Димитър Кирков
Балкански грешник (24) (Разказите на един авантюрист)

XI

Не беше трудно да намерим подслон в Пирея. Който човек даваше нещо под наем, слагаше табела на пътната си врата — какво предлага и колко пари иска. По такава табела наехме пристройчица близо до пазарището. Малка, но чистичка и подредена. Антре и стаичка с едно стъпало над земята, пред входа расте зокум. Но не като българския в саксия, ами бая дърво се вдигнало и прихлупило покрива на пристройката. Тя бе в двора на хазяите, а те живееха в голяма къща, солидна. Отдолу имаше магазин за платове — стопанинът търгуваше с текстил. Средна ръка хора бяха, не чакаха от наема хляб да ядат. Затова, ако закъснеех малко да платя, не ми се мръщеха. Нито много се сближих с тях, нито хър-мър съм имал. Докато останах в Пирея, тихо като мишчица живях в пристройката. Ама аз всъщност и не живеех там, а само преспивах. Животът ми целият бе в кафенето на дядо Аргирис.

И сега, неоставили още дребния си багаж с Михалис, мислех за връщане. Измихме се, поизтупахме си дрехите, седнах аз да се бръсна на двора. Като тръгнахме от Пазарджик, брадата ми беше мека, редичка и главно под бакенбардите растеше. За по-малко от година обаче се сгъсти, по-черна стана на цвят от косата ми и още в Кавала си бях купил бръснарски такъми. Но в гемията рядко ги вадех и бях обрасъл като поп.

Слънцето тръгна да залязва, подухна хладец от морето и аз викам на Михалис:

— Хайде да вървим!

— Къде? — пита той.

— Как къде?! При дядото, в кафенето.

— Я остави! — отказва Михалис. — Какво ще правим там. По-добре да мръднем да огледаме. Пък щом искаш кафене, в истинско ще влезем.

— Ама нали обещахме! — дразня се аз. — И динята трябва да възстановим!

Той дърпа на една страна, аз — на друга, принуди ме да кажа, че момичето искам да видя, че много ми е харесало.

— Ти видя ли я? — питам настръхнал — като какво впечатление му е направила.

— Не — вика. — В чинията си гледах.

Хай да го вземат дяволите — на мен душата ми изгоря, а той дори не я забелязал. Но склони Михалис, разбра горе-долу на какъв съм зор.

Купих аз диня от пазара и пъпеш прибавих към нея. Влизаме двамата с подаръците под мишница, а като ни видя Аргирис Киру, развика се:

— Бива ли така! Какво сте сторили! Не приемам!

Отговаряме ние, обадиха се някои от масите, весела гълчава се вдигна с появата ни и така излезе някак си, като че стари познати бяхме на дядото и свои хора в кафенето. И уж не иска да вземе той динята и пъпеша, но гледам, че му е драго — не се е излъгал в нас и най-вече, пред клиентите го почетохме.

Те бяха десетина човека. Двама играеха табла, едни се готвеха за белот, а близо до стената с картата отделна маса заемаше мъж, минал малко трийсетте. Него специално искам да ти опиша, защото Теодорос Ликудис нищо друго не вършеше и никъде другаде не ходеше освен в кафене „Византия“. И не знам дали пет приказки размених с него за двете години, но не помня той да е пропуснал ден без кафенето. Като мене всъщност…

Нямаше начин човек да не спре поглед и да не го задържи върху тоя мъж. Красавец бе необикновен. Сякаш някой бе отлепил от древен бронзов медал профила на елински воин и грижливо го бе положил върху образа му. Или ако не от бронзов медал — от рисунките по амфора или кана, запазени от стара Гърция. Или ако не точно на воин — на някой олимпийски бог, чийто лик ти е легнал в душата от едно виждане. Правият нос, преливащ в умно чело, плътните, прибрани устни, волевата брадичка и преди всичко рядката им съразмерност не допускаха да пипнеш и промениш ни гънчица, ни чертица в лицето му. Като влязохме, той не мръдна пред чашата с кафето, но и в тая неподвижност, в отпуснатата ръка и свитото коляно, в леката дъга на мускулестия гръб се усещаше чудна хармония на телесните му членове. Нищо общо нямаше хубостта на Теодорос Ликудис с лигавите филмови звезди, дето бях гледал по кината. Вглъбена сила, завършеност и мъжество лъхаха от него и това съвършенство сякаш не допускаше обикновен човек да седне на масата му.

