Димитър Кирков
Балкански грешник (35) (Разказите на един авантюрист)

XXII

Беше вторник, а в четвъртък Зоя щеше да държи последния си изпит. Ламброс Пазаити отдавна не се бе мяркал в кафенето, но тоя ден пристигна към пет часа. В най-добро разположение на духа, весел и шеговит. Дошъл е паякът да провери мушицата, рекох си и ми помрачня пред очите. А той седна при Теодорос, с дядо Аргирис не се закача, разговорчета подхваща с играчите от съседните маси. Не знам успешна сделка ли беше приключил или се радваше, че идва срокът на неговия ултиматум към Зоя. По едно време ме помами с пръст да се преместя при него и вика:

— Нашият приятел утре ще пристигне. Предишния път пита за теб. Ако искаш да го видиш, до вдруги ден на обед ще е тук.

— Къде да го видя?

— Където сте се разделили, нареди да ти предам, там ще го намериш. Не се отчайвай, момче! — повиши глас Пазаити. — Моретата са пред теб! Искаш ли да ударим една табла? — предложи ненадейно.

Казвам ненадейно, защото той не играеше в кафенето. Презрение изпитваше към посетителите — едно, защото ги смяташе за слабаци, и по-важно, нищожни му се виждаха залозите им. „Какво е туй на локумче да играя?! — чувал съм го да казва. — Сложете поне една хилядарка, че да има смисъл да хвърлям заровете.“ И още една причина имал Пазаити да се въздържа. За нея бях дочувал. Много слаб му бил ангелът на комар, забравял се и на младини здравата бил хлътвал няколко пъти. Затова избягвал да сяда — да не стига до край…

— Ама на вързано, нали? — съгласих се аз.

— Разбира се! Разбира се! Знам те, че имаш парички…

— Да не станеш пишман, Ламброс — закачам го. — Аз съм бил персийския шах!

— Къде ти, диване, си видял персийски шах, че и табла да играеш с него?! Сега ще ти остържа четината! — отвръща той, защото без подобни думи табла не се започва.

Тая ориенталска игра я знам от мъничък. Пръв чичо Щерю ме научи на нея, а после с много хора съм играл, най-често с Михалис и Парашкевов. Точно Парашкевов казваше, че е побеждавал персийския шах. Не лично, но биел някого си в затвора, който натъпкал преди време роговете на шаха. Та чрез тоя човек, Топков се казвал, Парашкевов смяташе, че е надвил и персийския владетел. А случаят бил истински.

Топков служел в посолството ни в Персия, голяма клечка, едва ли не заместник на посланика. На един прием нашият дипломат се доближил не знам как до властелина на държавата, когато той разговарял със свои велможи за великата мъжка игра. Топков полечка се намесил и казал, че е много добър на таблата.

— Тъй ли?! — учудил се шахът. — Аз не знаех, че това изкуство се владее и в Европа!

— Владее се и още как! — похвалил се дипломатът. — Пък аз съм сред неговите майстори!

— Любопитен съм да се сразим — предложило величеството. — Ако имате свободно време, ще ви поканя в двореца.

— За мен е чест! — отвърнал Топков и прочие.

Докладвал той на посланика каква сполука го е сполетяла и оня незабавно съчинил шифрована депеша до София. „Тъй и тъй, благодарение ловкостта и професионалната си находчивост дипломатът Топков се е сближил със самия шах и в близко време ще бъде поканен в двореца за лични контакти. Чакаме разпореждане.“ Не чакали дълго — отвърнали им с инструкция от три страници, подписана от министъра. С два раздела. В първия — какви тайни трябва да изчопли Топков от шаха. По точки изредено. И втория — какви пък внушения трябва да направи на шаха. Също десетина точки. Научил ги нашичкият наизуст, готов за дипломатически подвизи.

А шахът празни приказки не говори. Писари седят до него и документират всяка дума, пък после тя се превръща в дела. Като е рекъл, че ще приеме някого — приема го! Пристигнал в българското посолство конник с копие, по стар обичай, донесъл поканата. С дата и час. Впрегнали нашите парадната колесница, лиснали в нозете на Топков менче — по вода да му върви…

Шахът го посрещнал като скъп приятел. Седнали пред таблата. Ама каква табла! Дъската направена от сандалово дърво и перламут, пуловете — от слонова кост, а заровете — скъпоценни камъни. Хвърлили ги — почнали. А Топков хем мести, хем подловил да разпитва шаха по точките от първия раздел. Една след друга ги отмятал. Като приключил с тях, прехвърлил се на втория — акъл взел да дава на големия господар кое как да върши. Стриктно се придържал към нареждането на своя министър. И докато изпълнявал основната си дипломатическа работа, бил, бил шаха — като меден гвоздей го сплескал.

