Димитър Кирков
Балкански грешник (22) (Разказите на един авантюрист)

IX

Много ми харесваше Кавала и обикнах това градче. Като нямахме друга работа с Михалис, често ходехме до крепостта. Уличките дотам като с език излизани, къщиците — малки, спретнати, сякаш за кукли правени. Стените им цветно боядисани, в дворчетата — цветя букнали, притискат се една в друга по стръмнината като шевици по пазвата на скопосна невяста. Нарочно вървяхме бавничко. Чистото и хубавото измива душите. А после дълго седяхме по камънаците на страховитите стени. Михалис гледа, гледа морето — с очи ще го изпие и пак няма да се насити. И Тасос по-голям се виждаше оттам, и градецът целият, скупчен долу по брега…

Да зависеше само от мен, в Кавала щях да остана. Фурнаджилък да подхвана покрай бай Яковаки, мома да си намеря и се задомя, дечица да се родят — и животът ми щеше да се излее тихо и гладко, все едно зехтин от делва се е пролял. Пък изцеди ли се и последната капка — да счупя делвата…

Ама Михалис на мира не ме оставя! Додея ми във фурната да се пека, вика, едни и същи хора да гледам, пък и ти зарежи таз Ерифима — стара кошница разплетена, на друго място други девойки ще си намерим. Пътува му се на него, душата му не издържа. В Солун иска да идем, в Атина да поживеем, Пелопонес да пресечем целия, Тесалия да кръстосаме надлъж и шир. И най-много по море да плаваме, островите да обходим. Бърза, с една дума, цяла Гърция да види от горе до долу, както си е на картата и както мечтаеше още в Пазарджик.

А и лирите на Парашкевов взеха да се топят неусетно като снежеца, дето ръсна само веднъж над Кавала оная зима. Защото не само на крепостта ходехме ние, но свикнахме и в таверните да се отбиваме. Четири бяха те тогава в градчето — стигаха и престигаха за големината му. И ние хванахме да ги редуваме. Уж песните да слушаме и мандолините, но взехме и да замезваме, и рицина да попийваме. По малко — не сме се напивали! Но с гологаните, дето бай Яковаки ни отпускаше понякога, и прага на кръчма не можехме да прекрачим. Та пак до лирите опирахме. И за да не останем съвсем без пари по път, щом укрепна слънцето в небето, тръгнахме.

Тихомълком се измъкнахме от Кавала — само с бай Яковаки се сбогувахме, да не би после да рече, че сме му отмъкнали нещо от фурната. И Ерифима не прескочих аз — цялата последна нощ прекарах при нея и сладка баница ми опече тя за раздяла. На други познати не се обадихме. Всеки щеше да разпитва къде точно отиваме, па откъде ще минем, па с какво ще пътуваме. Тъй е у нас — дълги приказки се приказват на тръгване, а ние, макар да се бяхме поуспокоили, не искахме все пак да оставяме много дири след себе си. Имало ни е — няма ни! Защо да вкарваме хората в грях, ако рекат да ги разпитват. Ако по някакви тайни пътища българската полиция ни търсеше чрез гръцката. Бай, бабо — за всеки случай… Година нямаше от убийството.

Освен това, честно казано, и не знаехме къде ще вървим. Е, Солун ни беше целта, но до Солун пътища много и посоки различни. И поехме накъде очи видят. На краката си главно разчитахме. Два месеца скиторихме на воля и до премаляване. Къде ще замръкнем не подбираме, къде ще кривнем — не знаем. Не само горчилки — и много хубави неща са ми се случвали в живота, но, да ти кажа, онова пътуване с Михалис от Кавала до Солун, е едно от най-хубавите. Млади бяхме, здрави бяхме, парици имахме за прехрана, от никого не зависехме и за никого грижа нямахме, а и природата наоколо ни цъфти и връзва, сякаш се надпреварва с нас по младост и сила. И стъпката беше лека на двама ни. Много обичах аз пешком да вървя — спорно ми идеше, сякаш вятърът ме носеше. Де да знам, че на стари години едва-едва крака ще тътрузя. А тогава път ми дай и тояга в ръката…

Звъни оня ден един младеж на вратата. Всякакви обикалят сега — пари да събират. Кой за Червения кръст, кой за малоумните, а тоя за Туристическия съюз.

