Димитър Кирков
Балкански грешник (21) (Разказите на един авантюрист)

VIII

Ако взема да ти разправям за Кавала тъй подробно, както за посрещането ни в Драма, до Второто пришествие ще си говорим. А не съм забравил, че трябва да вървим в Пирея, в кафененцето на дядо Аргирис. Дълъг път има до там…

Едно ще река само — бележката на полицая Такис никаква работа нямаше да свърши, ако не беше народът драмски. Той ни напъти на кои врати да похлопаме и как що-годе да се закрепим в живота. В Кавала останахме до пролетта. И Сократ Дросос намерихме, пазителя на държавния печат, който за пет лири плюс една мандолина със седефен гриф не само удостоверение подпечати, че сме жертви на обир, ами уреди и законни легитимации да ни издадат. И при Яковаки фурнаджията отидохме — взе ни той да помагаме и за половин година кажи-речи изпекохме занаята му. И пътеката научихме към дома на Ерифима вдовицата — самотна жена, измъчена от хорски приказки, а природата й дала силна мъзга, грях е таквоз нещо да си иде напразно в земята. Приласка ме тя с добросърдечие — за дрехите ме наглеждаше, косите ми подстригваше и нея аз няма да забравя, защото дотогава не бях познавал жена… И с още хора се срещнахме, дето им бяхме чули имената в къщата на Никос и Елени, а покрай тях и с други се запознахме, понаместихме се в простия живот на това малко градче…

И да ти кажа, тук се случи да се гмурна аз в гръцкото море. Изпънах тяло, загребах с ръце и като изскочих на повърхността, като блесна онова южно слънце в очите ми, като огледах сам себе си и хората край мен, видях, че не съм различен. Свикнах с името си Димитриос Папас, езика изгладих и не трябваше вече да заеквам, а по-важно — като другите наоколо се усещах, грък сред гърците, дето с тях заедно хляб ядяхме, на дребни неща се радвахме и на също тъй дребни се ядосвахме…

Но преди да оставим Кавала, ще се върна малко назад да ти спомена как се разделих с праха на баща си. Нали се бях зарекъл да се поклоня на гроба му. И Михалис обеща да го намерим.

Ако теглиш права линия между Драма и Кавала, предишното село на нашите се намираше на запад от нея, но не съвсем наблизо. Докато вървяхме по царския път — прашен, тук-там дупките с трошляк затъпкани, питаме един чичо с каруца къде е еди-кое си село.

— Млади момчета сте — вика той. — От кого сте чували за такова село? Я по-добре не го повтаряйте! Селото се казва еди-как си. — И казва гръцко, непознато название.

— Да не са сменили името му? — подхвърлям аз.

— Не само името е сменено — казва чичото. — Вие не знаете ли? Да не сте пак нови от Русия?

— Откъде накъде от Русия? — като засегнат приказва Михалис. — На руснаци ли ти приличаме?

— Абе, де да знам… На нищо не ми приличате… — смотолеви мъжът и плесна коня с дизгините.

Не му се говори повече с нас, съмнителни му се сторихме, но все пак посочи на коя страна да дирим селото. Тръгнахме ние натам и излезе, че с питане не само Цариград се намира. Не беше малко село, но разхвърляно, пръснато в подножието на едни хълмове. Наоколо плодна земя — ниви, добре гледани лозя.

Навлязохме в уличките му, но хора не се срещат — всичко живо е на полето сигурно. Аз нито знаех къде е някогашната къща на рода ми, нито исках да я търся. Бях го решил предварително. За какво ми е, викам си, да чопля и тая рана. По-добре да не науча здрава ли е къщата, съборена ли е и кои хора живеят на същото място. Ако можех да съобщя тия неща на роднините в Пазарджик, друго щеше да бъде. Ама сега, при моето положение — не ми трябва! Само гроба на баща си ще намеря — с очите си да го видя и да го почета.

Съгледахме по едно време старец, превит на две, крета с тояжка. Спряхме го, питаме за гробищата.

— О, всичко друго забравих, но тях знам къде са — казва той. — Последното ми жилище, натам съм се запътил. Даде Бог на стари години да сложа кости в земята на дедите си! — И обърна побелелите си очи към небето, шъпне молитва в благодарност.

Тръгнахме по една стръмнина, както ни каза старецът. Гробището бе откъм баирите. Гледаме — оградено с хубав зид, висок до гърдите, новоизмазано параклисче вътре, млад чимшир пуснал светлозелени листица. Влязохме, Михалис седна на пейката до параклиса да пуши, защурах се аз между гробовете. Озъртам се, чета по надгробните кръстове — абе, само гръцки имена, на гръцки написани. Как не срещнах едно българско — нали уж в селото повече българи са живели! Взех да се вглеждам и в годините на погребенията — все близки години, след моето раждане. А-а, досетих се, не сме дошли, където трябва. Друго гробище е това, ново.

