Димитър Кирков
Балкански грешник (33) (Разказите на един авантюрист)

XX

Все пак имах вече в ръцете средство, за да подръпна поне единия край на възела. Парите от Клио Филокали. Наистина бях решил да купя кафенето или по-точно, да придобия нотариалния акт за земята, върху която беше построено то. Знаех, че няма да е лесно. Не земя щях да купувам аз от Ламброс Пазаити, а Зоя да откупувам. Но парите бяха доста, стигаха и престигаха за маломерния парцел и се надявах те да съблазнят мошеника.

На следния ден, като свърших работата си на пристанището, се запътих към неговата канторка. Неведнъж бях ходил там. Тя бе стаичка, правена за магазин, в която се влизаше направо от улицата, в къща от етаж и половина. Занемарена постройка, непоглеждана, неподходяща, според мен, за Пазаити, като имах предвид, че той посредничеше за недвижимости и би могъл да се сдобие с по-приличен имот. Стопанинът обаче влизаше в дома си през двор откъм гърба на къщата — обрасъл с бурени и храсти, на входа му се люлееше дървена портичка върху една единствена здрава панта. Пазаити живееше сам и горе не ме беше канил, разбира се, но в канторката имаше врата и зад нея се виждаше голямо помещение, предвидено за склад на магазинчето. Сега то бе пълно с вехтории, а няколко дървени стъпала водеха от него към стаите за обитаване. Описвам ти така подробно владението на моя съперник, защото вече бях извършил един подвиг в него. След малко ще ти го разкажа без никакви украшения.

А оня ден, с пачката във вътрешния джоб на сакото, успях да сваря Пазаити.

— Какво, Димитраки? — посрещна ме той. — Казвай, че ще излизам. Да не са те изгонили от работа?

— Не — отвърнах. — По друг въпрос съм дошъл. Ама така на крак не бива…

Странни бяха отношенията ни с тоя човек. Почти след всяка среща я със спречкване се разделяхме, я с някоя неприятна дума, но нито той ме пропъждаше, нито аз преставах да го диря. Че не съм му мил и драг — нямаше съмнение. От своя страна, и той усещаше, че не го долюбвам. Въпреки това не мога да кажа, че изпитвахме неудоволствие, като се видим. Може би ни беше приятно да се дразним взаимно, може друга неосъзната от двама ни причина да съществуваше за подмолното ни привличане. И затова нека не ти се види чудно, че хем не се обичахме, хем на странични хора изглеждахме близки. Струва ми се, че приличахме на съпартийци, които хранят лична вражда. Враждата си е вражда, но и двамата сме членове на една партия и в нейно име не само ще се търпим, ами ще се и подкрепяме за голямото дело. А какво беше общото ни дело с Пазаити освен Зоица? Защото както аз знаех за козните му, така и той бе научил за моето влюбване. Ще речеш, дебнали сме се, имали сме нужда да се държим под око — това е било голямото ни дело. Вярно е, но не е единствено.

Инак за малки дела аз често опирах до него. Работа ми намираше. Но все нещо временно. За една седмица акорд, за месец-два да замествам някого и тъй нататък. Сякаш нарочно ми сочеше такива места, че да не му изчезвам от погледа и пак да се върна при него. А лично той за нищо не ме използваше. Два-три пъти ме е пращал да отнеса писма до негови контрагенти, но това е дреболия. И все пак усещах, че ме пази за нещо важно, както измамник-картоиграч крие в ръкава си туз, за да го измъкне в решителния момент. Само че до такъв момент не стигнахме с Пазаити…

Още тогава ми беше ясно — общата партия на двама ни не е толкоз Зоица, а Караканьоти. Отдавна подозирах, че Ламброс Пазаити скритом дърпа конците на контрабандата в Пирея. Но имаше ли друго, беше ли ятак на Караканьоти, доколко близки са двамата — не ме допусна да разбера. Предвидлив бе и си пазеше гърба като лисица. И все пак той се съобразяваше чий приятел съм, имаше едно наум с кого съм върлувал по моретата. Аз също пазех връзката си с разбойника. Не исках да я затривам с някоя голяма кавга. И всичко възможно правех Пазаити да не усети, че е единственият ми канал към Караканьоти. Инак щеше да ми сложи примка на врата. А трябва да призная, че Караканьоти бе последната моя надежда да спася Зоя от изнудвача. Да го намеря, на колене да падна, като на баща да се изповядам, но да скръцне той зъби на Ламброс Пазаити и да го отбие от мръсното намерение. Доста фантастично планче изглеждаше, но то и без това пропадна, защото, когато се развърза възелът, нямаше време да търся Караканьоти…

А тогава новото планче подлових. Седнахме с Пазаити в едно кафене, въртя аз приказката като оса над мед и най-сетне изплюх камъчето:

— Един другар ми прати пари — викам, — отработил съм ги. И реших имот да купя.

