Димитър Кирков
Балкански грешник (15) (Разказите на един авантюрист)

II

Пловдив стигнахме на мръкване и доста се полутахме, докато намерим кръчмата на Тумбата. Излезе, че е в другия край на града, оттатък Сточна гара и като влязохме вътре, заварихме я в най-пиянския час. Воня на мастика и вкиснало вино, гълчава и пушилка, посетителите — опърпани, струпали се край масите като гниди на кирлива яка. И макар да имаше много народ, мъжът зад тезгяха ни хвана с поглед още на вратата. Лице бузесто и червено като панджар^[1], под носа оставил черен фъндък за мустаци, гледа ни въпросително и бузите му мърдат, дъвче нещо. Приближихме право при него и викам:

— Извинявайте. Търсим един човек — Тумбата.

— Че не ме ли знаете? — попита мъжът и както плакнеше чаши в един леген, тръсна ръка, бръкна в чиния до него и лапна нещо за мезе.

— Не сме от тук — рекох. — Костилката ни праща. С молба да ни приютите за ден-два.

Тоя път човекът ни огледа доста недоброжелателно и може би забеляза как зарових очи в чинията му, защото каза:

— Сигурно сте и гладни, а? Я седнете там.

Посочил ни беше едно кьоше до тезгяха с малка маса и два-три стола. Седнахме, запалихме по цигара и след малко Тумбата идва — тропна пред нас паница с варено месо, хляб, хвърли две вилици.

— Че отде да знам аз някаква си костилка и че точно тя ви праща — троснато рече той.

Изтръпнах — ами ако тоя чук ни духне под опашката, къде ще се дяваме?

— От килия № 14 — допълних аз паролата. — Коста Парашкевов. Банковия чиновник.

— Сега! Сега! — кресна кръчмарят към някого от клиентите, докато се колебаеше какво да ни прави. — А след ден-два какви ще ги дъвчете? — обърна се пак към нас.

— С каракачаните имаме работа — обади се Михалис. — Нали покрай тая кръчма минават?

— О-па! — оригна се здраво мъжът над главите ни. — До там значи сте я докарали…

Каза го, сякаш му бяхме признали какво сме сторили и защо каракачаните ще чакаме. Но от тоя момент поомекна малко към нас и даже със закачка рече:

— Вино пиете ли или мляко да ви подиря?

Тръгна Тумбата из кръчмата да се оправя с пияниците и по едно време носи две канички вино.

— Каракачани не познавам — вика — и хич не ме занимавайте. Кой минава по шосето не гледам, аз си гледам заведението. Ама ако питате за работа, трябват ми две момчета. За жълвите. За тях мога ви взе. И надница ще ви плащам плюс ядене, пиене и постеля. Ще спите отзад в стаичката, под масата.

Отдъхнахме си. Иначе ясно е, човекът си връзва гащите — ако стане нещо с нас и ни заловят, да не излезе, че той ни е бил ятакът и ни е свързал с каракачаните. Не попитахме защо точно под масата ще спим, ама веднага се сетих какво имаше в паницата, дето вече я бяхме изпразнили с Михалис. Жълви Тумбата викаше на костенурките и костенурче месо ядохме. Не бях кусвал такова нещо и приемливо ми се стори, пък като чух какво е, натежа ми в стомаха. Ама моят стомах кучешки тогава — всичко смила и за още пита. Де да бях знаял що костенурки ще изям тия дни…

— Ха̀ глътнете си виното — подкани ни кръчмарят, — па да си разчистите оттатък място за спане.

Изпихме ние каничките, запали фенер Тумбата, защото в спалнята ни електричество нямаше. Тя беше всъщност барачка, лепната за задния вход на кръчмата, най-много три на три метра. Като влязохме, няма къде да стъпиш — затрупана с костенурчи коруби кажи-речи до тавана. Взехме да ги изхвърляме в някакъв тъмен двор — лиги се поточиха по ръцете ни, мръсотии, добре, че вън имаше помпа да се измием с Михалис.

