни ги! Хайде готов!

— Стой! Стой! — викнах и се спуснах към дрехите си.

На панталона имах предно джобче и там бях сложил двете драхми. Измъкнах монетата и заедно с жълтиците припряно я напъхах в устата.

— Ех! — махна Караканьоти с досада и бързо завъртя руля да ме прикрие от катерите.

Много стиснат и дребнав му се сторих в оня миг. Помисли, че за двете драхми ми е жал. Ама не подозираше той какво съм продал за тия пари. И не знаеше колко хиляди оставям в торбата си. Ще кажеш, положението е било напечено на живот и смърт, а аз съм имал време да се обиждам. Така е — смъртта те грабва с всичките ти кусури. Не забравих презрителното движение на ръката му и нямата ми уста за отговор. И ако някой ден се срещнем с Караканьоти на Страшния съд и ако Господ въобще ни разреши да разговаряме, най-напред ще му обясня какво значеше за мен оная монетка и че не съм толкоз нищожен. Защото такъв ме запомни той…

Отблъснах се по-далеч от винта, както Караканьоти нареди, и не виждах вече ни гемия, ни катери. На триста метра да съм бил от брега, но за мен бе все едно насред океана да ме хвърлят. Заджапах с крака и ръце, заблъсках с всички сили, без да съм сигурен напредвам ли, на място ли стоя. Но стискам съкровището с уста, както куче е захапало патица и я носи на господаря си. След много малко дъхът ми свърши, силиците — пресекнаха. Не мога, край! — мълниеносно ми мина през ума, а краката натежават, натежават надолу, водата вече не ще да ги крепи. И както бяха тръгнали те към дъното, напипаха твърдина. Сякаш Бог подложи десницата си да стъпя на нея! Ама как да стъпя?! Изопнал съм пръстите си като балерина, с върха на ноктите съм се закачил, а на повърхността само носът ми стърчи. Но разблъсках водата, закрачих бавно напред, както евреите са прегазили Червено море. По едно време хлътнах, пак зацапах в моя си стил, но добрият Господ отново ми подаде пръст да успокоя дишането и сърцето си.

Ако не бяха подводните камъни, положително щях да се удавя. Най-сетне набарах скала, която излизаше на брега, изплюх монетите в шепа и затичах. Миди и остри кремъци ми режеха ходилата, хлъзгави водорасли ме събаряха, но кой ти гледа — душа спасявам, изхвръкнах навън и залегнах зад едни камъни. Огледах се за по-сгодно място, още пет-шест метра нагоре изкачих. И сякаш заех тайна театрална ложа. Защото всичко, което стана, го гледах като на сцена, но от сцената мен не ме виждаха…

Караканьоти бе прекарал гемията в процепа между две канари, а на двеста-триста метра от него бяха спрели катерите. Преграждаха му пътя, но не смееха да нагазят в плитчините. С дебнене и изчакване щеше да е играта. На катерите различавах униформи, а на гемията, съвсем близо до моето място, нямаше никой. Капитанът бе във водата. А тя бистра, прозрачна — по дъното камъчетата се броят. Уловил се бе той за някаква издатина на борда и само лицето му се показваше навън. Оглеждаше обстановката. После се пусна и като риба се гмурна под кила на гемията. Показа око да разузнае от другата страна. С пет замаха Караканьоти можеше да доплува до брега и да се скрие като мен в камънаците. На сушата едва ли щяха да ни преследват. Но бягството той си бе оставил за последен изход — гемията искаше да опази.

От единия катер обаче го забелязаха и стреляха. Куршумът плесна във водата, а Караканьоти пак се гмурна да мине под кила. Господи! Долу той се извъртя с гръб към дъното и вече бе промушил главата и шията си, когато морският талаз повдигна и спусна гемията. Многотонна тежест притисна гърдите му. Далеч бях да чуя, но кълна се — чух как пропукаха костите и изхрущяха хрущялите! Гръдния кош ли му смаза килът, гръбнака ли му пречупи, но чух зловещото изпращяване, сякаш хребетът на гръцката земя се преломи.

Но Караканьоти не се остави. Впи ръце в дъното на гемията и с цялата си нечовешка сила напъна да я повдигне. И морето, дето го бе отгледало, помогна малко, но единствен на тоя свят Караканьоти можеше да мръдне такава грамада и той я откърти от гърдите си. Хлъзна се отсам и изплува на повърхността. Кървава диря порозови водата след него. От катерите зачаткаха карабини. Два или три пъти се показа още главата му и после златото го завлече в дълбината…

Тъй загина гръцкият юнак Караканьоти! Прибра морето своя син. И не знам век ли трябва да мине или повече, за да събере то отново сила, че да я даде така щедро на друг като непрежалимия мой капитан…

А аз драпах нагоре по стръмнините с хлипове и скимтене — по-далеч от тая смърт, по-далеч от куршумите. Бях лапнал пак монетите да не ми пречат в юмрука, защото по канари пълзях като змия, по сипеи се сгромолясвах, през бодливи храсталаци се промушвах и такъв — гол, мръсен и кървав от убожданията, спрях пред един каменен праг. На равнището на очите ми стояха два боси крака. Вдигнах лице — краката бяха на същество нискорасло, хилаво, с келява брада, израсла на фъндъци, и неподвижни птичи очи. Дебела сопа държеше в ръката си. Изплюх монетите да му кажа човешка дума, но съществото захвърли тоягата и побягна като щуро.

— Демон! Демон! — крещеше то. — Злато бълва! Пари блюва!

Козите наоколо се поразмърдаха зачудени, но бързо им мина, а аз се претърколих на каменната площадка и се проснах по корем. Дълго лежах на слънцето подобен на парче месо, докато козарят се върна…

Островчето Ксилокс спадаше към гръцката територия, но моят живот в Гърция беше свършил. А кое бе това същество, как живях с него и какво ми се случи на отсрещния бряг, из турските земи, е нещо отделно. Подсети ме докъде бях стигнал, ако напролет пак се видим в тая градинка…