Димитър Кирков
Балкански грешник (36) (Разказите на един авантюрист)

XXIII

Доста преди полунощ застанах на пост в дворчето на дядо Аргирис. Кафенето угасна, бледа светлинка надникна от прозореца на Зоя. Три-четири дни имаше до пълнолуние, месечината издаваше вече нощните тайни, но откъм улицата не можеше да се види къде се каня да се катеря. Стълбата лежеше край стената и лесно я опрях на един перваз под капандурата на стаичката. После минах насреща в сянката на двата кипариса и зачаках прав. След половин час и Зоя загаси лампата си. Имах часовник на ръката, но се ослушвах за пристанищния, и щом последният звън от камбаната му се разпиля над суша и море, задрапах по мердевена като котарак към суджуци.

Прозорецът беше открехнат и преди да прекрача вътре, помислих, че Зоя сигурно е заспала, а аз ще падна на колене пред възглавницата й и ще я събудя с целувка. Тя обаче също ме чакаше права до кревата, в дълга бяла нощница. Прегърнахме се жадно, без една дума да речем…

Аз няма да ти разправям нито поред, нито с подробности за двата сладки и мъчителни часа при Зоя. Ще призная само, че тя не допусна онова, което смяташ, че сме сторили. „Мъж не ме е докосвал и цяла ще застана пред олтара и жениха си, независимо кой е той. На Света Богородица съм се клела.“ Това бе твърдината на нейното девство. Не знам как я удържа тя, защото пред тази твърдина, там, където аз разгръщах своето настъпление, Зоя бе любеща и нежна. Цялата бе порив, трепет, за пръв път пробудена страст…

Сигурен съм, че ако ме чуе някое съвременно маце, презрително ще каже: „Мазохисти! Скапаняци! Хабер си нямат от секс! И какво е пазела оная патка — съкровище ли?!“ Известно ми е също, че отдавна девствеността се няма за нищо, официална статистика се води даже колко са се простили с нея на дванайсет, колко на тринайсет години, така че докато завършат прогимназия, реликви остават неначенати. На общото течение няма да се противопоставям и да защитавам Зоя.

Или пък сваляч ако разбере за някого, че два часа е натискал мома в леглото, без да я чукне ни веднъж, за главата ще се хване. „Левак! — ще изпищи той. — Ела батко да те научи! Как тъй ще се опъва?!“ Тъй… — смирено ще кажа. Жена никога не съм насилвал и благодаря на Бога, че ме опази от такава гнусота. Защото доброволки се случваха достатъчно, а Зоя… Зоя беше друго нещо.

В днешно време темата за секса е гигантска. Светът я дъвче денонощно и главно май за нея живее, но аз сега няма да се притурям към останалите. Важното е, че такива като Зоя тогава имаше доста, а такива като мен, дето уважаваха задръжките на подобни девици, също имаше доста. А предразсъдък ли е било, ценност ли, правилно ли постъпихме със Зоя, сгрешихме ли — е съвсем друг въпрос. Не се съмнявам, че ако бях по-груб и настойчив, ако пробиех твърдината, другояче щяха да се развият събитията. Но тогава друг човек щеше да ти разправя за друг живот…

Зоя бе изхлузила раменца през деколтето на нощницата и тя се бе смъкнала до кръста й. Аз си бях свалил ризата. И не остана местенце по голата ни кожа, което да не изпихме с целувки. Толкоз. Все едно кентавър прегръщах. Отгоре мила девица, отдолу копита ритат…

Пак настояваш да разбереш — не съжалявам ли. Колебая се какво да река. Мъчително беше това въздържание, противоприродно. Не знам как организмът на Зоя понесе стискането, но на мен природата злобно ми отмъсти. И все пак… На сластни жени съм попадал, всеотдайни жрици на любовта са ме обичали и техните ласки не бих заменил за Зоините, ако си говорим откровено. Но и вълненията си от оная девствена нощ със Зоя не бих заменил за нищо. Щастието от първата ни прегръдка, устрема си, копнежа си не бих заменил. Затова ще кажа — не съжалявам! А като си помисля — то всъщност Зоя ми отдаде всичко, което можеше да даде от себе си…

Един разговор водехме ние тогава шепнешком — накъсан между милувките, повтарящ се, недовършен.

