Димитър Кирков
Балкански грешник (2) (Разказите на един авантюрист)

II

Много ни сближиха гълъбите с Михалис. Вдигахме заедно ятата, прибирахме ги, гледахме ги, по едно време въздушна поща си устроихме. Обучили бяхме един „куриер“ да прелита от дом до дом. Що време похабихме с тоя гълъб, що двойки навъртях аз в тефтерчето! Не че имахме кой знае какво да си съобщаваме, ама куриерът така ли да стои в клетката? Тъкмо сме се разделили с Михалис, седна аз уж да уча и ето ти го — приплеска гълъбът с криле на джама. На крачето му, в тенекиена капсулка, приятелят сложил писмо: „Мите, нарових хубави червеи. Вземи въдицата да ходим на Марица. И за мен една кукичка донеси.“ Как да не отговориш на такава блага покана. „Идвам, Михо — пиша веднага. — За кукичка нямай грижа.“ И преди още гълъбът да се върне, аз съм отърчал у Михалис.

Като си спомням онова време, си мисля, че белята и тайната най-много привързват хората. И двамата си падахме беладжии. Чудехме се що да сторим. Правеше ни се нещо, действаше ни се, всичко все недостатъчно ни се виждаше, че да седнем на задниците си и се умирим. Искаше ни се да покажем, че сме по̀ така, голяма работа, и не толкова пред околните да се покажем, ами пред себе си. Вярно е, че бяхме в луди години — младоци. Тесен беше за нас прашният летен свят на Пазарджик, ама не знаехме с какво свястно нещо да се заловим и на щуротии го удряхме.

Но само в нашата възраст ли беше работата и само ние ли бяхме такива? Обиколих уж широк свят сетне — от Егейските острови чак отвъд румънските Карпати и от Хърватско до Анадола. Младоци ли си остават до гроб хората по тия земи? Защо повечето не знаят къде да си дянат силата? Тя ли е много, или просторът — малък. Накъдето се обърнат — все един на друг си пречат, все нещо ги стяга около врата. А от сдържана сила мозъкът кипва и кръвта се отравя. И ако нашето с Михалис бяха момчешки бели и поразии, дъртите, особено една лудост като ги събере, до грях я докарват и ужасии, до кървища и горки сълзи…

Най-малкото беше, че крадяхме дини и плодове. По градини и бостани миткахме, със стопани се надхитряхме, пъдари ни гонеха. Веднъж един стреля — на две места ми докачи гърба с морска сол. Много боля, но вкъщи криех, сам Михалис ме лекува. Риба с бомби сме трепали, котки сме бесили, едно ли е, че да се сетя…

И злини сме вършили, разбира се — ето че си докарах приказката до Коста Парашкевов. Тогава той ни изглеждаше стар и огрухан, но чули бяхме, че пръв франт бил преди години. На високо летял господин Парашкевов. В Пловдив служил банков чиновник, после в София заминал по свои далавери, но често се връщал да навестява родителите си. И не с друго смайвал пазарджиклии, а със своето контене. Докаран, докаран — като че от кутия са го извадили! По него всичко вносно, чужбинско. Ръбовете на панталоните му режат, чепиците светят, гънка няма да му намериш за кусур. Сякаш всичките си пари за дрехи давал. Едва ли така е било, но страст го е гонила, изглежда, чистник бил и модаджия. И жена водел понякога със себе си. Софиянка.

— Годеницата — обяснявала майка му на съседите. — Много се обичат и наесен ще се венчават.

Не знам за коя есен е говорила тя, но тъкмо есенно време Парашкевов объркал конците и го вкарали в затвора. В гешефт някакъв хлътнал. Родителите му умрели набързо, а като се върнал той — друг човек. Олисял, сбръчкан, хрисим, панталоните му — смачкани кюнци, следа няма от някогашното конте.

Такъв го помня аз. И правичката да си кажа — смахнат ми изглеждаше. Виж например какво правеше. Дворът му беше голям, със зид ограден, така че външно око да не надзърта вътре. Запустял, занемарен, бурени — един бой, може и змии да са се въдили. Растеше обаче в тоя двор една слива-афъзка с червени листа, друга такава нямаше по махалите. И по тая причина с Михалис въртарувахме у Парашкевов. Гледаме една есен — очистил бая местенце, обърна го, готви се нещо да сади. И вярно — напролет оформи лехи, доматен разсад набучи, колци поби и всеки ден полива. Разбираш, че ние влизахме там през дувара, та да ревизираме сливата. Докато се усетим, доматите дръпнаха на оная отпочинала почва — човек да се скрие между тях. А Парашкевов ги привързва, култучи, както си му е редът.

