Димитър Кирков
Балкански грешник (34) (Разказите на един авантюрист)

XXI

А кражбата я бях подготвил отпреди. Не може Ламброс да носи хартията все в джоба си, мислех. Сигурно я държи на някое лесно място, че да я взима, когато идва в кафенето. Проследил бях донякъде навиците му и знаех, че до обед стои в кантората, обядва в гостилницата на пазара и заминава в Атина. Срещи има, служби обикаля и прочие. Връща се по тъмно. В следобедните часове ще вляза значи, най-добре на смрачаване. Да човъркам вратата на дюкяна му не беше възможно, хора минават по улицата. Ще мина откъм двора в дома и през склада — в кантората. Там нейде ще е документът…

Огледах бравата на входната му врата — нищо особено. Имаше един табладжия, познат от кафенето, беше шлосер в пристанищната работилница. Завъртях се край него и тайно приспособих ключ, направих си и четири шперца с различна големина. За всеки случай. Не знаех заключва ли Пазаити вътрешните врати. Въоръжих се и със стоманено лостче — ще къртя, ако се наложи.

И тръгнах да крада. Човек бях убивал, но до тоя момент не ми се беше случвало в чужд дом да прониквам. В квартирата още, докато за последно оглеждах шперцовете, коремът ми се сви на топка от притеснение. Все едно питон съм глътнал и той се е сплел на кълбо в мен. Ами ако ме видят? Ами ако Пазаити се върне ненадейно? Ами ако е легнал да спи и се заварим очи в очи? Но вървя, вървя, шмугнах се в двора и по пътеката — право на бравата се лепнах. Щрак-щрак! Щрак-щрак! — струва ми се, че цялата махала чува, а ръцете ми потни и непослушни. Хеле обърнах езичето, отключи се. Ами сега! Господи, помагай! Скръ-ъ-ц! — изскриптя вратата, все едно банциг ми преряза червата. Мушнах се през пролуката, затворих. И леко, леко на пръсти минах по един коридор, ориентирам се откъде ще се влиза в складчето. От насрещната стая ще е. А то едно дюшеме разнебитено, всяка дъска на свой глас скимучи, все едно по гърба на живи твари стъпвам. И всеки миг ще ми ухапят ходилата. От входната врата, докато прекося коридора и стаята — цял плувнах в пот. Ризата ми залепна на плешките.

Намерих вратичката — отворена. Слизам по стълбата, постоях малко да ми привикнат очите със сумрака — ето го входът за кантората. Той обаче запрян добре. Вадя шперцовете, взех да бърникам в ключалката. Не ще и не ще! И в тоя миг значи питонът в корема ми се пробуди. Размърда туловище, раздипли пръстени и тръгна да търси изход. Надолу върви! Хапе, гризе, напъва червата — умрях, ще ме довърши отвътре! Напредва той с болки страшни и глухо къркорене. Едно спасение има — час по-скоро да се измъква от мен, че да рахатясам! Направо казано, люти колики ме свиха и диария неудържима. И до ден-днешен не съм сигурен дали от една скапана хамсия беше, дето я ядох на обед, или от страх ми се случи това нещо. По-скоро от страх ще да е било. Ненапразно казват хората за някого, че от страх се насрал…

Присвих се, стискам, ама питонът опрял глава в отвора. Божичко, какво да правя?! Тук ли да свърша работата? Не! Ламброс ще подуши, ще разбере, че е влизал крадец. Полиция може да викне, отпечатъци да вземат. И допълнителен доказателствен материал ще намерят! Бързо, бързо да бягам навън! Нотариалното на майната си да върви!

Напъхах шперцовете в джоба, подбрах лоста и се втурнах към двора. Ама питонът това и чака — плесна с опашка и бясно се заогъва. Стой, стой! — крещя безгласно аз и му се моля. Само вратата отвън да заключа, един миг потрай! Но разбира ли черво от човешка дума?! По-зло става! И ако искаш ми се смей, но между многото природни закони трябва да се впише още един. Законът за посирането. Колкото по̀ наближаваш завѐтното място, толкоз по-трудно е да задържиш. Така гласи неговото правило, а защо е тъй нека доказват психолози, физиолози и всякакви учени хора. А инак и най-простият човек добре знае тоя закон…

Та на същия закон бях подвластен аз, когато отидох с кражба да защитавам честта си. Но успях, успях да озаптя още два мига питона, заключих и като луд се хвърлих в буренака, без да гледам тръни ли, коприва ли има отзаде ми. Надвих коварната природа!

Но докато още клечах, ето ти — отваря се портичката, стопанинът се връща. Леле! — викам, напълно облекчен. — Добре, че беше тая диария, инак вътре щеше да ме свари. Гуша глава да се скрия в шубраците, ама Пазаити ме видя:

— Какво правиш бе, диване?! — вика ядосано.

Как да отговориш в такова положение?

— Сера! — отвръщам. — Не ме ли видиш?