— Ти? Не се занасяй — не повярва, разбира се, Ламброс.

— Вярно е. Ето парите. — И му показвам крайчето на пачката, да не види какви са банкнотите. — Даже ме посъветваха какъв да е имотът. Препитание да дава. Да не тече, но да капе…

— Че купи си воденица — издевателски предложи посредникът.

— Няма да е воденица — отбих го аз. — Друго кажи.

— Друго не знам сега, но няма да те забравя. Колко пари носиш? — И се кани да става.

— Чакай! — улових го. — Достатъчно имам. А ти имота в джоба си държиш. Реших да купя кафенето на Аргирис Киру. Нему ще платя за постройката, говорил съм — излъгах, — а ти ми прехвърли земята. Ще ремонтирам, Зоя ще върви да учи, а дядо Аргирис ще го оставя да спи там и да прислужва. Но аз ще завъртя работата и ще имам печалба. Пресметнал съм.

Искрено се разсмя мошеникът.

— Хитрецо, хитрецо! — вика ми през сълзи. — Много са ти плитки номерата. Върни парите, отдето си ги взел, аз с подставени лица не работя.

— Как подставени?! Нормална сделка искам да сключа на мое име. Нищо подставено няма!

— Абе, знаеш ли — не престава да се киска той, — че от един месец насам ти си вторият, който натиска да купи същия парцел?

— Кой той? — сепнах се и оставих чашата.

— Платнена кукла като теб. Една уста ви е научили какво да говорите.

— Кажи кой и за каква уста бълнуваш — пламнах аз, — че ще ти разлея кафето на панталона!

— Няма да повярваш! — не слуша заканата ми Пазаити. — Теодорос! Теодорос Ликудис, дето не се сеща носа си да избърше. И той решил кафеджия да става, и той ще прави ремонт. За вярване ли е? Колкото на теб да хвана вяра.

— Лъжеш! — обърках се аз и мигновено взех да пресмятам какво стои зад тая изненада.

— Света Богородица ми е свидетелка! — прекръсти се шмекерът.

— Виж какво — поокопитих се, — не ме интересува Теодорос. Аз съм сериозен клиент и пред всички светии ще ударя кръст, че не съм се уговарял с него. Кажи цена — няма да се пазаря!

— Защо ще се уговаряш? — не му минава веселието на Пазаити. — От едно място са ви подсторили, ама не са се вслушали в ответното предложение на чичо Ламброс. Или оня идол Теодорос не го е обяснил правилно на сестричката си. Разгадах ли ти вдъхновителката?

— Много грешиш! — рекох с цялата си убедителност. — Клио Филокали не ми е нито учителка, нито вдъхновителка. Кафенето го искам аз! И откъде-накъде мен ще праща оная жена?

— Не знам откъде-накъде. Може да си се сближил с нея покрай твоето приятелче. Слушай ме сега хубавичко, диване, какво да предадеш! — изведнъж стана сериозен той. — Ти трябва да си разбрал, че тоя парцел не се продава. Най-малко пък ти ще го вземеш. Две лица има, на които ще го отстъпя от сърце и безвъзмездно. Едното е Зоица — знаеш го. Дал съм срок на двамата с дядо й. Щом вземе изпитите и завърши училище, трябва да избира. Или годеж ще вдигнем и тежка сватба, или събарям кафенето. Извадил съм безсрочно съдебно решение с тая цел. И никаква учителка няма да става Зоя, а къща ще върти и деца ще гледа. Дядката ще си остане на мястото. А второто лице сещаш ли се кое е?

— Карай! — отвърнах с пресъхнали устни.

— Второто лице не е второ, а е първо по ред. Същото, дето иска да ме отклони от Зоица. Няма нужда, ще даря аз милата Клио с нотариалното като гаранция, че съм оставил момичето окончателно. Ама нека Клио ми прости! Да забрави лошото! Да върнем старото! Да ме посрещне, „чичо Ламброс“ да ми каже, по челото да ме помилва… — заблея той меланхолично и мечтателно.

