Димитър Кирков
Балкански грешник (17) (Разказите на един авантюрист)

IV

Тоя ден беше белязан от сутринта. Май на 4 октомври се случи. Рано-рано край кръчмата спря лека кола — голяма, черна. С Михалис изтръпнахме. Стори ни се полицейска. От колата обаче излезе жена с докторска чанта в ръката и се качи нейде нагоре. Не съм ти казвал, че кръчмата на Тумбата бе на партера в неизмазана сграда, два етажа имаше над нея. Хора живееха там, семейства и не знам как траеха пияндетата под себе си. Та отиде жената към етажите, а ние се присламчихме при колата. В ония години автомобил рядко се мяркаше и не беше чудно, като спре, зяпачи да се навъртят, да го разглеждат. Усукахме се и ние с Михалис — шофьор стои на кормилото и чака. Взехме да го разпитваме каква е колата, па колко вдига, дали пътницата, дето слезе, е собственичката.

— А, това е акушерката Сербезова — вика. — Горе има бременна и се кани да ражда. Бащата нае автомобила за цял ден. Ако трябва, и доктор ще докарам.

— Тъй ли! — отдъхнахме си двамата. Черпим човека с цигара, симпатичен ни стана след тия думи, питаме го не ще ли да се подкрепи с костенурка от снощи.

— Па донесете — съгласи се той. — Авантата е чиста печалба.

Като се дръпнахме, Михалис казва:

— Мите, на късмет е, да знаеш. Ако се роди бебе, и ние ще се родим.

— Ха̀ да видим — поемам аз приказката, като че ли правим облог със съдбата. — Ако се роди днес бебе — добре. Ако не стане днеска работата — и ние двамата ни ще се чуем, ни ще се видим повече. Ще се затрием.

Толкоз се бяхме измъчили значи с Михалис от чакане и неизвестност, че се чудехме за какво да се заловим. И денят си тръгна по отъпканата пътека. Изхвърлихме корубите, взехме стока от товарището и като се връщаме, шофьорът върти манивелата.

— Ей, приятелчета — вика, — момче се роди. Четири кила и половина! Сербезова казва — на сто бебета четири се раждали такива.

Развеселихме се с Михалис, макар че ни майката и бащата познавахме, ни бебето щяхме да видим някога. Нито пък то щеше да чуе за нас. По-леко захванахме коленето. И още не бяхме свършили — Тумбата си показа главата:

— Айде бе! — смига ни. — Какво сте се зазяпали? Ще изпуснете Яни Коцагра! При мен е оттатък…

Как ще зяпаме — нали работим! И какъв Яни Коцагра? Без да питаме даже, хвърлихме ножа и куката, втурнахме се към помпата да се мием. Гледаме от двора — каракачанско стадо вдига прахоляк по шосето на юг. Търчи Михалис в нужника — сещаш се, за парите, грабвам аз вързопчето с гащите — за минутки се изсипахме в кръчмата. А на вратата Тумбата блее след шествието.

— Абе, къде се мотаете бе? — обръща се към нас. — Яни си тръгна. За една ракийка прав спря. Ей го! — И ни сочи един мъж в гърба, на трийсетина метра се отдалечил. — Казах му да почака, ама не — не може да спира стадото. Който ме търси, ще ме намери, вика…

Не го оставихме и думица да каже повече, изблъскахме го от прага и затичахме след мъжа. Довиждане даже не си взехме. Благодаря не рекохме. А не биваше така. Съжалявам. Шарен човек беше Тумбата. Кръчмарски шмекер, разбира се, ама не е там работата. Вярно, опита да ни окраде, ругал ни е здравата, подмяташе ни както му е удобно, но, от друга страна, весела му беше душата и зло дълго не задържаше, остави ни да живеем при него, колкото е потребно.

Друго обаче е по-важното. Без тоя човек животът ни щеше да е различен. Не знам по-добър или по-лош, ама нямаше да е същият. Кой знае къде щяхме да отидем и какви пътища да хванем. Можеше и да се погубим. И не че толкоз се радвам на живота си. Виждам го отстрани с всичката му мизерия, глупост и безсмислици, ама това си е той, моят живот — едничкият и единственият. С него съм свикнал, той ми приляга и него искам да имам. Него и никой друг! И като е така — всички хора в живота ми приемам и не желая да ги изхвърлям. Кой с добро, кой — не дотам, но заедно сме правили тоя мой живот. И по тая причина всекиму трябва да кимна, да си взема довиждане накрая и даже да му благодаря. Та заедно с другите — и на Тумбата…

Бързо взехме да застигаме човека, назован ни Яни Коцагра. Но Михалис изведнъж спря да тича и запъхтян ми вика:

— Мите, следвай ме отзад! Остави ме сам да говоря с каракачанина. И на български не приказвай! Аз ще ти кажа какво съм се разбрал и какво ще правим. Давай, върви след мен!