До тук ще спра засега, защото това видях в оня момент у Теодорос Ликудис. Настанихме се с Михалис, разбърза се кафеджията да слага джезвето, а аз мисля само едно — откъде ще изникне Зоица. И току час по час се въртя като гузен циганин с крадено в торбата. От вратата ли ще влезе, от горната стаичка ли ще излезе? Защото от предишния път бях разбрал, че тя живее в стаята с дървеното стълбище. На игли стоя значи и допълнително се притеснявам от хората, сякаш те знаят кого чакам и за какво се озъртам. Не издържах — станах да се разтъпча и приближих стената с географската карта, защото оттам най-добре се наблюдаваше цялото кафене. И уж нея разглеждам, а окото ми играе насам-натам. Докато Аргирис Киру не се показа с подноса. Остави той чашките при Михалис и веднага дойде при мен като да не ме изпусне.

— Е? — вика, блажено усмихнат. — Какво ще кажеш?

— Не знам — свивам рамене. — Кой е сглобявал това нещо? Много труд е паднало.

— Аз съм я направил! — гордо рече кафеджията. — И за такова дело не е жалко никакъв труд да положиш! Жалкото е, че остана да виси в един екземпляр. Иначе — иначе, ех! — света можех да залея с нея. Говорил бях в държавната печатница — в неограничен брой щяха да я размножат хората. Но пари трябват. Колко пъти, колко пъти съм казвал на Теодорос! — посочи той елинския воин до нас. — Обясни на сестра си, помоли я да отпусне средства — стократно ще й се върнат. Само аз ще продам хиляда карти, без да си подам носа от кафенето! Така ли е, Теодорос?

— Какво? — глухо като изпод дълбока вода проговори мъжът. — Не чух. За друго мислех.

Погледнах го отблизо и се стъписах. Тия няколко думи такава умора изписаха на лицето му, като че каменна планина бе повдигнал.

— Все за друго мисли! — укорно рече дядото. — А за важното — никога! Е? — повтори той въпроса си към мен. — Какво ще кажеш?

— Харесва ми! — решително отвърнах аз. — Това Византия ли е?

— Византия! Византия е, моето момче! — повдигна щастлив глас Аргирис Киру. — Умен си, щом различи владичицата ни. Сърце на истински грък бие в теб! Византия виждаш пред себе си — най-великото творение на Бога и хората. В разцвета си, в пълната си мощ, когато цял свят лежи в прегръдката й, а варварите са натикани по кьошетата на земята. Един милион квадратни километра обхваща тогава тя — махна той с ръка от изток до запад. — Един милион! Представяш ли си?!

— Трудно ми е — рекох аз с тон на съучастник, защото много приятно ми стана, че старецът ме хареса и говореше с мен като с равен. — Човек цял живот не може да ги обходи…

— И цял живот не стига да се наслади на нашата майчица Византия! Виждаш ме — на пръст мириша вече, но не се наситих на нейното великолепие, мъдрост и сила — радостно поде Аргирис Киру, но изведнъж завърши със строг въпрос: — Познати ли са ти на теб? До кой клас си учил, Димитраки?

— А, малко… Чувал съм туй-онуй — замънках аз, защото забелязах, че посетителите са наострили уши към нашия разговор и ехидни усмивчици играят по устните им.

— Добро гръцко семе си ти, но не си намерил почва добра! — внушително ме прецени Аргирис Киру. — А обичаш ли знанието?

— Обичам го — викам, — стига да имам ум да го разбера.

— Ум имаш възприемчив, личи си — учител ти е потребен. А искаш ли аз да ти стана учител?

Тѐ ти, булка, Спасов ден — какво да му отговоря? Сериозно ли приказва тоя човек, поднася ли ме? Майтап ли някакъв готви на такъв ръб като мен, та след миг всички да прихнат в смях? Луд ли е? И какво учение ме патило? Пазарджишката гимназия не можах да завърша — без време сега Пирейския ли университет да подхващам?… На всичко отгоре дочувам, че от масите подхвърлят:

— Хайде, намери балама…

— Ще си начеше езика…

— Абе, все ще научи нещо момчето — не го ли видиш какво е селянче…

И аз рекох да се измъкна:

— Бедно момче съм, господине. Работа диря да хамалувам. Нямам за учене ни време, ни пари…

— За всичко Бог е дал време — и за учене ще се намери — тържествено каза старецът. — А пари от ученици аз не вземам!