Един ден, тъкмо сме кацнали на зида, прикрити от клони и листа, виждаме Парашкевов между доматите. Пак привързва най-горната част на стеблото. Ама как привързва! На всеки стрък вратовръзка сложил, шарена мъжка вратовръзка. И не я вързал как да е, а истински възел омотал, модерен възел колкото половината ми юмрук. Петдесетина корена да имаше — петдесет вратовръзки висят по тях като в някой магазин или изложба. Имал ги е значи човекът тия вратовръзки от контешките си години и решил доматите да нагизди. По едно време излезе от лехите, любува им се отстрани, обикаля редицата и тоя поправи, оня постегне — тъкми ги като годежари. И бъбри нещо. Напрегнахме се ние да чуем какво приказва и едва-едва долавяме: „Е, господа… Доволни ли сте, господа?… Сега вашият дълг, господа…“ Говори на доматите като на човеци, като на важни мъже някакви. Луд!

Клечим ние с Михалис на зида, ще се пукнем от смях, но стискаме уста да не ни усети, чак сълзи ни прокапаха от очите. И хоп, хоп — скочихме обратно на улицата. Тук вече се разкикотихме здравата и като ни помина малко, викам на приятеля ми:

— Михо, що не им клъцнем главите ние на тия господа?

— Що не! — съгласява се Михалис. — Що да го оставяме господин Парашкевов в заблуждение…

Ей тъй, подхвърляме си само на майтап.

Ама го и сторихме. Не веднага, пет-шест дни сигурно бяха минали. Издебнахме кога Парашкевов не си е у дома, прехвърлихме оградата и — в лехите. Подготвил си бях аз предварително бръснача. Тоя бръснач чичо Иван го бе извадил от употреба, нащърбен беше тук-там. Много го исках и в началото той не ми го даваше, опасен е, вика, ще се порежеш до кокал. Ама аз къде с молби, къде с нахалство — присвоявах го малко по малко и по онуй време вече редовно го носех сгънат в задния си джоб. Като казах на Михалис предишния път да им клъцнем главите на господата, имах предвид да задигнем вратовръзките. Съблазнили ме бяха. Иначе вратовръзка, разбира се, не носех. И вкъщи много не я тачеха. Само чичо Щерю имаше една и я слагаше на Великден и Коледа, кога ходеше на черква. За какво ми бяха вратовръзките, не знаех, ама ей така — да ги имам. Михалис обаче ме разубеди, докато се гушехме сред доматите.

— Защо са ти тия парцали — шепне, — само да връзваш колци с тях или най-много да се обесиш. Я ги виж!

Прав беше, преди два дни дъжд пра, слънцето ги сушило и доста бяха зяносани.

— Ами какво тогава? — питам като теле.

— Ще ги резнем ниско, до корена — обяснява другарят ми, — все едно че попово прасе ги е преяло.

„Вярно бе, викам си наум, като сме дошли, все трябва да свършим някоя работа.“ И аз с бръснача, Михалис с чекийката си — захванахме да прерязваме доматите издъно.

Ще речеш сега — за убиване сте били. Прав си, прав си, друже, ама само това ли беше и само ние ли бяхме?! Не си ли забелязал що се твори у нас? Да вземем само децата — от малките до младежта. И по мое време, и преди сигурно, пък сега като че най-много. Има ли нещо по улиците да не са го унищожили? Лампа ли сложат — счупят я, телефон ли прекарат — я слушалката му ще отскубнат, я будката ще потрошат… И всичко, всичко, дето не е негово или на майка му и баща му, всичко ще почупи, ще смачка, ще го осере и ликвидира. Да речеш, че някой го е учил специално — не е. Кой ни беше учил нас с Михалис да орежем доматите на Парашкевов? И за полза също не е в повечето случаи, ами само за единия кеф и удоволствие. Откъде иде тая диващина, тая сладост от унищожението, аз не знам. От семето и кръвта ни ли, от презрение към останалите ли, от неуважение към себе си ли или от омраза към красивото и ỳредното — ние с тебе само може да гадаем и още сто причини да прибавим, все ще бъдат хем верни, хем недостатъчни.

Не си мисли обаче, че искам да се оправдавам с другите за оня наш подвиг. Такъв бях и аз, и такъв съм си, макар някой път да ми просветваха общите дивотии, като ги гледах отстрани. С две думи друг случай ще ти кажа. Имаше в Пазарджик едно здание, двуетажно, Инженерството му викаха. Разни технически служби се помещаваха в него. Сложиха хората на покрива ветропоказател, много хубав, немска изработка трябва да беше. Като подухне, едно петле се върти и щом смени посоката си — камбанка прозвънва. Ажурна работа, изпипана, с различните му финтифлюшки и прочие. Побиха петлето на висок прът, а самият прът нашарен с трикольора. И като излезе ветрец, сладък звън се чува чак до улицата, вдигат хората глава, върти петлето опашка и на мнозина драго им става да го зяпат. Полезна работа и красива.