— Зоя, ще убия Ламброс! — казвах аз. — Сутринта ще купя пистолет и на обед ще го застрелям…

— Няма да го убиваш! — затваряше ми устата тя с пръстчетата си. — Няма нужда да го убиваш…

— Няма да го убивам, ако дойдеш с мен. Хайде още сега да избягаме! Вземи си някоя дреха — ще се скрием до вдруги ден. Мой приятел тръгва по море. Ще ни свали някъде, ще се оженим, като роб ще работя и ще живеем свободно…

— Вдруги ден е четвъртък. На изпит съм. И въобще не искам да бягам! Как ще оставя дядо?!

— Тогава ще убия Пазаити! — начевах аз същите закани и молби.

Изтощил се бях и от безизходните ласки, и от безизходните мои настоявания. Затова не се възпротивих, когато Зоица продума, че е време да си вървя. Минаваше малко два часа. Природата вече ми се беше разсърдила, че я измамих в последния момент и с тъпа болка в слабините напомняше обидата си. Но като рекох да стана от кревата, зло ме стисна за същото място, дето го бе скепцал навремето Божидар Станев. Неговото гърло прерязах, а сега ми идеше мен си да убия.

— Ох! — простенах неволно и залитнах да си търся обувките.

— Какво ти е? — Зоя също се бе изправила и навличаше нощницата на раменете си.

— Боли ме! Ужасно!

— Не се преструвай, Димитраки! — недоверчиво рече тя. — Дядо не бива да те завари.

— Няма. Не се бой…

Много неопитна беше горкичката да се сети какво и защо ме мъчи, а да й казвам ме беше срам. Пък и смисъл нямаше. Притеглих я за последна целувка. Доста безсолна излезе, защото едва изтрайвах болката, а и тя друга мисъл е имала вече в главицата.

— Не забравяй стълбата! — напомни ми моята загубена любов, докато се измъквах от прозорчето.

И за последен път я видях да се тули зад пердето — следеше ще сваля ли стълбата на мястото й…

Докретах като пиян до квартирата, болката поолекна и заспах мъртвешки. Събудих се късно с тежката мисъл, че пак се налага да убивам. Не бях решил с нож ли да пробода Пазаити, да го застрелям ли. Но като си представих в постелята едното и другото, предпочетох да му тегля куршума. Не исках да се лее много кръв като в Пазарджик. Скочих решително, наплисках се с вода, отбих се да изям една чорба в близката шкембеджийница. И се запътих към магазинчето за рибарски такъми — бях виждал, че и оръжие се продава там.

Повъртях се пред витрината, позяпах, пък влязох вътре и заброих с очи рафтовете.

— Какво обичаш, младеж? — приближи ме продавачът. — Вчера получих английски кукички от всички номера.

— Добре — казах. — Точно кукички търся. Дай ми по една от номер едно до номер пет.

Сви ги човекът в пакетче, платих, излязох. Не ми трябва пистолет, рекох си, с ръце ще го удуша. И краката сами ме понесоха към кафенето. Сигурно е затворено заради скъпите гости, преценявах, но ще чакам отвън Пазаити и ако не го удуша, с камък ще му строша главата. Тъй сменях изпълнението на смъртната му присъда, ама само се преструвах пред себе си. Имах нужда да го коля, застрелвам, душа и пребивам в своето въображение, но душицата ми добре знаеше, че няма да вдигна ръка да го убивам. А за Зоя въобще не мислех в оня момент. Може би неволно пазех да я приближа до зловещите си закани — да не вземе и нея да замете развихрената ми фантазия…

Отдалеч обаче видях, че вратата на „Византия“ е отворена. Вътре имаше хора, отпред също чакаха неколцина. И жени между тях. Съседки, които бях срещал, неизвестни стрини — сигурно съпруги на клиентите, дето друг път не бяха идвали с мъжете си. Разбутах ги, прекрачих стъпалата и веднага питам първия познат:

— Защо се е събрал толкоз народ?