— И на какво ще ме обучавате? — оголих аз зъби в зла усмивка към всички в кафенето. С една дума, предупреждавам ви — може да ме вземате за селянче, ама кроите ли ми лоша шега, тъпкано ще ви го върна.

— На родолюбива наука — отвърна Аргирис Киру. — За преславното ни минало ще говорим, за великата наша история и за всичко съпътстващо. С внучката ми заедно ще учите. До какъвто урок е стигнала Зоя, и ти него ще учиш.

— Притрябвали са на Зоя уроци! Капитан й дай на нея! — провикна се една хърба от масите.

— По-добре научи момчето как да си вади хляба! — додаде друг. — А не какво е било и небило преди хиляда години!

— Глупаци! — с доброжелателна усмивка се обърна кафеджията към клиентите си. — Вие не разбрахте ли досега, че никой хляб не е сладък, ако не знаеш чий наследник си! Ако пък не си достоен за дедите, и хляб даже няма да имаш за ядене! Каквито сме ние с вас! Събудете се, окаяни! Велика Гърция ви гледа!

Ония край масите обаче не се трогнаха кой ги гледа и какво си мисли за тях — хилеха се, сбутваха се, почесваха се. Но явно бе, че старецът им е симпатичен, че отдавна са свикнали с неговите приказки и упрекът му съвсем не ги обиди, а леко ги развесели. Само Теодорос Ликудис не помръдваше, вглъбен в себе си, и не чуваше какво се говори над главата му.

А аз вече за миг бях решил, че ще се запиша в училището на дядо Аргирис. Щом със Зоица на един чин ще седим — непременно ще се запиша!

— Добре! — рекох, като едва сдържах вълнението си. — С благодарност приемам! А приятеля ми Михалис ще вземете ли?

— Ти най-напред завърши един клас, пък после е мой ред! — присмехулно се обади Михалис и предизвика общ смях.

— Не му се сърдете, господин Киру — със същия тон го засякох аз. — Той щом тръгне да учи, и училището изгаря. Затуй е предпазлив…

— Недей така — меко каза старецът. — И остави това „господин Киру“. Казвай ми просто дядо Аргирис.

— Така да бъде — съгласих се аз. — А кога ще почнем уроците? Къде е внучката?

— Веднага може да почнем! — трепна дядо Аргирис като кавалерийски кон от тръба за атака. — Няма час неудобен за знание! Виж я пак Византия — обърна се той към картата. — Не ти ли прилича на кораб с вдигнати платна? Очертанието виж цялото! Кораб, гигантски кораб е великото Гръцко царство! От Изток на Запад и от Запад на Изток е пренесъл той безценни съкровища, а също от древната античност до новите времена. Целият свят е бил във Византия и Византия до ден-днешен е в целия свят!…

И Аргирис Киру продължи, като все повече се въодушевяваше, от дума към дума гласът му все по̀ се издигаше и все по-вдъхновено звучеше. Кои земи и области са съставяли империята изреждаше той, кои градове са били безценните камъни в короната й, имена на владетели споменаваше, на славни пълководци и свети отци, а посетителите в кафенето постепенно замлъкнаха и се заслушаха редом с мен, предишните усмивчици изчезнаха от загрубелите им физиономии и сега на тях се бяха настанили необичайно внимание и респект. Влязоха двама-трима нови клиенти, но другите им шътнаха да мълчат и бързо да сядат. Никой не посмя да прекъсне Аргирис Киру и да поръчва кафе, а той ту пламваше в някоя висока тирада, ту с притихнал глас подхващаше меко и доверително, като че споделяше лична тайна с всеки от нас поотделно. Нищо не знаех аз за ораторското изкуство на великите гръцки мъже от древността и сега за пръв път усетих каква сила е словото, ако умееш вярно да го подредиш и изречеш. Не ми бе известно учил ли е дядо Аргирис хватките на някогашните ритори, дали дълголетният опит с подобни речи му бе открил някакви правила, или просто мястото и кръвта му подсказваха как да смае, покори и омагьоса своите слушатели. За няколко минутки поне…

