Димитър Кирков
Балкански грешник (26) (Разказите на един авантюрист)

XIII

Има хора, завършили университет, безброй изпити държали, но ако ги питаш за техните предмети — всичко им изфирясало от главите. Учили са без мерак, без душевно любопитство — колкото да отбият номера и да им драснат бележка в книжката. Или ако държат нещо в мозъка си, то е излиняло, полумъртво, защото от години не са го викали за работа. Пази, Боже, от такива учени!

Има и едни други хора, дето университет не са помирисвали и професор в очите не са виждали, но челата им пращят от знания свежи и бойки. Всеки ден тия хора рано-рано будят своите познания — преглеждат ги, пренареждат ги, упражняват ги неуморно и винаги ги държат готови за действие като наемен убиец револвера си. Обикновено такива люде копаят една жила в рудника на науките. И даже не жила, а жилчица. Блеснало веднъж златото пред тях, встрастило ги, подлудило ги — и въртят те търнокопа безспир, надълбоко отиват, купища знания изравят с радост и вдъхновение. И наученото живо клокочи в ума им, защото сърцето го подгрява. Много трупат, много помнят, защото човешката памет е силна, когато душевна страст пламти под нея.

Ако слезеш в подземията на науката, най-много такива самотни труженици ще срещнеш в забоя на историята, всеки вкопчен в своята плодоносна жилка. Най-достъпни за тяхната самообразованост са историческите пластове, а още по-важно — най-съблазнителни са, защото човешки материал е улегнал в тях, и то не само мъртвешки кости, да речеш, трупове и вкаменелости, а нещо, дето можеш да оживиш и запалиш, за да си сгрееш с него душата. И целия останал свят да осветиш с пламъка му!

Един от тия самоуци-рудничари на историята беше дядо Аргирис. Не, не един сред другите! Аз не вярвам да се е раждал подобен златотърсач, по-работлив и по-богат с находките си от него. Най-напред, защото Аргирис Киру проникваше в огромен слой, стигащ до дъното на историята. И не само огромен, ами и несравним по своята плододайност. И тъй като разполагаше с истински скъпоценности, сам бе докарал увлечението си до страст, трудолюбието си — до самоотвержен подвиг. Природата на нещата му помагаше, за да стигне до съвършенство. Толкова много знаеше той и толкова душа бе вложил в своето знание!

Ако го попитаха да назове накратко предмета на своето подвижничество, полето на многолетния си труд, той щеше да каже — Велика Гърция! Какво ли не съдържаха тия две думи. Най-напред — древна Елада. С гражданските й закони и войните, с човешките порядки и божествата, с цъфтящите градове и мореходците. Със Солон и Архимед, Платон и Аристотел, Омир и Есхил — не ме карай да броя неизброимото древногръцко съкровище. Ах, как се радваше дядо Аргирис на оная осветена от слънце земя, по която хора и богове са ходили редом и заедно са дялали крайъгълните камъни на всечовешката постройка! Ах, как примираше от възторг сърцето му, като разкриваше пред случайните си слушатели хармонията на нейния разум, съразмерието на идеи и дела!

По пръстите на ръцете си можеше да изреди той какво древна Гърция е дала на Рим, без което империята нямаше и да съществува. Понятия за законност и политика, разкрити природни тайни, богове и легенди, сътворена красота. И прочие, и прочие. Точно на това място дядо Аргирис правеше блестяща връзка във вечния живот на Велика Гърция. Онова, с което стара Елада бе дарила съседа си, Рим го бе проверил из неизбродните свои владения, заякчил го беше и разширил — и отново го върнал на Гърция. Както Бог дава на човека, за да му се върне даденото умножено, така бе станало и в случая, а това, според Аргирис Киру, беше явен знак за Божия промисъл при възкресяването на гръцкото царство. Бог бе водил гръцкото дело по дълги пътища, за да го възвиси повторно и да го облее щедро тоя път с лъчите на Христовата истина. И тъкмо тук дядо Аргирис стъпваше в територията на Византия.

