Димитър Кирков
Балкански грешник (25) (Разказите на един авантюрист)

XII

Теодорос Ликудис бе отбелязал във вестника една малка обява. „Търсим градинар — опитен, самостоятелен“ — с мъка разчете Михалис написаното. Даден бе и адрес в Атина.

Вечерта много се чудихме двамата защо тоя непознат човек ни насочва за работа. После, като разбрахме къде сме попаднали, втори път се чудихме защо не ни предупреди къде ни праща. А беше ни изпратил той в един от най-богатите атински квартали. Дворове големи, със зид висок опасани, порти метални — все от ковано желязо направени, тук-там зад тях портиери се мяркат — кой униформен, кой в национална носия облечен, палми перят листа, белеят къщи навътре — благоухание, тишина и богатство прелива до улицата, та чак и нас до гушите ни потопило. И стражар влачи крака по тротоара с ръце на дирника.

— Къде се шляете? — пита ни мрачно, сякаш готови крадци са му паднали, а ние отвръщаме, че за работа сме дошли, по вестникарско съобщение. И му подаваме вестника да се увери.

Погледна той адреса и вика:

— А, това е резиденцията на господин Йоан Филокали. Още нататък и вляво.

Намерихме я — на вратата стара медна плоча с името на собственика и до него гравиран кораб. Дръпнахме дръжката на звънеца и след някое време тропна прозорче в портата, надникна женско лице. Казваме какво търсим и тя отключи, поведе ни по широка алея, все едно по сняг тръгнахме. С мраморни плочи застлана, а покрай тях кварцови камъчета насипани — ситно натрошени и валирани. Дървета, сенки, цветни лехи ни съпровождат — подминахме главния вход на къщата и ето че стигнахме кътче, сякаш откъснато от рая. Кипариси, лаврови дръвчета, в бял фонтан водни струи се кръстосват и ромолят, напред морава се ширнала — свежа, редовно поливана, а в прохладата на покрита веранда — сервирана маса с лъскави съдини. И двама души отстрани седят. Жена в шезлонг, преметнала нозе, и старец в инвалидна количка.

Спря ни слугинята на двайсетина метра от тях, отиде да съобщи какви птици са долетели на призива. Върна се, подканя ни да приближим. Че като подхвана да разпитва чорбаджийката — нищо не бе полицаят Такис в Драма. Кои сме, къде сме раждани, защо сме напуснали бащините си домове, какво сме работили, носим ли препоръчителни писма отнякъде, та чак дотам — имаме ли си изгори и от какви болести сме страдали…

Ние вече бяхме изоставили линията със Солунската гимназия. Усетихме се, че опитен човек веднага ще ни изобличи, защото бяхме писмовно безграмотни. Михалис пак бе научил от баща си да срича горе-долу, но аз бъкел не отбирах. Селската история разгънахме пред госпожа Клио Филокали. Че от драмско село произхождаме, че бедност и гладория са ни прокудили да търсим сполука по света. В Кавала фурнаджийство сме работили, край Солун за ратаи сме се главявали маслини да берем и други селски работи да вършим, поради което от градинарство отбираме, пък после два месеца по море сме плавали като прости моряци…

Старецът мълчеше, притворил единия си клепач, а като гледах как е положена ръката му върху облегалката на количката, досетих се, че е парализиран. Като казахме обаче, че сме били и моряци, той промуча и се размърда — слугинята тутакси скочи да го наглася.

— Казва, че лъжете — рече жената. — Вярно ли е?

— Бяхме. За малко… — отвърнах с половин уста, защото не исках да дразня болния.

— Не обичам лъжите. Дори невинните. Но аз търся един градинар, а вие сте двама — за кой ли път ни опипа с поглед господарката, както стояхме прави пред нея.

— От малки не се делим — казах. — И затуй значи…

— Искате ли лимонада? — прекъсна ме тя и без да чака отговор, нареди: — Жижа, сипи им!

Напълни две кристални чаши слугинята, даде ни ги, гаврътнах моята аз на един дъх и пристъпих да я оставя на масата. Търся сгода да огледам жената и отстрани.