Връщам се обратно при Михалис — до него на пейката старчок седи, гробарят.

— Ново гробище ли е това? — питам го.

— Ново.

— Ами старото къде е?

— Няма старо. Това е гробището на селото — гледа ме той подозрително.

— Единственото ли? — не мога да повярвам аз.

— Единственото. И аз по своя воля слугувам на мъртвите — допълва гробарят. — Да не мислите, че някой ми плаща?! Ако нещо ми подадат опечалените — това е.

— Михе, и аз ще изпуша една цигара — казах и седнах до тях.

Дърпам дима, влача поглед насам-натам из гробището и ненадейно съзирам в зида до нас плоча и сякаш писано нещо на нея. Станах, приближих и човешко име прочитам. Стою Толев — не знам защо, запомних името. Настрани се чете, защото камъкът настрани сложен. Със старите славянски букви изписано, но следата от каменарския резец изронена и малко трудно се разчита.

Върнах се при гробаря и викам:

— Абе, чичо, тая ограда вие май с надгробни кръстове сте я зидали?

— Не съвсем — отвръща той. — Оттатък баира има кариера. От там селяните вадиха камъни. Ама може тук-там да се е случила някоя надгробна плоча.

— А от къде ги взехте?

— От старото гробище — от къде! — поядоса се старчокът. — Ама какво си ме заразпитвал! Кой си ти да ме разпитваш?!

— Не те разпитвам — рекох помирително. — Само искам да знам къде е старото гробище.

— Рекох ти — няма го! Някога беше долу, в ниското. Но като дойдоха новите от Русия, скимна им тука да го преместят. Знаеш ли как се копаят трапища в тоя камънак! — въздъхна гробарят. — Ама и те имат право — защо да оставят златната земя там напразно да стои…

— Как от Русия? Руснаци ли? — смая се и Михалис от тия думи, защото двамата не знаехме какво се е случило.

— Хм, не са руснаци, наши гърци са — позасмя се старчокът. — Само че аз не съм от тях — тукашен съм си. А те се преселили някога в Русия, от турски кланета бягали. И сигурно в Русия щяха да си останат. Но нали руснаците се сбиха там, революция направиха — изпогризаха си един на друг гърлата като бесни кучета. И като свършиха помежду си, към гърците посегнали. Богати били нашите, вредна класа били, до крак трябвало да ги изтребят. Добре, че имаме власт на място — кораби пратиха, откуп платиха, от жива смърт измъкнаха хората и под родна стряха ги докараха. Тѐ тия заселиха опразнените къщи. Чиновник от Атина ги настани по имотите.

— Ама какви хора са? — възбудено запита Михалис. — Гърци — пък Гърция не са помирисвали…

— Добри гърци — рече гробарят. — Като нас тримата. Донесли са някой навик от Русия — това е разликата. И руски знаят да приказват. Старите току изпуснат някоя неразбрана дума. Добри стопани — за земята милеят…

— Чичо! — прекъснах го аз. — Кажи къде е това старо гробище!

— Няма да го намерите. Сега там са градини. Пипер, фасул, домати са посадени…

Но обясни човекът накъде да вървим и какви знаци наоколо да гледаме.

— Михе, аз отивам — викам на приятеля ми. — Ще дойдеш ли?

Стана той, тръгна лениво след мен и вече излизахме от портичката, когато гробарят се сети да пита:

— Ей, за какво ви е гробището бе? Да не сте иманяри? Внимавайте със стопаните, че не си поплюват!…

Не се обърнах да отвърна, разбързах се по нанадолнището.

Есенното слънце здравата бе припекло, главите ни пламнаха и след доста лутане Михалис вика:

— Не знам какво ще правиш из градините, но аз ще чакам тук. — И сочи една смокинова сянка.

— Добре — казвам. — Сега ще се върна.

Прескочих тревясала канавка и хлътнах сред доматите. А те израсли високи — оградиха ме като владишки дякони и ме скриха от чужди очи. Личи си, че добре са били гледани и всичко, що са изсмукали от земята и са превърнали на плод, е брано, брано и неведнъж дообирано. Остава само да оскубят стеблата из корен и да подготвят почвата за пролетта. Повървях малко по лехата и спрях. Какво ще правя наистина? И да е било тук гробището — какво от това? Наведох очи към земята. Бучки пръст, бурен тук-там останал, следи от мотика. Ни тресчица, ни костица. Обаче усещам ли, въобразявам ли си — но сякаш някой ми казва, че мъртъвците са отдолу. Може даже бащините кости да са под нозете ми… Отстъпих крачка назад. А една задуха нетърпима между избуялите стръкове — знаеш какъв тежък и удушлив е мирисът на доматените листа. Ще ми се да разбутам коловете — вятър да лъхне, простор да се открие пред очите ми, а то като че в гроб съм влязъл.