Да, ама живееше тогава там наблизо хъшлак един, на моите години. Нищо особено, момче като всички — Чоко. Иначе Кочо се казваше, но ние въртяхме имената отзад напред и от Ко-чо значи — Чо-ко. В неделен ден, кога нямаше служители в Инженерството, гледаме Чоко, че се катери по водосточната тръба. Драпа, драпа, стигна улука и се качи на покрива. Пое леко по керемидите — и право на пръта. Запълзя по него — знаеш как, с ръце и крака като котка. Че как не се строши тоя прът, та и Чоко да си сцепи главата! Ама не. Стигна ветропоказателя и взе да го чупи. Севера, юга, изтока, запада — кара всичко по ред и нищо не пропуска. На петлето шията изви, камбанката докопа и откърти — докато не смля чарковете докрай, не миряса.

И както го гледах аз отдолу, изведнъж кипнах. Доста кипнах. Да викам обаче и да го съветвам — късно беше. Стоя само и чакам. Па като слезе Чоко, па като го подхванах — спуках му гьона от бой. Бия и не казвам защо. Реве той, маже кръв по лицето си от разбития нос и вика:

— Що ма бийш ба, Митьо?!

— А сети се, твойта мама! — отвръщам му. — Ако не се сетиш, пак ще те дръстя!

А той не се сеща, пък да му обяснявам — няма да ме разбере. И по тая причина още два-три ритника отнесе.

Но можеш ли би целия свят?! Който се е сбил с повечко чоковци, все си е загубил главата. И аз оня ден щях да пострадам. Откакто одъртях, правя леки разходки из тая градинка. Махнаха пазача, щат нямало и пари, и оттогава все едно, че печенеги са станували в нея. Статуи имаше — металните отмъкнаха, каменните разбиха. Чешма имаше — окъртиха я и напълниха коритото с боклуци. Пейки имаше, посядвах на слънце — гледам тоя път: седалката на една счупена. До нея друга — дъските също спраскани по средата. Ай да му се не види макар! Озъртам се наоколо и в страничната алейка ги засичам — трима дангалаци рипат върху трета скамейка. Ама дангалаци един път — хранени, хранени, мама и татко ги надули в апартаментите като плондери. Скачат значи като на батут и в ритъм викат:

— Който не скача, е ченге! Който не скача, е ченге! Ой! Ой! Ой! Ой!

А дъските пращят и се огъват. Креснах им:

— Абе, момчета, спрете бе! Абе, какво искате от пейката бе?!

Ония спряха за миг, зачервени като шопари, и единият ми отвръща:

— Я се разкарай бе, дърто ченге! Айде да не ти скочим на шията!

И продължиха. Огледах ги пак, не са малки, към петнайсетгодишни, сам не мога ги надви, а на такива като тях им е все едно по дъски ли скачат, на човешки врат ли скачат. От опит го знам. Обърнах се и троп, троп с бастунчето — тръгнах си. Зад гърба си вече чух как пейката изтрещя, строши се, а ония весело се разпищяха. Такива ми ти работи…

Ама като заговорих за тая наслада от унищожението, за тая страст да рушиш, най-малкото все пак са децата. Не ми се ще да подлавям нас, възрастните. И не мога проумя дали от невръстни го носим това нещо и го развиваме с годините, или старите дават пример на малките в едрото, пък те вършат каквото могат в дребното по паркове и улици. Да питаш така, е все едно да се чудиш кокошката ли се е явила по-напред или яйцето.

Само едно погледни, политиците само вземи. Щом дойде нова власт, и се хващат за завареното — дайте, другари там или господа — все едно, дайте да премахнем предишното до основи, да го сринем, да го ликвидираме без остатък. Пък че може да е имало нещо добро и в предишното, пък че това добро с ум трябва да се запази — не, не, не сме го правили ние, чуждо ни е то, старо е и вредно, а от нас почва ново време и всичко ще е ново. И докато се усетиш, изгорили заради бълхата юргана. Уредби, учреждения, закони — всичко по̀врага, на майната си да върви, и все рушим ние, все нова епоха градим и все на гола поляна стоим. Даже не и на гола, ами цялата е осеяна с развалини и боклуци. Откак се помня, толкова години, ако слушах политиците и вярвах на вестниците им, все в ново време живеем, но все в старата дивотия тънем. Дивотия и разбойничество…

