Димитър Кирков
Балкански грешник (27) (Разказите на един авантюрист)

XIV

Подобни речи изтощаваха Аргирис Киру, сякаш пиявица му смучеше кръвта направо от сърцето. Независимо дали пред мен и Зоя само приказваше, или и други се случваха в кафенето, той се отпускаше на някоя маса, обронваше глава на дланта си — унил, с угаснал поглед. Ни поръчки чуваше и вземаше, ни приемаше новини, донесени отвън. Споменът за блясъка и пепелта на Велика Гърция му изпиваше целия интерес към живота. Впрочем не целия, а половината. Защото половината душа на дядо Аргирис бе предадена на спомена, другата половина — на мечтата. А тая мечта, както можеш да се досетиш, бе възкресяването на нова Велика Гърция — третата поред след Елада и Византия. И споменът, знанията, четеното, всички възторзи и покруси от миналото имаха смисъл за него, само защото хранеха мечтата, голямата идея на живота му.

За своята Велика Гърция дядо Аргирис не предвиждаше всичките един милион квадратни километра. Не че се бе отказал от тях, не — но разумът и хладнокръвното пресмятане го бяха накарали да се въздържи и на първо време да определи по-скромна площ, приблизително третинка от цялото. Върху оная карта на стената, саморъчно слепена от него, той беше удебелил с червен молив други, вътрешни граници — наложителни и напълно справедливи за планираната от него държава. Много пъти пред мен прокарваше пръста си по криволичещата линия и обясняваше по какви исторически причини границата минава тук, а не на друго място, да кажем. И от утвърдената вече територия дядо Аргирис сантим не отстъпваше. Кафенето си щеше да отстъпи, себе си, внучката си, каквото друго му поискат, но не и земята на възмечтаната Велика Гърция. Като гледах какво ми показва, един път му рекох:

— Абе, дядо Аргирис, че там вече има нови държави. Други народи живеят…

— Хе! — опрощаващо ми се усмихна той. — Не ставай наивен. Византия никога не забравя своето. Това е неин принцип! Византия територии не губи — те само временно са откъснати от нея!

— Добре — викам. — Горд принцип. Ама какво ще кажат останалите? — И соча картата.

— Там е работата — опечали се кафеджията. — Когато влязат във Велика Гърция, народите ще са благодарни. Докато се решат, ще е мъчнотията. Но помни — пак варварите от Европа ще пречат. Не знам. Не мога за всичко да отговарям. Война може би — плахо ме погледна той, — дипломация, убеждавания… На един човек като му обясниш каква е истината и справедливостта, ще те разбере. Ако е човек свестен и разумен! — трепна надежда в гласеца му. — И така може да стане! Да разясним най-напред, да докажем, пък после…

За после дядо Аргирис не искаше да мисли. Според кроткия си нрав той бе избрал своето поприще за постигане на Велика Гърция. Да събере фактите зрънце по зрънце, да ги подреди, да стъкми доказателства, пък сетне всичко да съобщи на хората, да обясни, да внуши каквото трябва, да пропагандира своята идея. Само че думата „пропаганда“ мирише на държавна власт, на вестници и радиопредавания, на лъжа, разпространявана от цели щабове измамници. А дядо Аргирис нищичко не лъжеше, а оповестяваше истината, както я бе намерил в историята, и с никакви помощни средства не разполагаше освен с мекия си старчески глас и схлупеното кафене „Византия“.

Казах ти, че клиентите го имаха за смахнат чудак, побъркал се леко от четене. Навсякъде по нашите земи простолюдието такова мнение има — който много чете, не може да не чалдиса. Учените, дето са учени — и те си губят акъла. Един, къде седне, шапката си забравя, друг отнесено приказва и две думи не можеш му разбра, трети знае всичко за безполезните буболечки примерно, но я му дай едно агне — от глад ще умре до него, но ни знае как да го заколи, ни да го одере, че да си спаси живота. И според мен, прави са хората от своята гледна точка. Светът край тях ги хванал за гушата и не им дава очи да отместят. Какво ти четене, какви ти други светове! Ако някой си е надвил над харчлъка, пак бива да разлисти книга. Ама затъне ли сиромах в четене, спукана му е работата. Едно, че светът ще го смачка, и второ — дъската му ще се разхлопа. И колкото по̀ си пълни главата с книги, толкоз повече потребното забравя…

Та така мислеха и за дядо Аргирис. Не си гледа работата за̀света, а току спусне кепенците — в библиотеката търчи. Кафенето зарязал — за Велика Гърция се уловил. Абе, човек, събери пари, на заем вземи, ако трябва — ремонтирай си заведението. Тезгях поне да ти сложат, вода да вкарат вътре, нови маси да купиш. Лед да ти докарват и студена лимонада да държиш, с питиета да се снабдиш, мезенца да предлагаш. Ама не — най-лесното избрал Аргирис Киру. Нищо да не прави, за онова, дето го няма, да разправя.

Но макар кафенето да бе мизерно, посетители идваха и дълго се заседяваха. Трийсетина души се въртяха, горе-долу едни и същи. Неколцина комшии, хамали от пристанището, дърводелци от сухия док. И други хора имаше. И не толкова прочутото кафе на Аргирис Киру да пият, колкото табла и карти да играят. Това май бе единственото забавление на подобни хора. Ако не бяха пияници, разбира се. И в Пазарджик беше същото. Който е айляк^[1], по-рано дойде и седне, който е зает — след работа се появи. Час да е, но ще поиграе. По къщите си не ходеха, това нещо главно в кафенетата се вършеше. Праскат картите, тракат с пуловете — дразнят се, радват се, препират се гръмогласно. Поразмърдат си душиците. Ама на пари не играеха. Дребни залози правеха. Кафенце, локумче, бяло сладко и тем подобни. Черпят се играчите след всеки тур, носи дядо Аргирис на поднос наградите, а загубилият плаща. И така значи става алъш-веришът на кафенето.