А владетелят от древен род, аристократично възпитание — не показал да е обиден. Или по-вероятно, нашето дърво не усетило що става в гневливата царска душа. Ухилило се след победата, допило си кафето. С мир го проводили.

Седнал веднага да пише доклад — излязло, че нищо особено не е научил според министерската инструкция. Но много скоро Топков разбрал, че във великата шахска държава не може да живее човек, по-добър на табла от шаха. Обвинили го, че е английски шпионин. Дали заради въпросите, които задал на шаха, дали от просто отмъщение, но тамошната тайна полиция изфабрикувала доказателства и ги сервирала в посолството. Обявили Топков персона нон грата. Прогонил го шахът от владенията си със забрана Топковият крак да стъпва вече там…

Като се върнал в отечеството, властта го гледа смръщено. Наш ли си? Чужд ли си? Такъв провал да предизвикаш във външната ни политика! Подучиха ли те? Кой? Аман-заман — взел да обяснява Топков какъв добър табладжия е и как от само себе си е станала работата, ама вече му скроили кюляфа и уж за нещо друго, но го тикнали в затвора. Където Парашкевов редовно го бъхтел на същата игра. А тъй като аз неведнъж съм пердашил Парашкевов, защо да не се изфукам пред Ламброс Пазаити, че и самия персийски шах съм бил. Да знаеше той какъв позор ще му лепне Топков на челото с тая дълга верига от победители, жив нямаше да го пусне от държавата си…

— Стига приказки! — изръмжа противникът ми, докато отваряхме таблата. — Тройки ще играем. Нямам време за губене.

— По хилядарка?

— Давай!

Сложихме парите, взе Пазаити играта.

— Загрявам още — рекох. — По пет тоя път!

Пак загубих, но удвоих залога. И като се обърна зарът — потече като омагьосан. Хората по масите ни усетиха, оставиха своите игри и взеха да се присламчват. Не се бе виждало в кафенето на дядо Аргирис да се играе на пари, и то на толкоз пари.

— Кибици не ща! — ядовито ги прогони Пазаити.

Малко се бе изнервил от леката ми ръка, но хората само се отдръпнаха и останаха край нас в кръг като кучета около месарница. С гърба си чувствах, че са на моя страна, макар някои да се чудеха откъде имам да залагам такива суми. Не смееха да се обаждат през игрите, взираха се да видят кой какво хвърля, но свършехме ли, чуваха се подмятания:

— Одери го, Димитраки!

— Покажи му где зимуват раците!

— Ха̀ така! Ха̀ така!

А на мен продължаваше да ми върви, както рядко се случва. Зарът идва по поръчка — веднъж три марса поред го направих. Ламброс взе да кипи издълбоко и силно. Шиба пуловете — ще ги счупи, рискува неоправдано, грешки допуска. И вдига залозите. Аз вече не вадех от моите пари — стигаше ми спечеленото, за да си покривам игрите. И бия без отпускане и милост, все едно по главата го налагам. Пред мен се натрупа купчинка банкноти. Ама аз не пипам да ги прибирам. Спазвам комарджийското правило да не слагам пари в джоб, докато не свършим изцяло.

Не знам колко карахме тъй, доста тройки навъртяхме и по едно време Пазаити почна да се опипва. Тук бръкне, там бръкне — търси нещо. Свършиха му наличните пари, макар доста да носеше в себе си. Хората наоколо забелязаха и зашушнаха:

— Браво! Изцеди го!

— Джигера му изяде!

— Ха̀ да го видим сега!

— Стига, Ламброс! — викам му и аз. — Начесах ти крастата! Оставям ти кожата да се прибереш!

— Я не дрънкай! — озъби се той.

Лицето му се надуло, от очите кръв капе, далдиса в играта и е готов гащите си да заложи.

— Търкаля ми се една жълтичка в джоба — подхвърли я на дланта. — Толкоз и толкоз струва.

— Добре. Ще отстъпя — казвам му, — макар че й вдигаш цената.

Отброих банкноти от купа, сложи той монетата отгоре им. И трака-трак, трака-трак — търколи се жълтицата при мен.

— Не й се стои сама в джоба ти — подиграх се аз и взех да я огледам. — Няма ли си и някоя неразделна сестричка — да ги съберем пак заедно?