Византия! Тя бе центърът на неговата ученост, голямата вдъхновителка на живота му. Византия се наричаше върхът, на който постоянно пребиваваше той, за да се радва, да мечтае, да роптае за сетнешната участ на гърците, да дава примери за добро и лошо на клиентите си, да ги гълчи, да ги поощрява понякога, докато те шляпаха карти по масите или тракаха с табладжийските зарове.

Няма какво да ти казвам, че по Византия аз не съм вещо лице и не мога да преценя вярно ли, погрешно ли разправяше дядо Аргирис за нея. Слушал бях за византийската държава две-три даскалски глупости в училище — това е. Тия глупости ги заварих като ученик, а струва ми се, и досега си стоят същите на същото място в учебниците по история. Нали през повечето време противник е била на българското царство, нали безчет войни са се водили — по-лоша нямаше от Византия на света. Хем нейна земя сме отвоювали за нашата държава, хем, като искала да си я върне, собствената ни земя заграбвала. Подла, лукава, вероломна — все зулуми ни крои, войниците ни ослепява, хитри гъркинки за царици ни пробутва и тъй нататък. А какво сме правили ние с пленниците и завзетите градове — и дума не става. Само една подробност казват — че Крум пил вино от черепа на сразения Никифор. Дядо Вазов възпял случката, сметнал я за справедлива, но от нея можеш да съдиш и за други работици… Както и да е, въобще не искам за разсъждавам кой крив, кой прав в ония далечни векове, защото и българи, и византийци са постъпвали по законите на времето си. То е все едно да питаш — крокодилът ли е по-лош или отровната змия.

Исках само да отбележа колко лек ми беше багажът, като влязох в Академията на дядо Аргирис. После пък само неговите лекции съм слушал. Мъча се да си представя сега какво щеше да стане, ако допуснеха скромния кафеджия до някой конгрес на византолозите. Ако му позволяха там слово да произнесе. Щяха ли да се смаят учените с белите бради, с многотомните трудове? Или щяха да рекат: „Махнете тоз лаик! Къде му е цензът? Къде са му публикациите?“ Вярно, ценз и публикации дядо Аргирис нямаше и в тоя пункт съдбата много бе виновна. Забравила формалностите, само на съдържанието наблегнала. А без формалности нищо не става на света. Иначе Аргирис Киру можеше да заеме най-високите катедри по Византия в кой да е университет. В Сорбоната, ако щеш, в Кеймбридж — ако предпочиташ. И не знам щяха ли да мърморят колегите му професори за някакви увлечения, но сигурен съм — младежта щеше да го слуша със зяпнала уста. И не само заради неговото любознание и сладкодумие, ами защото разправяше историята по много особен начин.

Не чакай аз да ти възпроизвеждам тия негови лекции. Ако ме биваше, нямаше с теб да си губя времето, а щях да седна на задника си вкъщи и тритомна история на Византия да напиша. Само че не мога да повторя стареца, а и той самият рядко се повтаряше.

Аргирис Киру знаеше като „Отче наш“ цялата хронология на византийската държава — от Константин Велики до Константин Палеолог. Как всеки император се качил на трона, какви войни е водил, кого е победил и какво е загубил, що е вършел във вътрешното управление, пилял ли е златото на хазната или е трупал номизми, какви интриги е забърквал, как са свършили земните му дни и кой го е наследил. И така поред деветдесет василевса за 1122 години. Втора нишка, неотделима от светската власт, бе историята на православната църква, защото ни Византия, ни православие са мислими едно без друго. Та и патриарсите можеше да изреди дядо Аргирис човек по човек. С какви духовни подвизи или калпазанлъци са се славели, кои църковни събори са свиквали, с коя ерес са се надборвали, ежбите им с папата, сръдните им, помиряванията им, докато окончателно развалили калимерата. И много още подробности за манастири, черкви и словопрения.

Ще кажеш — какво повече? Че това трябва да е пълната история на Византия. А-а, не е така, не се задоволяваше Аргирис Киру с реченото до тук. То му беше единствено основата, задължителният фон на истинските герои. Съвсем друго бе главното негово ястие, а датите, едрите събития бяха само блюдото, на което ни го поднасяше.