А тя облечена като за в дома си и много съблазнително. Две тънки презрамчици държат дълбоко деколте на бялата й рокля, гърди натегнали като гюллета, а гърбът й гол, гол — до кръста чак гол. Кожа бяла, гладка, опъната — като някой едър лебед кацнала господарката в шезлонга си. Не дава да й кажеш възрастта. И на четиридесет може да е, но и трийсет да речеш, няма да сбъркаш. Гледана жена, с перо гладена, не си е вадила хляба с ръце, помислих си аз в оня момент. И се върнах, застанах до Михалис, за да реши Клио Филокали кого ще купи за слуга.

— Един ще взема от вас — рече тя. — За проба. Ако не си върши работата добре, ще го освободя. Кой да бъде, вие решавайте. Храна, стая за градинаря има, защото тук ще спи. Заплатата на седмица толкоз и толкоз. — Забравих колко точно каза, но солидно заплащане беше за ония времена.

Спогледахме се с Михалис. Не е за изпускане мястото. Един да остане — пак файда, ще помага на другия, докато стъпи на крака. Но кой да бъде?

— Решете вие, господарке — хрисимо продума Михалис. — По-справедливо ще е.

— Добре — за пръв път усмивка оцвети бялото й мраморно лице. — Идете да вземете инструменти от градинарското помещение — да видя кой как държи лопатата.

Тръгнахме ние след слугинята, но сигурен съм — не за лопати ни прати жената, а за да ни огледа хубавичко и отзад, защото десетина крачки направихме само и тя ни спря:

— Чакайте! Няма нужда. Ти ще останеш, младежо. — И избра Михалис.

— Покорно благодаря! — поклони се леко той. — Ще видите, че съм старателен. А ще може ли сега да ида да си взема багажеца от Пирея?

— Не — отказа му господарката. — Сега Жижа ще те разведе да видиш потребното. Довечера ще отидеш.

— Ако ви трябва втори съвестен работник — обадих се аз, — не ме забравяйте.

— Ще видим — разсеяно рече Клио Филокали и даде да се разбере, че е свършила с нас.

Разменихме си две думи с Михалис, че ще се срещнем вечерта, поех обратно аз, сподирен от слугинята, и щом ключът прещрака зад мен, ето ти го — припка по тротоара Ламброс Пазаити заедно с някакъв тип, черен като арапин.

— Ти? — изумено викна той и без да пита, разбра криво-ляво какво е станало.

Спусна се веднага към портата, задърпа звънеца, с юмрук заблъска и слугинята, изглежда, не се бе отдалечила много, защото бързо отвори прозорчето.

— О, господин Пазаити — рече тя, — нали знаете какво ми е наредено. Не мога да ви пусна.

— Жижа, момиченце — разгорещено заговори господинът, — забрави ли кой те настани тук? А? Молим те — отключи!

— Ама не искам да ме гонят. Господарката предупреди, че…

— Нали градинар търси оная фукла! А? Нали? Водя екстра майстор — за българския цар е работил.

— Наеха градинар — отби натиска слугинята.

— Иди! Съобщи! — Пазаити смени молбата със заплашителен тон. — Чичо Ламброс е дошъл, кажи, и сладко предложенийце носи. Ще се сдобие Клио със златен имот. Без пари! Както си чопли ноктите — и ще го добие! До кея в Пирея… Тичай! Тичай, Жижа!

— Не бива! — плачливо отвърна слугинята. — Да известявам за вас също е забранено… — И прозорчето тракна, затвори се.

— О, неблагодарно племе! О, семе лукаво! — понечи да си скуби редките коси Ламброс Пазаити. — В тартара да върви цялото!

Но мигом се успокои и рече на своя придружител:

— С гъза напред си станал, Лаки, тая сутрин. Нямаш късмет. Върви си.

Замина арапинът на една страна, кривнах аз на другата, а Ламброс Пазаити тръгна с мен.

— Не ви се сърдя — любезно почна той, забравил сякаш вчерашното спречкване и обидните ми думи. — Който превари — той натовари. Другия взеха, нали?

— Да. Приятеля ми Михалис.

— По-хубав е като мъж — затова — уверено обясни причината спътникът ми. — Ако не го вкара Клио в постелята си тая вечер, утре ще е.

— Какво говориш?! — спрях смаяно аз.