Събрах воля, мръднах да си вървя и в тоя момент виждам на един стрък ниско — забравен домат. Голям, налял се, кожицата му не издържала силата на соковете и се пукнала. Клекнах да го откъсна и без да ща, паднах напред на колене. Доматът леко се отрони в шепата ми. А аз го държа в опънатата си ръка, гледам го като стреснат — сякаш бях изтръгнал от земята сърцето на баща ми, топло още и кървящо. Миг-два стоях така, докато се окопитих, пък се наведох още, сложих домата на земята и рекох на глас:

— За тебе, тате…

Ей такъв беше моят помен за баща ми — див и езически. Каквото имах под ръка, това му положих — да разкваси уста, ако на тате уста му е останала…

Като излязох от градината обаче, очите ми бяха сухи и зли. Наближих Михалис и без да спра, викам ядно — ама гърлото ми от злоба се стегнало:

— Как можаха да затрият гробовете бе?! Не го заварих жив тоя човек — и следица не можах да видя от него! Ама какво се чудя — те живите не пожалиха, че на мъртвите ще цепят басма!

Михалис бе ял смокини — и на мене набрал в шепите. Тръгна подире ми, преглътна си хапката, пък видя, че не ми е до смокини — хвърли ги настрани от пътя.

— Мите — пита след малко, — ти знаеш ли вашата махала в Пазарджик къде е правена?

Досетих се накъде бие и мълча.

— Аз не помня и ти си малък да помниш, ама съм чувал — продължава кротко той. — Върху турски гробища е строена. Отишли си турците — кой ще се грижи за гробовете им? Умрелите са си умрели — на живите място трябва да отворят.

— Като си чувал това, сигурно и друго си чувал — не ми минава на мен горчилката. — Че човекът се различава от животното, защото тачи праха на мъртвите. И най-простият дивак в джунглата го прави!

— Истина, така се говори — забави се да ми отвърне Михалис. — То много хубави работи се приказват, ама никой не ги върши. Да не би някой да слуша на Христос думите? Обичайте враговете си и прочие. Същото е и с мъртъвците. Ако беше вярно това, дето казваш, земята отдавна да е станала само едни гробища.

— То и затуй светът е подивял! — не отстъпих аз. — Че от нищо няма страх и нищо не тачи!

— Постави се на мястото на селяните — пак опита да ме успокои Михалис. — Чужди гробове, да речем…

Но не ме успокои, а още повече ме раздразни.

— Абе, Михе! — пламнах като барут аз. — Абе, ние и пред свети Петър ли ще се делим бе?! Ама ти смяташ ли, че Господ го е еня кой от нас е турчин, кой българин и грък? Че дели той мъртвите на таквиз и онаквиз?! Бе за това наше делене той не в пъклото ще ни изпрати, ами на дявола в гъза ще ни навре! И не че ще го направи, ами отдавна го и прави! Не видиш ли, че до гуша сме насрани! Че от войни и омрази не можем да прогледнем и да сторим нещо като човеци! Че живи още — в ада живеем!

И още подобни думи изприказвах, гневен заради попиления бащин гроб, а Михалис ме изчака да утихна и рече:

— Мите, не е лошо, че живите умират. Лошото е, че и мъртвите умират повторно, каквото и да направим. По-дълго трае тяхната умирачка, но и на нея идва времето. Ни помен, ни спомен! Едни само мрак и забрава. Копчето от дрехата им по̀ издържа от всичко тяхно…

И не знам дали от тия думи на Михалис, дали защото гневът ми позамря след избухването, но взех да мисля за нещо друго. Тоест пак за същото, но се сетих, че бях чел някъде за някой си руски мъдрец. Сто години, откак живял. Забравил съм му името, пък и той няма да се разсърди, защото цял живот безименен е карал. Баща не го признал, предците си не знаел, чужди хора го отгледали. И по тая ли причина всичко му се отщяло, така се случило ли, но повечето години се излежавал на една пейчица и все едно и също повтарял. Мързяло го даже да пише, ами двама-трима негови другари записвали по своя воля и като умрял човекът, събрали вкупом записките, в книга ги отпечатали. И така сиротният руския бедняк се прочул между хората.