Това бяха неговите слушатели. Дебне той да свърши някоя игра, да се поразговорят хората за друго и като се намеси, кара-вара, до своята приказка стигне — я за Византия, я за бъдеща Велика Гърция. А почне ли веднъж, разпени се, размаха ръце насред кафенето, събере погледите на всички. Нещо като допълнителна програма бяха неговите изпълнения. Случваше се от немай-къде да го попитат нещо, да се усъмнят, нарочно да го подкачат, а дядо Аргирис това и чака. Но неговите теми дълги и широки — нямат търпение да го изслушат докрай. Подловят си пак играта, броят примерно наум точките на сантасето, а над главите им кафеджията дъдне като радиоточка. Докато някой не подвикне:

— Стига бе, бай Аргирис! Сбърках! Янис пак ме прецака!

Не мисли обаче, че клиентите бяха съвсем равнодушни към неговите речи. Ще кажеш, че си противореча, но хората хем за откачалка го имаха, хем респект изпитваха към знанията му. Вярно, непотребни знания, от една страна, но от друга — не може да отречеш, че главата му е пълна. И не пренебрежение показваха те, ами как да река — снизходителна симпатия някаква. И онова, дето слушаха години от него, също оставяше следа. Едно стигнало до ухото, друго — в мозъчна гънка попаднало, а трето и в сърцето коренче пуснало. Защото не можеше чистото и пламенно родолюбие на Аргирис Киру да не досегне сърцето. Макар рядко да ставаше…

Спомням си сега една зимна вечер във „Византия“. Морето извън пристанището бушуваше, черен дъжд коси дървета и сгради, сякаш милион дяволи шибаха с опашките си Пирея. Притъмня, хората бяха свършили игрите, но се колебаеха да тръгват в пороя. И изведнъж токът угасна. Дядо Аргирис запали фенер и в мъждивата светлина примъкна насред кафенето големия мангал. Засвяткаха въглените, а посетителите потътрузиха столове към благата топлинка.

— Ей, момчета — рече кафеджията, когато всички се настаниха, — вчера ми донесоха критско винце. Цяла дамаджанка. Дайте да го опитаме. Зоичка, помогни, детето ми. Донес чашки за добрите приятели.

Десетина човека бяха изостаналите клиенти и когато всеки хвана чашата, един се обади:

— За твое здраве, чичо Аргирис! Да векуваш в това кафене! И ние покрай теб!

В сумрака виното изглеждаше черно като сянка и дъхаше на стафиди и кипарис. Вкусихме го и всеки един го похвали. Следях аз Зоя, седнала зад гърбовете на неколцина, и видях как гърлото й трепна от малката глътчица. Ех, вино да бях, да ме изпие! Но тя не ме и поглеждаше даже, заслушала се бе в гласовете на мъжете, че критското вино е най-добро на света. Как подбират гроздето разправяха те, в какви бъчви го слагат и прочие. А покрай виното заговориха и за острова. Прехласнал се бях в Зоица аз, защото в дрезгавината по-хубава ми се видеше от всякога, и не усетих кога дядо Аргирис се намеси и как бе докарал приказката до Критското въстание против турците. За неравни битки заразказва той, за храбри мъже и доблестни жени, за геройство и саможертви и докато говореше, мина с дамаджанката покрай мъжете, повторно напълни чашите. Но не седна, остана прав до мангала. Отдолу жаравата хвърляше кървав отблясък върху лицето му, като сребърна нимба светлееше бялата му коса, сякаш пламък от критските пожари бе донесъл сред нас мъченик и светец.

— Свободата е най-сладкото вино на гърка! — рече той и вдигна чашата. — Тя е нашият корен, стеблото и гроздът на лозата ни. Душата ми се радва, че съм грък и че гърци са моите братя! Заедно с вас, братя, и с всички гърци…

Дядо Аргирис млъкна, като че плач задави гърлото му, а хората го слушаха притихнали и чакаха да доизрече своята наздравица. Но той не продължи, преглътна и изведнъж запя с треперлив старчески глас:

По-добре минута свобода,

отколкото четиристотин години

под робство и затвор…

— Хайде, братя! — весело ни подкани той и захвана отново песента, а заедно с него подеха три-четири гласа:

Калитера мняс орас елефтера…

Но още не бяха завършили първия стих, и всички запяха след тях дружно и високо. Силните мъжки гласове потопиха сред себе си гласеца на дядото, отворих и аз уста да ги настигна, защото бях чувал песента. И ако не знаех началото на някоя дума, края й налучквах вярно — влях се в останалите леко и бързо като капка в поточе. Пееха мъжете от сърце, пееха единни и горещи, а над ниските тонове прозвънваха чистите Зоини звуци. Ах, как драго ми беше моят глас да върви до нейния! Ах, с какъв шемет ме понесе мелодията по извивките си! Горд бях, че съм грък в тоя миг, радвах се, че сред гърци живея, умилно до сълзи ми беше за всичко гръцко на света! А мракът наоколо ни притискаше по-близо един до друг и като усетих ръка на рамото си, разперих и аз ръце да прегърна своите съседи. Края на песента отсякохме като с нож и дядо Аргирис задъхано викна:

— За Велика Гърция, момчета!

— За Велика Гърция! — от все душа повторих аз с останалите и наведнъж глътнах гъстото критско вино.

Всички се изправихме на крака и като никой друг път се разцелувахме, все едно бяхме спечелили люта битка срещу вразите.