Димитър Кирков
Балкански грешник (16) (Разказите на един авантюрист)

III

За кой ли път в оня час Михалис ме утеши с каракачаните, но те не идеха и не идеха. Много време изкарахме у Тумбата, кажи-речи две недели. Ден по ден няма да ти ги разправям, защото си приличаха. И нощите си приличаха. Хеле най-сетне Тумбата повярва, че няма да го оберем — извади ни изпод масата, пусна ни да спим в кръчмата. Дърпахме се ние да не ходим с каруцата, да не изпуснем, когото чакахме. Убеди ни той, че каракачани до обед тук не се явявали — от не знам-къде си тръгвали и до не знам-къде си стигали на ден, но край кръчмата винаги след пладне минавали. Пращахме го да ни купи от пазара долни гащи, чорапи и туристически обуща — готвехме се за големия път. И тъй нататък. Дреболии. И ако дните по нещо се различаваха, едно нещо твърдо се повтаряше — сутрин, обед, вечер нагъвахме варени костенурки. Отядох си, байгън ми стана от тях. И за да не спомена повече думата „костенурка“, ще ти кажа една случка след мно-ого, много години.

Отвял ме беше тогава вятърът в Букурещ — и добре си живурках. Една нощ в тайно комарджийско свърталище отвъртях доста пари от рулетката. Не се подлъгах да заложа пак всичко спечелено, както често ставаше. Отнесох печалбата в квартирата си и като се наспах, реших да отпразнувам случая. Коя, коя да поканя — обадих се на Моника, една от моите дами, красавица, пък и с маниери на френска графиня, макар да бе родом от някакви карпатски колиби. Навлякох фрака, сложих папийонката, нанизах си златните пръстени. Поръчах автомобил, ама преди да взема дамата, ударих две мастики на голо в един локал. От слободия и радост, че пак съм богат. След туй — при Моника, и двамата, разбира се, се отправихме към „Лидо“.

Не знам стои ли още тоя ресторант, но по онова време беше модерен — френски стил във всяко отношение. Посудата лионска, готвачът парижки — то аслъ румънците се имат за французи на Балканите, но за „Лидо“ ако става дума, все едно, че наистина си пренесъл парче от Париж в другия край на Европа. От прага ме посрещат с поклони — и кучетата ме знаеха мен в „Лидо“. Що бакшиши съм пръснал там, що надписани сметки съм плащал! Известно бе на всички, че щом съм се довлякъл, много пари нося и ще ги профукам по царски.

Кипри се Моника бетер аристократка, пристъпям аз, навирил нос, а оберът, усмихнат до ушите, ни води, води в едно дискретно сепаре. Запали лампата той, благопожелания сипе за приятно прекарване и ни предаде на друг един келнер със строга заръка: домнул Попеску и неговата хубавица да бъдат обслужени най, най и най! Преви гръб келнерът, мазно лъсна косата му, прилизана с брилянтин, от всяко косъмче капе любезност и угодничество. И ни подава менюто — дебели папки, облечени в брокат. Аз моята не отварям, сто пъти съм поръчвал в „Лидо“, ама оставям Моника да си направи фасона. И докато тя се превзема, келнерът съвсем се наведе към нас и бъбри нещо доверително. По мутрата му само личи, че велика тайна споделя, дето я е пазил, пазил, пък сега е намерил избраници да я чуят.

— Какво, какво? — викнах аз, защото нищо не схванах от бръщолевенето. Ония мастики в корема ми не мируват и леко замазват вече и образи, и звуци.

— Направо от Великденските острови пристигна — повтаря келнерът. — Вкус превъзходен, аромат омайващ! Супичка — пръстите си да оближеш! За изискани дами и господа, скъпи домнуле, само за хора като вас. От сърце препоръчвам!

— Супа ли? Каква супа? — троснато питам аз.

— От костенурка, домнуле Попеску. От великденска костенурка! Инак колкото човек голяма…

Ама не можа да доизрече, защото папката вече летеше към сурата му. Праснах го, счупена чаша дрънна на пода, а аз скочих и се разкрещях:

— Какво ми пробутваш ти бе, тиквенико! Туй да не ти е кръчмата на Тумбата?! Жълва колкото мен — дето с тия ръце съм я ловил. Ако ще да е великденска, ако ще да е коледна — на краставичар краставици ли ще продаваш?! — И перя ръце, гърча пръсти — показвам как съм се борил в съня си с голямата костенурка, ама на хората се струва, че ще хвана да удуша келнера.

— Ах, Митика! Успокой се, Митика! — рипна Моника да ме прегръща и върне на стола.

Тутакси притича и оберът:

— Прощавайте, домнуле Попеску! Хиляди извинения, домнуле Попеску! Как можа да се случи! Как можа точно с вас да се случи?! — И веднага разкара първия келнер, друг измъкна да ни обслужва. Инструктиран вече костенурки да не предлага.

Ама Моника умна колкото две графини. Знаеш ли какво разправи на обера? Домнул Попеску, вика, е голям любител на природата и неин защитник. А най-върла слабост са му костенурките от Великденските острови. Борба се бори той за тях с ловци, пирати и всякакви чревоугодници. А като чу, че и в „Лидо“ са взели да ги ядат, като гавра над идеите си го прие. Цяло издевателство над личността му! С една дума, по идейни причини стана инцидентът и заради милосърдието на домнул Попеску.

— О, разбирам, разбирам! — ломоти оберът. — Домнул Попеску е хуманист! Домнул Попеску е човек на изтънчените идеи! А идеите всичко оправдават! В негова чест обещавам тая вечер в „Лидо“ костенурча супа да не се сервира…

И пак се извинява, и пак поклони ми предава от целия персонал. Слушах го аз снизходително, омаян от мастиката, но се сещах, че заради парите ми са всички тия мазни думи. А иначе знаеш ли какво си мислеше тоя обер, видял и две, и двеста в занаята си? Ах, гиди, мошенико проклети! Ах, гиди, хърцоино недодялан! Не деликатесна супа трябва да ти дават на теб, ами мамалига недоварена и най-много едно сурово яйце да ти чукнат отгоре!

Така си думаше той наум или нещо подобно, а аз отгатвах мислите му и ми стана тъжно за мене си. И за келнера ми стана тъжно. Ама не, че съм го ударил, ама не, че ще го накажат, глобят, а можеше и да го изгонят. Тъжно ми стана, че не знаеше той по какви причини се оскърбих и кипнах. Не знаеше за кръчмата на Тумбата, за смрадливото ми място под масата, за другите мои мъки, за гигантската костенурка, дето ми се присънваше не веднъж и дваж… И може би грешах, ама с пиянската си глава мислех тогава в „Лидо“, че ако келнерът научи патилата ми, напълно ще ме оправдае. И се зарекох да го намеря, всичко да му обясня. Това обаче е друга история…