— Е, тръгвай, тръгвай! — подкани ме Пазаити. — Предполагам. А предположението произтича от опита, както казват в училище. Не й допадат напоследък градинарите на Клио. Но това никого не засяга — даже стария Филокали. На друго се чудя аз. Откъде вие разбрахте да дойдете?

— От вестника — признах направо. — Теодорос ни го даде. Оня човек, дето…

— Теодорос?! — спря тоя път Пазаити от изненада. — Тая мърша заспала! Та аз му дадох вестника. От мен научи, че сестра му дири градинар…

— Ама оная господарка негова сестра ли е?

— Негова! Негова! — вресна сърцераздирателно господинът. — И двамата неблагодарници! И двамата благодетеля си оставят! Ако не беше тая глава, ако не бях аз да им помагам, Клио в бардак щеше да свърши, а брат й отдавна да е умрял от глад! С бабичката заедно, разбира се. И той! И той решил да свърши нещо — на закрилника си динена кора да подложи! Не! Не мога вече! Сърцето ме заболя. Трябва да седна нейде на сянка. Не щеш ли да те черпя една баклава?

Свих рамене — защо не. Казах ти, че тоя човек ми стана омразен от първата среща. Заради изнудването на дядо Аргирис и дебелашките му закачки с внучката. Не вярвах, че Зоя ще склони да се сгоди с такъв дърт пръч, но самото негово домогване ме отвращаваше. Сега обаче, като го гледах как се ядосва и открито приказва, поомекнах малко. Пък и любопитно ми беше какво още ще науча за новите си познати. Седнахме под един чадър на тротоара — маси бяха изкарали от сладкарницата…

Главно занятие на Ламброс Пазаити беше зайкаджийството, посредничеството при покупки и продажби на недвижими имоти. Професия свободна, в известен смисъл — артистична, нямаш господар над себе си и както искаш се разпореждаш с времето. А време той имаше предостатъчно, за да се занимава с още сто неща. На работа нагласяваше мнозина и наизуст знаеше незаетите места из Атина като някоя подвижна трудова борса. На предприемачи търсеше клиенти за нов строеж и парцели за разчистване. Паспорти вадеше на мераклии да емигрират, по служби се разправяше заради тях, места по корабите им намираше да заминат. С две думи, да не ти изреждам всичко, хора свързваше за някаква обща тяхна работа. И като ги свърже, от двете страни вземе парсата. Пък хората му благодарят, защото ги е улеснил да добият каквото искат.

Благодарят — но не всички. Като Клио Филокали примерно. Докато ядях баклавата, Ламброс Пазаити разправи, че навремето бил приятел с баща й, обща работица вършели. Но човекът умрял ненадейно и оставил вдовица с две недорасли деца — глезени и мързеливи. Нито за учене стават, ни за друга някаква работа. При таткото добре си живуркали — служел той в митницата на Пирея и къде заплата, къде рушвет, добри доходи му идели. Но свършило, омела се трапезата. Добре, че имоти оставил покойникът — да имат какво да продават. Солидна къща в Пирея, втора подобна в Атина, два-три парцела незастроени и най-ценното, имение край Мегара — обширен дом и малко земя.

И като добър приятел и състрадателен човек Ламброс Пазаити почнал да издържа семейството. Тоест да разпродава недвижимостите. Но отлично знаел той, че ако им даде пари на куп, тутакси ще ги пропилеят. Вдовицата — ветрогонка, свикнала пръстите й да са отворени. Сестрата и братът още повече, не са даже чували как всяка драхма с черна пот се изкарва. И поради това Пазаити взел всичко сам в ръцете си. Бавно продавал, по малко им давал. От загриженост и добросърдечие. А те пищят, тръшкат се — всичко да им трупне изведнъж. Ама ако беше ги послушал, за две годинки да бяха изяли и последната керемидка. Търпял той укори, обвинения — все за тяхно добро и в името на баща им. Без него нямало да могат ни изгодно да продадат, ни парите си да спастрят.

