Димитър Кирков
Балкански грешник (28) (Разказите на един авантюрист)

XV

Велика Гърция! Как примамливо звучаха тия думи в устата на дядо Аргирис и колко неповторим изглеждаше смисълът им. Когато постъпих в неговата Академия, той ми ги довери като скъпоценност, за която нито съм чувал, нито съм предполагал в селското си невежество. Само че подобни думи с подобен смисъл аз бях слушал неведнъж и те бяха — Велика България. Не бързай, ще стане дума кой най-често ги употребяваше и какво приказваше Парашкевов за тоя човек. Сега ще кажа само, че както Велика Гърция, така и Велика България не беше изсмукана от пръстите. И тя лежеше върху спомена, върху стара и славна история. За мъдрите и опитни в държавното строителство прабългарски ханове, дошли от волжките степи. За силната мая, която вложили те в обилното славянско тесто, за да създадат заедно могъща държава. За нейните битки и победи, за границите й на три морета, за градежите на нови градове и славянската писменост. И за много още неща, дето българинът се гордее с тях. Излиза значи, че и Велика България има същото право като Велика Гърция…

Да бяха само те двете обаче — пак добре. На две магарета сено може да се раздели. Но на нашите Балкани толкоз великани сме се събрали, че къде мръднеш, велика нога настъпиш. Велика Сърбия! О! Предначертания бляскави има тя на юг, изток и запад! Велика Румъния! О! Римски завѐт пазят наследниците на храбрите даки! Велика Турция! О! За нея да не говорим, защото най-пресен е споменът за Османското царство! Кой по-рано, кой по-късно — един след друг сме се будили за своята величавост. Легнем си вечер — обикновени, отворим очи заран — юрганът ни окъсял. Та накрая и албанците.

Казах ти — много уважавам тоя орлов народ. И никого не искам да докачам, но ми идва наум един лаф, навремето често се търкаляше като пословица. Албански реотан, кажат за някого. За човек, дето късно се сеща, тутка се, бавно загрява. Ако се вслушаш в балканските поговорки и пословици, всеки е рекъл за другите къде-къде по-обидни приказки. Наблюдавал, забелязвал, умножил всичко трижди и клъвнал съседа си. Така че „албански реотан“ не е нищо особено. Но ето — и тук нещо вярно излезе. Чак сега се сети Албания, че е велика. От един век балканците се бием, трепем се да докажем кой е по-голям, а албанецът си трае. Трае, трае, ама нозете му израсли, щръкнали изпод юргана. И сега от сръбския се кани да отреже едно парче в Косово, за македонския точи остра ножица, а като тропоса парчетиите — голям юрган ще стане, велик. Ще се топли под него Велика Албания, а на другите ако ще задниците да мръзнат.

Само че не знам какво ще се случи. Докато си приказваме двамата, така може вкупом да раздърпаме всичките си юргани, че пух и перушина до небето да вдигнем. Да не дава Господ! Защото голи ще застанем тогава пред света и освен една заплювка, нищо друго няма да заслужаваме…

Виждаш — върнах се там, откъдето почнах. В Косово. Мислех си, че като ти разкажа за дядо Аргирис и неговата Велика Гърция, ще проумея нещо за балканските вражди. Но признавам — все на едно място стоя и тъпча. Какво — историята ли да си забравим? От кого да се поучим? Кой да ни вразуми?

Споменах ти Парашкевов. Не мисли, че с него говорехме само как са обрали банката и какво е правил в затвора. За много неща приказвахме. Пуши си цигарата той и спокойничко разправя какво е видял, какви хора е срещал, какво си е мислил за това и онова. Но ако искаше човек бързо да го ядоса, достатъчно бе да каже нещо за Крум Костадинов.

Тоя човек му беше или съученик, или далечен роднина, а може би и двете едновременно. Отдавна се знаеха значи и стара неприязън е имало помежду им. Крум Костадинов бе запасен офицер, но в строя не служил, конски доктор бил в някакъв кавалерийски полк. А като свалил мундира, захвърлил с него и ветеринарството. Напълно се бе отдал на патриотизма, даже някой лев добавяше от него към пенсията. С изгладен сив костюм, с черна риза, закопчана догоре, слаб, дълъг, прав, сякаш точилка е глътнал — щом има тържество, на първа линия той стърчи.