Кибиците се разсмяха, а Пазаити побесня.

— На разписки ще играем! — с омраза рече той. — Ако загубя, утре ще ти ги платя.

— А, не! — отказах. — На зелено не играя и с разписки не се разправям!

— Хѐ колко свидетели има! — посочи той с ръка, без да погледне хората. — Длъжен си!

— Няма такова правило, Ламброс! — подкрепи ме някой от зяпачите. — Късметът ти е заспал тая вечер. Зарязвай!

— Нищо не съм длъжен! — повторих и аз. — Ако носиш нещо друго, слагай го! Разписки — не! — И като казах това, разтреперих се вътрешно като трепетлика.

— Пари държа в кантората…

— Не ми говори за кантората! — грубо го прекъснах. — Ако е в теб нотариалното — вади го! Ако не — дотук ще е!

Ченето ми се беше схванало от напрежение, а той ме гледа кръвнишки и тръска заровете в ръка. Колебаеше се.

— Всичко спечелено залагам. Парите са повече! — мъчех се да говоря нехайно. — Ако спечелиш, жълтичката ще ти е бакшиш…

И народът край нас зашумя:

— Спипа го натясно!

— Много иска Димитраки…

— Хак му е!

— Виж го Ламброс — като напикано мушкато гледа!

Едни се хилеха, други умуваха, трети потриваха ръце, доволни, че им се случи такъв сеир. Голям позор се очертаваше за Пазаити — вчерашно момче да го обере като балама. И ако не бяха зяпачите, присмехулни и злорадостни, той може би нямаше да заложи нотариалното. Но туй му бе последният шанс да изличи позора си пред тях…

— Карай! — измъкна го той от вътрешния джоб и го хвърли върху купа с парите. — Каквото е писано!

— А, не така! — спрях го аз. — Пиши на гърба: „Аз, долуподписаният Ламброс Пазаити, преотстъпвам имота, посочен в това нотариално свидетелство, на Димитриос Папас като компенсация за мое задължение.“ Или каквото трябва там — ти по-добре знаеш. Подпиши се и двама свидетели да подпишат!

— Дай! Дай нещо за писане! — нетърпеливо протегна ръка Пазаити настрани, сляп за всичко наоколо.

Втикнаха му химически молив между пръстите, намериха се и доброволци-свидетели.

— Отначало ли ще се изпитваме? — попитах. — Къде са заровете?

— Зарове не ти трябват! — сложи ги Пазаити на масата. — Заровете ти ги щипеш!

— Как ще ги щипя! — докачих се аз, че постави под съмнение честността и победите ми. — Щипи и ти!

— Другояче ще играем! — заповеднически рече той. — Друг ще хвърля заровете. На оная маса ще сложат табла и там ще ги търкалят. Ще ги съобщават на глас. И така се играе!

Знаех, че и така може. В Пазарджик имаше едно кафене, в което издаваха дипломи на мераклии. Майсторски свидетелства за табла. На по-високо място седят двама от баш-майсторите и си играят играта. Какъвто зар хвърлят — извикват го. Шеш-беш, епек, джор-джар и прочие. А долу кандидатите по двойки само местят, каквото чуят. Защото зарът е измамно нещо. Може да си много добър и пак да загубиш. Затова се гледа не само победата на кандидата за диплома, ами и доколко близо е местел той според играта на майсторите. Допускал ли е грешки или всичко е извлякъл, макар зарът да е бил калпав. Такъв бе смисълът да играеш без зарове.

— Не е работата в ръчичката, а в главичката, Ламброс! — рекох надменно и заядливо. — Нека да е твоето! Кой ще хвърля?

— Зоица — дрезгаво рече той.

— Зоица! Зоица! — развикаха се кибиците и зад гърбовете им се чу нейният глас:

— Не искам! Оставете ме с тия дивотии!

Но голяма възбуда бе обхванала кафенето. Всички бяха на крак освен двама ни с Пазаити и Теодорос Ликудис на съседната маса. Клиентите наобиколиха момичето, дърпат го, викат му, побутват го напред — заставиха го да седне наблизо пред отворена табла, дадоха му в ръка нови зарове.

— Хвърляй, Зоице, пиленце! От твоята ръка да ми е присъдата! — лигаво я подкани Пазаити.

И заровете изтрополяха. С чист и звънък глас Зоя извика какво се е паднало.

