Димитър Кирков
Балкански грешник (32) (Разказите на един авантюрист)

XIX

Същата лимузина, с която Михалис доведе Зоя, спря досами вратата. И госпожа Филокали влезе при нас, сякаш сто пъти бе идвала в кафенето. С тъмни очила, шарен тюрбан на главата и проста права дреха. Без много да се озърта, намери брат си и седна до него. Бях се случил доста настрани и наострих уши да хвана какво говорят. Но в началото те въобще не приказваха, даже поздрав или кимване нямаше. На две-три маси клиентите позабавиха играта, почудени, че тая известна госпожа за пръв път ни посещава. Като видяха обаче, че нищо особено не става, продължиха си.

А тя постоя, поръча кафе на Зоица, пък приближи глава до брат си и забъбри нещо бързо и нервно. Бъбри, бъбри, а той не мърда, само като спря сестра му, издъдна кратко с глухия си глас. Дръпна се тя назад, отметна глава и свали очилата. Не знам с какво да ти сравня лицето й, защото такава белота рядко се среща. Особена. Не е сняг, не е мляко, не е варосана стена, да речем, или нещо подобно. Приличаше донякъде на едни кокали, които след години видях в цариградския природонаучен музей. На допотопен гущер, от египетската пустиня ги изровили. Горещият пясък ги пил, пил милион години, просветлил ги, изфинил ги, ама не успял да погълне цвета им докрай, а оставил малко жълто и синьо, равномерно смесени с бялото. От подобна кост сякаш бе направено лицето на Клио Филокали. Ама само материалът от праисторическо чудовище, а инак образът красив и величествен.

Два или три пъти още жената се наведе да приказва на Теодорос, но все едно хвърляше думите си в кладенец, а от тъмния ек, който предизвикваха, аз долових: „Не знам… Не ме занимавай… Остави ме на мира…“ Явно бе, че каквото да молеше и убеждаваше Клио Филокали, не ще успее да разклати невъзмутимото бездействие на брат си.

И тогава тя погледна към мен — отдавна, изглежда, ме беше забелязала.

— Младежо — рече високо и играчите пак спряха цакането, — ще бъдете ли любезен да се преместите при нас?

Взех си чашата и се отзовах без втора подкана.

— За мен е чест, госпожо — казах, докато сядах, — да споделя вашата компания!

— Я колко сте галантен! — вдигна вежди тя. — Пък аз да не усетя. Нали вие търсихте работа при мен? Намерихте ли нещо постоянно?

— Нищо постоянно няма на света — отвърнах философски. — Ламброс Пазаити ми помага. Той ми намери и сегашната работа.

— Пазаити? — усетих отвращение в гласа й. — Не сте сполучили кой знае колко…

— Не всеки има късмет, госпожо, отведнъж да попадне на най-доброто — завъртях комплимента. — Но аз съм доволен. Сега отмятам разтоварваните стоки. Работа лека, а се плаща като на докерите.

— Е, това е най-важно — да си доволен — любезно опипваше почвата край мен Клио Филокали. — А иначе как живеете?

— Прилично. В мир със света и със себе си…

В тоя момент Зоя бе приближила да вдига празните чаши, чу дървеното ми философстване и подигравателно се усмихна.

— Момиче, вие ли сте Зоя? — изведнъж смени посоката Клио Филокали.

— Аз съм — изненада се Зоица.

— Слушала съм за вас — рече госпожата. — Защо не си починете? Елате при нас за малко. — И преди Зоя да придърпа стол да седне, нетърпеливо продължи: — Отдавна исках да ви видя! И тъкмо съм тук… Скоро сигурно няма да дойда. Трябва да знаете, че за всичко ви съчувствам!

— За кое всичко? — изчерви се леко Зоя. — Михалис ли ви е разправял?

— Да. Михалис — ласкаво потвърди Филокали. — Ами че например искате да станете учителка. Чудесно! Да си вземете хляба в ръцете. Независима да бъдете!

— И аз това желая, но какво ще прави дядо сам. Пансионът в педагогическото е задължителен…

— Нищо! Нищо! — прекъсна я госпожата. — Дядото ще се оправи. Тъй е винаги! Птичките отлитат от гнездата. И помнете, че на никакви мръсници няма да ви оставя!

— Какви мръсници?! За какво говорите?! — тоя път гъста вълна плисна лицето на Зоя. Очевидно това подхвърляне й бе неприятно, особено защото и аз го чух.

— Имайте предвид какво ви казвам — с хладна омраза рече Филокали. — На мръсниците им знам и кътните зъби. Но тоя път — не! Можете да разчитате!