Колкото и пестеливо да даваш обаче на такива лами — броените пари свършват. Стопили се един по един имотите. Опрели до голямата къща в Пирея — продал я чичо Ламброс заедно с мебели и покъщнина. Малка къщурка им взел вместо нея, от две стаички. Ще се посместят, ще свикнат. Кучето скача според тоягата. Но и тия последни пари пропаднали като в каца без дъно. Задала се гладория. Теодорос се вкаменил като някое изкопаемо и работа не похваща, вдовицата болести я налегнали, а Клио истерии взела да разиграва. Роклята си къса, на кея заплашва, че ще върви, на моряците да се предлага. Пък може и да е ходила, хитро ми смигна Пазаити, пък можеше и там да си остане. Ама как да вдигне ръце чичо Ламброс от тях — от малки ги е отгледал, като родни деца ги има. А Клио специално повече от дъщеря му легнала на сърцето. И пак той спасил фамилията Ликудис, както години наред я спасявал.

Отдавнашен познат бил Пазаити с Йоан Филокали. Не близък, да речеш, защото Филокали дълбока вода гази, с него другар не можеш да вървиш.

— Нали си чувал за Йоан Филокали? — пита ме човекът и като видя, че клатя глава, възкликна: — О, село, село! И ти адвокат ми се пишеш! Че Йоан Филокали бе един от най-богатите в Гърция! Не сега — някога. Ама още му се крепи славата…

Та тоя Йоан Филокали, старецът в количката, бил голям корабопритежател. Цяла негова флотилия кръстосвала морета и океани, когато Ламброс Пазаити бил младеж. Под панамски флаг, под еквадорски флаг и така нататък. Всеки ден милиони обръща. Но с времето взел да запада. От една страна, световната конкуренция го гризе, от друга — възрастта, изглежда, му натежала. А междувременно корабопритежателят две жени прогонил с пет деца от тях — двама сина и три щерки. И нали бил свикнал да е рицар, щедро дарил и жените, и децата си. Та една част от богатството натам изтекло значи.

И точно в тоя момент, когато останал самичък и краката му се поразклатили, случило се да се срещнат с Ламброс Пазаити на едно специално място. Поразговорили се, благоволил да си спомни Йоан Филокали старото познанство, а Ламброс усетил, че тоя човек копнее пак да се задоми, че нещо младо му трябва да си стопли душата. И нали бил свикнал хора да свързва за тяхно добро — естествено за Клио Ликудис се сетил. Ама знаеш ли какво му струвало да я откъсне от себе си?! Ама знаеш ли колко нощи не спал от колебание и мъка, че даром ще я дари другиму?! Но преглътнал болката, прежалил се. За щастието на Йоан Филокали и най-вече за благоденствието на Клио. А покрай нея — на майка й и Теодорос.

Срещнал ги, запознал ги, подбутнал ги един към друг. И тоя път Клио излязла умна — докарала работата до венчило. На сватбата и чичо Ламброс бил. На втория ред стоял в черквата, ама присъствал!

— Измамна жена е Клио на външен вид — тъжовно рече Пазаити. — Каменна изглежда, замръзнала, но това е само кожата й. А долу, под тая кожа, огън гори и лава клокочи. Паднеш ли вътре — цял си изгорял…

С други думи, голям зор дала булката на застарелия си мъж, защото не минала година, и той получил удар. Чуло се — в обятията й се случило. Парализирал се, онемял, а новата съпруга не дава и децата му да припарят при него. От целия свят го крие вече десет години. Ламброс Пазаити не знаеше как живеят сега двамата, защото, като свалила младоженското було, Клио веднага му обърнала гръб. Надува се, извръща се, на гости не го кани. А напоследък дори в къщата не го допуска. Пред слугите го позори! Ама как ще живеят?! Яде Клио готовите пари, брат си и майка си хрантути и ако е останало още някое корабче на Йоан Филокали, и него ще глътне като някоя хидра…

— Че защо ходиш при нея, като е такава неблагодарница? — попитах нехайно аз. — И градинар даже й водиш. Нали не те е молила. Пари ли чакаш?

— О, момче! — скръбно се засмя Пазаити. — Имам аз толкоз пари. Не чакам от Клио. Само искам да ме уважи, с добра дума да ме посрещне. По челото да ме погали, „чичо Ламброс“ да ми каже, както едно време. Самотията ми да пожали…

Вярвай ми, просълзи се чак от умиление тоя изпечен шмекер. Такова съжаление изпитваше към себе си, толкова несправедливо оскърбен и пренебрегнат се чувстваше. И мисля, че точно в тоя момент въобще не искаше да ме заблуждава, а сам напълно си вярваше. Само че не ме трогна особено. За какъвто и селяндур да ме смяташе Ламброс Пазаити, не знаеше той за уроците ми при Парашкевов и че на подобни въдици вече лесно не кълва. Кой знае защо клевети богатата жена, мислех си. Кой знае какви мизерии сам той е правил.