— Не се прави на утрепан, Димитраки! — подсмихва се той. — А ти защо си дошъл?

Да видят годежа и да намажат от почерпката, помислих си и се озърнах. Само че по физиономиите на публиката не открих чинност и достолепие, каквито изобразяват в подобни случаи. Любопитство се забелязваше, припряно шушнене, присмехулни искрици в нечии очи, а Зоя и дядо Аргирис въобще не се мяркаха.

— Къде е годеницата? — попитах същия човек.

— Ама ти наистина ли не знаеш? — развесели се той. — Избягала е. Нощес. Писъмце оставила на дядо си.

— Как?! — извиках и за секунда сто предположения ми минаха през ума. Ще ти призная — едното беше, че заради мен е избягала. Навила се е, след като си тръгнах, скрила се е нейде и чака да я намеря, та да духнем двамата през морето, както й предлагах. — Къде е избягала?

— В резиденцията на Филокали — дяволито смигна оня. — На управителя пристанала. Твоето приятелче с адмиралската униформа…

Черен кръг ме завъртя от това потвърждение, защото и тая пътека не бях пропуснал между стоте си предположения. Заплетох крака към ъгъла на помещението — да изпуша най-напред една цигара. Ама оставят ли те на спокойствие! Две лели уж шепнат до мен, но всичко им чувам.

— Цяла нощ си скубала косите — обяснява едната, — ама заранта не издържала. Защо да си зачерня младостта?

— Че кой я е бил по главата? — не се съгласява другата. — Сама обявила годежа. Човекът дошъл да си играе таблата — тя първа му се предложила.

— Ох, безсрамни станаха младите! — въздъхна първата. — А тя си имала и друг любовник — капитан. Само че той забягнал в Америка и я оставил.

— Свикнала е значи заможни да дири — направи заключение втората. — Ама и тоя младеж, управителят, не бил за изхвърляне. Негов чичо е адмирал Ставрос, героят. Адмиралът бил на смъртно легло и вече му отстъпил мундира и всичките си медали. А като умре, голямо наследство ще остави…

Не издържах и се намесих:

— А годеникът, Ламброс, знае ли?

— Затуй сме дошли. Да разберем — любезно ме приеха в разговора двете дъртофелници. — И да го утешим от срама. Съседски деца бяхме някога. Заедно сме израсли…

Дръпнах се да изляза навън, но докато минавах край прозореца, пред кафенето спряха две леки коли. Пръв слезе Пазаити — в черен костюм, с бяло цвете на ревера. И сребърно павурче носи. Не знам каква течност имаше в него, но годеникът, изглежда, доста я бе опитвал и от пръв поглед му личеше. И още няколко сватовника се показаха, но най-близо до Ламброс тръгнаха мъж и жена, немлада двойка, еднакви като близнаци. След много малко разбрах, че не са близнаци те, а жената е братовчедка на Ламброс, а мъжът — съпругът й. Нарочно ли се бяха търсили, общият живот ли ги беше уеднаквил, но ако второто е вярно, тоя живот трябва да е бил нощен и хищнически. Защото и двамата приличаха на кукумявки, изхвръкнали от порутена воденица. Кукумявката строга и сърдита, кукумеекът — развеселен. Вероятно същата течност бе отпивал, но повечко от Пазаити.

— Е-е-хе-хей! — провикна се той пред кафенето и подхвана годеника под мишниците да му помага по стъпалата.

Ламброс обаче юнашки ги преодоля и хората се разстъпиха пред него.

— Зоице, птичко моя! Къде си? — гръмко я призова той.

Никой не чуруликна в отговор и от задните редове се обадиха:

— Отлетяла е птичката.

Пазаити хлъцна, огледа се и нищо не разбра. Но забеляза народа и викна:

— Какво сте се събрали бе? Нямате ли си работа?!

Не успяха да му отвърнат, защото от стаичката си изпълзя дядо Аргирис, плахо като буболечка. Със същите свои вехти дрехи и дългата кафеджийска престилка. В отпуснатата си ръка държеше сгънат лист.

— Господин Киру! — зарадва се годеникът и отдалеч вдигна ръце за прегръдка. — Защо не си се пременил за празника?