Още при първия звук нещо блудкаво ми докосна душата. Тъмно чувство някакво, усещане за неясна мисъл — и аз не знам как да го нарека, но долавях, че се разсейвам и нервно играя. Стегни се! По-бавно! — командвах се наум, но такива самовнушения също раздвояват играча. А иначе от късмет не можех да се оплача в началото — взех първата игра. Втората се проточи дълга. Аз го бия, той ме бие, вкарваме, връщаме се, гелета хвърляме, цяла касапница стана. Но измъкна ми я Пазаити изпод носа с един-едничък пул…

Докарахме резултата до две на две. Нареждаме за последно и аз безгласно се помолих: „Хайде, Зоя, миличка! Златни ти уста! За теб играя — за твоето спасение!“ Вдигнах очи към хората — настръхнала стена, а най-отпред дядо Аргирис стои втрещен. Сигурен бях, че всички за мен се молят. И молбата им се чу донякъде.

За три хвърляния три капии направих в моето поле. След още малко и предпоследната затворих. На ека само остана гол пул на Пазаити. Но и той горе-долу си беше подредил къщата — при него две места имаше свободни. Превесът все пак на моя страна. Падна обаче коварен зар. Бях длъжен да пусна гол пул на първата външна капия, а го бих и вътре. Едно геле да се случеше на противника ми, следващия път всичко затварях и със сигурност печелех. Ама паднеше ли ек, нещата ставаха съмнителни. На един зар висеше цялото ни сражение — парите, жълтицата, нотариалното и Зоя.

— Кажи, пиленце, блага вест! — премлясна Пазаити с пресъхнала уста.

И чу я проклетникът. Най-напред въздишката на публиката, сетне момичешкият ясен глас:

— Шеш и ек!

С един удар два пула ми би. Най-лошото. Но и да не бях рискувал да го удрям вътре, пак щеше да ме цапардоса с шестицата. И аз рухнах. След туй три пъти хвърлих геле и когато вкарах, трябваше да гоня опашката на влака. Всичко загубих.

— Вземи таблата да преспиш с нея! — издевателски рече победителят в настъпилата гробовна тишина. — Дано я научиш! Чакай, чакай! — спря ме той, макар да не бях мръднал от мястото. — Дай да пишем, че си ми върнал акта, защото съм се издължил. Я подпиши! Я да дойдат свидетелите!

Подписах, без да гледам какво. Пазаити се бе изправил и тъпчеше пари в джобовете си.

— Какво ме зяпате бе?! — гордо викна той на клиентите. — Не знаете ли кой е Ламброс Пазаити?! Всички черпя! На моя сметка! Вади, Аргирис, подносите и гощавай!

Хората тръгнаха към масите си, но над шумотевицата от нозе и възклицания се вдигна гласецът на Зоя:

— Стой! Спрете! — И тя си проби път напред. — Чакай, Ламброс! Една дума искам да ти река!

— Зоице! Ръчицата ти ще позлатя! — ухили се мазникът до уши.

— Не бързай! Чуй ме!

Зоя беше прибеляла като лист и такъв трепет и решимост прочетох на него, че изтръпнах — да не извади нож и се прободе пред хората! Всичко бе загубено за нея!

— Зоя, прибирай се в стаята! — за пръв път чух да я хока дядо Аргирис.

— Не се бъркай, дядо! Остави ме! — не свали тя очи от Пазаити. — Знаеш ли, Ламброс, че вдруги ден съм на последен изпит?

— Знам, душице, нали сме говорили. За изпита не се боя — изтри той усмивката от лицето си.

— А на думата си държиш ли?

— Каквото река, на две не става…

— Да кажа ли тогаз на хората какво си ми предложил? Все приятели са се събрали.

— Твоя… воля — сепна се Пазаити какво ли ще каже момичето.

— Слушайте всички! — облиза тя изпръхнали устни. — И дядо да чуе, и Димитраки да си отвори ушите! Защо, Ламброс, да чакаме четвъртъка? Защо да не съобщим сега, че годеница ще ти ставам?… — И тя пристъпи крачица към него, както самоубиецът пристъпва към ръба на пропастта.

Два мига дъртакът стоя като треснат. Гавра ли му готвят? Пречупи ли се стръкчето? Но нямаше лъжа — девойчето стоеше пред него крехко, нежно, готово да му се даде.

— Зоице! Птиченце! — измуча като крава той и протегна ръце да я сграбчи.

— Спри! — вдигна тя длани пред гърдичките си. — Докато не минем под венчило, няма да ме пипнеш! Настрана ще стоиш!