Като поразчистихме барачката, видя й се обзавеждането. Единият край зает от голям казан, дълъг като корито и с огнище под него, в другия — обкована маса с ламарина и улей отстрани. Та къде да легнеш другаде освен под масата. Сметохме, забърсахме, хвърли ни Тумбата черги и парцали, устроихме си леговище. И щом положих глава, заспах като заклан — утрепали се бяхме от път пеша. Но само нея нощ беше тъй…

Сутринта кръчмарят не ни остави да се излежаваме.

— Хайде — вика, — че ще дойде каруцата. Елате да закусите.

Каква закуска — същите костенурчи мръвки, останали от вечерта. Аз пак похапнах, ама Михалис разбута само из чинията и със сух хлебец си подложи.

Пристигна каруцата — голяма, с ритли, натоварихме корубите до върха, едва се сместихме с приятеля ми при талигаджията. Подкара той по едни прашни пътища надолу към Марица — гледаме: и други коли карат празни коруби нататък. Край реката диво гробище станало, кокалени грамади, ровят се из тях цигани и подбират — гребени ще правят и други джунджурии, че да ги продават из страната. Снабдяваше тогава Пловдив с гребени цяла България, повече от фабрика ги произвеждаше. И половината свят можеше да срешем все с костенурчи материал от пловдивските кръчми.

Оттам — хайде пак обратно на Сточна гара. Тук вече ми се взе умът. Между линиите имаше широки празни места и по тях натрупани планини костенурки, два боя високи и наслагани на пресечени пирамиди, както редяха начуканите камъни по шосетата преди да се яви асфалтът. И тия жълто-черни планини шават, мърдат, живо месо, дето само чака да го купят и изядат.

Абе, откъде се взе толкова костенурка? — плеснах се по челото. Как откъде — от Средногорието, от Източните Родопи, цели банди пловдивски върлуват по чукарите и влачат, мъкнат към града. Вземаха се с каруци — всяка кръчма изпратила своя, а продавачите, същи кърски разбойници, бележат на книжка алъш-вериша, пък после ще си оправят сметките. Натоварихме нашата — осигурихме мезе на Тумбата за вечерта. Хиляда оки вино ще се изпие с него.

Известно ти е сигурно, че край Пловдив има няколко български села, но с католишка вяра, три-четири века откакто са я приели. В самия град се разполагаше католишка махала — и хубава църква имат. Та може би, мисля си, покрай мисионерите-италианци тия хора са се приучили жаби и костенурки да ядат. А заедно с католиците опитали и местните православни — харесало им.

Че като се почнало — безплатно месо ти дава природата. Край Пловдив жаба и костенурка да не се родиш. Намират те безпогрешно, смъкват ти кожицата или корубата и мигом те изядат. По други български краища да речеш, че жаба се яде — у-у-у, ще те бият. Гнус ги е хората да погледнат жаба, камо ли в уста да я сложат. А пловдивчанинът обратно — мре за препържени жабешки бутчета и само като му споменеш, почва да си преглъща слюнката. Водни пъдпъдъци ги нарича. Но всичко опоска тая пущина пловдивска — костенурка за дамазлък не остави. И жабите са на привършване. Забелязах аз тогава обаче, че населението не купува костенурки на дребно, по къщите не се приготовляват. Ако искаш с костенурче да се облажиш, в кръчма трябва да идеш, такива като Тумбата са им майсторите…

Върнахме се ние, наслагахме мезето в кошове.

— Ще ги миете — извади маркуч Тумбата. — Хайде, не се туткайте, че ще ги колим.

Почнахме работа, но все поглеждаме към пътя — не се ли задават овце някакви и каракачани. По едно време Михалис пита:

— Абе, Мите, как се коли това животно? То ни глава, ни нога му се показва. Да не би пък с чук да ги разбиват?

— Ще видим — викам и нещо предварително ми се свива под лъжичката.

Измихме ги, завлякохме един кош в барачката, до тенекиената маса.

— Дай да ви покажа — нарежда Тумбата. — Ще им режете главите и ще ги нареждате в казана, че доста има да врат.

Знаеш какво прави костенурката, като усети враг — гуши глава в черупката, прибира си крачетата. Това й е цялата защита, ама й стига пред обикновения звяр. Не обаче и пред човешкия. Извади една кука Тумбата, бръкна, закачи с острия връх главицата, измъкна я навън. И преряза шията.