Докато говореше, той бе обърнал гръб на входа, но аз забелязах как там застана и спря мъж немлад, добре облечен, и опря ръце в рамката на вратата. Вслуша се, огледа презрително публиката като зрител, попаднал зорлен на добре познато му, досадно представление. А дядо Аргирис пак бе тръгнал нагоре и сега името Византия бе стъпало във възходящата му градация:

— Византия!… Византия!… Византия!… — повтори той няколко пъти, но не успя да стигне върха, защото мъжът от вратата вресна с остър козелски глас:

— Ще помета аз Византия! Папер няма да оставя! От лицето на земята ще я залича!

Дядо Аргирис замръзна с вдигнати ръце, все едно го прободоха с нож в гърба, бавно се обърна и като видя мъжа, притупа с крака, както заплашват, че ще подгонят някое дете.

— Млък, поразнико! — викна той измъчено. — Не досягай нашата светиня!

— Хе, хе! — разсмя се човекът на гнева на стареца и на своята двусмислица. — Аз със светини не се занимавам. За кафене „Византия“ ти казвам, старо! Но не се бой! Няма днес да е! — И той прекрачи вътре — свойски седна на масата до Теодорос Ликудис.

Дядо Аргирис остана попарен до мен — много жалка гледка е, да знаеш, посрамен учител пред ученика му. А кафенето пак зашумя — миг-два им трябваше на хората да забравят омаята. Заговориха, смееха се, закачаха се и ако сега ги попитаха за урока на кафеджията, сигурно и над него щяха да се присмеят.

— Кафе ли ще пиеш, Ламброс? — унило попита той новия посетител, сякаш нищо не се бе случило. — Както обикновено?

— Както обикновено — потвърди мъжът. — Ама нали знаеш, че от твоята ръка не ми е сладко. Къде е Зоица — нашата хубавица? А? Не я виждам.

— Тук е. Запиляла се е нейде — рече дядото.

— Много я отпускаш, Аргирис. Много свобода й даваш. Ще ти забегне някой ден — съвсем ще закъсаш! Документът е тук! — строго рече човекът и се тупна по джоба, но извади от там нож и ябълка и започна да я бели.

А аз тихичко се изнизах зад гърба му и седнах при Михалис.

— Хайде да ставаме! Момичето го няма — прошепна ми той.

— Остави ме! Ще дойде! — троснах се ядосано, а Зоя, изглежда, бе слушала какво става в кафенето и най-сетне излезе от таванската стаичка.

— О, Зоице — лекокрила птице! — лигаво се провикна оня тип. — Ела да вкусиш от ябълката на чичо ти Ламброс! Ела да ми донесеш кафето!

И наистина подобно лека птичка момичето прелитна по стълбата и взе да събира празните чаши от клиентите, все едно че нищо не беше чуло. А аз го заследих като гонче яребица — с очи я гълтам от темето до петите. Приближи тя да вдигне и чашката на Теодорос Ликудис, а новодошлият хвърли ножа и протегна ръка да я улови за китката.

— Пусни ме! — бърза като змийче се дръпна Зоя. — И да оставиш дядо намира! Очите ще ти избода! Ще ги избода, Ламброс Пазаити!

Вдървих се на масата. Бре! Отде бях чул това име?! Ами че Караканьоти ми го каза сутринта! Ето значи кой бил довереният му човек, скритият разбойник в Пирея! Да не му се надяваш! От една черга хора излязохме…

— Няма, няма! — мазно рече мъжът. — Нали помниш какво ти обещах, миличка. Почтен човек съм — не лъжа! Ей го листа — пипна се той пак за джоба. — Две благи думи кажи — и веднага го давам на дядо ти.

Но Зоица се връцна и дойде да бърше нашата маса с влажен парцал. Гледам я аз, гледам я отдолу, пък се престраших и викам строго като някой младши стражар:

— Ти ли си Зоя?

Стрелна ме тя накриво, ядосана още на Ламброс Пазаити, а аз добавям, все едно камъни въргалям:

— Знаеш ли, че заедно ще учим при дядо ти? А?