— Не е празник днеска, а тъжен ден — смирено каза старецът.

— Я не говори така! С женско чедо всеки се прощава. Къде е Зоица?

— Няма я… — отрони дядо й.

— Как я няма?! Да не си я пратил нейде? — От двете страни на Пазаити стоеше кукумявската двойка, без да мига с кръглите си очи.

— Аз не съм я пращал. Сама си е отишла — тъжно откликна дядо Аргирис. — Избягала е Зоица…

— Нека! Нека! — радостно изклявка кукумеекът. — По-добре, Ламброс! Баба казваше — стар файтон не купувай, за млада жена не се жени…

— Млък! — ревна Пазаити и с две ръце отблъсна роднините от себе си. Кукумявката настръхна ядосано и скри глава в перушината си. — Къде е избягала?

— Хайде да не говорим пред хората. Оставила ми е писмо… — умолително почна старецът.

Народът се тълпеше отстрани, но бе оставил между двамата празно място като коридор и без да слуша, Ламброс Пазаити яростно прекрачи, грабна листа от дядото. Прошари го с очи, смачка го в шепа, пък го хвърли на пода заедно с павурчето и бясно ги затъпка.

— Позор! Позор! — закрещя той. — Клио-мръсницата е забъркала всичко!… Михалис-келешът е нейна подлога!… До един като тахтаби^[1] ще ви смачкам!

Свидетел съм как тоя човек изтрезня за минутка. Ама пиянството му беше весело, а махмурлукът — лош.

— И ти, дъртако, си знаел! — ревна той срещу кафеджията. — От вчера сте готвили да ме омаскарите! Кой викна сеирджиите? — завъртя Пазаити ръка към насъбралите се.

— Не знам — слиса се от страх дядо Аргирис. — Сами си идват… Клиенти са ми…

— Клиенти ли! Един няма да ти оставя! Утре ще гътна кафенето до основи! Да видим с кого се гаврите! В светите чувства на кого плюете!…

— И наема! Наема! — изтрака с клюн кукумявката. — За толкоз време наема да си прибереш!

Дядо Аргирис каза нещо, прекръсти се и притисна ръка в хилавата си гръд, но не го чух, защото народът вкупом зашумя.

— Виновен е! Виновен е! — изпищя над всички Пазаити. — Казвал съм — дръж кучката на къс синджир, щом ми я даваш за жена…

Полечка разбутах навалицата да изляза. Не исках да слушам повече. И така въобще не разбрах дали народът успокои злощастния годеник, или допълнително му се присмя. Аз нито го жалех, нито се радвах на позора му. Стигаше ми моят. Пробожданията на две игли усещах в оня миг като най-остри и унизителни. Че Зоя бе избягала при Михалис същата нощ. Изпекох му я, мислех с отвращение, раздразних я и топла-топла я оставих да иде при него. Топла-топла — точно тия думички седяха в главата ми като таралеж и бяха събрали всичката ми обида и незадоволена страст. Сякаш ако Зоя бе отишла друг ден при Михалис, по-леко щеше да ми бъде. Но точно след нашите целувки и милувки — не, това коварство ме разсипваше!

А втората игла ми се струваше още по-отровна. Защо Зоя ме викна при себе си, като е смятала да бяга? Такъв въпрос не си бях задавал преди. Приемливо ми изглеждаше да се разделим в тайна среща през нощта, след като тя се жертваше за дядо си, след като подлото изнудване на Пазаити я бе принудило да приеме годежа. Все едно момичето признаваше: „Скъп си ми, Димитраки, но нямам друг избор.“ Съвсем различен отговор обаче се получаваше, щом Зоя драговолно бе пристанала на Михалис. И върху него, разбира се, падаше част от унижението, но повечето оставаше за мен. Убеден бях, че Зоя ме дари с половинчата близост заради моята дълга и безплодна любов. Снизходително ми се отплати! Като на чуждо куче коричка хляб ми подхвърли! И от тая втора награда, от тая просешка милостиня честолюбието ми беше смъртно ранено…

Крачех към дома си с каменни нозе, без да съм решил ще търся ли Михалис за обяснение, ще си вземам ли торбичката да бягам веднага или ще се самоубивам. Не стана нужда да избирам, защото прелъстителят ме чакаше в квартирата.