Това главно ястие, ако разрешиш да продължа с гостилничарското сравнение, беше животът на византиеца, на отделния човек. Че кой е тоя човек, питаш, и какво общо има някакъв си отделен човек с историята на вековната държава. Там е работата, че дядо Аргирис умееше да свърже малкото с голямото и в мизерния живот на някой салдамарий, на амбулантен константинополски търговец примерно, да усетиш величието на империята. На какви ли не хора знаеше той житието-битието в подробности. На селянина и писаря, на царедвореца и рибаря, на калугера и войника, на хетерата и златаря, на просяка и пълководеца. Чет нямат професиите само в столицата. Но дядо Аргирис можеше да ти разкаже също за бирника от Епир, за наемника от Тракия, за скотовъдеца от Витиния, за земеделците от долините на Меандър и Скамандър, за аристократ от Евбея, за мореплавателите от Родос и за разни още хора от Лакедемон и Атика, Сирия и Тесалия, Армения и Ливан.

Какво разправяше той? Ами струва ми се — всичко, дето съставя и нашия живот. Как са били облечени, къде са живели, какво са яли, в какво се е състояла работата им и кому са плащали данъци, забавите им, скърбите им, как са се женили и погребвали, по какъв начин са воювали и са си отглеждали децата. Виж себе си, огледай се наоколо, пък пренеси всичко хиляда години назад във Византия — тѐ това най-често разказваше дядо Аргирис.

Но да говориш за отделния човек, трябва да са ти известни законите в държавата, уредбите на областите и селищата, писани и неписани житейски правила, тържищата и митниците, пристанищата и военните лагери, дворците и бордеите. Откъде кафеджията бе научил за тях? От четене. От четене по своя воля и усмотрение! Десетилетия наред велико любопитство и страстно родолюбие го беше водило в Атинската библиотека, а там една книга го прехвърляла към друга, втората към трета и така до не знам-къде си. И каквото намерел в книгите, главата му преработвала по своя си начин. Само че не съм сигурен докъде дядо Аргирис разказваше прочетеното и откъде почваше да донажда и измисля.

Недей смята обаче, че да измисляш, значи да лъжеш и да подменяш истината. Ако сложиш един опитен художник пред недовършена мозайка, той ще я огледа, ще вникне в нея, ще се вживее в замисъла и душата ще му подскаже какво камъче да вземе и къде да го тури. И малко по малко ще изникнат образи нови — ако не същите според първоначалния план, то подобни, а може би и по-хубави. Такъв даровит и опитен художник бе дядо Аргирис. Древният чертеж на зданието му беше в ръцете, границите бяха определени, основите — положени, а където нещо бе изтрито и изгубено от начертанието, той сам го добавяше и изграждаше в съответствие с голямата идея на първите творци и строители.

А тъкмо тая грандиозна византийска идея беше схванал той и се бе посветил да й бъде хранител. Един Бог в небето, един негов помазаник на земята — василевса, една вечна империя за цивилизованите народи. Всичко останало е от лукавия! А самата империя се крепи на три стълба: християнската вселенска вяра; римското право, издъно преработено от Юстиниан и неговите учени; елинската култура, събрала всички потоци от Древна Гърция в морето на Христовото откровение. И власт, власт всемогъща, която да стига до последния поданик, за да го държи прав и отговорен пред имперската сила. Защото всичко лично в такава съвършена държава трябва едновременно да е имперско. Ако не е — по дяволите да върви! И това се отнася не само за селяните, робите или занаятчиите примерно, а също толкова за сановниците, епископите и пълководците. И за самия василевс се отнася! Защото Бог го е посочил като свой наместник не заради личността или родословието му само, а за да бъде в една и съща мяра и източник на земната власт, и неин покорен служител…

Опасявам се, че ако дядо Аргирис ме чуеше сега, щеше да се намръщи. Може би пропускам нещо от неговата византийска идея, може би неправилно подреждам стойностите й. Ама аз всъщност и не желая да се впускам във всичките й разклонения, защото ако ги подловя, нищо чудно да намеря сто нейни прилики с руския комунизъм, да кажем. Гледам те, че се стряскаш от това намекване, пък старецът сигурно щеше да се обърне в гроба. Нямам време да споря и ще ти дам едно примерче. Знаеш ли, че властта е държала в желязна шепа почти цялото византийско стопанство? Държавен чиновник разпределя суровините, втори държавен чиновник решава кой може да произвежда и кому да продава, трети слага печат на стоката, заприходява я на държавен отчет и ако речеш да кривнеш, ръце реже, четвърти нормира цените и тъй нататък.