Веднага ще кажа какво по-късно чух да подхвърлят и одумват хората за благодетеля Пазаити и осиротялото семейство Ликудис. Вярно — разпилял им имотите. Лепнал се за вдовицата — обещавал, в гърдите се бил и му подписала тя пълномощно да продава от нейно име цялото наследство. От скръб ли дето била съсипана, лековерен ум ли е имала, но пълномощното тъй било съставено, сякаш е невменяема. Всичките си права отстъпила на Ламброс. И запретнал той ръкави. Продаде, но повечето пари в свои далавери вложи, а на жената месечни вноски плаща. Голямата вода демек неговата мелница върти, а при Ликудис капки капят. Тъй карали години. И не само че не им давал сумите изрядно, ами ги и изнудвал с тая работа. Притискал ги, подмамвал ги, на пръста си ги въртял, докато Клио израснала. И къде с принуда, къде с подаръчета от бащините й пари — направил я своя любовница. Развратил я. И щом й се наситил, прехвърлил я като стар пезевенк на Йоан Филокали. Пари дължал Пазаити на оня сладострастник и с Клио значи си оправил сметките. Пък после иска в къщата им да ходи…

Ако погледнеш безпристрастно обаче на тия приказки, във фактите няма и косъм разлика. Разликата е само в тълкуването на Пазаити и на клюкарите. И аз не съм сигурен заделял ли е той нещо от продажбите за себе си, или разумно е постъпвал, като не е давал всичките пари на ония прахосници. Не забравяй също, че когато раздъвкват такива случаи, хората са подозрителни и зли. И може би клеветяха Ламброс Пазаити за неща, дето не бе виновен.

Изчаках аз тогава в сладкарницата половин минута да му изсъхне влагата от очите и викам:

— Абе, пари не ти трябват, а сделка предлагаше на Клио Филокали. Чух те!

— Че много остри са ти ушите! — подсмихва се Пазаити.

— Парцел до кея в Пирея. На дядо Аргирис кафенето ли имаше наум?

— Е-е, тъй го казах само да се закача. Много й трябват на Клио парцели…

— Извинявай — продължих да разпитвам аз, защото кафене „Византия“ за мен бе станало пъпа на света, — извинявай, че вчера се намесих, без да ме питат. Ама ми се стори, че напразно тормозиш стареца…

— Грешиш, момче! Много грешиш, Димитраки — снизходително рече Ламброс Пазаити — вече му бях казал името си.

И обясни, че някой си човек заложил при него нотариален акт срещу заем. Дълга обаче забатачил и Пазаити прехвърлил в съда тоя акт на свое име, както си му е редът според договора за заема. Документът не е единствено за земята под кафенето, по-широк терен обхваща, но и три четвърти от „Византия“ пада вътре. Само предната част стърчи извън плана. Работа ясна и безспорна.

— И какво ще правиш? — питам и дебна.

— Ако река, за два дни ще съборя всичко и ще си взема своето — нахакано каза Пазаити. — Ама ми е жал за дядо Аргирис. От дете го знам в това кафене. И само му припомням — да не забравя кой е собственик. Шега си правя от време на време.

— Ега ти шегата! — викам. — Старецът трепери от страх. А защо оня човек, дето си му дал заема, сам не си е потърсил мястото от Аргирис Киру?

— Кой какво прави и струва — хич не ме интересува. Аз си гледам моя интерес.

— Ама май — настръхнах аз — на внучката си хвърлил мерак? Май там ти е интересът и нея искаш в замяна на документа…

— Че какво? Лош ли съм? — изпъчи се пръчът му с пръч. — И не тоя нотариален акт ще й дам, ами цялата ще я позлатя Зоя. Царица ще я направя!

— Младичка е — измънках и потреперих отвътре.