Нейсе, далеч отидох, отплесва ми се вече умът. За Парашкевов бях почнал да ти разправям и за нашето злосторничество с Михалис. Снишили сме се значи ние между доматите и така сме се увлекли в полезното си дело, че не усетихме кога Парашкевов изникна до нас. Тихичко приближил, покашля се и стои на три метра, опрян на една мотика. Като го мярнах, подскочих, изтървах бръснача и сърцето ми тъй лупна, че отиде в гащите. Много се уплаших. И не че ще ни смете с мотиката, не. Видя ни, познал ни е! Като се оплаче, здравата я закърших — мина ми като игла през ума и веднага рекох да побягна по лехата. Но не направих две крачки и спрях — безсмислено е! Тогава чак забелязах Михалис, че стои вдървен като истукан. Разменихме по един поглед с него — нали уж излезе Парашкевов, нали с очите си видяхме, че заключи портата?! Миг-два трая това наше сащисване, но стана напълно ясно, че сме знаели що вършим. Не беше то като да береш сливи. Кой знае къде ще ни наклепе, кой знае каква дандания ще вдигне! И до плащане на щети ще я докара! Ей от това се бяхме изплашили освен дето ни стресна.

А Парашкевов седи, не мърда, като човек пред диви зверове — да не ги подплаши и предизвика с някое движение. И кротичко говори:

— Чакайте, момчета. По-спокойно. Нищо няма да ви направя.

Не вярваме на ушите си ние, мълчим, дебнем настръхнали да не ни подбере изневиделица с мотиката. А той пак говори меко и благо, като че услуга сме му направили.

Ще кажеш сега — луд човек, от него всичко може да се очаква. Да беше някой нормален — от двора здрави нямаше да излезете. И тъй да е, ама в оня момент ние не мислехме тъй. С пет приказки взе да ни поукротява човекът. Окопитихме се малко, изпуснахме въздух от дробовете, недоверчиви още, че ще ни се размине. И изведнъж Михалис отвори уста:

— Сгрешихме, бай Коста — вика. — Много лошо нещо сторихме. Срам ни е и дай да видим как ще оправим тая работа.

Или нещо подобно рече, ама помня, че думите „срам“, „срамуваме се“ употреби, защото Парашкевов точно за тях се хвана.

— Срам ли? — сепна се той. — Че вие само изплашени ми се видехте. Ако ви е срам наистина, може и приятели да станем…

Съвсем ни обърка.

После, след време, наистина ни беше срам от нашия калпазанлък. Но не мога се закле, че баш в оня момент, кога ни скепца Коста Парашкевов, съм изгарял от срам. Мисля, че Михалис рече онова за срама донейде за да се измъкнем. Но не съвсем. След кротките приказки на Парашкевов и срам имаше мъндзарко, ей тъй, на върха на пръстчето. Или по-важно е, че въобще се сетихме за такова нещо като срама. За минутка значи оня човек ни прекара по тясното мостче между страха и срама. Голяма работа е това, да знаеш! Тънко като косъм е пустото мостче и повечето нито знаят къде е, нито пък могат го мина. Или водач не си намират цял живот. Ако ме питаш — страх, срам и съвест са най-важните неща в природата. Страхът е за диваците, срамът — за човеците, а съвестта за светците. И всеки живее според тия три мерки. Ако на човек на челото пишеше мярката му, не ти трябва да знаеш повече за него. Каквото да ти разправя той, там си е цял-целеничък, а другото са преструвки и шикалкавене. Само че трудно се прескача от страха в срама и от срама в съвестта, ех, много трудно, пък много лесно човек се връща обратно. Като мене примерно…

— Ще донесем нов разсад — обадих се и аз тогава в подкрепа на Михалис. — Не е късно…

— О-о, ама и ти си могъл да приказваш! — засмя се Парашкевов. — Не, момчета. За доматите после ще говорим. Чух, че ми знаете името, пък аз не ви знам кои сте. Я елате по-напред да се запознаем.

И човекът хвърли мотиката, обърна се, тръгна към къщата.

Спогледахме се ние пак с Михалис — да фъснем ли моментално, но не, усещаме сякаш, че Коста Парашкевов ни върза с тънка връв и ни подръпва отдалеч. И любопитно ни беше — какво ще стане нататък. Чуден човек, не постъпва по обичая, дай да видим какво ли ще измисли пак…

Къщата беше голяма, на един кат, но с високо мазе, и стаи имаше долу за живеене в летните жеги. Като се качиш от двора по пет-шест стъпала, излизаш на едно чардаче, веранда ако искаш го наречи с тая купешка дума. На чардачето миндерлък, край него маса и столове, а на масата разхвърляни книжа, като че Парашкевов току-що се е ровил в тях.

— Седнете — подхвърля през рамо той и кима към столовете. — По туй време на деня аз пия чайче. От маточина. И на вас ще ви направя.

От маточина?! — подхилкваме се леко с Михалис. Че това чай ли е?! Ама добре, щом си решил да ни черпяваш… Това нещо обаче на глас не го казваме, смигаме си и се разбираме, иначе седим чинно на столовете и крием отдолу мръсните си нозе.