— Ей тъй — обяснява. — Единият от вас с куката, другият с ножа — и дръжте с ръка черупката на жълвата, по-лесно ще измичате главата. Я дай да ви видя! — И ми подава ножа.

Потекла бе кръв гъста и черна — не съм виждал такава у друга твар. Плисна по ламарината, събра се в струйка и кап, кап — закапа от улея в една кофа.

Сърцето ми се забави, после хлопна силно и усетих, че прежълтявам.

— Не мога — викам. — Прилошава ми от кръв.

— Какво? Не можеш? — захили се бузестият. — Па къде Костилката е намерил да ми праща такава госпойца! Ти чувал ли си колко е полезна тая кръв? Охтичави я пият, кьопави я пият — всички ги вдига на нозе. И на патката помага. Да знаех как да я запазя от вмирисване, търговия щях да въртя с нея, ей! Пари щях да натрупам! Я виж!

Тумбата подложи ръка под улея и събра пет-шест капки. Олиза шепата си с морав език и джуките му се окървавиха.

— Де, опитай, де! — подкани ме той.

Не отговорих и не знам как съм гледал, но кръчмарят изведнъж побесня.

— Ти какъв се мислиш бе?! — разкряска се той. — Мурафети ще ми продаваш! Я не се офлянквай, че няма тебе да чакам! Като те шамаросам веднъж, ще видиш прилошаване. Ако не щете да работите, вдигайте си дърмите! Одма! — И в потвърждение, че заканата му е сериозна, Тумбата срита навитите черги под масата.

Погледнахме се с Михалис — къде да ходим?

— Давай, Мите — тихо ми рече той и сербез-сербез се опули на мъжа: — Ти, байно, снощи не ни отговори: оттук ли минават каракачаните!

— Че оттук, къде другаде! — обидено изпухтя Тумбата. — Като напълните казана, дървата са на двора. Викнете ме да запалим огъня. — И се бухна във вратата към кръчмата.

Почнахме двамата. Михалис забие куката в главата, аз прережа шията. Михалис забие куката в главата, аз прережа шията. Сто ли, двеста ли костенурки заклахме до обяд. Обръгнахме уж. Идва по някое време Тумбата да ни нагледа.

— Можело значи, а? — омекнал вече. — Измийте се, та да хапнем оттатък.

Сядаме на масата, а той пак костенурки носи. Подбрал повечко яйца — то яйцата й са най-хубавото на костенурката.

— А, не! — върти глава Михалис. — Ти друго нямаш ли за ядене?

— Нямам — отвръща кръчмарят. — Това ми е само гозбата. Тук не е Париж, а Кючюк Париж. Аз всеки ден садѐ жълви ям и виж какъв съм кръвен — сочи той напращелите си бузи.

— Ще мръднем нещо друго да си купим — каза Михалис.

— Вие си знаете. Мърдайте, ама глей да не се намърдате на някой стражар в ръчичките.

— Не ни мисли — прави се на куражлия приятелят ми. — Само че… такова… ще имаш ли да ни развалиш?

— Да ви разваля ли? Едри каймета носите! Че вие сте били богаташи бе — подигра се Тумбата.

— Не сме, ама така се случи — рече Михалис и взе да си бърка по джобовете.

Тук бръкне, там пипне, не му се ще всичките пари да вади, докато най-сетне измъкна пет лири. Като ги видя, кръчмарят хвърли вилицата и отиде до тезгяха за очила.

— Да не са фалшиви, ей! — рече той след обстойно проучване.

— Не са! Иди да провериш в банка — отвърна нахакано Михалис, но и леко трепна. За пръв път си помислихме двамата в тоя миг, че Парашкевов може да ни е дал фалшиви лири. То всичко негово излезе измамно, защо пък парите му да са истински. Но не беше така, напразно го заподозряхме човека. До грош ги изхарчихме сетне тия лири и нийде не се показа да са фалшиви.

— В коя банка да ида, на Костилката ли? — насмешлив човек беше Тумбата. Помая се, почуди се, пък се реши: — Лондонския курс не го знам — вика, — ще ви ги обменя по филибелийския.