— Благодаря, госпожо! — доста неучтиво скочи Зоя. — Но предпочитам сама да си редя живота!

— Фукла! — процеди след нея жената.

Поколебах се дали да оправдая някак Зоя, но Клио Филокали свойски се обърна към мен:

— Димитраки ли ти беше името?

— Щастлив съм, че сте запомнили какво ви е казал приятелят — закълчих си аз езика като истински джентълмен.

— Не се прави на какъвто не си, Димитраки! — охлади ме тя и странно бе, че изисканата дама изпусна тоя тон на сиромашта от столичното предградие. — Хайде да излезем! Тук всички подслушват.

— Нека! — не се съгласих. — Какво тайно говорим?

Тя спря за миг разширените си зеници в очите ми, прецени, изглежда, каквото й е потребно, стана и тръгна. А аз, дето уж се опънах, поех след нея покорно…

Клио Филокали вече се качваше в колата и само ми посочи седалката до себе си. Подкара нагоре по улицата, после сви към кея и загаси мотора в самия му край, близо до мястото, където Караканьоти ни свали преди толкова време от гемията си. В късния следобеден час ни един човек не се мяркаше насам, на два метра от муцуната на автомобила бе водата, а през предното стъкло се виждаше как оттатък пристанището плацикат вълни.

— Къде е Михалис? — без повече заобикалки рече жената.

През няколкото минути път бяхме мълчали и макар че чаках тоя въпрос, изведнъж настръхнах:

— Вие по-добре трябва да знаете.

— Виж какво има тук — щракна тя закопчалката на чантата си и обърна отвора към мен.

Погледнах и замълчах — отгоре лежеше пачка с бандерол. От големите каймета — педя и нещо дълги.

— Пазаити ли искаш да вземе тия пари? — сподавено попита тя. — За пет минути ще го намеря и след още пет ще науча къде се крие Михалис. Само че не искам да виждам мръсника, а още повече — да ми прави услуга…

— Не го знам къде е — противно ми беше, че се набърках в мътната връзка между двамата. — И пари не искам. Надницата ми стига…

Зачаках какво ще отвърне, но тъй като Клио мълчеше, втренчила поглед в морето, допълних:

— Върнете ме обратно.

Тя обаче не ме чу, впи нокти в чантата, притисна я към стомаха си и цяла се прихлупи върху волана. Ни звук, ни плач, ни тръпка по раменете й. А аз седях като сбъркан около минута и плахо се обадих:

— Какво ви е? Хайде да вървим…

И Клио Филокали рязко се изправи. Страшно беше станало лицето й. Докато разговаряше в кафенето с мен и Зоя, някаква човешка мимика раздвижваше това лице, някаква проста любезност го оживяваше, но сега то се бе превърнало в бяла маска на гняв и страст. И в тоя миг аз разбрах до дъното на мозъка си, че тая жена ще намери приятеля ми. Морето ще пресуши, ако трябва, Пирея със земята ще изравни, но ще го открие. И тогава или ще го убие от ярост, или ще го задуши в прегръдката си от любов. Свършен беше Михалис! От такава влюбена фурия няма отърване!

И за пръв път в мен шавна разумната мисъл, че няма защо да крия Михалис, ами двамата с госпожата трябва да се срещнат и обяснят. Да знаеш, голям подлец е разумът, когато поиска. Разумът е наемник на сърцето, върши му черната работа и всичко може да измисли той, за да оправдае всяка подлост. Та и моят разум тогава ми даде довод да почна предателството към Михалис, а сърцето ми още лицемереше, че е вярно и добро.

— Вземи парите! — властно рече Филокали.

Извади ги от чантата тя и тъй като не протегнах ръка, сложи пачката в скута ми. Понатисна я леко, за да не падне на пода.

Не знам, не знам — дали от това докосване, дали от подмолните представи за тая жена, но мигновено се вдървих като кокал. Щръкна мъжката ми гордост с всичка сила. А и въобще на младини бях като каф-кибрит. Имаше навремето такъв кибрит — където и да драснеш клечката, пали се. Та и аз като него — пипне ли ме жена, в секундата пламвам. Така се случи значи и в оня момент…

— Няма! — отвърнах през зъби и не толкоз, че парите не искам да взема, а ме е срам да вдигна пачката и госпожата да види издутия ми панталон. Да не стане съвсем като поговорката: „Някому се сърце кине, другиму се кур топори.“

— Вземи ги или ще ги прибера! — викна тя и наистина плъзна ръка към тях, но с върха на пръстите си усети какво се крие под пачката. И ръката й остана там.