— Имаш ли карта, дядо? — пита ме.

— Нямам.

— А, сигурно чиновник си бил цял живот — задникът ти се е сплескал от седене. Като вземеш сега карта, ще обикаляш планините.

Дадох пари, взех картата, честити ми човекът, че съм станал най-после турист. Абе, момче, викам си наум, да ме знаеш ти какъв турист съм бил, не платена карта, а два медала трябва да ми донесеш — един от нашия съюз, един от гръцкия. Ами ако помислиш — от Пазарджик през Пловдив, Драма, Кавала до Солун все пешком съм стигнал. И колко, колко още път ме чакаше…

В Солун влязохме, когато бяха почнали големите гръцки жеги. А изглеждахме — все едно през вършачка сме минали. Измършавели като хрътки, дрехите ни охлузгани, обувките — оръфани, косите ни израсли на вси страни и сплъстени от пот и прахоляк. Решихме да се подновим. Разменихме до грош последните лири и тръгнахме по дюкяните. Тук гащи, там ризи и панталони — накупихме по един вързоп дрехи и с тях под мишка — на баня. Свали телякът кирта от гърбовете ни, подстригахме се след туй — и ето ни нови хора. Наехме и стая в едно хотелче — евтинко, но като преброихме драхмите, като направихме сметка какво ще плащаме за спането, най-много три дни ще има да ядем. Не се натъжихме много — тръгнахме да разглеждаме града.

Това аз няма да ти описвам като някой екскурзовод, само по едно време гледам, че стоим пред солунска гимназия.

— Михе — закачам се аз, — що не влезеш да си вземеш дипломата?

— Не е тая гимназия — смее се той. — Докато ме подстригваше, бръснарят каза, че моята е изгоряла…

Зяпахме, що зяпахме през деня, а заранта се събудихме с готово планче. На пристанището да вървим, моряци да се цаним на някой кораб, че поне към Атина да ни свали. Много просто си го представяхме, ама не излезе тъй. Тръгнахме по кейовете — край нямат. Параходи големи и малки, едни лъснати, други мръсни като въглищарски врат, гемии, лодки навързани — сбиротек от половината свят. На големите кораби не можем и да попитаме. Вдигнали грамади високо над главите ни, а да пуснат горе такива като нас — изключено. Взехме да се молим по гемиите. А там едни барби изпечени, едни типове присмехулни — щом ни видят, и почват да се кискат:

— Какво сте се издокарали като франтове — викат. — Като за танци сте се стегнали! Я недей да цапате морето!

Най-сериозните ще ни попитат — пътували ли сме друг път, какво умеем, а ние за това не смеехме да лъжем. И като кажем, че опит нямаме, че за най-проста работа сме готови, те клатят глава, плюят във водата и сочат с ръка да продължаваме.

Цял ден пропиляхме напусто. На следната сутрин — същото. По едно време Михалис се сети:

— Мите — вика, — трябва да има служба за наемане на моряци. Я да идем в пристанищното управление и там да се предложим.

Добре, тръгнахме обратно по кея. И пак надзъртаме към малките корабчета и гемиите — да не сме пропуснали нещо. И както гледам аз, усещам — и мене ме гледат. Присвил око някакъв морски вълк от една гемия — следи ни. Гол до кръста и рунтав като шебек, главата си завързал с алена кърпа. Трепнах и като срещнахме погледи, оня пита:

— Позна ли ме, момче?

— Караканьоти! — викнах аз радостно, сякаш брат си бях видял. — Ти ли си, човеко?

— Ш-ш-т! — шеговито шътка мъжът да не му разгласявам високо името. — Ама ти си спрял да заекваш!

— Заеквам, като видя полицай. Иначе съм си нормален.

— Хитрец си ти и пройдоха, братко! Какво правите тук?

— Търсим да се уловим моряци — бързам да изприкажа аз на какъв сме зор. — Или някой без пари да ни откара до Пирея.

— Че нямате ли парици? — с любопитство пита Караканьоти.

— Свършиха — намеси се Михалис.

— А от какво живеете? Покрадвате ли?

— А-а, пази Боже! — отричам аз. — От мама и тате имахме, ама ги изхарчихме.

— Покрадвате! — убедено рече мъжът. — Засега кокошки крадете. Братя ли сте?