Та какво разправял мъдрецът? Всеки човек, казвал той, от всичко най-много трябва да пази костите на предците си. И всички хора да съхраняват праха на всички мъртъвци. Това е най-важното нещо на света — то ще спаси човечеството! Ама защо да ги пази, питали го. Защото, обяснявал той, науката един ден ще се развие. Науката днес е в първо отделение, но ще дойде време да стигне тя висоти непомисляни. И точно тая наука ще възстанови всички мъртъвци каквито са си били — по тленните им останки. Грам прашец да има от покойника, науката целия в плът и кръв ще го прероди. Не Господ, не Христос след Страшния съд, а точно науката. Но тъй като, добавял руснакът, науката е един от многото гласове Божии, вие както щете наречете спасителното дело. Ако искате — Божий промисъл, ако искате — човешка наука. Важното е, че всички починали ще се възкресят същите като на младини — с бистрите им очи, отворени за слънцето, с устните им — жадни за вкусване, с нозете им пъргави, със снагите им жилави, с радостите, с любовите им и с всичко.

А де ще ги дяват тия хора, питали го повторно. Че те милиарди ще бъдат — земята няма да ги побере. Е, отвръщал мъдрецът, същата наука ще е овладяла вече вселената. На диви планети ще е отишла и ще ги е опитомила. Там ще се разселят възкръсналите. Кой по родство ще върви, кой по приятелство — на всеки, както му е угодно. И ще се напълни Мирозданието тогава с безсмъртни човеци — истински образ и подобие Божие.

— Това само руснак може да го измисли — обади се Михалис, както ме слушаше. — Хубаво, ама невъзможно. И безцелно на всичко отгоре…

— А-а, не е така — викам. — Голяма цел е сложена тук и велико оправдание.

И подхванах да разправям какво отвръщал мъдрецът на третия въпрос. Защо да възкресяваме мъртвите? По каква причина да се правят толкоз разноски? Защото, казвал той, ние, живите, сме задължени и виновни пред умрелите. Животът ни е положен върху страшна несправедливост. Несправедливо е те да тънат в гробовен мрак и пръст да притиска клепачите им, а ние да се веселим под слънцето и да вкусваме Божиите благости. Това не е закон на живота, а закон на смъртта, на злото. А не може под знака на несправедливост и зло да градим ние своя живот като радостен и добър. Докато не премахнат значи несправедливостта към мъртвите, живите ще ходят печални по земята, гузните им сърца ще тръпнат, грях ще гризе душите им и вечно проклятие ще ги мъчи. И ни един жив няма да се спаси от злото, докато всички мъртви не бъдат спасени за живота…

— Разбираш ли, Михе? Всички — до Адам и Ева! — разгорещил се бях аз от приказването и повторих: — Ни един няма да се спаси, докато всички не бъдат спасени! А дотогава живите ще сме виновни пред мъртвите, защото не бива едни да страдат, а други да са щастливи! Не бива и невъзможно е…

— Не се пали толкоз! — скептично рече Михалис. — Тоя твой мъдрец май издиша. Неговата работа е мислена повече за ангели, а не за хора. Че кой ще озаптява всички ни, ако станем безсмъртни? Я си представи, че баща ти стане от пръстта. Какво ще рече на селяните, дето са му преорали гроба? Да не те питам на коя планета ще бягаме ние, ако Божидар Станев изскочи на пътя ни…

Оклюмах при това напомняне.

— Ама ако го съживят — боязливо рекох, — ще ни падне грехът от душата…

— Вятър! Стореното е сторено! — не се съгласи Михалис. — Пък и нови грехове ще направим. Човек не заслужава да живее вечно, Димитраки. И най-добрият не заслужава. Хем светът ще му дойде до гуша, хем той ще дойде до гуша на света. Неспасяем е човекът! — натърти приятелят ми. — Ни наука, ни светци ще го спасят. Такъв е и това си е. Все едно да искаш на кравата криле да поникнат.

Погледна ме под вежди, както вървяхме, и допълни:

— Но за гроба на баща ти ме е яд! Яд ме е и на мен самия…

— Не си виновен ти — казах.

— Кой знае. Може и да съм виновен. Ако зависеше от мен в селото, и аз сигурно щях да премахна онуй гробище.

— Тъй ли? — сви се сърцето ми.