Отвори чекмеджето и не ни измами много, защото друго планче му беше хрумнало.

Взехме си тогава по една баничка от млекарницата наблизо. Вечерта, като си тръгна и последният пиянгур, развихме чергите, мушнахме се под масата. Тоя ден бях каталясал от работа и бързо се унесох, но май много не съм спал. Присъни ми се сън страшен и противен. Лежа по гръб, но ми тежко, задъхвам се и както барам с ръце, усещам нещо твърдо над себе си. Опипвам, гледам и изведнъж разбирам, че гигантска костенурка се е проснала върху мен — притиска ме с гръдната си кост от нозете до брадата. Измъкнала змийската си глава от черупката и преживя като крава. Не ме поглежда, но от устата й капе кръв върху ми, облива ме, задавя ме и ме задушава, а аз не знам дали от друга жертва на костенурката е тая кръв, или и моя се е проляла, и мен ме е захапала. Не ме боли, а само въздух не ми достига, ще ми смачка дробовете — от зор заритах с крака, забутах я и ето че взех да я отлепям от себе си, издигам я, издигам я, на длан я държа вече — смалило се е страшилището, на обикновена костенурка е станало, маха с четирите си крака безпомощно във въздуха. И както я гледам на една ръка от мен, дръпнах се като попарен — на паяк се превърнала костенурката, само тънката люспеста шия на паяка си е пак костенурча — кръгла главица се крепи на нея, гола като яйце, като с бръснач избръсната, очи се различават, нос човешки, черти познати сякаш, виждани от мен…

Изкрещях ужасѐн и сам се събудих от вика си. Михалис спи непробудно. Бутнах го: „Михо! Михо!“ — тъй се бях изплашил, че човешки глас исках да чуя. Изсумтя той и се обърна настрани. Не бяхме спали заедно с него и не знаех, че такъв тежък сън има. С топ не можеш го събуди. Сръгах го пак в гърба — напразно. И го оставих, размислих се. Сън вече не ме лови. От оня ден насам всичко взех да си представям едно по едно. Чакането на гарата, гълъба, нощните гости и циците на Калия, шептенето на Парашкевов в мазето и разправията, убийството с всичките му подробности, чичо Щерю с файтона, пристигането ни в Пловдив, предишния ден с коленето на костенурките.

И все по-тежко ми става, и все по̀ не мога се търпя, наврян в тъмната дупка. Казах ти, че масата бе облицована с ламарина, ама през шевовете прониква кръв и дървото цялото прогизнало. Вони на леш и влечуго навсякъде, пещта под казана неизстинала и от жега не се седи, ако вдигна глава, ще я тресна в ниския таван на масата — тясно, душно и жежко, сякаш жив се бях набутал в ада. Защо стана тъй? Защо?

А мозъкът ми не спира да реди шарени картинки и като се залови за една, като взе да я нищи с милиардите си клетчици — не ще и не ще да я остави. И изведнъж видя и разбра нещо, дето цял ден смътно го долавях с кожата си. Ами че двамата с Михалис вършехме с костенурките същото, дето вече го бяхме сторили с Божидар Станев! Той с куката в главата, аз с острието през гърлото. Той с куката в главата, аз с острието през гърлото…

Разтреперих се от страх, казвам ти, както друг път не бях треперил, дори над трупа на Станев. Взе Господ да ни наказва, рекох си. Два дни само ни остави на спокойствие и почна наказанието. Душиците ще ни извади! Дотам ни докара значи, че сме принудени да повтаряме онова, от което бягаме. Стотици пъти днес, утре още толкова и кой знае колко ще стоим в чистилището на Тумбата. Едното уж дребно нещо, уж безсловесна твар обезглавяваме, а като увеличиш малко картинката, подобни движения вършим и подобна кръв проливаме като при едрото. И дълбоко нейде, в сърцевината си двете се препокриват. Тъй е решил Господ да ни мъчи за начало, викам си: в хиляда ситни късчета да се оглежда големият наш грях — и все да ни е пред очите, и все в него да затъваме.