— Димитраки, ако ще ти олекне, бий ме! — скочи той, преди да кажа „добър ден“. — Хайде удряй! — И подложи лице за юмруците ми.

— Най-лесното си избрал — прокашлях се, така ми се беше свило гърлото. — Няма да се бием. Ама май няма и за какво да говорим.

— Две-три думи само… Но нека идем другаде.

— Добре — съгласих се. — И на мен ми е пресъхнала устата. Знаеш ли, че идвам от провален годеж? Пазаити строши бутилката и въобще не почерпи…

— Сигурно — тръгна да излиза Михалис. — Всичко знам. И как си загубил на табла. Изкарал си Зоица от кожата…

Седнахме в същото кафене, дето молех Пазаити да ми продаде парцела. И на същата маса се случи.

— Лоши зарове хвърляше Зоя — почнах аз. — И за мен, и за Ламброс. За теб излязоха добри… Но да оставим това. Едно ще те питам. Дребно нещо. Ти ли чакаше нощес Зоя с колата или другояче е избягала?

— Не съм я чакал! — отрече Михалис. — Нито сме уговаряли бягство. Сама е тръгнала към два-три часа. Пеша. Качил я попътен камион от пристанището. На разсъмване намерила къщата. Не беше идвала у Филокали.

— Така, така… Към два-три часа… — рекох и премълчах какво сме правили двамата преди това. — И кога ще се жените?

— Хѐ! — накриво се усмихна той. — Сутринта Клио пита същото. Само че въобще нямаме такова намерение. Зоя има планове, пък и мен не ми е до сватба…

— Бързичко ще ви ожени Клио — прекъснах го. — Отдавна го знам. И Пазаити го каза одеве.

— Не ме интересува Пазаити! Двамата с Клио си имат свои сметки. Тя разпрати хора да подшушнат, че Зоя е избягала. Да се съберат в кафенето, театро да гледат. И че уж на мен е пристанала…

— А не е ли? — впих аз очи в неговите. — При теб ли е дошла Зоя или при Клио?

— И при двамата… — обърка се Михалис. — Ако не бях аз, може би… Но Клио ако не беше пък… Виж какво — овладя се той, — жал ми е за момичето и на оная мърша няма да го оставим! Ако трябва, и ще се оженя…

— А-а, ще се жертваш значи! — хич не ми отиваше насмешката. — Пак по гайдата на лелята ще вървиш.

— Не! — зло рече той. — Няма да бъде, както си мислиш! Ти защо не я опази?!

— Защото не ме иска за пазител — рекох унило.

— Какво тогава се сърдиш на мен?! — веднага ме притисна Михалис. — Не допускаш ли, че не само от Пазаити е избягала тя, а и от теб?

— Как?! — подскочих на стола. — Какво съм й направил?

Съперникът ми замълча и наведе глава.

— Додеял съм й. Така ли? — отговорих сам.

— Не ми е казвала такова нещо — по-кротко отвърна той. — На мен ми хрумна.

— А какво ти каза? Не иска ли да се видим?

— Не. Не иска да се виждате. Две-три думи да ти предам, рече. Да се махнеш… засега. На спокойствие да размисли за своето бъдеще…

— И без вас съм решил да замина! — страшна злоба ме хвана, че толкоз преча и на двамата. — Караканьоти пристига днес и утре ще отплава. С него отивам!

— Къде ще го намериш? — с любопитство ме погледнаха добре познатите, скъпи очи на стария приятел.

Казах, каквото бях чул от Ламброс Пазаити, и понечих да стана.

— Мите, чакай! — спря ме Михалис. — Така ли ще се разделим?

— Не! — отново седнах на стола. Може би заради мигновената слабост, заради мъката по нашето приятелство обидата се върна удвоена и съвсем замъгли ума ми. — Откуп ми дължиш за Зоя!

— Как?! Какъв откуп? — стъписа се той.