Цял пламнах от изненада — вярно, два пъти по пътя крадохме с Михалис пилета. Пекохме си ги на полето. И в смущението си ненадейно излъгах:

— Братовчеди. От две сестри. Ами ти какво правиш тук? Нали там…

— Ха-ха! — надменно се изсмя познатият ни от драмската полиция. — Вие май наистина не знаете Караканьоти! Елате тук!

Двамата бяхме застанали на ръба на кея — а-ха да скочим в гемията. Ама не можем. Тя бе вързана с въже за брега, но се отместила два метра навътре — малко хлабаво е била вързана. А не е лесно да прескочиш цепнатината от място — ще цопнеш във водата. Засуетихме се какво да правим и Караканьоти ни подсети:

— Дръпнете въжето да се приближим.

Уловихме с Михалис дебелото ютено въже — опнало се като струна. Напънахме, напънахме повторно — не ще пустата гемия, сякаш с олово е натоварена. Само носът й леко се полюшна. А Караканьоти присвил око, гледа ни сеира.

— Я се бягайте! — вика. — Кокошкари! За една кокошка ви е силата…

И хвана с една ръка въжето, понатисна го, дръпна го — само вратните му жили се стегнаха малко, и подчини се гемията, мама му стара, все едно книжна лодчица премести. Скочихме ние на борда.

— Караканьоти запрян не стои! Караканьоти не могат удържа в някакъв си драмски участък! — гордо рече той. — Същата нощ си тръгнах!

— Ами синджирите?! — смаяно рекох аз. — Цял в синджири те бяха сложили!

— Ти знаеш ли какво говориш?! — пораздразни се юнакът. — Такъв синджир за Караканьоти е гнила връв.

Знаех аз какво говоря. Чичо Щерю имаше същия синджир. Връзваше коня да пасе на някоя поляна край града. И конят всичко избръсти в кръг до голо, но докъдето синджирът дава…

— Знам! — викам инатски. — Такъв синджир и кон не може скъса!

— Та аз кон ли съм бе, пикльо! — изведнъж здравата се ядоса Караканьоти.

Очите му зашариха на четири — търсеше нещо по гемията да счупи, да изкриви, та да ми покаже силата си, но жал му беше за морските потреби и ненадейно впери поглед в краката ми.

— Сваляй обувката! — викна той. — Сваляй да я скъсам!

— Я ме остави! — опънах се. — Как ще я късаш?!

— През средата ще я скъсам — барабар с подметката и саята!

— Зарежи тоя мерак! Моля ти се! — възроптах аз. — Нови обувки ги купих оня ден!

— Сваляй! — побесня съвсем Караканьоти, като че най-люта обида му бях нанесъл. — Сваляй, че крака ти ще откина!

Стреснах се — абе, тоя човек излезе опасен. Както дружелюбно ни приказваше и благодарност даже усещах, че не го накиснахме в участъка, изведнъж цял звяр стана. Ще ни избие за нищо работа. Пък и не си знае силата…

— Хайде сега, няма да се караме за едни обувки! — дръпна ме Михалис. — Сваляй, Димитраки! — И зло ми върти глава, иска да рече: „Хак ти е — като пак се буташ между шамарите! Все ти най-много знаеш!“

И що да сторя — подчиних се на двамата. Клекнах, изух обувката, подавам му я.

— Я ела тука, обувчице — ухили се победоносно разбойникът. — Я кажи от какво си направена…

И ей Богу, на друг нямаше да повярвам, ама на очите си вярвах. Като я стисна с ръчищата си, като я изви и напъна — скъса я по средата, както ти вестник ще скъсаш. И хвърли парчетата на палубата.

— Виж сега — вика ми — кон ли е Караканьоти, какъв е!

Вдигнах ги да видя загубата. Абе, гьон дебел към половин сантиметър, кожа яка и подплатена — ама всичко докрай зяносано. Не става човек от такава обувка! Ех, бос ме остави говедото! — рекох си наум и ми идеше да го прасна с останките по чутурата. Добре, че не го направих.

— Ще ви взема до Пирея — изведнъж казва той, гневът за миг му беше минал, както за миг се появи. — Само че няма да стигнем бързо. По други места имам да се отбивам.