Пуснах го да припка напред и не откъсвам очи от него. Изравниха се двамата, заговориха. Забелязах след малко, че Михалис тури ръка на задните си части, знаци ми прави. Току натиска с длан във въздуха — стой там, не приближавай! Току шава с пръсти — следвай ме, дръж се за нас! И аз вървя като копой подире им, чакам си съдбата. Доста повървяхме така, излязохме от града. Ама аз въобще не поглеждам наоколо си, цял в гърба на Михалис съм се заковал. По едно време той забави крачка, настигнах го.

— Е? — питам нетърпеливо.

— Много пари иска. Алчен е като обран евреин — изпъшка Михалис. — Казах му, че без теб не мога да реша.

— Колко много?

— Трийсет лири да ни преведе и отделно десет за четири овце.

— Какви овце бе?! За ядене ли? Че толкоз ли ще изплюскаме? — чудя се аз.

— Не знам. На границата щели да трябват.

Във важни моменти на мен все глупости ми идат в главата. Сетих се, че в шести клас, като учехме за Омир, учителката ни разправи как Одисей измъкнал другарите си от пещерата на циклопа. Всеки се вкопчил отдолу за руното на някоя овца и ослепеният циклоп ги изпуснал, не можал да ги изяде. Овцете ги изнесли навън. Даде ни го като пример — защо на Одисей му викали хитроумния. Припомням вкратце на Михалис тая работа и викам:

— Да не би и нас така, а? То каракачаните, разправят, са древни хора, от Омирови времена — може още да помнят ония хитроумия…

— Остави майтапите — мръщи се Михалис. — Кажи съгласен ли си за парите. Или друг каракачанин да чакаме — може по-евтинко да ни излезе.

— А, не! — отсякох аз. — У Тумбата не се връщам! Давай ги! Той добре, че е приел да ни вземе…

— С голям зор — вика Михалис. — В началото въобще не искаше да слуша. Граничните са ги предупредили и хванат ли ги, няма да видят Беломорието. Хайде обратно! Загиват тогава овцете на място — че барабар с тях и Яни, и родът му. Добре, че лирите го съблазниха. И другото хвана дикиш — на Парашкевов съветът…

— Че бягаме от казармата ли? — питам аз.

— Че бягаме от казармата, защото сме гърци! — натърти Михалис. — И оттук нататък запомни! — изведнъж обърна той на гръцки. — Както ти приказвам, тъй ще ми отвръщаш! Като сме гърци — на гръцки ще говорим!

— Кала, кала!^[1] — хиля се аз. — Ама нали знаеш колко мога…

— Можеш. И още ще се очупиш — насърчава ме приятелят.

— Че то и гръцко име ще трябва — казвам аз и се чудя, че такова ясно нещо досега не ми е минало през ум, та да се подготвя.

— Ще трябва. Каквото искаш си измисли — не съм още рекъл на Яни как ти е името. Ако щеш Омир се кръсти, ако щеш — Одисей… — И се смее дяволът, подиграва се.

— Не, не! — клатя глава аз. — Тия вече са заети от велики хора. Нещо по-просто трябва, обикновено…

И всичко това само на гръцки си го говорим. От лаф на лаф по-леко ми става и хич не се притеснявам, ако сгреша. Ама много не грешах. Казах ти в началото, че нашите у дома свободно говореха гръцки. Мешано е било населението в родния им край и съвсем естествено хората са учили чуждия език. Българите — гръцки, гърците — български. И турски говореха по същата причина. Защото един до друг са опирали в работа, в търговия, в това, в онова — трябвало е да се разбират поне за най-простото. И като искаха да скрият нещо от мен, обикновено на гръцки обръщаха. Ама език крие ли се? Взех да схващам аз, да понаучвам едно-друго — и преди още да срещна Михалис, доста неща разбирах. А с него ни стана като игра — учи ме той на гръцките звукове, дето българска уста не може да смели, преподавам му аз българските тънкости, дето спъват гърка като зъбат камънак. И случвало се е неведнъж на гръцки да си говорим. Пред момчета, пред други някои хора — ако имаме нещо тайно да споделим, на гръцки захващахме.

