Димитър Кирков
Балкански грешник (30) (Разказите на един авантюрист)

XVII

Посетителите на кафенето бързо откриха, че съм луд по Зоя. Но разбраха хората, че не е на шега, че здраво съм хлътнал и работата е съвсем безнадеждна. Ако беше само закачка моя, прищявка, леко ухажване, те щяха да ме поднасят. Ама няма такова нещо. Мълчаливо ми състрадават, пред мен за Зоя избягват да говорят като пред човек за неизлечимата му болест. Не знам помниш ли или забрави вече Теодорос Ликудис. Описах ти го. Красивият като елински бог, братът на Клио Филокали, дето от ранен следобед до вечерта кибичеше на някоя маса във „Византия“ като статуя. И хем с никого не говори и нищо не слуша, а и той, изглежда, усети какво ми яде душата. И взе да ми се усмихва. Друг с око не поглежда, а види ли ме — усмихне се. Добросърдечно, приятелски. Иска да рече сякаш — дръж се, момче, нищо не се знае, може да падне крепостта и Зоица да отвори вратата. Така тълкувах усмивките му, но вместо да ме окуражат, дразнеха ме, както впрочем и съчувствието на останалите.

Те много със Зоя не се занимаваха, уважително се държаха като към мома прибрана и сериозна. А и доста устата беше тя, ако се ядоса някому. Една шегичка обаче й подхвърляха — тя май им я позволяваше. Че за морски капитан иска да се омъжва. Това го чух още първия ден, Пазаити също го каза, а и после неведнъж съм го слушал. Влезе някой и преди да отвори таблата, рече:

— Зоя, пристанал е голям параход от Бразилия. А второто капитанче — младо. Струва си да го види човек!

Или друг подхвърли на масата, докато тя събира чашите:

— Като идвах насам, влязох да взема цигари. В будката един капитан също купува тютюн. Червендалест, як, от северните народи ще да е. Ама единият му крак дървен.

И всички погледнат Зоя — ще приеме ли такъв чукундур с дървен крак.

— Пак от вас ще е по-добър — бързо рече тя и връцне се, отнесе подноса в стаичката.

Но и тая дребна задявка понамаля пред мен. Не им се ще на хората да сипват сол в жива рана. Аз обаче издебнах случай да разбера от самата Зоя каква е работата. Половин година беше минало от запознанството ни.

— Вярно ли е? — питам. — От теб ли са го чули? И защо за капитан? Говорят — униформите им си харесвала. Така ли е?

— Хѐ! Глупости! — презрително се усмихна тя. — Униформите! Хич не ме интересуват даже! Нали като свали униформата, отдолу си е същото противно мъжище като всички ви. Я космато, я кривокрако…

— Ама ти казвала ли си, че с морски капитан ще забегнеш?

— Казвала съм! Вярно е! — изведнъж спря тя, както пресичахме едно пусто място зад пристанищните складове. — От дете съм си нарекла за капитан да се омъжа. На големите кораби! Дето далеко пътуват…

— Защо? — съкрушено изпъшках аз.

— Защо ли?! Защо ли?! — пламна като барут Зоя. — На кораба ще се кача! Океана ще прекосим! До Ню-Йорк ще стигнем! Ще сляза аз тогава на брега, ще правя, ще струвам, града ще обходя — но магазина за тиранти на тате ще намеря! И като вляза вътре — два шамара ще му ударя! Нищо няма да река — само два шамара ще му ударя! И ще си тръгна…

Брадичката й се разтрепери, сълзи рукнаха покрай носа и тя забърза напред, като триеше очи. Толкоз горчилка се бе събрала в Зоица от баща й, дето я бе захвърлил от пеленаче и не се сещаше, че съществува на света.

— Зоя! Чакай! — спуснах се аз след нея.

— От малка съм го обмислила. Всичко съм си представила — рече гъгниво тя, като я настигнах. — След това и татко, и капитана ще зарежа!

— А какво ще правиш сама в оная дива страна? — опитах се да обърна на шега приказката.

— В Южна Америка ще ида. Скъпоценни камъни ще диря. Четох, че край Амазонка много скъпоценни камъни имало. Ти, Димитраки, виждал ли си скъпоценен камък? Имаш ли барем един да ми дадеш?

— Имам, Зоя! Имам! — отвърнах и тя учудено вдигна мокрите си очи, за да види, че й соча лявата страна на гърдите си.

— Това парче месо и кучетата няма да го ядат! — зло рече момичето и побягна. — Върви си, Димитраки! — викна тя, без да спира. — Махай се!