А много тържества се устройваха тогава на патриотична основа. И сега май е същото. Годишнини от раждания и гибел на юнаци-българи, дати на въстания и битки, на договори и поражения, че ден на будителя, на независимостта, на Съединението и прочие. По читалища ги правеха, градски, общоучилищни и за да са сигурни, че ще има публика, нас, учениците, задължително ни мъкнеха час по-рано. Програмки подреждаха за тия тържества — песни, стихотворения декламират и, разбира се, речи се държат. И говори кой говори, но Крум Костадинов обезателно ще произнесе слово.

Канеха го при всички случаи, сякаш ако отсъства, празненството не се е състояло. Нещо като щатен патриот. Изтъпани се той пред нас, стисне ръце отпреде си и викне: „Велика България помни!…“ И още два калъпа имаше за начало: „Велика България свежда чело!… Велика България гордо вдига глава!…“ Оттук насетне трудно го слушах, само изразът „Велика България“ ме стряскаше във всяко изречение, все едно прабългарски мечове се сплитаха до ухото ми. Заради гласа му не можех да възприемам. Метален, остър, звънтящ — ако с такъв глас подвикнеш край коневръза, кавалерийските коне от зор ще приклекнат. Питаш ли какво ни бе на нас в затвореното помещение?

Иначе друг кусур не му намирах, защото, казах, в речите му не вниквах. А имаше учители да го хвалят като заслужил патриот. И не само заради проявите му на тържествата, не. Първо, Крум Костадинов бил открил по някакъв начин истинския хански календар. Само два месеца му се губели още, за да стъкми всичко и го отпечата в брошура. Второ, проучил бил той родословието на Исус Христос и установил, че Спасителят е с прабългарски произход. И трето — съвсем по неговата специалност, — изнамерил ветеринарят, че конете от Аспаруховата конница страдали от някаква рядка болест. После проследил къде се е разпространявала болестта от Япония, на зигзаг през цяла Азия, та до устието на Дунав. И направил извод какъв е пътят на българските предтечи. Но по тоя път не само зараза пламвала, ами възниквали и центрове на цивилизацията. Следователно, наше дело са те, следователно, нашите прародители не са оставяли единствено конска болест, ами и култура. Докато намерили за̀ветно място на Балканите за Велика България…

Не знам верни ли са тия неща за Крум Костадинов, преувеличения ли бяха, но веднъж на шега ги казах пред Парашкевов. Само че шега той не приема, като става дума за далечния му роднина. Толкоз му беше лют и го отричаше. Сигурно отпреди се бе запознал с неговия патриотизъм, защото самият Парашкевов не стъпваше на подобни тържества. Такъв бил Костадинов, инакъв бил, но най-вече младежта развращавал. Аз лично не се чувствах развратен, макар сто пъти да бях присъствал на неговите речи. Не, настоява Парашкевов, развращава ви, грешен път ви показва, ценностите подменя. Какво имаше предвид бившият затворник?

Един път, на връщане от патриотично празненство, се отбихме с Михалис у стария ни приятел. Казваме къде сме били и че Костадинов пак е приказвал. Начумери се Парашкевов, но тоя път най-ненадейно прескочи от Крум Костадинов на… Паисий Хилендарски. Емна непочтително светогорския монах, сякаш Отец Паисий бе ро̀ден баща на запасния офицер и сам го бе научил какво да говори пред учениците. Направо се изплаших! Откак бях тръгнал в първо отделение, всички ме учеха, че сред светините български няма по-свят човек от Отца Паисия. Че как?! Пръв палнал кандилото той в робския мрак, История славеноболгарская написал, за да освести затъпелия народ, за славното му минало да разкаже, кураж за бъднините да му вдъхне. Ни един българин няма да не знае вопъла на Отца Паисия: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свои язик и не думаш?… Ти, болгарине, не прилащаи се, знаи свои род и язик и учи се по своему язику.“ От дете ги помня тия думи наизуст и до гроб ще ги нося. Защото вечно напътствие са те от бащата на нацията. А без него може би ни българи щеше да има, ни България…

Ей така взех да отвръщам на Парашкевов. Споря, не отстъпвам, а той ме слуша внимателно и накрая вика. Прав си, превъзходно си е свършил работата човекът и голяма е заслугата му в оня век. Вярно, че от него почва цялото ни възраждане, събуждането ни за нов живот. Добре ни е учил светогорецът, само че ние лошо сме се поучили. Погрешен модел сме приели от него. Какъв модел? — ежа се аз, защото такава вносна приказка не бях чувал.