Така че езикът не ме плашеше много, ами какво име да си туря. Нали вече съм кръстен в купел — Димитър, и родова фамилия носим от мой прадядо поп — Попов. Замислих се. Ха̀ — че същото ще прекроя! От Димитър значи — Димитрос!

— Димитрос! — казвам на Михалис. — Бива ли?

— Бива. Димитриос — леко ме поправя той. — Димитраки.

— А Попов как ще стане?

— Папас — вика приятелят ми.

— Димитриос Папас — повторих аз, като че опитвах вряла чорба и се боях да не си изгоря езика.

Ама езикът ми не изгоря! Ей тъй значи, на крак, докато минем сто-двеста метра, си промених и народност, и име, и език. Налагаше се. И като ги преобърнах веднъж, твърдо се залових за тях. В началото мислех, че за кратко ще е, докато минем границата. Ама не стана тъй. Няколко години живях като грък, с гръцко име, на гръцки език говорех и не само свикнах, ами сякаш тъй се бях родил и не знам дали майка ми щеше да различи Димитър Попов ли съм, Димитриос Папас ли съм…

Забързахме напред да стигнем Яни Коцагра. Най-сетне се поогледах с кого ще пътувам и как. Стадо — без чет, запълнило шосето от край до край, облаци прах и овча воня се стелят над него. Помежду стадото, по-отстрани на пътя, катъри вървят — най-малко двайсет на брой. Натоварени с вързопи всякакви, тук-там на самарите накачурени малки деца и момичета. Бъклици висят, мехове, брадви и опушени котли. Начело водят двоица, завършват стадото три-четирима, а сред овцете още неколцина каракачани — подкарват, викат до пресипване, не оставят добитък да запре. Мъже сушени на огън, черни от слънце и ветрове, тънки и жилави като дрянови тояги. Синове на Яни Коцагра, племенници, внуци, може би и братя с тяхното си домочадие. И жените вървят с овцете. Вървят и всяка една преде. Мушнала хурката в пояса си, пощипва с една ръка от къделята, врънка вретеното, навива преждата. Вярвай ми, за един ден път по един чувал вълна изпридаха. Че то това време, на преселването им, било най-сгодно за предене. Като почивка го имаха. Иначе няма кога. Овцете искат грижи от тъмно до тъмно — че и през нощта.

Крачим ние с Михалис, разбутваме овцете да ги изпреварим, а моите очи все в катърите, момичетата оглеждам. Да видя как са облечени. Защото в Пазарджик съм виждал каракачански момичета — хубост неизказана. Винаги с възрастни мъже ходеха, от техните. За доктор ли слизаха в града, на пазар ли — не знам, ама като спреха нейде, хора ги накочолваха като че мечка показваха. Дрехите им пъстри, извезани — от шарки и бои очите ти се разиграват. Лицата им белосани и червосани, на шията пендари лъщят, косите им сплетени в сто плитчици със сърма и златни парици. И всичко туй с усет направено, все едно тая гиздава мома направо от приказките е дошла. Да се чудиш как в дивите балкани такваз красота се е измислила! Ама сега на катърите различни, в бозави сукмани навлечени, скрили са премените във вързопите.

Изплезихме език, докато наближим старейшината на рода. Поглеждам го — старец, но сякаш бастун глътнал, изправена снага, наболата брада доста прошарена, лице смугло и изострено напред като някой топор. Рече ли — съсича те.

— Ето го Димитраки — почна Михалис. — Съгласни сме. На̀ ти сега двайсет английски лири — предварително ги беше приготвил. — Минем ли оттатък още двайсет ще ти дам.

Прибра Коцагра мълчаливо парите и вика:

— Вървете със стадото. Като спрем довечера, ще говорим.

И извърна глава. Свърши. Отстъпихме ние двамата настрани.

— Бе, Михе — казвам аз, — че той говори български.

— По-лесно му е сигурно — отвръща Михалис. — И гръцки знае, но одеве с мен пак на български приказва.

— А ти каракачански разбираш ли?

— Тц! — клати глава Михалис.

— Че нали са братовчеди с гърците?

— Братовчеди, но от доведени деца. Различно са проговаряли.