Не я последвах. Не искаше да ме вижда Зоя след своето признание…

Като се поотпуснах, много пъти съм й говорил любовни думи. Ей тъй — от отчаяние приказвах такива работи. Ако поне малко ме обичаше тя, нямаше да плещя признания. И колкото по-нежно се обръщах към нея, толкоз по-люто ми отговаряше. Боеше се сякаш някоя моя дума да не прониже бронята й, да не се промуши случайно през преградите, зад които се криеше от мен. Дали на крачица съм бил тогава да я спечеля, изведнъж да ми се хвърли тя на врата? Дали още повече съм я отблъсквал с любовното си лигавене? Не мога ти каза. Правило тук няма. Всичко е възможно в женската душица. Инак не беше груба, да кажеш. Приказваш ли й нормално, и тя нормално отвръща. Като към брат се държи, като към сват, като към махленско другарче, всичко друго прави, само не онова, което исках и чаках от нея.

Веднъж, пак се разхождахме край морето, я питам:

— Зоя, какво не ми харесваш? Кажи ми?

Такъв тъп въпрос се задава от безпомощност. Тъй и тъй, викаш си, не ме ще, нека поне докрай докарам работата. Най-неприятно нещо да ми каже, да ме унижи, ако иска, по дяволите да ме прати. И хем си мисля тъй, хем някаква глупава надеждица мъждука в мен. Че като ми обясни защо не ме харесва, ще взема да се поправя. Фасона си ще сменя, мутрата си ще залижа, нрава си ще прекроя. И току-виж — решила да ме хареса. С две думи, глупост от отчаяние.

Зоица подскачаше по камъните пред мен и заговори:

— Плъзгав човек си ти, Димитраки, като риба скумрия. Не мога да те разбера. Хем две думи не знаеше да прочетеш, хем френски приказваш. Хем две отделения си учил, хем тригонометрични задачи решаваш повече от мен. Нещо криеш, нещо мамиш. Не мога да те разбера. Как да ти се доверя? Тайна ли имаш? Кажи я!

— Каква тайна?! — отричам аз със свито сърце. — За френския ти обясних. Тригонометрията научих от твоя учебник. Не ме ли видиш цял пред теб?!

— Не! Не! Не вярвам! — отвръща тя в такт, както скача от камък на камък. — Нарочно ли се правиш на прост — аз да съм ти учителка? Ще питам Михалис.

— Зоя, всички науки ще изуча заради теб! Ще ме обикнеш ли, Зоя? — питам аз, защото имам език за говорене, а инак не се различавам от нахокано куче, дето се мъчи да лизне ръката на господарката си.

— Хѐ! Много искаш! — не се обръща към мен Зоица. — Никого не обичам. Само дядо, но той е друг. Всички мъже едно искате. Знам какво! Но няма да ви огрее! Сама съм си! Отделно съм! Никого не ща! Няма да обичам! — няколко пъти повтаря тя като на игра, в ритъма на подскоците си, а дупето й подрипва, подрипва в същия ритъм на думите. Чуждо задниче, отделно, недостижимо, от което не мога да откъсна поглед…

Вярвай ми, в цялата моя тъжна любов към Зоя никога не ме е налягала такава скръб, такова черно отчаяние, както когато гледах подрипващото нейно задниче. В един миг прозрях, че никога, до края на света не можем да се съединим с това задниче под една кожа и да станем едно щастливо същество. Ако ще да се бяхме оженили с момичето, ако ще да се обърнеше то към мен и да викнеше до небето, че ме обича, ако ще да легнеше тутакси на брега да ми се отдаде — винаги, винаги това задниче щеше да бъде чуждо, нейно, отделно от мен. В главата ми можеше да витае мечта, на небето, сред боговете, може и да се е случвало онова любовно сливане, което исках аз от Зоя, но на земята то не бе ставало и нямаше да го бъде. Бог ни беше разединил. Любовта ми беше опит, по-скоро — порив за съединение, но в такава любов щастие няма. И затова ми стана мъчно. Разбрал бях нещо, дето и други го откриват сигурно по своя си начин. Но и това се случва — един задник да ти каже повече и от най-мъдрия човек…

Упрекваш ме, че не съм бил искрен. Че уж цял съм се разтворил пред момичето, а тайната си съм криел и то ме е усетило. Много пъти тая тайна ми беше на езика, репетирал бях как ще я споделя и я бях свел до три изречения, за да я кажа бързо и без запъване. „Българин съм. Човек убих. От съд се крия тук.“ Това беше всичко. И ги бях оставил за последно. Когато влезем със Зоя в общата кожа и тя се затвори над нас…

По-рано не можех да ги кажа. Клетва бях дал. Когато се разделихме с каракачаните и преди да нагънем кашкавала с Михалис на оная височина над Драмското поле, двамата се заклехме. Никога никому да не разправяме откъде сме дошли и що сме вършили. Ни на приятел, ни на враг. Тогава Михалис ми обясни и закона на тайната. Разчисти с подметката си земята и драсна с клечка една единица.