Ами такъв, продължава Парашкевов, че сме свикнали все с миналото да се хвалим. До идиотизъм и профанация! Чуй Крум Костадинов и повече не питай. На днешен Паисий Хилендарски се прави. И да е само той — здраве! Ами повечето сме настроени на тая вълна от време оно, а той допълнително ви подкокоросва. Ах, какви герои сме имали! Ах, какви подвизи сме вършили! Да живее Велика България! — вдигна подигравателно Парашкевов десница подобно запасния офицер. Втренчили сме се в миналото, сякаш не живеем в сегашното. И знаеш ли защо го правим? За да скрием с миналото какви говеда сме в момента! Кой съзнателно, повечето несъзнателно, но така работи гузната ни машинка. Чрез историята искаме да оправдаем собствената си некадърност, мързел и мърльовщина. Тука ни стиска чепикът! И не че миналото толкоз тачим, ами себе си искаме да извиним, че всеки ден проваляме България с личното си поведение. С лошо свършена работа, с кръшкане, с шмекерлъци и бъркотия на всяка крачка. А виж какво прави германецът!

Разправях ти преди, че Парашкевов ходил в немска фабрика за вършачки, когато готвели банковата далавера в София. Десетина дни да бе живял там, ама спомени пазеше, като че два живота е изкарал в Германия. Та и сега пример взема от нея. Германците ли нямат велико минало? — пита ни и сам отговаря: — Имат, и повече от нас. Ама аз не знам да влачат децата по тържества и възпоменания. Докато бях в завода, всеки ден водят ученически паралелки. Цех по цех обикалят. Най-добрият майстор ги поеме, развежда ги, обяснява им кое как се прави и защо трябва прецизно да се свърши, сам показва колко лесно става, ако знаеш на работата цаката. Питам веднъж главния инженер защо се пречкат тия деца.

— А-а — отвръща той, — това им е учебен предмет, част от нравственото възпитание.

— Нравствено ли? — чудя се аз. — Че те се учат гайки да нарязват.

— Без съответен морал, и гайки не можеш да правиш! — вика германецът и забелязвам, че и той ми се чуди.

А да си чул у нас да похвалят някого за добрата му работа? — продължи Парашкевов. — Да ви заведат примерно при някой фабрикант и да кажат: тоя човек си е подредил предприятието като часовник. Стоката му се търси като топъл хляб по цялото земно кълбо. От него дръжте пример. Не се е случвало, нали? Едно — защото такъв фабрикант нямаме в областта, и второ — други са ни ценностите. Ако някой не е стрелял с пушка и кръв не е пролял, на втория ред седи и въобще не го забелязваме. Всичко знаете вие за бръснатите глави на кутригурите и за потурите на хайдутите и си мислите, че това е патриотизъм. Не, момчета, патриотизъм аз разбирам да си вършиш работата добре, каквато и да е тя. И както да си полезен на себе си, така и отечеството да въздигаш! С ръце и ум по-богато да го правиш, по-здраво, по-прочуто по света. Останалото е словоблудие, крокодилски сълзи и телешки възторзи! На каквито ви учи Крум Костадинов и не само той. И вместо да насочат младия човек към душата му, че сам да открие той в нея силното и хубавото, да го укрепи и разгърне, като личност да израсте — те за призраци му говорят. И не само затъпкват тая душа, ами я напълват с недоволство, с омраза, с ожесточение. Защото като сравняваш великото минало с днешното дередже, все някой друг ти е виновен, все някой чужд е причина за всичките ни провали и мизерия…

Как не се намери някой, още повече се разпали Парашкевов, да ви разкаже не за царе и патриарси, не че най-славни сме били ужким сред славянския род и че най-много земя сме превзели. Ами човек, който да викне: О, неразумни и юроде! Стегни си дома, почисти си улицата, подреди си селището! Честен бъди към своя труд, а не да шикалкавиш, ако някой не ти стои с тояга над главата! Не кради от общото с две ръце, не завиждай на ближния при сполука, не се радвай толкоз много, когато съседът ти пати! Остави най-сетне покойниците на мира — свали шапка пред тях, но със себе си се заеми, че да направиш отечеството си не велико, а достойно!

Знаете ли, момчета, съвсем се увлече той, какво бих направил, ако съм министър на просвещението? Смешно ми стана и се захилих, като го гледах такъв опърпан, разрошил неподстригваната си от година коса. Те в селото не го пускат, той за поповата къща пита. Знаете ли? — укорно ме стрелна Парашкевов. — Щях да забраня историята като учебен предмет! За един-два випуска ще я спра, пък да видим какво ще стане. А?