Държавата във всяко кьоше наднича и всекиму слага вилка на врата — от простия занаятчия до едрия търговец. Сакън! — някой да не забогатее повече от позволеното. И, от една страна, собствеността уж не е държавна, от друга — трудът напълно одържавен. Властта бере плодовете му и с повечето тя се разпорежда. Е? Не ти ли намирисва на нещо познато? Не казвам, че е същото като социализма, ама принципът, принципът за държавата-владетелка — принципът не ти ли понамирисва? И до не знам-кой си век Византия е най-могъща не само с армия и територия, ами и със своето стопанство. Най-добри стоки, най-обилно произвеждани! Пък за три-четири поколения стопанството изсъхва под държавната сянка и изостава Византия на километри от европейските варвари, дето току-що са струпали държавици. А накрая и до просешка тояга стига…

Дотук. Точка. Друга ми беше мисълта. Че най-близо до голямата византийска идея на дядо Аргирис стояха два образа — на града Константинопол и на императора.

С дни можеше да те разхожда той из столицата — това око на Вселената, както я наричаше, или още — око на християнската вяра. По улиците и площадите, из пазарищата и черквите, на крепостните стени и пристанищата. С епарха, главния управител на града, ще те запознае, към хиподрума ще те упъти и ще ти каже къде да седнеш, ако си от партията на сините или на зелените, на площад Тавър ще идете, щом си решил роб да купуваш, по главната улица Месон ще минете да разгледате паметници, дето от тях и прах не е останала. Докато стигнете двореца — и тук вече самият император ще те покани да те разведе. Няма да ти изреждам повече блясъка, златото, одеждите, двата трона в палата — единият за Христос предназначен, другият — за василевса, безбройните длъжности на царедворците, евнусите, стражите и прочие…

Но като слушах как дядо Аргирис се вживява в длъжността на императора, неведнъж съм си мислил: абе, не може всичко това да се научи само от четене. Да не би душичката му да ходи в таен час из ония зали и покои и да разговаря с мъртвите? Или да не би пък да е семенце той от някой императорски род и да се е предавало от мозък в мозък скрито знание, докато по някакво чудо на природата точно с устата на Аргирис Киру е проговорило? Защо не? Колко пъти императорската рода̀ е требена, изселвана, прогонвана. Защо да не са заточили тук някъде някой наследник на престола, до прост селянин да са го стъпкали и от него да почва родословието на кафеджията? Значи — и Зоица да е от същото царско коляно. Защо не? Иначе откъде у едно просто девойче такава хубост ще се събере, такова… Думи нямах да назова какво бе Зоя за мен и тъй като владееше акъла ми докрай, и за владетелка на империя я слагах…

Не си правя майтап — дотолкоз ме бяха обаяли и дядото, и внучката. Но казах ти — не само императорът се бе вселил в кожата на дядо Аргирис, а и много още имперски хора до най-нищожните на вид. Сякаш цяла хилядолетна Византия с милионите си граждани бе избрала хилавия старец, за да съобщи чрез него какво е представлявала и що е сторила за света.

Аргирис Киру държеше списък на великите византийски дела. Личеше си, че не го е правил изведнъж. С годините и в резултат на размислите си бе откривал нови заслуги на своята владичица и бе допълвал редовете. Тоя списък аз съм чел и макар да забравих повечето точки, първата я помня — Византия бе превърнала християнството в световна религия. Ако не беше тя, кой знае докога последователите на Христа щяха да се крият из катакомбите и да скитат из пустините. И може би под огъня и меча Христовото слово щеше да заглъхне. Но Бог бе избрал Византия, за да я освети отвътре със светлината си и да укрепи истината си в нея. Над всичките свои закони, над цялата своя мощ и държавно величие тя бе сложила думите: „Упованието в Бога е нашето единствено избавление. В него е надеждата за спасението на нашите души и на империята!“ И каквото въобще християнството е дало на света, най-напред чрез Византия го е дало!