Взех да се моля на Бога. Ама душата ми дива, груба — не знае как и прошка да поиска. Вярно, предаваха ни вероучение, неведнъж и в църква са ме водили, наизустил бях една молитва. „Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да бъде царството ти…“ И тъй нататък. Но тя е, мисля, молитва за праведни хора, дето сутрин я казват за всеки случай, все едно обеца на ухото си закачат. А беше ли въобще измислена молитва за такъв като мен — убиеца и черния грешник? Имаше ли подредени думи, с които да обясня на Бога как стана всичко и че не съм толкоз лош, както излезе, нека Господ малко доверие ми отпусне и да спре наказанието засега… Не знам, на мен такива думи не ми идеха и аз повтарях едно: „Господи, Света Богородице, Исусе Христе! Простете ми, смилете се! Господи, Света Богородице, Исусе Христе! Простете ми, смилете се!“ Двайсет, трийсет, сто пъти може би изрекох това наум във вонящия мрак на бараката. Ама вярвам, че ако Бог рече да те разбере, и тия думи са му достатъчни.

Не ми разправяй ти на мен, че Господ така не наказвал, ами другояче. Че откъде пък ще знаеш Божиите навици?! Аз смятам, че са неизповедими пътищата на неговото наказание и нищо не значи туй, че най-големите грешници, дето са поругали името му и цели народи са затрили, не се е видяло да бъдат наказани пред всички, за поука. Те си знаят само и Бог знае! Не ти говоря освен това за големия Божий гняв и за великото наше изкупление, когато душите ни ще се явят голи пред него. Думата ми сега е за по-малките Божии сръдни и леките шамарчета. А на нас с Михалис тогава и шамар не ни удари, ами само ни подръпна ушите. Вярвай ми — и такова наказание налага Господ. Виждал съм пет-шест случая и като свидетел, и като потърпевш, когато Бог те чукне с пръст в минутата след греха. И така го стори, че и най-тъпият да разбере какво точно си е получил. Няма да те занимавам с тях — да не се отклонявам.

Викаш, не Бог, а Парашкевов ни изпратил в оная дупка на Асеновградското шосе, дето се лееше костенурча кръв. И че не висши сили са се бъркали, а съвестта ме е загризала. Едно по едно ще ти отговоря. Признавам си, не проумявам дали Господ ни наказа, като ни отведе при Тумбата, или по-скоро, като ми бръкна в мозъка и ми посочи нещо, което иначе можеше да не забележа. И по тоя начин да не забравям греха си, да не си въобразявам, че като бягам от възмездието с краката си, и душата съм изчистил. Тѐ това сигурно е съвестта. Отвори си тогава тя едното око при мен и после пак го затвори.

Казах ти веднъж преди, че страх, срам и съвест са най-важните неща в природата и че първото е за животните, второто — за грешните хора, а третото — за светците. Само че аз светеца си го представям не като калугер в манастир примерно или постник сред пустинята. Светецът за мен е човек като нас, само дето достойно си връща даровете, получени от Бога. Бог влага във всяка душа ум, чувства, жизнена сила, воля и добро — и гледа какво ще стане. Повечето хора попиляваме тия дарове, затриваме ги, изхабяваме ги. Някои — всичките, някои — почти всичките. Ама срещат се и човеци, дето запазват Божието даруване, развиват го и го умножават. И като ги гледа Господ, познава себе си в тях и не се отчайва съвсем, че е създал рода човешки. А между тия дарове, мисля си, много скъпа за Бог е съвестта. Бди той над нея. И ако у някого вземе да задрямва, бодне я Бог с остена си да я стресне и освести.

Както и да е — сега, на стари години, подкачам да говоря тия работи. А тогава под масата вярвах, че Господ е започнал да ме наказва, от страх треперех в началото и като дивак с две постни думи се молех да ме пожали. Но не мисли, че Бог ми помилва душата и ме направи по-благ. Докато се молех, взех да мисля и друго. Абе, викам си, аз ли съм най-калпавият? Защо ще ме наказва? Какво да правех — да бях оставил онова прасе да ме скопи ли? И как да му отвърнеш на такъв освен да му прережеш гърлото? Защо да съм виновен? Та оня пръв почна. И какво са ми криви костенурките! Борят се значи в мен дяволът и Богът, а аз самият злобея, яд ме души към всички намесени в случката, към Всевишния, към Света Богородица даже — защо ми трупнаха такава беля и ме белязаха несправедливо!