— Ха̀! — бледа усмивка раздвижи маската. — Какво е туй?

— Туй е… — рекох и вече разтварях ръце да я прегърна. Пачката се изхлузи помежду ни…

Там, в колата, се любихме като бесни животни, запрени в клетка. Можеш да си представиш как бях подивял от диетата покрай Зоица. Но в оня половин час забравих и нея, и общата ни кожа, и всичко останало от идеалната моя любов. Право казват хората, че горната глава мъдрува, а долната лудува. Но кълна ти се — само докато свършим с Клио Филокали беше тъй…

Бяхме останали на задната седалка и като се пооправи, тя извади цигари, запалихме.

— От една порода сте с Михалис — рече одобрително като опитен дегустатор.

— От един град сме — отвърнах от немай-къде и помислих: „Голяма работа станала! Нали Михалис я остави. Свободна е вече…“

— Нали от едно село бяхте…

— Все тая — притеглих я леко и Клио се отпусна на гърдите ми.

— Като изпушим цигарите, ще ме заведеш — каза тя лениво. — Не съм забравила.

И тъй като тоя път не отказах, жената допълни:

— Но и за теб ще помисля. Михалис молеше да те пратя в Солун, в агентството…

— Не съм искал такова нещо! — рекох сърдито. — Той сам го е измислил зад гърба ми!

— Няма, няма! — успокои ме тя. — Как ще те пратя толкоз далеч?! Ще дойдеш вкъщи. И за теб ще има работа…

— Защо? — опитах да съм деликатен. — Сегашната ми харесва.

— Помисли! — отдръпна се господарката и ме огледа. Хрумването очевидно й хареса и бе готова веднага да сключим сделката. — Преброй до десет и реши.

До десет аз не броих, но през тия секунди ясно схванах, че ако се съглася, лесно можем да си разменим местата с Михалис. Аз да стана платен любовник на Клио Филокали, той да остане в квартирката. Аз да навлека някоя униформа и при лош късмет да стигна до хапчетата, той да си опита щастието при Зоя. Тая мисъл ме отврати, но се сдържах да не се издам. И същевременно Зоя като че по-скъпа ми стана след моята изневяра. По-мила. Нея и за съкровище не бих разменил. А разумът ми още нещо потвърди — и не за пръв път. Че най-изгодно за мен е Клио и Михалис да се разберат и отново да се приберат в резиденцията. Защо да пускам вълка в кошарата? А още повече — ако се повлека след двамата, съвсем ще развържа ръцете на Михалис. Ей тъй разумът ми направи и втората стъпчица към предателството.

— Клио… — рекох. — Мога ли така да ти викам?

— Разбира се, моето момче — притисна ме тя отново с едрата си гръд.

— Клио, да вървим при Михалис. Той е в квартирата ми. Болен е — загрижено заприказвах. — Няма кой да се погрижи за него. Само ти. Имаш условия. Доктор трябва да викнеш, Клио! Да му помогнеш…

— Знам — призна тя. — Помислила съм. Не е кой знае какво — песъчинки изхвърля от бъбреците. Но не е боледувал досега и се е изплашил.

— И още нещо искам да те питам. Странично — продължих. — На Зоя ли искаш да помогнеш или на Пазаити да отмъстиш?

— Странично ли? — жената посегна и хвана с две ръце главата ми. — Защо все за нея говорите? И двамата ли сте влюбени в тая пикла? — На педя от лицето ми бялата маска не чакаше друго освен пълна изповед.

— Михалис ли… призна, че е влюбен? — секна гласът ми.

— Да признае?! — изуми се Филокали. — Да не взема да го питам?! Разправи ми за Пазаити и нотариалния акт, за изнудването на стареца и момичето.

Какви глупости говоря, помислих си. Смее ли Михалис да каже на тая фурия, че е влюбен в друга жена! Ами че тя ще го изяде!

— От мен е чул — внимателно разкопчах обръча от главата си. — И ти реши да спасяваш Зоя?

— Такива като нея много, а Ламброс Пазаити е един! — злобно рече тя. — Тоя път ще му измъкна забавата!

— Защо не откупиш нотариалното? — предложих аз. — Веднъж завинаги ще му пресечеш пътя…

— Доста си глупав! — отблъсна ме Филокали. — С Ламброс в пазарлък не влизам, на всичко отгоре — пари да му броя. И въобще кафенето не ме интересува!

— Чак толкоз да го мразиш?… По каква причина? — с крадливо любопитство зачаках какво ще допълни тя към известните ми клюки.