Имаше в ония години едно списание за юноши и младежи — „Венец“. Абонирал се бях за него и много ми беше интересно. Та там и за каракачаните пишеше — кои са и какви са. Остатък от траките, казват, най-многолюдният народ някога. Но народът се изтребил, макар да бил като морския пясък, отломки останали и приели малко по малко елинския език. Собствения забравили. Кое обаче елинско наречие са взели, в кои времена незапомнени е станало и как тоя приет език са префасонирали на своя калъп, че толкоз да се отдалечи от днешния гръцки — никой не знае. Тоест някой може и да знае, учени хора всякакви — не е там работата.

За каракачаните ти говоря, защото мисля за българите. По каракачански път сме поели ние от доста време, а напоследък съвсем се разбързахме, ще ги настигнем. Младежта бяга — в чужбина ще се плоди и чужденци ще ражда. Дъртите тук от харен живот мрат като мухи наесен. На десет мъртъвци я има едно бебе, я не. Жените не щат да раждат — на сто заченали деветдесет помятат. И как ще щат — иди отгледай дете сега. Едни гащи да му купиш, пет дена трябва да работиш и с въздух да се храниш. Ако въобще имаш работа. Казват — демографският баланс се нарушил. Не нарушил, ами везните са се катурнали, семето се е разсипало и повечето — погинало. Бас държа, но няма да съм жив да си прибера печалбата. Ако тъй караме още някоя и друга годинка — две-три поколения, съвсем като каракачаните ще станем. На тая рътлина колиби български, пък после — е-е-е, далеч в някоя котловинка селце българско. Тук-там из страната — като трохи, отронени от голямата погача. А с такива трохи нито ще се наядеш, нито дори вкуса на погачата ще познаеш…

Земята празна няма да остане — ще я населят други хора и племена. И може даже да се грижат за нас като за някоя старина. Шарен сукман бабин ще сме запазили, трапезна песен народна ще сме запомнили. И хората с пръст ще ни сочат: идете, вижте ги, полюбувайте им се — много са интересни и екзотични! Като в музей ще си живеем на спокойствие и дори входни билети ще продаваме да ни разглеждат. Но ако ще правим такъв музей, отсега следва да се готвим. Восъчни фигури трябва да леем на нашите политици, на политическия ни елит, както подлизурковците казват. Тях да изтъпаним в началото и екскурзовод да обяснява: ето ги тия мъже и жени български, на които целият музей се дължи — на техния егоизъм, крадливост и бездарие. Те излапаха българската погача и трохите, дето попадаха от устата им — това сме ние!…

Виж какво — не ме прекъсвай! Туй го казвам в движение, по един само повод. Ако остане време и сме свободни с тебе двамата, и по-пълно ще ми чуеш мнението за редовия наш политик, дето грижата за народа му е единственото препитание. Тогава ела да спориш. А сега давай да вървим с каракачанските овце, че да видим докъде ще стигнем…

Минахме Асеновград, наближихме Бачково. Денят окъсял — почна да се здрачава. Развикаха се хорово овчарите, взеха да завръщат стадото на едно широчко място край реката. Излезе, че точно тук е трябвало да спрем и точно по това време — като с часовник движеше Яни Коцагра държавата си. И други години каракачаните бяха станували тук. Едни разбиха стадото на сюрии, подкараха овцете на водопой. Други се заловиха с лагера. Разтоварват катърите, колци вадят и въжа, опъват си шатрите. Мотаме се с Михалис да помагаме, ама мъжете мълчат смръщени, не им е драго да се бъркаме. Не знаят кои сме и какво сме уговорили със стареца. Приближи ни той, носи нещо в ръката си кожено и спечено.

— Елате — казва.

Заведе ни при едно шатърче.

— Тука ще спите. С мен. Изуйте тия обуща.

— Че какво ти пречат? — раздразних се аз. Помислих, че за своите хора иска да ги вземе, а тъкмо нови ги бяхме обули.

— Нашите не ходят така. Нямам друго — сложете туй! — И хвърли пред нас спечените кожи — два чифта стари опинци. — Горгур и по едно сетре ще ви донесе.

— Нека поне стигнем границата — опитах да се пазаря.

— Не! Хора ни гледат по пътя — отсече Яни Коцагра.

Хай, дявол да те вземе! — викам си наум. — Кой ще ми зяпа в краката?! Ама седнахме с Михалис, събухме се.