— Е, не бързаме — мънка Михалис и двамата не знаем да се радваме ли на сполуката или веднага да бягаме от тоя спътник. Но останахме. Нямахме друг избор.

— Идете сега да купите ядене от пазара — извади топка пари Караканьоти от джоба си, — че довечера ще тръгваме. А не сме и товарили. — Това, това, това — нарежда ни какво да вземем, доста нещо, за тримата. — И чифт обувки си избери — обръща се накрая към мен, — ама гледай да са по-здрави…

Мина следобедът, мръкна се, а Караканьоти спи в кубрика. Ни за товарене се тревожи, ни за тръгване. А ние с Михалис бяхме решили нищо да не го питаме. Да не го докачим пак неволно. Ако ни накара нещо — добре, но сами да си пъхаме гагите — не! Надвечер излезе лек ветрец, струпа облаци по небето и морето потъна в мрак. Чак тогава капитанът ни излезе от дупката, прозя се като лъв и се захвана за работа.

Неговата гемия имаше мотор, но беше стъкмена и с платна. Като плавахме в открито море, Караканьоти главно платната вдигаше, но наближехме ли пристанище или трябваше покрай подводни камъни да се промъкваме, пускаше витлото. И сега запали двигателя. Леко, леко — занавлизахме навътре. Пристанищните светлини изчезнаха, тъма отвред, голяма вода се люшка под задниците ни. Доста пътувахме така, на запад струва ми се, и не усетихме, че пак сме приближили брега. Лепна Караканьоти гемията до някакъв пристан, запали фенер, вдига го, спуска го — знаци дава някому. И ето че изникнаха неколцина от тъмното, скочи нашият човек на пристана да ги посреща. Здрависват се, поздравяват се и чуваме ние, че един глас казва:

— Стоката е в храстите. В сандъци е закована.

— За миг ще ги пренесат моите момчета — отвръща Караканьоти.

— Нали нямаше твои хора в Солун — говори същият глас. — Водя ти един за помощник. Знае пътищата надолу — да се сменяте.

— Не ми трябва! Караканьоти има хора навсякъде! Караканьоти с два пръста да свирне, половин Гърция ще тръгне след него!

Сбутваме се с Михалис в тъмното — ей, голям фукльо! — ама и на дланите си плюем, чака ни хамалуване. И правилно ги плюехме, защото ръцете ни се откъснаха. Дванайсет бяха сандъците, големи, и не знам какво имаше в тях, но едва ги примъкнахме по разбитите дъски на пристана. Добре, че и разбойниците от брега помагаха. И не ги хвърляме как да е в гемията, ами ги подреждаме до сантиметър. Свети Караканьоти с фенера, сърди се, мърмори — не така, инак обърнете сандъка, а аз усещам, че гемията хлътва, хлътва в морето. Натоварихме я здравата, покрихме стоката с брезент и тоя път задълго се отделихме от сушата…

Не мога ти кажа в кои пристанища влизахме, по кои острови се отбивахме — от самото начало обърках географията. Михалис се мъчеше да запомня, но и той скоро оплете конците. Защото много оплетени бяха пътищата на капитана ни. Ако бяхме свикнали с морето, по̀ щяхме да се оправяме, ама ние сухоземни хора до мозъка на костите. Някой път си мисля, че на едно място се въртим, друг път дни наред суша не се вижда, сякаш морето ще свърши, а като се мерне бряг, Караканьоти вика:

— Виждате ли тоя нос — преди пет дни от другата му страна минахме.

И все нещо превозваме. Свалихме сандъците, други натоварихме. Свалихме и тях — тоя път денкове, зашити в платно, качихме. И тъй нататък — много пъти. Не съм сигурен крадено нещо ли разнасяхме, контрабандно ли, но явно не беше чиста работата. Все съмнителни мутри ни посрещаха, на скрити места, по вечерно време. Случвало се е и два дни да ги чакаме на котва в някое забутано заливче. Само Караканьоти знаеше какво вземаме и оставяме и коя ще е следващата спирка. Но, изглежда, цяла разбойническа мрежа поддържаше той по гръцкото крайбрежие.