— Помниш ли — заговорих ядно, — помниш ли, че като се видяхме за пръв път, ти ми отстъпи чифт гълъби за два лева? Сега, на раздяла, аз ти отстъпвам Зоя топла-топла — и ти си ми длъжник! Дай две драхми — толкоз струва Зоица!

— Недей! Какво говориш?! — уплаши се Михалис от гнева ми.

— Дай две драхми — викнах като луд, — че никъде няма да замина и чудо ще сторя тук!

Носът на Михалис бавно прежълтя и без да сваля поглед от лицето ми, той бръкна в джоба си, извади дребната монета. Сложи я на масата и я плъзна към мен. В ръка не ми я даде. Взех я аз, завъртях я между пръстите си и рипнах да вървя. Плати Михалис да се пръждосам, а аз за два мангъра продадох Зоя, дето смятах, че и за съкровища няма да я разменя…

Но като минах няколко крачки по тротоара, обърнах се. Михалис също си беше тръгнал и все още отблизо аз се вгледах в обраслия врат, в костеливите рамене, в походката, в движението на ръцете му — толкоз близки, така търсени от мен, като се загубехме за минутка по главната в Пазарджик, и винаги, винаги в проклетия ни път. Но и той спря да се обърне, а аз мигом се извъртях — да не забележи, че зяпам подире му. Тръгнах бавно и пак погледнах крадешком през рамо, за да видя, че и той направи като мен — трепна и продължи. И още два пъти се засичахме ние по същия начин, но никой не се върна да се простим, докато гърбът на Михалис изчезна сред минувачите. Никога вече не го видях…

Ламброс Пазаити не ме бе излъгал — в късния следобед намерих Караканьоти на същото място, в самия край на пристанището. Отдалеч различих гемията, а и той бе забраден пак с червена кърпа, сякаш вчера се бяхме разделили. Прегърнахме се, та костите ми изпукаха. Малко бе застарял — бели косъмчета се мяркаха в мустаците му.

— Пораснал си, Димитраки! — присви той око. — Изяде ли наследството на вуйчо си?

— А! Не си забравил… — смотолевих.

— Много лъготехте с братовчед ти, ама ви простих. Ако въобще сте братовчеди двамата. Той какво прави?

— Добре е. У Филокали служи. Сигурно ще се жени — рекох с половин уста.

— За годеницата на Пазаити?! — разсмя се Караканьоти. — Донесоха ми, научих. Не го мисли ти Ламброс. Свикнал е агънца да хруска — пак ще си намери някое…

— Не искам да знам — рекох. — А ти, капитане, ще ме вземеш ли на гемията?

— Нали съм обещал. Човек ми трябва. Утре тръгвам към единайсет. Ако ще идваш — идвай! Минутка няма да чакам!

— Преди единайсет ще съм тук! — въздъхнах. — Да се оправя само с хазяите…

Поговорихме още малко и Караканьоти вика:

— За един час имам работа в Пирея. Хайде да пазиш на борда. После ще си вървиш.

Съгласих се, разбира се. Но не един час се забави той, а чак към десет се върна. Притесних се да чакам самичък. Късно беше станало, а реших да се сбогувам с дядо Аргирис. Много му бях задължен за добрините, пък се надявах и за Зоя да науча нещо последно.

Кафенето обаче беше затворено, на прозорците — пуснати кепенци. Похлопах, повиках — никакъв отговор. Залегнала бе постройката в мрака като старо болно животно, а колко дни са й отредени, само Бог и Пазаити знаеха. Но животът й на една връв бе завързан с нейния обитател. Рухнеше ли тя, загиваше и кафеджията, умреше ли той, никой вече нямаше да се засели в нея. Почуках пак, опрях око в зирките за светлина — тихо и тъмно. Не разбрах заспал ли беше дядо Аргирис, криеше ли се или бе отишъл при внучка си.

Минах в дворчето отзад — и там пусто и тъжно. Застанах до кипарисите като предишната нощ, запалих цигара. Стълбата лежеше на мястото си, перденцето горе белееше, но милата фигура зад него се беше стопила. И аз безмълвно се простих с двамата, без укор и гняв, и макар да ги нямаше, със сенките им се разделих, както смятах, че е достойно. Повече нямаше да се върна.