И както бях наострен от горчилка и озлобление, чувам — вратата откъм кръчмата предпазливо се отваря. Зрак мижав влиза от мръсното прозорче, шляпна бос крак, стиска си някой дъха — разбрах аз, че Тумбата се прокрадва към нас. Замрях — правя се на заспал. Абе, защо се е върнал, питам се? Кръчмарят живееше другаде и снощи заключи, тръгна си. За какво пак е пристигнал? А през това време усещам, че той клекна до нас и навря глава под масата. Пипа, бара, пъхна ръка под завивката и повече откъм Михалис шари. Сетих се аз, че за парите тършува. Няма да е дошъл да ни завива, я — да не се простудим. И както бях отметнал чергата заради горещината, свих крак в тъмното, па като дзипнах — случи се точно в носа да го уцеля с голата си пета.

— Ух! — сдържано изгрухтя мъжът и като скочи, още по-зле си халоса тила в ламаринената обшивка.

— Кой е бе? Кой е?! — престорвам сънен глас аз и викам: — Ти ли се бе, майсторе? Стори ми се — крадец е влязъл, пък той чорбаджията бил! Прощавай…

Без да ми отвърне, Тумбата се джасна във вратата и влезе оттатък. Чувам го, че взе да дъдне:

— Ах, пичове недни! Ах, копелета недоносени! Обрали сте Костилката, сега мен сте дошли да изтръскате! Утре ще ви измета!

А аз лежа хладен и спокоен, все едно бълха от ревера си съм изтръскал. Безразлично ми стана ще ме наказва ли Бог или ще се откаже. Ама няма начин, викам си примирен, като е почнал, нека ме мандрагосва. Не съм аз за помилване. Хем го моля да ми прости, че човек съм убил, хем веднага на втори налитам. Не съм стока! Няма да се оправя! А Михалис спи като младенец — нищо не разбра от разправията с кръчмаря. Покрай него, докато разсъждавах унило за себе си, на разсъмване неусетно съм заспал…

На сутринта обаче Тумбата ни кряка, нито ни гони, мълчи кисело и яде варена костенурка заедно с нас. Опомнил се значи, че вината е негова. А носът му подут и син като патладжан.

— Какво ти е бе, Тумба? — пита го Михалис. — Да не си се сбил случайно?

Аз се правя на разсеян и гледам настрани.

— Снощи направих главата — фъфли Тумбата с пълна уста — и като станах да пикая, фраснах се в една стена…

— Ей! Че много лошо си се ударил! — съжалява го Михалис.

Щом останахме насаме, разправям на приятеля ми истината. И го гълча, че спи като пън — ако не съм аз значи да вардя, досега да са ни забърсали лирите.

— А! — потрива ръце Михалис. — У мен пари не могат се намери. Гол да ме съблече Тумбата, с пръст в устата ще остане.

— Че къде са? — чудя се аз.

— В нужника съм ги скрил. Вчера още усетих какво се кани тоя приятел. Много сте крадливи българите — обяснява ми като на глупак и взе лично да ме застъпва: — Ама и ти, Мите, все с ритници се оправяш. Че и аз покрай теб отнасям някое текме. То ако с ритници ставаше всичко, магарето да е цар на света.

Криво ми стана. Разбрах накъде бие. Кой знае какво си мисли насаме, рекох си, и как ме кори, че заради моите мъде се замеси в убийство. Но преглътнах думите му, защото беше прав. Тоя ден обаче и втори път се спречкахме. Преди не ни се беше случвало. Ама много бяхме изнервени, все нащрек стояхме да не цъфне полиция и ни залови.