И не само посоките объркахме с Михалис, ами и времето забравихме да броим. Двайсет ли, трийсет ли дни се люшкаме по морето — не знаем, и чак като слязохме в Пирея, разбрахме, че цели четиридесет и три дни е траяло пътешествието. От юни до август. Ако бяхме взели параход, до Америка щяхме да стигнем и да я задминем. Е, не сме били все на вода, да кажеш. Спирахме храна да вземем, с вода и гориво да се снабдим, с готвено да се наядем в гостилница. И с кръчмарски девойки да се запознаем, както много му се искаше на Михалис. Мряха те за Караканьоти, знаеха го, а покрай него и ние намазвахме. И на негова сметка, разбира се…

Изсуши ни слънцето като чирози. От първия ден капитанът ни запоказва кое какво е. Научи ни платната да вдигаме, мотора да наглеждаме, руля да държим и посоката по компас да следим. Но ще излъжа да кажа, че станах баш моряк. Само единия си крак топнах в морето, и то едва-едва до коляното го насолих. През деня Караканьоти горе-долу ни имаше доверие, подремваше, но нощем само той дежуреше. И ние с Михалис, като сложим настрана хамалогията с товарите, си карахме почти като на курорт. А то едно море — в сладък сън да го сънуваш! Ни веднъж не се разсърди, ни една буря не ни докачи ония дни. Гладко, топло, изумрудено — не мога ти опиша хубостта му! И ние го зяпаме ту надалеч, ту браздата на гемията следим, риба ловим, изтягаме се. И с Караканьоти говорим, ако му е кеф.

Какъв човек беше той — вече можеш да си представиш. Сила страшна се събрала в него с храброст безумна. Смел, пък обидчив като глезено дете. Докачлив, пък кротко пилее парите си, щом някой мошеник му поиска по пристанищата. Щедър, пък за две аспри кожата ти одира. Доверчив, пък все подозира врагове наоколо. Ще кажеш — как такива различни мъниста се нанизаха на един конец? И какъв беше тоя конец? Струва ми се — честолюбие му е името. Гладното честолюбие на Караканьоти.

Ще взема силата му за пример. Който го беше виждал, знаеше, че природата чудо е сторила с него. И за това чудо хората приказваха, преувеличаваха го дори. На Караканьоти добре бе известно, че мълви се мълвят за него, но не му стигаше да легне на тая кълка. Всеки ден, всеки час търсеше да потвърди той зверската си сила и да му я признаят. И сякаш нарочно диреше някой да се усъмни в него, предизвикваше го, че да покаже на какво е способен, и ако такъв глупак не щеше да вярва на очите си, Караканьоти главицата му можеше да откъсне. Излиза значи, че нашият капитан хем носеше юнашката сила в себе си, хем сам не й вярваше достатъчно и искаше околните да я потвърдят. Че затова той беше раздразнителен и избухлив. Вярно, много лесно побесняваше, но смятам, че причината е друга. Въобще не се съмняваше Караканьоти в силата си, даже й се доверяваше прекомерно. Но душата му усещаше, че тая своя сила той пилее за дреболии. Желязо ще огъне, камък ще строши с пестницата си или както на мен — обувката ще скъса. Нищожни подвизи пред нищожни хора!

А друго нещо мечтаеше сърцето му. Страшилище да се изправи пред него, змей със седем глави. С голи ръце ще им извие шиите. Или дружина да поведе в бой с вразите — и да видим тогава ще остане ли противник, несразен от Караканьоти. Или хамут челичен да сложи и цяла Гърция да повлече след себе си като ладия из тиха вода. С островите и полуостровите, с хората и рибите, с манастирите и маслиновите горички. Къде да я повлече? Там, където ще оценят чутовния му подвиг, може би направо в рая, защото само Божията похвала щеше да успокои Караканьоти. Юнак беше той, лишен от истинския хляб на юначеството, който да засити честолюбието му. И то оставаше гладно и раздразнено от ситните трохи, дето му подхвърляха по кръчми и сред другари-разбойници…

Една привечер Михалис държеше руля, а ние седяхме в нозете му. Приказвахме си тримата. За пръв път Караканьоти каза, че бил роден на някакво малко островче от Северните Споради. Морето го отгледало.

— А как се случи край Драма да се завъртиш? — питам го.

— Другар мой раниха на път. У помагачи го гледаха и дълго се залежа. А не можех да стоя там със скръстени ръце. Пошавнах малко.