Само тая първа точка да стоеше в списъка — и тя е достатъчна да се поклоним на византиеца. Но и останалите заслуги на християнската държава не бяха нещо, дето само нея да ползва. Каквото бе постигнала с борба, с жертва, с ум и воля, правила го бе и за други народи и племена, защото, като помазаница Божия, тя бе проникната от дълга не само да владее, но и да се грижи за християнския свят. Дори когато тоя свят й отговаря с черна неблагодарност. А между всички, дето бяха цицали от Византия и се бяха крили зад гърба й, на първо място стояха варварите от Европа.

Стана дума, че дядо Аргирис беше отстъпчив и незлобив до крайност. Молбата бе едничкото му възражение, ако някой го настъпеше по мазола. Покрива над главата си и единственото свое препитание бе готов да хариже, без дори да се оплаче на мировия съдия или поне да провери верен ли е нотариалният акт на Пазаити.

Но заговореше ли за варварите и Византия, по-горещ ставаше от огъня. Веждите му щръкваха, по розовото носле избиваха морави жилки, навлажнените му от слюнка устни се разтреперваха. Ни едно злодеяние варварско не беше забравил той. Сълзи се лееха от очите му, като разправяше за превземането на Солун от франките. За изтърбушените жители, чиито трупове оставили да се разлагат по улиците, защото вонята на тлен била най-любима на западните рицари — по собственото им уверение. За поруганието на храма „Свети Димитър Чудотворец“, където варварски графове и барони ходели да облекчат ненаситното си черво. За масово отрязаните носове на останалите живи гърци, за да се различават от европейците. За поголовното изнасилване на всичко женско — от деца до старици — в олтарите на черквите… Какво най-ужасно зло няма да сторят хора, питаше през плач дядо Аргирис, които са препълнили сърцето си с такава злоба към гърците, каквато не е имала и библейската змия, врагът на човешкия род?

И в отговор на тоя вопъл той начеваше да разказва за разграбването на Константинопол от кръстоносците. Столетия са минали оттогаз, много войни са се водили и много диващини са се извършили, но като слушах Аргирис Киру, второ подобно варварство накуп не се е случвало, откакто латинците са опустошили столицата на Вселената. И при това с благословията на папата, на Инокентий III, допълваше старецът. Специални думички на латински е измислил той, за да оправдае латинските грабители. Praedo sanctus, свети хищници ги е нарекъл, сякаш княжеска титла им е давал.

И за какво са се отплащали варварите по тоя начин? За това ли, че Византия пречупи гръбнака на арабската паплач и не допусна ислямът да ги залее и изколи до крак? Че кръвта си проля да ги запази от много още азиатски орди, та да може зад нейния заслон Европа да създаде нищожните си държавици. За това ли, че василевсът им даваше титлите и от техните разбойнически главатари направи крале и князе? Че ги измъкна от дивата им атаксия, от мерзкото тяхно безредие, и ги научи що е закон и управление. За това ли, че Византия запази и за тях античния спомен, та някой ден, когато варварите поузреят, да опитат чрез него да се очовечат? За това ли, че им показа коприна да тъкат, метал да леят, кораби да строят?

Не! — отвръщаше на своите въпроси дядо Аргирис. — Латинецът е тъмен неблагодарник, със завистлива душа и кръвожаден нрав. Когато има сила, е тъп високомерец, изпадне ли — подъл е и страхлив. Всяко наше зло иде от Запада! — отчаяно възвестяваше той. — Никога, ни веднъж Европа не ни е мислила доброто! Ако не беше тя да подкопае Византия, друга щеше да е гръцката участ! Друга! Нямаше на турците да се дадем…