— Хѐ! Младичка! — опули се Пазаити. — На седемнайсет години е. Таман зреличка като смокинка. Слушах веднъж Аргирис да разправя за някой си византийски император. Андроник Комнин беше, ако не ме лъже паметта. На шейсет и три години се оженил мръсникът за единайсет годишна принцеса! Е? Та аз по-лош ли съм? По-недостоен ли съм от някакъв си император?! Да му пикая на императорите на Аргирис! Честно и почтено искам ръката на Зоя! Другия месец четиридесет и осем години навършвам.

— Ама тя може да обича другиго — рекох изтръпнал. — Може за друг да иска да се омъжи…

— Глупости! Детски работи! Бръмчи й на Зоя муха в главата! За морски капитан й се прищяло да се жени. Нали ги гледа по корабите от прага си в Пирея — нагласени в белите куртки, с пагоните, със златните нашивки по ръкавите, това им харесва. Униформите! За униформа ли ще се омъжва?! Не — моя ще бъде тя!

„А-а! — заканвах се аз в себе си, докато му слушах брътвежа. — Няма лесно да ти дам Зоя! Като рибя кост ще ти се препреча в гърлото! Ще докопам аз тоя нотариален акт, че да видим тогава каква ръка ще предлагаш!“ Тъй си мислех, но друго рекох:

— Знаеш ли, господин Пазаити. За Йоан Филокали не бях чувал, ама за тебе съм слушал.

— Може — не се учуди твърде той. — Доста хора ме познават.

— И не само съм слушал — правя се на загадъчен, — ами и много здраве ти нося.

Не знам защо ме сърбеше езикът да разкрия веднага връзката ни с Караканьоти. Да се изфукам ли само, че и аз нещо представлявам? Да му дам да разбере ли на Пазаити, че са ми известни тайните му спатии? Много зелен съм бил обаче, за да мисля, че ще стресна такъв човек само с името Караканьоти. Ламброс Пазаити имаше пътеки из цялата столица и предградията. Като се почне от министерски служби и високи учреждения, та се стигне до пристанищната измет. Тръгнеш ли с него по улицата, на всяка крачка близък изниква. Поздрав подхвърлят, думица си разменят, все някому услуги върши и оплетени конци разплита. Пробивен човек, извъртлив — където не го сееш, там никне, за всекиго приказка намира. Защо сред стотиците познати на дъното нейде да не стои и Караканьоти?

— Казвай от кого, че огладнях — небрежно рече човекът.

— Е, друг път тогава. На спокойствие — опитах се да го впрегна в моята кола.

— Я не се занасяй! От кого ти ще ми носиш хабер? Вчера пристигна — никого не знаеш.

— Караканьоти — казах тайнствено и се ухилих.

Ламброс Пазаити мигна три пъти, позамисли се и попита:

— Той ли ви прати у Йоан Филокали? На градинари да се правите?

— Няма такова нещо! — отрекох, слисан от неговото предположение. — Защо да ни праща?

— Защо ли? — рече той и като изви леко длан, мръдна ръката си на масата. „За кражба, искаше да каже, обир да извършите. Ама най-напред да влезете в богатата къща и спокойно да я огледате.“

— Няма такова нещо! — повторих ядосано. — Казах ти — Теодорос ни даде вестника.

— Да не сте пипнали Клио с пръст! — въобще не повярва Пазаити. — Ще говоря с Караканьоти, но дотогава да мирувате! По-голяма работа ще развалите, а за нея може да прилегнете и да се включите…

— Глупости! Я се разкарай! — дръпнах се аз, защото усетих, че не само не впрегнах Ламброс в моята каруца, ами той взе да ме омотава в своята паяжина.

— Ако стане нещо, ще знаем кого да ловим — рече заплашително мошеникът и се озърна за момчето да плаща.

— Оня човек ме прати да помогнеш при нужда — не посмях вече да изрека името на Караканьоти, — а ти се каниш да ни предаваш. Така ли?

— Опичайте си акъла! — изправи се Пазаити. — От вас зависи всичко. Да знаеш — под око ще ви държа, че може да ми потрябвате…

— На майната си върви! — съвсем развалих аз разговора, дето почна толкова задушевно.