— И слушайте — нарежда каракачанинът. — Стойте тук, почивайте. Работа другаде нямате. Горгур ще ви донесе и ядене. Изяжте го и спете. Утре рано ще тръгваме. И още — момичетата не закачайте.

Казва това последното и в мен гледа.

— А, няма — смънках сконфузено. — Защо да ги закачаме…

— Знае се защо. Но моите внучки — не! — отряза старецът.

— Ей, къде ни видя обущата? — казвам на Михалис, като си тръгна Яни. — И кой забеляза, че оглеждам момите?

— Рекли са му. Ще си налягаме парцалите — вика Михалис. — И моли Бога да не ни предаде накрая на граничната стража.

Докато си говорим така, идва един момък, малко по-малък от нас. Калайдисан сахан носи с похлупак, хляб, мях с мътеница, сетретата преметнал на рамо.

— Да вечеряте — казва.

Кръстосахме с приятеля ми крака по турски, седна край нас момъкът да ни гледа.

— Вилици няма ли? — пита Михалис.

— Не ги знам де са — казва момчето. — Ей ви моята лъжичка. — Бръкна в пазвата си — подава ни дървена лъжица.

— Една ли?

— Ще се редувате — пояснява ни той.

Къде с редуване, къде с пръсти — почнахме. Гозба претопляна и пак лоясала — запържено овче месо, лучец в него, с див джоджен подправено. По-вкусно от костенурките на Тумбата. И да не стоим без приказки, питам каракачанчето:

— Значи ти си Горгур, а?

— Георги — отвръща то. — Дядо Яни ми вика Горгур.

— Добре го е измислил — подхилквам се аз. — На галено?

— Ахъ — съгласява се Горгур.

Мълчим, мълчим и на свой ред той пита:

— Вие на училище ходили ли сте?

— Ходили сме — водя аз разговора, а Михалис лъска сахана със залък. — Що гащи съм протрил на чиновете…

— Блазе ви! — въздиша Горгур.

Хай да се не види момчето — за училище се замъчило. И за да го успокоя, допълвам:

— Не е кой знае какво. И ядове има много — даскалите се карат, двойки ти пишат…

— То и това е хубаво — тъжовно казва Горгур.

Добре, викам си, щом на теб ти харесва… Пак мълчим и той пак пита:

— А карти знаете ли да играете?

— Знаем — белот, скамбил, сантасе. А ти?

— Не — отново пъшка Горгур. — Дядо Яни не дава карти да се премятат.

— Ами като не дава, ти къде си виждал карти? — намесва се и Михалис.

— Горските играят край Троян. Виждал съм ги — казва Горгур. Ослушва се в тъмното към катуна, става да си ходи със сахана и задава последен въпрос:

— А ракия пили ли сте?

— Случва се — ерча се аз като врял и кипял в пиенето. — А ти защо искаш да знаеш? Не си ли опитвал?

— Не — признава си Горгур. — Дядо Яни не дава ракия да се пие.

Наш човек стана Горгур между каракачаните. Докато бяхме с тях, все до него опирахме. Водица ни дава по път от бъкела си, порязаница с кашкавал, вечер сготвено ни принесе. Двайсет пъти ни показва една дебела овца — сам си я бил отгледал от агънце и най-добрата другарка му била. Но няма да те лъжа — освен Горгур, нищо не разбрах аз от каракачанската душица. Яни Коцагра не ни остави на прага й да стъпим, камо ли да я огледаме вътрешно. А и ние не бяхме годни за такова нещо. За да разбереш другите, и на твоята душа трябва да е свободно. А нашите сърца — стегнати, заключени. Свили сме се в черупките си като костенурки, ни глава показваме, ни нога, както Михалис рече, чакаме да прехвърлим границата и се отървем някак си от онова, дето ни гони зад гърбовете — убийството и страха от наказание…

Но разбрал или не разбрал — почит и уважение пазя към каракачанското племе. Скитнически народ, свободен — лете пасе стадата из българските планини, застуди ли се — минава Родопите и зимува на брега край топлото Бяло море. Измислени граници не признава — имаха малко акъл управниците тогава да ги пускат безпрепятствено от държава в държава. Не знам български или гръцки поданици се водеха, но това тях малко ги засягаше. Поданици бяха на пасищата и небето с неговата милост или гняв, на дъхавата балканска трева и бистрите извори. Скромни, прибрани в себе си, отдадени на простия си и велик труд, далеч от градските суетни — тъй бяха живели може би хиляди години и никому не вредяха, само благо даваха на хората. Най-добрите овце гледаха, най-хубавия кашкавал правеха… Ех!