Подкарахме работата като предишния ден. Стигнахме и до коленето на новите костенурки. Усилно ми беше, неприятно, защото както и да се бях тешил през нощта, нещо болно остана в очите ми. Щом посегна към костенурчата шия, току ми се мерне гърлото на Станев. Жумя аз, извръщам глава, но картинката ми се лепнала под клепачите и с пръст не се изчегъртва. Внушавам си, измислям си, пък по едно време си викам: „Ей, момче, ще полудееш, както си се отпуснал. Я се стегни, я зарежи тия глупости! Я ги разкажи на приятеля си, че да ги разсееш!“ А аз не му бях разправил съня си от суеверие. Чувал бях, че лош сън не се споделя, защото ще се сбъдне. Но тоя път почнах. Така и така, описвам му щуротиите, а той не се обажда, работи като звяр. Вземе костенурка, отрежем й главата, отнесе я припряно в казана. Като свърших със съня, питам го:

— Абе, Михе, ти не забелязваш ли нещо особено?

— Какво особено? — чумери се той.

— Ами като колим костенурките — обяснявам. — Ти с куката, аз с…

Че като писна тоя човек — не ми даде думата да доизрека, като кисела краставица ме отряза:

— Какво се вайкаш бетер бабичка! — вика. — Какви ги дрънкаш от сутринта! Да ми се махаш от главата — омръзна ми да те слушам!

Все едно в ледена вода ме хвърли. Какво толкоз му рекох? Досадих ли му, обидих ли го или го подплаших — защото и той, изглежда, бе забелязал същото, дето Господ ми го показа през нощта. Ама ако е тъй, мисля си, защо си се стегнал, защо не си отвориш душата, защо не ме допускаш до страховете си, както аз опитах да те пусна до моите. Ега ти приятеля! — викам си наум. Баш сега ме заряза. До тук бяхме заедно, иска да рече, от тук насетне всеки си е башка. Тъй ли? Щом е тъй, и аз знам…

Много се обидих тогава, защото Михалис ме отблъсна, както бях уплашен, и не се сети, че трябва да ме успокои. Със своя страх се надборваше сигурно и не му се щеше с чужд да се залавя. А пък аз, като хванах тая нишка, като я занавивах на пръста си, цяло кълбо намотах. И здравата се заинатих. Щом не щеш да ме слушаш, заричам се, и думица няма да обеля. Някой път голям инат ставам — повече от кираджийско магаре…

Надвечер, като останах малко свободен, седнах на прага на барачката да пуша. Михалис се мотаеше из кръчмата. Чувам го, че приближи, дойде до мен и вика:

— Мръдни да седна.

Отместих се мълчаливо, цял ден не му бях говорил. Сложи си той задника до моя, запали и както седим — хоп, прегърна ме през рамото. Дърпам се лекичко — сиреч, остави ме, нали съм ти омръзнал… А той заговори:

— Ей, фантазьоре! И на мен ми е терсене. Ама дай да не раздъвкваме работите. Като тръгнем с каракачаните — ще се оправим. А в Гърция — на мен остави…

Както бях извърнал глава, очите ми се наляха със сълзи. Толкоз скъп ми беше Михалис по онова време и толкоз ме болеше душата, че се скарахме оня ден. И омекнах, сдобрихме се. Но различни бяхме ние двамата. Ако имаше нещо да преживява, той го криеше нейде в себе си и отвън не личеше какво му е и защо му е. Сам смилаше горчивото брашно в собствената си воденичка, пресяваше го, омесяше отровната питка и сам си я изяждаше, а онова, което изхвърляше от себе си, го заравяше на скришно място като котка лайното си. А пък аз — влезеше ли ми нещо в сърцето, разгърдях риза да го покажа всекиму. Не мисли, че моето е било по-добро. Мъчеше ли ме кахър, тръгвах да мъча и околните със себе си. Обикнех ли някого, тръсвах чувствата си отпреде му, ама искам и той да ми даде своите. И ако човекът спестеше нещо вътрешно, пък аз разбера, обиждам се, ядосвам се, готов съм да го изям. За един миг слепешком скачам от любовта в омразата. Не знам, с диво сърце съм се родил, изглежда, и години минаха, докато малко се опитоми и научи, че Бог иска всяка душа да е оградена с висок стобор, така че чужд човек да не прескача лесно вътре. И тоя стобор да ни пази взаимно — както ние да не вредим на другите с греховете си, така и те да не ни съблазняват…