— А̀ така! А̀ така! — насърчително рече чичо Ламброс. — Обади ми се в Пирея. Ще измисля работа за такъв като теб…

Горчива ми излезе неговата баклава. Като се разделихме, все едно някой ми плисна помия в лицето. Тръгнах да търся превоз до Пирея и щом се върнах, запътих се към кафенето на дядо Аргирис. Беше ранен следобеден час, посетители нямаше и той подхвана първия си истински урок. Сам го започна, а Зоица го продължи и два часа ме мъчиха те, защото хем бях разстроен от срещата с Пазаити, хем близостта със Зоя изсмукваше и малкото ум от главата ми. Преполовихме алфавита, отдъхнах си и отидох в квартирката да чакам Михалис. Много работи имах да му разправям за неговата господарка…

Той закъсня, пристигна чак привечер. Подлових го от вратата да разпитвам как му е минал денят и сам разказвам за Пазаити. Но гледам — някак унесен слуша и отговаря, сякаш току-що от сън са го събудили. А на мен, да ти призная, най-важни от всичко ми се видеха ония думи на Ламброс Пазаити, че Клио ще завлече в постелята си Михалис ако не тая вечер, на следващия ден. И бързам тях да съобщя. Невъзможно преувеличение ми се струваха, разбира се, така ли стават тия работи на бегом, виках си, ама ги повторих точно както ги чух и шеговито допълвам:

— Готви се, Михе, за тая нощ. Нещо може да ти се случи…

— Ех! — бледо се усмихна той. — То вече се случи.

— Как?! Какво стана бе?! — седнах на кревата аз, все едно изненадата ме събори.

— Ами това, дето казваш — отвръща той. — Овъргаляхме постелята…

— Не може да бъде! Да не лъжеш, ей?!

— За теб лъжа, за мен истина…

Гледам го — не може да лъже Михалис за такова нещо. Той нямаше и да ми признае веднага, ако не беше шашардисан.

— Как бе? — викам. — Такава важна господарка…

— Как?! — сам се чуди той. — Реши госпожа Филокали да ми шият униформа. Всичките й слуги имали униформи за официални случаи. Викнаха шивач да ми вземе мерки. И тя дойде да гледа. Пък като си тръгна шивачът… — Михалис спря и набръчка чело, сякаш да си припомни какво точно е последвало след заминаването на шивача и преди да стигнат постелята.

— Тя ти взе мерките — допълних аз недоизреченото.

— Е, и така може да се каже — намуси се той.

— Умът ми не го побира! — не кандисвам аз. — Че как баш на теб ще налети?…

— Защо не? — криви глава Михалис. — Представи си положението й… Душата й изгоряла…

— Абе, не знам душата ли, нещо друго ли — мръснишки подхвърлям аз и той ме сряза:

— Не говори така! Все пак дама е госпожа Филокали. Защо ли седнах да ти разправям…

— Тъй, тъй — съгласявам се. — Дама. Точно затова се чудя. Ако беше някоя като Ерифима или девиците на Караканьоти, нямаше и да приказваме.

И виждам аз, че две чувства се бъркат в Михалис. Хем е горд като петле, хем се стеснява от гордостта си. Хем за покорител се има на прекрасната дама, хем му е ясно, че него са покорили. Не може още да си намери местенце в новото положение.

— И какво ще правиш сега? — викам му.

— Какво! Ще си работя градинарството, ако не рече да ме изгони.

— Дръж се! Няма да се излагаш! — майтапя се уж аз, но и малко завист ме хваща, че за една бройка сам можех да бъда на неговото място.

Всичко друго от деня избледня за мен пред тая новина и колкото стоя Михалис в квартирата, все край нея се въртях. Но той млъкна, не добави нищо за постелята. Пък и много не се задържа. Бързаше да се прибира. Господарката сигурно му бе наредила да не се бави и го чакаше.

Изпратих го доста надалеч към спирката на омнибуса и като се разделяхме, подвикнах след него:

— Градинарю! Грижи се градинката!

— Ех! — посмя малко да се открехне той в тъмното. — Да е някоя градинка, ами то цяла ливада. Бикове да пасеш…

Рано беше още за лягане и пак тръгнах към кафенето на дядо Аргирис. Прав излезе Пазаити за това нещо, мислех си, но за Зоя няма да познае. Зои-ца, Зои-ца, Зои-ца! — викаха стъпките по паважа и сърцето ми така прималя, такава дива потребност усетих да я зърна в секундата, че ако някой ми попречеше, щях да умра. А като видях, че джамлъкът на „Византия“ свети, затичах се — поне с очи да я погаля…