— Представи си — запали тя нова цигара и веднага я загаси в пепелника, — представи си, че съм харесвала негодника! Че е бил първата любов на наивницата. И ме е предал! Не! Няма да оставя червея! По-скоро Михалис ще оженя за Зоя, отколкото да я дам на Пазаити!

Застинах и повярвах на заплахата! С такава злобна тръпка я каза, с такава отмъстителна стръв, че нямаше съмнение — ще го стори. Омразата на тая жена бе по-силна от любовта й. И ми мина през ума, че тя търси Михалис не заради любовта си, а защото чрез приятеля ми иска да отмъсти за излъганата си някогашна любов…

— Но теб какво те интересува — отвори тя вратата на автомобила. — Хайде да тръгваме!

Като се преместихме отпред, Клио запали лампата.

— Нещо се въргаля в краката ми — рече. — Твое е.

— Какво? — наистина бях забравил и се наведох. — Парите. Ето ги — вдигнах пачката да й я подам.

— На тебе бяха наречени — не свали тя ръцете си от волана. — Или ги вземай, или тръгваш с нас в Атина — каза с някаква мрачна шеговитост.

Какво да правя при това условие? Признавам, много ме беше срам да ми плащат в брой и предателството, и останалото в колата, но толкоз пари захвърлят ли се. Срам не срам — без повече приказки напъхах пачката в джоба. С тия пари ще купя кафенето от Пазаити, опитвах да се оправдая. Заради Зоя го правя. Повтарях, повтарях наум това свое скверно извинение и като автомат предупреждавах Клио Филокали по кои улички да завива. Сърцето ми се беше смалило след последната й закана, че ще ожени Михалис и Зоя, но и още една причина имаше да е заприличало то на точица. Как щях да погледна приятеля си в очите, като му водех лелята…

В очите той съвсем не ме погледна. Заварихме го седнал на кревата да си реже ноктите. Вдигна глава и като видя госпожата зад гърба ми, бавно се изправи. Михалис бе пишкин момче и си мислех, че ще се развика, патърдия ще вдигне някаква, докато се укроти да поговорим разумно. Нищо подобно. Остана с ножицата в ръка — гузен, хванат на местопрестъплението, виноват, молещ и страдащ. Два-три мига стоя така като насрано дете пред майка си, а аз понечих да отворя уста:

— Михе, трябва да поговорите…

Той не обърна глава към мен — в лелята гледаше предано и покорно. Ни знак, ни помен от предишния му бунт.

— Остави ни насаме, Димитраки! — пресече ме Клио Филокали и ми направи път през отворената врата.

Излязох на двора и три цигари изпуших една след друга под зокума. Какво са си говорили вътре — не знам. Но през това време аз се презирах, ужас ме раздираше, като си представях каква участ се готви на Зоя, ако Клио я омъжи за Михалис. На дрипав парцал щяха да я превърнат, с който да прикриват разюзданата си любов. Другояче няма да бъде, мислех си. Госпожата ще отмъсти на Пазаити, ще му отнеме плячката, но и Михалис няма да изпусне. Ще си насити омразата, ама от своята дива похот няма да се откаже. Ще смачкат Зоя, ще я унижат, напълно ще я погубят зад високата стена на резиденцията.

И уж за нея тръпнех, а от тая мисъл друга изплува — за мен самия. Че най-голямата минавка беше моята. Защото ако се бях съгласил в колата да заместя Михалис, Клио Филокали мен можеше да уреди да взема Зоя. Като ще го заменям — във всичко ще бъде! И най-сетне ще стигна до Зоица! Тъй значи — докато се презирах за една подлост, в по-голяма пропадах. Но същевременно пак търсех сламка да се измъкна от своята низост. Аз няма да съм като Михалис, виках си, мен лелята не може да хипнотизира. Да бях на негово място, щях да грабна Зоя и далеч да я отведа. Да не си спомним ни Клио, ни Пазаити…

Такива предположения и гнусни фантазии се въртяха в главата ми тогава. Свят ми се виеше от отровния дъх на зокума и пушенето. Съвсем беше мръкнало, когато двамата излязоха от къщичката. Лелята напред, Михалис след нея, повлякъл новия куфар.

— Довиждане — обадих се неуверено.

— Довиждане! — бодро отвърна Михалис от тъмното. — Ще те чакаме с Клио в Атина.

И тя продума нещо, но не я чух. Вратите треснаха и автомобилът изрева. Не ми се влизаше в стаичката след тях. Много ми дойде тоя ден. Трябваше най-после да разсека петорния възел, в който се бях вплел със Зоица, Михалис, Клио и Пазаити.

Налагаше се да бързам, но не знаех какво да правя. И като пребит се потътрих към кафенето.