— Няма, няма — замяука Пазаити. — Нали знаеш, че чичо Ламброс е търпелив. Само пръстчето ти ще докосна, пръстен ще му нанижа! Да те питам и аз нещо. Готова ли си за изпита? Ще четеш ли утре учебника?

— Каквото съм учила — стига ми — отвърна Зоя.

— Ами тогава утре по обед ще дойда с роднини и сватове. Да ви почета, както му е редът! Пръстенче да донеса, китки да си разменим, да се калесаме за сватбата. И сетне да обядваме — уважаемият господин Киру начело на трапезата да седне! На най-добро място ще идем! В таверната на Гнафакис ще поръчам обеда! Съгласна ли си?

— Ти си мъжът, ти решавай — покорно рече годеницата.

И народът не сдържа повече вълнението си.

— Правилно! По реда да вървят! — развикаха се неколцина. — Честито, Ламброс! Има защо да черпиш!

— Брей, пак негов излезе големият късмет! Улегнал човек — знае си силата! Не си пада на гърба! — чувах отделни гласове и ако преди минути всички стояха на моя страна, сега повечето се бяха отметнали. Но такъв е народът — след щастливците и победителите върви той, а такива като мен гледа по-скоро да ги закопае, че да не си спомня може би изменчивите настроения.

Някой тропна пред мен чинийка с локум на клечка, но не си подсладих горчивината аз, продължавах да стоя на същото място и си мислех, че без мен нищо подобно нямаше да стане. Защото моята загуба предизвика Зоя да прекрачи от ръба. Но къде сгреших? Как допуснах Пазаити да изравни? На един зар да останат и моята съдба, и Зоината. Много мъчно ми стана за момичето, като си го представих как одеве мяташе заровете с бледата си ръка и старателно извикваше цифричките. Гордо създание беше Зоя, самонадеяно. Разчиташе на силата си, на волята и ума, на младостта си. Смяташе, че сама хвърля заровете на живота си и ще ги хвърля винаги. Но не искаше да забележи горката, че друг мести нейните попадения, че друга сила размества и подрежда живота й, докато успя да я нареди на днешното място. И Бог знае какво щеше да хвърля оттук нататък тя и кой щеше да мести вместо нея…

Ами аз? Не бях ли и аз подобен на Зоя, макар от противоположната страна? Не играех ли всеки ден по чужди зарове? Мозъка си изцеждах, силата си трошах, нахакано момче изглеждах, дето знае да се оправя и от нищо не се бои. Но каквото и да правех, най-добрите ходове да местех — нима сам търкалях заровете на живота си и не бях ли винаги скован от ръката на някой друг?

Всички хора сме такива, мислех си в оня момент. Или друг ни хвърля заровете, или друг мести вместо нас. Може да спечелим, може да загубим някоя игра, но все сме роби другиму и на друго нещо. И не локумът, а тая горчива мисъл подслаждаше отчаянието ми, че проиграх Зоя завинаги…

Посетителите бяха оредели, не забелязах кога си е тръгнал и Пазаити. Вярно, някои ме тупнаха по гърба, стиснаха ми рамото да ме утешат. Мина Теодорос и като никога заговори пръв:

— Кой би на таблата? — пита ме.

— Не разбра ли? — смаях се аз, че и такава тупурдия беше проспал.

— За друго мислех…

— Щом е тъй, не ти трябва да знаеш — усмихнах се през мъката си аз.

Но като отмина човекът, стори ми се, че и неговите прозрачни очи се усмихваха. И си рекох, че Ликудис нарочно се направи неразбрал, точно за да се усмихна, да ми разбута стегнатата душица. Да ми помогне някак и ме извади от вцепенението. Озърнах се да си вървя след него, когато Зоица приближи — разтребваше масите.

— Не си виновен, Димитраки — меко каза тя. — Недей и мен да виниш! Ще ядеш ли тоя локум?

— Не, не! — стреснато отвърнах. — Отивам си.

— Иди си сега… — Момичето така усърдно събираше чаши и чинийки, че не ме и поглеждаше. — В задния двор има стълба, знаеш я. Точно до прозорчето ми стига. Като заспи дядо, ела. След полунощ…

Всичко това тя изговори бързо, в движение, докато бършеше масата. Грабна подноса и изчезна. А аз се изправих онемял и с три едри крачки напуснах кафенето. Да не се върне Зоя и друго да рече. Накрая съдбата бе хвърлила дюшеш за мен, а как ще изиграя зара, щеше да се разбере след няколко часа.