Ама времето и на тях сви сармите, промени живота им из дъно. Дърт беше Яни Коцагра и вярвам, не доживя тоя срам да си купува мляко в найлонов плик от супермаркета. Властно и вярно водеше той своя род през Чепеларе, Устово, Смолян и покрай Перелик — към границата. От Пловдив я стигнахме за четири дни. А тя тогава беше рехава, невидима. Нямаше ги сетнешните изорани полоси и телените заграждения. Тук-там гранична стража се разположила за зор-заман. Като наближихме, Яни дойде при нас.

— Вземете — вика — по една гега и влезте в стадото. С друг няма да говорите освен с овцете и с Горгур. И не се бойте! Щом аз съм ви взел, няма страшно.

Изпратил беше, изглежда, напред свой човек да извести, че ще минаваме, защото на пътя ни, край една къщичка като кантонче, ни чакаха граничен поручик и трима войника. Спешили се — в сянката четири коня. Гледаме ние с едно око овцете, а с другото поручика. Ръкува се той с Яни Коцагра, заговориха, знаеха се сигурно отпреди. И офицерът извади от планшета си тетрадчица, драсна нещо в нея. Това е! Вдигна тогава ръка старецът и по тоя знак един каракачанин отдели две овце. Поведе ги към войниците, вързаха ги те с въженца за шиите.

А-а! — споглеждаме се с Михалис. Ето каква била работата! Няма да се крием на овцете под коремите като в циклопската пещера, ами тия овце за рушвет били предназначени — на наша сметка.

А стадото вече върви, върви, а заедно с него — хоп, и ние в Гърция! На километър от там — пресрещат ни гърчоля, пак униформени. Не им познавах тогава знаците и чиновете. И още по-хлабаво мина. Тетрадка даже не забелязах да се вади, но и тук се отделиха две овце. Не знам Господ ли ни помогна тогава, обичаят ли беше такъв, но с Михалис не очаквахме дотам леснотия. Приготвили се бяхме при провал да лъжем и мажем: едно от едната страна, друго — от другата. Слава Богу — размина ни се. Ама сигурен съм — без Яни Коцагра нямаше да е тъй. Ако сами бяхме тръгнали, кой знае къде щяхме да забичим из лесовете родопски, кой знае в какъв капан щяхме да хлътнем…

И много се развеселихме. Бързаме при стареца, носим остатъка от лирите. Прибра ги той, поусмихна се, върна ни обущата. Табаните^[2] ни се бяха подбили от неговите опинци.

— Ние сме към Драмско — казва. — Ако искате, вървете с назека до там.

— И ние сме нататък — вика Михалис. — Благодаря ти за поканата, ама утре ще се отделим.

На следния ден по обед решихме, че е дошло време да продължаваме сами. Търсим Горгур, търсим Яни Коцагра да си вземем довиждане. Гледаме стареца — намусен, сякаш сутринта е острил секирата. Сбогуваме се с него и питаме къде е Горгур, да му се обадим.

— Няма го Горгур — вика той. — Тръгвайте!

— Че къде е? Сутринта го видяхме — чудим се ние.

— Как сте му омотали главата?! Защо сте го подлъгали?! — рязна ни изведнъж каракачанинът.

— Какво?! Нищо не сме го лъгали! Какво е направил? — смаяхме се с Михалис.

— Иска да идва с вас — казва Яни Коцагра. — Къса, хвърля — с вас щял да върви. Отдели си неговата овца, Милуша — само нея, вика, ще взема, друго нищо не ви ща…

— Ама не сме го викали! Даже не сме говорили — оправдаваме се двамата. — Че ние работа си имаме. Близки хора ни чакат, роднини… Къде сте го дянали момчето?

— Сутринта яде дармон от баща си — навъсено отвърна старецът. — В гората го отведе. Хѐ — отстрани вървят някъде. Докато се махнете…

И ние спряхме с Михалис. Оставихме стадото да се изтече напред.

Ех, Горгур, Горгур! Каква прищявка те беше заяла, че и бой от баща си отнесе заради нас. С учени момци ли ти се щеше да вървиш, на карти да си отиграеш, ракия да си попиеш? Или волята на рода ти тежеше и от нея бягаше, както всеки от нас бяга нейде от нещо си…