— Където щеш учи! — бързешком отвърна момичето. — Хич не ме интересува! И кой си ти, че да учиш при дядо?!

— Димитраки. Димитриос Папас — надигнах си аз гърбината да се представям, но тя тутакси прехвръкна към долната стаичка.

Ах, мама му стара! Идеше ми с юмрук да си строша главата! От първа дума лошо потръгна със Зоица. Как не се насилих поне една усмивка да сложа на глупавата си мутра?! Ама не можех, разбираш ли! Всичко в мен се вцепенило от любов и възхита — и прашинка място не оставило за шега, за закачка някаква. Иначе не бях чак толкоз вързан. Но, изглежда, тъкмо силното чувство ме правеше сериозен като нотариус. Доста време карах тъй, докато се поотпуснах. Може би докато за сетен път разбрах, че Зоица няма да ме обикне така, както аз я обичах…

— Добре, дръж се! — смига ми окуражително Михалис. — Нали вече се запознахте…

— Абе, карай! — махам аз с ръка — уж ми е все едно. А сърцето ми се свило, свило — като просено зърно.

И се наведох към ухото му, зашушнах какво ми е казал Караканьоти в гемията и кой е мъжът на съседната маса. Започнахме да го оглеждаме. Слепоочията му посребрели, две бръчки покрай клюнестия нос пресичат лицето — дърт изглежда на такива като нас, но нямаше още петдесет години Ламброс Пазаити. Набит, малко коремче пуснал, а зъбите му равни и бели — хрупа с тях ябълката като кон. И като изяде едно резенче, второто бодне с върха на ножа си — подаде го на Теодорос. Бавно шавне пръсти красавецът, сложи го в уста и лениво го погълне. Нищо не говорят двамата, но от туй подаване на белена ябълка се разбира, че са стари познати.

Гледам го и нищо разбойническо не виждам в него. Въобще не мяза на ония бараби, дето посрещаха Караканьоти по заливчета и пристанища. По-скоро на търговец прилича или на о̀холен човек, който си живее от рента за едното удоволствие. Фина риза облякъл, под яката черна лента, вързана хлабаво, костюмът му нов, от тънко ленено платно. И колкото по̀ го проучвам, толкоз по̀ не ми харесва. Защото, няма какво да ти казвам, че от първия миг, като прекъсна дядо Аргирис, го възненавидях. А като посегна да улови Зоица — съвсем го намразих…

Мина Аргирис Киру — поръчах си второ кафе. Като го донесе той, седна при нас, но обърна стола си към съседите.

— Ламброс — казва, — тия момчета търсят работа. Нямаш ли нещо на ум?

— Какво могат? — попита мъжът.

— От фурнаджийство разбираме. И на друго сме съгласни — отвърна Михалис.

— Виж, Ламброс, молим ти се! — настоя дядо Аргирис. — Ако чуеш нещо, кажи ми. Ти най ги знаеш местата. Добри момчета са. Патриоти…

— Е, е! Патриоти! Глупости! — раздразни се Пазаити. — Жилави изглеждат — от глад няма да умрат. Ама ти, Аргирис, остави момчетата! За себе си помисли. Какво става с нашата работа? На съд ли искаш да те тегля?

— Несправедливо е — вяло пророни дядо Аргирис. — Кафенето е мое.

— Но земята е моя! Не разбра ли? Чете нотариалното. Нали? А законът точно казва — който е строил на чужда земя, да се маха. Ползвал какво ползвал — да си вдига чукалата! Справедливо ли е, Теодорос?

— Какво? За друго мислех…

— Магазин за ножове ще отворя — не му обърна внимание Пазаити. — Като слизат моряците, ножове ще купуват. Брадви, ножици, триони… От Германия ще докарам стока!

— Нали хотел щеше да строиш! — заядливо подвикна някой от масите, защото всеки разговор тук беше общ.

— Каквото искам — туй ще правя! Моя земя — моя воля!

— Не е така — пак замрънка дядо Аргирис. — Това кафене от баща си наследих. Той от дядо го има. Над сто години е постройката…

— Не искам да знам баща ти ли, дядо ти ли е строил на чуждо! — сряза го Пазаити. — Чуждото и на Великден се връща! О-о-х! — стана и се протегна той. — Омръзна ми вдовец да ходя. Ще си намеря годеница и на нея ще подаря имота. Така реших!