— Ако един човек знае една тайна, колко я знаят? Цифрата гледай! — подсети ме той.

— Един — отвърнах.

— Ами ако я знае още един? — и добави втора единица до първата.

— Единайсет.

— А още един?

— Сто и единайсет.

— Тъй е с тайните — заключи Михалис. — Четирима да са съзаклятниците — хиляда сто и единайсет вече са научили за заговора.

— А ние като сме двама, какво ще правим? — ухилих се на неговата логика.

— Ще се закълнем! — строго и тайнствено каза той.

Речено — сторено. Намерихме хартийка, начертахме кръст с обгоряла клечка, защото молив нямахме, боднахме пръстите си с новите ножчета и се подпечатихме с кръв под кръста. После Михалис издълба кората на един бор, сложи хартийката вътре и затули дупката със смола.

— Който проговори, тука да умре! — рече той заплашително и ме подкани: — Повтори и ти!

Повторих и свършихме работата. Момчешки щуротии, разбира се, но освен благоразумието — и тая клетва ме държеше. Де да знам, че ще я разкрия не на Зоя, а пред съвсем друг човек…

А с френския стана случайно и въобще не съм се фукал. Вървим със Зоя по кея, разглеждаме новодошлите кораби, минаваме и покрай един с френското знаме на мачтата. Тъкмо го разтоварват. На борда му, опрени на перилата, стоят двама моряци, зяпат. И единият викна:

— Ей, красиво гъркинче! Ела батко Куро да ти покаже нещо хубаво!

Предполага се какво. След като месец може би жена не е виждал. Кипнах, скърпих две фрази от гимназиалните уроци и креснах:

— Момичето е красиво, но е чуждо! Върви при френските курви!

— Кой си ти бе, лайно?! — обади се другият.

— Баща ти! — отвръщам. — Питай майка си!

Такива любезности си разменихме с французите. На зла круша — зъл прът! Зоя бе отминала, чака ме.

— Какво се разправяш? — вика.

— Закачат се и ги пратих на майната им! — перча се аз.

— Ама ти знаеш френски! Откъде? — не вярва на ушите си тя.

— Абе, знам — колкото да си изкарам боя. Нали ти казах — обяснявам, — че из Солунското пристанище се мотаех. Там налапах някоя дума…

Не повярва, изглежда. Намота си тоя конец на пръста и няколко пъти ми го припомня. Забелязах аз, че ме дебне — и друго нещо съмнително да открие у мен. Но ако тя ме е поглеждала с едно око, аз с четири я следях да не би да стане нещо ненадейно откъм главния ми съперник. Ламброс Пазаити имам предвид. Не се страхувах вече, че Зоя ще побегне с морски капитан, но той, Пазаити, продължаваше да идва в кафенето. Притискаше Аргирис Киру, към Зоя се присламчваше, подаръчета й носеше…

Не ми се щеше да вярвам, че Зоя ще отстъпи пред изнудвача. Но като се размислях някой път нощем, че тя се бе отказала от редовната гимназия, само за да помага на изнемощелия старец — защо да не се пожертва и за нещо по-важно? За кафенето, за покрива на дядо си, за поминъка, за живота му в края на краищата. Защото ако му отнемеха „Византия“, дядо Аргирис направо щеше да легне и умре на камъните отпред. И аз щях да умра. Ако не на камъните — на въжето или в мръсната пристанищна вода. Треска ме тресеше, като си представях, че дядото склони и се примоли на Зоя: „Тъй и тъй, внучке, дай да те омъжим за Ламброс. Не е толкоз лош, а е заможен. И дърт не е дотам.“ Няма начин — Зоя щеше да угоди на дядо си! Да не би за мен да се сети! Ами тогава?! Скачах от постелята, палех цигара и излизах на двора. Ако не беше огънчето да святка, хазяите за сомнамбул щяха да ме вземат…

Мислех, мислех как да измъкна нотариалния акт от Пазаити, че да му отнема силата. Планове градях всякакви. Ама не беше лесно. С проста кражба не ставаше. Нотариалното си беше на негово име и веднага ще си изкара дубликат мошеникът. Какво да правя?! Как да го скепцам натясно, че сам да се откаже от собствеността? И от Зоица да се откаже…

Ето на какви два огъня се печех едновременно. От едната страна — Пазаити да прогоня, от другата — Зоя да привлека. И само това ми липсваше — още един съперник да се яви. По-опасен и от неочаквано място. За Михалис ти говоря…