— Стига с това чело бе! — креснах с погнуса. — Все за него ли ще разправяш?! Нали си голям хубавец — по челото ще те галят! Клио за теб кисело пърди! Да не мислиш, че те ревнува от Зоя?! Името ти не ще да чуе!

— Щом е тъй — смъртно се обиди Пазаити, — ти ще останеш с пръст в устата! Пък оженим ли се със Зоица, като сухо лайно ще те измета от Пирея. Няма да ми се пречкаш по пътищата!

Така свърши пазарлъкът ми и се разделихме с Ламброс. Ама не мисли, че скъсахме окончателно. Много пъти си разменяхме ние подобни думи и бяхме свикнали с тях. Едно нещо обаче остана забито в главата ми като с пирон. След десетина дни Зоя щеше да държи последния си изпит. От тая дата трябваше да се чакат събития. Но ако събори кафенето, реших, аз ще му запаля къщата и кантората. Отвътре ще я пална, че да не разбере никой как е станало. Защото добре знаех разположението на дома му. Преди половин година вече бях влизал в него.

Казах ти, че беше безсмислено да крада нотариалния акт. Добре го съзнавах. Ще иде в съда собственикът, нов ще му препишат от регистрите. И все пак реших да го открадна. От безизходица и безсилие. Поне ще предизвикам Ламброс, мислех си, да видим какво ще предприеме. А освен това, макар и временно, ще престане да размахва документа. Защото, като идваше в кафенето, Пазаити, изглежда, нарочно го носеше в джоба си. Да го показва на Аргирис Киру, да го потиска и мачка, малко по малко да го пречупва към своето намерение за Зоя.

Един разговор с дядо Аргирис също ме подтикна да се реша. Беше първият и последният за мен и Зоя, и доста кратичък излезе. Останали бяхме сами в кафенето и ни в клин, ни в ръкав той ми рече:

— Голямата любов, Димитраки, гони нещо, дето не може да се стигне. Както кучето гони опашката си.

— Защо ми го казваш, дядо Аргирис? — изчервих се като ощипана мома.

— Може да съм последният, но и аз забелязах по кого въздишаш. Нали така?

Замълчах и не отрекох.

— А Зоя е доста капризно девойче — продължи той. — Не може да се скрие. От малка съм я отгледал с най-хубавото, което можех да й дам. Разглезих я. Ама не е само там работата. Джинсът на нея й е такъв. На баща си се е метнала — все нависоко гледа…

— Не е лошо — продумах.

— Зависи за кого — поклати глава старецът. — Всеки да се простира според чергата си. Добро момче си ти, Димитраки, но си много бедно и много младичко. А докато стъпиш на крака…

— Другиму ще дойде редът. Така ли? — допълних го аз настръхнал. — На Пазаити примерно.

— Бог да го съди — примирено каза дядо Аргирис. — И той е човек. Срещу ръжен не се рита.

— Остави Зоя сама да реши — рекох умолително.

— Така и правя. Дума не съм й казал.

— Ами ако аз имах хартийката за земята? — дръзко го погледнах в очите.

— Ех! — въздъхна той. — Дано не искаш на Пазаити да заприличаш. Неговото място да заемеш… А?

— Никога! — прошепнах, сякаш се кълнях, и наведох поглед от срам. Защото сам заподозрях себе си, че точно това тайно съм желаел. Да заема мястото на подлеца. С хартийката да пристъпя към Зоя подобно на Пазаити.

Хора влязоха в оня момент, прекъснаха ни, а същия разговор никога не подловихме. Дядо Аргирис тръгна да им вари кафе и аз излязох навън. Несигурност усещах в душата си — като Ламброс ли съм, не съм ли? Сякаш дъсчица беше сложена на някакъв ръб и много лесно се клатушках ту на едната страна, ту на другата. А исках честно да разбера какъв съм. Дали ако докопам нотариалния акт, ще го отстъпя безкористно на дядо Аргирис? Или ще го задържа за по-сигурно? Не, няма да направя тъй, заричах се. И точно за да опровергая съмненията в самия себе си, реших — утре ще го открадна! Може нищо полезно да не свърша, но ще занеса документа на дядо Аргирис и ще го скъсам пред очите му. Да види какъв съм, честта си да защитя, пък нека сетне Пазаити пак си разиграва коня. Зелен младеж бях още…