— Оздравя ли човекът?

— Умря. Така е в нашия занаят — мрачно отвърна Караканьоти.

Умълчахме се, не питаме защо такъв занаят е хванал и след малко той вика:

— Утре по обед, момчета, сигурно ще сме в Пирея.

— Как? — сепна се Михалис. — Та ние на север плаваме.

— Правилно, на север. Много на юг бяхме слезли. До остров Сифнос стигнахме. Но друго искам да отговорите — защо не останете с мен?

Ха̀ сега, де — не бяхме чакали такава покана. Не се живее лесно с Караканьоти, а и занаятът опасен. Не щем да му чиракуваме. Ама как да откажеш изведнъж — ще вземе да се разсърди.

— Напътувахме се — обадих се аз. — За цял живот ми стига…

— Какво си се напътувал! — презрително рече капитанът. — Крайбрежна разходка! До Крит ще идем. На Кипър имам търговия…

С Михалис бяхме свикнали да лъжем вече, все едно дим от цигарата си издухваме.

— Важна работа имаме в Атина — подхвана той. — Наш вуйчо е на смъртно легло и тоя път май ще мре.

Нали братовчеди се писахме веднъж — и общ вуйчо се намери.

— Е, да не би вие да го изповядате? — с досада каза Караканьоти.

— А, не! — включих се и аз в лъготенето. — Наследство може да получим. Всички роднини са се събрали край вуйчо, а не идем ли и ние двамата, ще вземат да ни подминат.

— Непременно ще ни подминат — потвърди Михалис.

— Какво наследство? Имот ли? Пари ли? — изгледа ни капитанът.

— Неизвестно… — с боязън пророних аз.

— Кажете колко — запали се изведнъж Караканьоти — и веднага ще ви броя парите! Без над болник да треперите и с роднини да се карате!

Замълчахме, съблазнени от това предложение, но умът на Михалис надделя:

— Не е работата само в наследството — рече той. — Родът се е събрал. Ако не се явим, ще ни одумват и ще ни презрат завинаги. Дано не сме закъснели…

След тия думи водачът ни се намръщи и ядно заговори:

— Вярно е — вие без сой не можете! Не сте свободни вие като Караканьоти! Родът, та родът! Чувал съм такива приказки. Ако не си сложите ярем на шиите, криво ще ви е! Вървете — прегърнете се с бабите! Белким бабешка сила ви дадат! Голяма хапка е за вас свободата…

Ах, как грешеше за нас Караканьоти! Но можехме ли да му кажем истината? И той уважи лъжата ни — престана да ни уговаря повече.

На следния ден обаче, като наближавахме Пирея, се случи да остана с него за малко насаме.

— Димитраки — вика ми той, — няма все с братовчед си да живееш. Не знам какво наследство ще ти се падне, но ако решиш — ела при мен. Ще ти кажа едно име — Ламброс Пазаити. Живее до пазарището в Пирея. Като питаш, ще го намериш. Той ще ти съобщи кога ще идвам пак и къде да ме срещнеш. Запомни ли човека?

— Запомних го — отвръщам. — Ламброс Пазаити.

— Ако решиш!

Тупна ме по рамото и така ме погледна в очите, сякаш каза: „Добър разбойник ще излезе от теб! Живот ще си поживеем! Пък на другото — майната му!“ И аз се зарадвах, Бога ми, все едно за поп ме ръкоположиха. Макар да знаех, че никога няма да го подиря.

Доста точно определи Караканьоти кога ще стигнем сушата. Малко след дванайсет завързахме гемията в най-външния край на пристанището. Скочихме на брега, стискаме му коравата длан на сбогуване и той вика:

— Доволен съм от вас, момчета! Смятах по-голям пай да ви отделя, но нали наследство ще взимате, ще задържа останалото. Сиромах човек е Караканьоти и сой няма да се погрижи за него. Соят му го е презрял. Вземете — дано стигнат до смъртта на вуйчо ви.

По равно пари ни отброи — прибрахме ги без усукване. И тръгнахме по дългия и предълъг кей на Пирея към крайбрежната улица. Чак като стъпихме на нея, се обърнах и зърнах кърпата на Караканьоти като червена точка на морското ни пътешествие. Мислех, че повече няма да я видя…