— Ама ако знаех, че ти ще дойдеш, ако си представех какво ще ти е — нямаше тъй да сторя — умислено продължи той. — Поне щях да река да извадят костите, да ги съберат на едно място и паметниче да сложат. Тъй и тъй: тук лежи прахът на хора от старото гробище — и да изредят имената. От надгробните камъни щях да направя паметничето, а не зид да зидам с тях. Все щеше да остане място и за доматите…

— Благодаря ти, Михе! Познавам те…

— И аз те познавам — затуй говоря така! — с голяма стръв продължи Михалис. — Ако не те знаех, окото ми нямаше да мигне. И не гроб да преровя, ами и повече да свърша. От непознаване са ни повечето злини. Виновни сме в непознаване!

— Колкото ти си виновен пред мен за нещо, толкоз аз съм виновен за друго — рекох и замълчах.

И дълго двамата крачихме един до друг към Кавала, без дума да разменим.

Не те знам ти какво мислиш, но друг някой ако ни слуша, може би ще рече, че много отстъпчив съм бил пред Михалис, че все с мекия брус съм карал. И за гроба на баща ми, и преди, над драмското поле, когато той се радваше, че за пръв път вижда родината си. Че е трябвало по-остро и ясно да кресна: „Не е туй твоята родина, а е моята! Такива като теб ми я откраднаха, а сега ти на краденото се любуваш!“ Ако на мое място бяха баба Ана и майка ми, чичовците и стринките, те сигурно щяха да кажат различно нещо от мен. Болеше ги тях за декарите и къщата, за изоставения добитък и земеделските сечива. Не мога да кажа, че съм бил безразличен, но едно е да състрадаваш, друго е теб лично да те боли. А пък аз не бях виждал дядовото огнище и не се бях грял на него — само пушека помирисвах от дъжд на вятър през земи и планини. Ако, да речем, на оная височина вместо мен с Михалис ядеше кашкавал някой български държавник, не знам той пък каква реч щеше да дръпне. На държавник мислите не искам да гадая. Но ясно е — с такъв човек няма да сме си плюли в устите. Недей смята, че искам да се оправдавам нещо. Ни най-малко! Или че давам съвети някому какво да прави и говори. Разказвам ти само точ в точ какво аз съм рекъл и сторил. Ти ако искаш ме кори, ако искаш ме разбери, но не забравяй, че душата си не съм кривил за минутка. И не съжалявам, ама никак не съжалявам, че и аз не забих своя пирон в гнилата дъска на раздорите.

Инак и на мен са ми известни доста от кавгите между българи и гърци. И ако бях на друг ум, можех да отворя уста като ханджийски порти. Ама да не мислиш, че гръцките усти са по-малки. Сто вини да им трупнем ние и за всичките да сме прави, те с една няма да останат назад да ни отвърнат — и също ще са прави. Е, кой ще надделее, смяташ? Който изрече сто и първото обвинение ли? Тоя ли юнак ще се тупне в гърдите и ще викне: „Аз съм правият, аз съм пострадалият — пък вие сте лошите!“ Ама такова наддумване милиони пъти е ставало и между хора, и между народи и до нищо свястно не е довело.

А какво ще правим, питаш се сигурно, с фактите и истините? Нали с тях е кърпена неведнъж същата дъска на раздорите. Тук ковнат една летвичка, там причукат друга, донадят дъската, поукрепят я уж с факти и истини — ама гнилочът си е гнилоч! Който е стъпил на тая дъска, най-малко крака си е навехнал, ако не си е счупил главата в някой хендек. А защо българинът по-често си е трошил главата, сам си отговори. Може би защото повече се е надявал на кърпежа, на своите факти и истини…

Не, момче, фактите и истините не са най-важното нещо на тоя свят. Не стоят те над всичко, както повечето хора се мамим. Боговете не мълчат пред фактите, а сами ги създават. И ако един факт не върши работа за делото им, обръщат му гръб, в небитието го запращат и друг се залавят да сътворят. Много е сгрешил, според мен, онзи мъж, дето рекъл, че Платон му е приятел, ама истината му била по-голям приятел. Коя е тая истина, къде се е дянала? Няма я нея, а Платон си стои по-голям от истината на мнимия си приятел. Излъгал се е оня човек, защото по-скъп приятел от Платон не би могъл да намери. И забележи, вслушай се да чуеш, че тая приказка за Платон и истината най-често я употребяват подлеци, кога искат да се отметнат от нещо…

Не, повтарям, за човека има по-дълбоки и съдбовни неща от фактите и истините. Вгледай се в себе си и ще повярваш. Та така е и с нашата гнила дъска. Трябва да спрем да я подновяваме и гърци, и българи, да я строшим и да я изгорим веднъж завинаги с целия неин кърпеж! Дано не греша, ама ми се струва, че натам май сме я подкарали и от двете страни. Припламва добрият огън, припламва, кани се да лумне и нека глътне до шушка гнилото. Сърцето ми ще се радва да е така…