— Няма да е зле — рече Михалис, защото Парашкевов чакаше да отговорим. — Един предмет по-малко — ще ни олекне. И математиката ако премахнеш, още по-хубаво.

— Ще ви олекне ли? — изтрезня човекът и отчаяно махна с ръка: — Ех, Михалис, Михалис — и ти си същият като Димитър…

Отщя му се да говори повече. Умори се или пък сметна, че не го разбираме. Чая взе да налива. Ще кажеш може би — че кой е Парашкевов, та да му слушаме мнението? Крадец, мошеник, колегата си готов да убие заради своите мании. И точно той се намерил Отец Паисий да поправя, на цял народ съвети да дава. Ега ти нахалството! Не забравяй обаче, че тогава ние не знаехме истинската му история. Имахме го за човек врял и кипял в живота. Това първо. И второ — в кухнята си приказваше човекът. Защо да не го изслушаме? Само на такива като Крум Костадинов ли вечно ще се дава думата? Освен това — не съм аз адвокат на Парашкевовите приказки, но си мисля, че въпросът тук не е за Отец Паисий и за Крум Костадинов единствено, а досяга всички балкански великани.

Ако вземеш да копнеш край тях, до един ще ги намериш затънали в миналото. Гръцкият и българският, турският и румънският, сръбският и албанският. Смятат, че са израсли до небето, ама още се излежават в бебешката си люлка. И много скъпа им е тая люлка, не могат да я забравят, защото повечето от тях със страшни мъки са я добили някога и много трудно са отгледани в нея. Сред теснотия, задуха, под чуждо иго и кървави притеснения са отворили очи народите-пеленачета и са почнали да растат. А обидите от детски години се забравят бавно, може би — никога. Такива измъчени деца са недоверчиви, подозрителни. Рефлексът им за самозащита пораснал, все треперят да не им причинят предишните злострадания…

Не знам влизал ли си в дом за подхвърлени деца да видиш как ги гледат. Постелките им притиснати една до друга, рев безответен кънти от вси страни, не е като в родителски дом на пухено креватче. Ей такива подхвърлени деца сме всички балкански народи за нова Европа. И тя се държи към нас открай време точно като към копелета. За такова изоставено дете няма кой да се застъпи. Ако ти скимне, можеш да го пернеш по тила, залъка от устата му да отнемеш, да треснеш под носа му вратата на охолното си жилище. Както неведнъж е и правено. Но въпросът сега не е какво са ни правили и правят потомците на европейските варвари, както ги наричаше дядо Аргирис, а какво ние правим помежду си в своя общ родилен дом, за да ни смятат хората за варварски изчадия.

Заели сме по една стая от тоя общ дом и всеки държи в ръка стари нотариални актове, издадени от различни и отдавна изгорели съдилища. И всеки претендира я цялата сграда да владее, я поне в още една стая да се настани. Или ако не стая, кьошенце от коридора да отреже. Размахваме нотариалните актове, препираме се, боричкаме се по стълбища и мазета, сочим бебешките си люлки като допълнително доказателство за собственост на постройката. Какво става в личните ни стаи — нехаем. Или по-точно, не сме се научили да ги държим в приличен вид. А те пълни с боклуци и воня, подовете скърцат, таваните ще рухнат, в такова захабено помещение европейски „варварин“ и ден не търпи да живее. Обиколил съм балканските стаи аз и знам немарата и миризмата им…

А какво ще стане, питал съм се понякога, ако най-напред със себе си се заловим и собствените си стаи оправим. Вехториите да изхвърлим, стените да белосаме, прозорците да измием, та слънце да влезе вътре. Така че всеки един човек из тия стаи да живее по-леко и радостно. По-леко и радостно — разбираш ли! А не като негодници в обща килия. И тогава да съборим грозните прегради по коридори и коридорчета, да излезем на терасата всички — гъркът и турчинът, българинът и румънецът, сърбинът, албанецът и всеки от балканските обитатели. И да видим, че Господ е построил общия ни родилен дом на райско място, а ние сме велики не с друго, а с това, че сме настанили в него красота, богатство, ред и свобода. Със собствена воля и труд сме ги постигнали…

Всичко може да речеш за Коста Парашкевов. Нали от мен чу, че не излезе цвете за мирисане той. Но не знам защо, винаги като съм мечтал за преобразения наш балкански дом, се сещам за онова наше гостуване с Михалис. Може би Парашкевов нещо подобно искаше да ни каже, но другояче бях настроен аз след патриотичното тържество и тогава не го разбрах докрай…