— Че в двора ми ли намери? — гнуси се човекът.

— Къде другаде? — защитавам се аз. — Сви ме на улицата. Тебе чаках.

— Да не правиш някоя магия? — сериозно и заплашително пита той.

— Каква магия! — отричам. — Със задник магии стават ли?

— Такива говеда като теб подобни магии правят — не знам откъде го измисли Пазаити.

— Не се бой! — другарски го успокоявам. — Няма да те урочасам!

— Да дойдеш утре да си поринеш, че за резил ще те направя в кафенето.

Отмина ме и докато отключваше вратата, чух да мърмори:

— Ей, див народ! Сере, къде му падне, после за европейци искаме да минаваме! Как се родих тук! Защо не се махна завинаги!…

Сигурно и за нещо друго му беше криво. А аз полека-лека се прибрах в квартирата.

Ти май се смути одеве, като чу моето откритие — закона за посирането. Вярно, него публично го премълчават, ама знаеш ли какво забелязах по всичките земи, където съм бил. Като се съберат по-близки хора и зачекнат някак тая тема, оказва се — всеки познава деликатния закон. И щом се уверят, че без изключение са го изпитвали в живота си, един през друг почват да разказват как се е проявил законът в отделния им случай. С доста подробности. Кой роптае срещу природата, кой се хвали с волята си…

Наближавам вече последните дни от пребиваването ми в Пирея. Но преди да стигна до тях, искам малко да си отдъхна, сили да събера. И затова ще ти кажа още нещо за въпросния закон. Пък ти ако ще се присмиваш, сега се смей, защото после няма да ми е до усмивки…

Помниш ли я Моника? Моята възлюбена от Букурещ, дето ходихме с нея в ресторант „Лидо“, келнерът ми предлагаше супа от великденска костенурка, пък аз го праснах с менюто по главата. Много бяхме привързани един към друг, но чуй как се запознахме с нея.

Бях канен на соаре в една богата къща. Домакините бяха любители, включвах ги в каре за покер, но много не съм ги обирал. Затова ме уважаваха. Не помня имаше ли повод за събирането, но пари доста се бяха пръснали — обилен бюфет и тънка пиячка, танци и всякакви светски забави…

В едно наше село имам приятел, Кольо, и много пъти той ми се е хвалил. Щом вляза в едно стадо, вика, одма намирам най-добрата овца, хващам я и ти я заколвам. Та и аз като него ще кажа. Щом вляза в някое помещение с жени, незабавно откривам най-хубавата, ако ще да се е затулила в кьошето. Приближавам я, усуквам се, но нямам намерение да я коля. Намеренията са ми други…

Така се случи и оная вечер. Още от прага на хола зърнах красива дама и прошепнах на домакинята да ни запознае.

— О, разбира се! — възклицава тя. — Приятелки сме! Набито око имаш! — Води ме и казва: — Искам да ти представя, Моника, домнул Думитре Попеску. Наш доверен приятел и доколкото знам, свободен кавалер.

Това ми стига на мен. Започнах да я ухажвам. Но на втората минута разбрах, че Моника не е от лесните. Държи се като френска маркиза, деликатна във всяко отношение. Не че е непревземаема, ама такава ще изхаби сума ти време и пари. С пари разполагах тогава, но ми беше досадно да пилея време за дълги обсади. А Моника ще иска обеди, вечери, разтакаване по срещи, приказки, докато й докоснеш малкото пръстле. Обаче аз не се отдръпвам, въртя се наблизо, обслужвам я, защото дамата горда, сама до бюфета не припарва. Раци с майонеза й нося, пресносола есетра, чер хайвер, шампанско й наливам. И чакам да почнат танците.

Обаче и там не потръгна особено. Заради роклята на Моника. То не бе нормална дреха, а сякаш в усмирителна риза я омотали. Тясна, тясна — как я навлича не знам, сигурно с вазелин си маже хълбоците. И дълга до глезените. С тая рокля Моника ситни като японка и не й е много до танци. А отпред закопчана може би с петдесет ситни копчета. Все пак пуснахме се в едно танго, обгърнах й аз талията и като продума госпожицата нещо извинително за неудобната си дреха, аз й прошушнах на ухото:

— Тая рокля, Моника, вероятно се облича за десет минути, а се съблича за петнайсет. Проверявали ли сте?

— Вярно. Бавно си свалям дрехите — отвърна тя двусмислено и ме върна на изходни позиции.

Оттеглихме се от танците и по едно време забелязах, че Моника гледа тревожно. Замисля се, колебае се, неспокойна. И изведнъж ми вика:

— Благодаря ви за компанията, господин Попеску. Веднага трябва да се прибирам. Ангажимент имам вкъщи.

— Обадете се по телефона — предлагам.

— Не! — вика. — Налага се лично да свърша работата.