— Не бързай! — изведнъж се намесих аз и такава ярост ми задуши гърлото, че всички в кафенето ме зяпнаха. — Има давност! Една земя като се зареже, ползвателят става собственик. Сто години е много време…

— Ти какво? Фурнаджия ли си, адвокат ли си? — изненада се Ламброс Пазаити, сякаш го бях защипал по задника.

— Не съм адвокат — овладях се малко аз. — Адвокат ще наемем. Сам може да съм беден, ама приятели имам богати. Един от тях днес ни свали с гемията си. Той ще поръча адвокат… — И търся да уловя погледа на Пазаити, с очи да го подсетя за кого говоря.

— Така е! Вярно е! — живна дядо Аргирис от ненадейната защита. — Още в Юстиниановия кодекс е казано за давността. А всички закони в света по нашето право карат…

— И Константин Велики да викнеш за поръчител — все тая! Това е нотариален акт — не е махленско свидетелство! — разядоса се Ламброс Пазаити и тоя път извади сгънат лист, вдигна го над главата си.

— Не ни плаши! — не спрях да се дърля аз. — Съдът ще каже.

— Момченце — предупредително се обърна той към мен, — не бъркай в чужд полог за яйца! Съвсем не ме познаваш. Тъкмо работа ви бях измислил — ще сереш на метеното…

— Ако аз се изсера — рекох наперено, защото усещах, че Зоя слуша зад гърба ми, — ти с нотариалния акт ще го избършеш!

Не ми придирвай на приказката, защото Ламброс Пазаити сам се натресе на нея за най-голяма радост на цялото кафене. Гръмна смях и точно той прогони господина.

— Теодорос, идвай с мен! — викна Пазаити, но другарят му остана безмълвен и безучастен, и оня сам изхвръкна навън.

Ех, как се бях надул да знаеш — като сита въшка на офицерско чело! И хората наоколо ме поздравяват:

— Като ябълка го обели! — вика един и сочи корите, дето останаха на масата след Пазаити.

— Така му се пада! — стана друг да се ръкуваме.

Ама аз се въртя, Зоица търся къде е. Мина и тя покрай масата, подхвърля ми:

— Бравос, Димитраки! Нали тъй ти беше името? Ставаш за пристанищен хамал. Само че на мен защитници не ми трябват…

— Че защо теб да защитавам? — правя се на идиот. — Аз за кафенето се застъпих…

— Какво общо имаш ти с кафенето, като очите не сме ти виждали! — сприхаво рече тя. — Едно куче като не знае да лае, само̀ вкарва вълка в кошарата! Адвокат ще наемаш!

— Ама нали се пръждоса…

— Пръждосал се! — с отвращение ме погледна Зоя. — Чу, че годеница си търси господин Пазаити. Може пък аз да съм приела! Няма ти да ми разваляш годежа!

И отмина, остави ме, без дума да отвърна. Омисирчих се здравата. Вярно, мисля си, какво знам аз за разправията на Пазаити с дядо Аргирис? Къде съм тръгнал с рогата напред? Защо стоя туй змийче да се гаври с душата ми? Михалис също ме гледа съжалително, но нали приятел — пак се мъчи да ме утешава:

— Опърничаво е девойчето — вика. — Ти му кажеш врат, то — шия. Ама такива са хубавките момичета… — И бърка да вади пари за кафетата.

Само че ни изпревариха със ставането. Изведнъж съседът до нас се раздвижи, опря ръце в масата и бавно надигна снага, като че оловен товар го дърпаше надолу. Задържа се прав, все едно от световъртеж се съвземаше, пък после тежко прекрачи до нас и извади сгънат вестник от задния си джоб. Сложи го бавно на масата и два пъти хлопна с пръст върху едно местенце, драснато с молив.

— Не ми трябва — задавено каза и ние се сетихме, че говори за вестника.

Никой не го погледна, докато излизаше навън. Само двамата с Михалис проследихме как уморено слезе по стъпалата и сетне главата му отплува край прозореца, сякаш бе откъртена от древна статуя.