— Ще ви изпратя — жертвам се аз заради нея. — Без вас тук ще ми е скучно…

Донесе й слугата някаква пелеринка, взех си аз бомбето, тюхка се домакинята, че тъй рано си тръгваме и заговорнически ми се усмихва. „Как успя толкоз скоро?!“ — иска да ми рече.

Излязохме, забърза енергично дамата по тротоара. Повървяхме така и тя в паника вика:

— Незабавно ми трябва такси!

Добре. Спряхме под един фенер, но за зла участ няма и няма такси. Гледам аз, че Моника прежълтя като смин, ситна пот ороси горната й устна.

— Да не ви е зле? — питам. — Какво да помогна?

— Не ми е добре. Не ме карайте да говоря! — едва дума тя.

— Ама какво чувствате? — разтревожих се да не е припадничава.

— Млъкнете! Тоалетна ми трябва в секундата! — съвсем неделикатно ме сряза дамата.

— Че защо не използвахте, където бяхме? — говоря празни приказки аз.

— Защо и какво не питайте! Смятах до вкъщи да се добера — загърчи се като змиорка госпожицата.

А-а! Ясно! — помислих си. — Оня закон е влязъл в сила. Това ще да е била работата, дето Моника лично трябва да свърши. Обаче свалям бомбето в знак на уважение и казвам:

— Простете, госпожице! Не смея да ви предложа… Но предвид възникналата ситуация… На една крачка живея от тук. В хотел „Релаксион“ съм отседнал. Апартамент наемам там. Та ако нямате нищо против…

— Водете ме! Бързо! — хвърли се Моника след мен с що сила има.

Обаче оная рокля пречи. Пристъпя жената като спънат кон и всъщност едва-едва напредваме.

— Ах! — хленчи тя отчаяно. — Нямате ли ножче да срежем тая пуста рокля до коляното поне?!

— Не нося, госпожице — отговарям. — Кибритлия съм и ме е страх да държа нож. Да не направя беля. Имам вече един случай в поука… Ако разрешите обаче — на ръце ще ви взема. По-бързо ще стигнем.

— Не ме пипайте! — стене Моника. — Докоснете ли ме — загинах!

Най-после влязохме в хотела, прекосяваме фоайето в свински тръс, викам асансьора. Най-горе живеех. А пиколото спира на всеки етаж, отваря вратите, оглежда има ли чакащи, бави се. Виждам, че Моника примира и доста серт подвикнах:

— Карай, момче, по-бързичко, че спешно дело ни чака! — И му мушнах хилядарка в джобето.

Погрешно схвана нетърпението ми пиколото, подсмихна се разбиращо, но подкара асансьора като трен. Стигнахме, изхвръкнахме от кабината, втурнахме се по коридора.

— От антрето веднага вдясно са банята и тоалетната — обяснявам аз в движение и изпреварвам страдалката да й отключа вратата.

Как ли ще запретне тая тясна дреха, помислих си и я пропуснах да мине пред мен в антрето. Но от запрятане не стана нужда.

— Ах! Ах! — два пъти каза дамата и затули лицето си с длани. — Божичко!

Законът за посирането се бе проявил в класически вид — на метър от клозетното гърне.

По най-бързия и деликатен начин прекрачих аз напред в стаята и кавалерски се обадих:

— Не се притеснявайте, Моника! Човешко е да разсипеш барута.

— Млъкнете, по дяволите! — съвсем забрави маркизките обноски госпожицата и се бухна в банята.

Вода шуртя, пра се, къпа се дълго тя, а аз звъннах на етажния сервитьор. Свалих сакото, излегнах се на дивана и като дойде човекът, наредих му, пошляпвайки с тирантите на гърдите си:

— Николае, веднага донеси кафена чашка с оцет, сто грама коняк, чай от джоджен, припечени филийки и най-сухото сирене, което намериш в ресторанта. Разбра ли?

— Напълно! — отвърна той, защото бакшишите ми го бяха направили много схватлив.

Моника се показа от банята, завита в моята хавлия. Пухкава, зачервена, мекичка като памук. Пристъпи до дивана, седна, пък се търколи и се гушна в мишницата ми.

— Митика — рече изнемощяло, — почакай малко. Нека се съвзема…

— За никъде не бързам, гълъбче — погалих я по гърба. — Глътни оцета, пийни чайчето и коняка, изхрускай някоя филийка… Да излекуваме коремчето.

— Ох, Митика, Митика! — с благодарност се притисна тя. — Какво щях да правя без теб?!

Ако искаш да знаеш, два дни след туй не излязохме от хотелската стая. И от тогава открихме, че много си допадаме двамата…

Недей мисли обаче, че някаква поука искам да ти внуша с горния случай. Че примерно законът за посирането върши и полезна работа понякога. Въобще не мисля така, даже смятам, че от тоя закон никога не произтичат поуки. Връхлита те той като ураган и колкото с големия природен факт можеш да се пребориш, толкова и с малкия. Виж, голяма поука си извлякох аз от друго едно мое насиране — тоя път в кафене „Византия“.