Димитър Кирков
Балкански грешник (14) (Разказите на един авантюрист)

I

Караш ме да разправя нататък как с Михалис стигнахме Пловдив и що сторихме после. Ама мен умът ми е съвсем на друго място. Откак пак почна изтреблението в Косово, само за него мисля. Мисля и треперя. Аз телевизия много-много не гледам, но от месец време, щом дават новини, пускам ги. И търся, взирам се да позная я село някое, я долина, я рътлини наоколо й. Ама не, не откривам познато нещо, а и как да помня земните очертания, като само два дни бях по тия места. Две денчета, пък сякаш два века състариха сърцето ми тогаз.

А и тия, дето снимат, не показват изглед на цяло село, най-малко — природните хубости. Изгорена къща ще се види, друга — съборена, разграбена. И човешки лица — да ги боднеш, жлъчка и отрова ще пуснат. Питат едного от едната страна, втори — от втората и хората отговарят — кой от скръб съсипан и плач му къса червата, кой скърца със зъби и от злоба се тресе. „Ово е Сърбия!“ — викат едните. „Тук сме родени. Наше е това място!“ — отвръщат другите. Ето това познавам, това съм виждал и чувал — лицата и думите. Сякаш някогашните мъртъвци са разбутали спечената пръст на отъпканите си общи гробове и са излезли на бял свят същите. Същата ярост им криви чертите, както ги кривеше на приятеля ми Небойша, същата мъка им замъгля погледа. А картинките бързо се сменят на телевизора и докато разгледам някой човек с отслабналите си зъркели, втори дадат, трети, четвърти…

Обърквам се, смесват се в главата ми ликове и приказки, но вярвай, два-три пъти ми се стори, че наистина видях старите си другари и противници. Внуци техни ли са новите хора, та са им одрали кожите, омразата ли ни изравнява всичките — не знам, или по нашите балкански земи живите измъкват мъртвите от гробовете, че да се бият редом с тях, а мъртъвците теглят потомците към същата своя мръсна смърт. Така ми се виждат сега живи и мъртви в Косово — сплетени в едно кълбо от омраза и болка, и себе си също различавам в това кълбо. Спотайвам се гузно пред телевизора — хем жив тук, хем мъртъв оттатък, гледам, мисля и току лявата ми ръка се разтрепери — трепери, трепери, с воля не мога я спра, както се разтрепери някога от тежката карабина, след престрелката ни с албанците…

Не ме питай сега как се набутах в оная каша и дали съм окървавен до лактите или до шията. Моите грехове чет нямат, ама само пред Бога ще отговарям. Не съм намерил на земята поп да се изповядам, пък ти даже и поп не си. Затуй мирувай! За друго ми е думата. Ще кажеш сега — сърбите са виновни. Сърбите потискат шиптърите там, гонят ги, пречат им, тяхна е властта. Нали наскоро сърбите подпалиха и Босна, делиха се, клаха се с бошняци и хървати, до корен се прочистваха и дете в майка разплакаха. Тия думи ще чуеш от Европа и от Америка, те наказаха сърбите и пак ще ги накажат като че ли са най-зли и кръвожадни. Ама не е така, ама не е вярно! Не са лош народ те, ами са много харен — и с една йота не отстъпва сърбинът на ония, дето го наказват. Сърбите може да не обичаш, но не може да не уважаваш. Знаят да се веселят юнашки те, ама знаят и юнашки да мрат за свободата си. Храбри са, отворени са, кадърни са за работа. Своята кръв не жалят, вярно е — и чуждата не жалят…

Виж ме ти какво заприказвах, дето най го мразя — в един кюп да слагам всички хора. Между сърбите има всякакви, както всякакви люде има между останалите народи. Затуй не обичам някой да приказва на едро: сърбите са такива, па французите — инакви, па германците — еди-какви си. Това са разсъждения за децата в отделенията, да си чешат езиците. Подведох се, признавам, защото като има бой и озлобление, човек се пита: кой е виновен? Кажи ми кой какъв е, че да разбера в кого е грешката. И ето че сега сърбинът излезе на топа на устата. Но като казвам за него добро, не мисли, че албанеца упреквам в Косово. Диви били албанците, бесни били, въобще не се поддавали на опитомяване. Това пък от сърбите може да чуеш. И то не е вярно, и то е клевета! Албанецът е твърд като камък и като камък тежи думата му, като я изрече. Много важно е за мен това нещо, защото на Балканите доста празни приказки се плещят, а насреща им — дела мънички. Горд е албанецът, верен е, върже ли приятелство, в огъня ще бръкне заради теб…

Ако махна с ръка и спра до тук, твърде мила картинка излиза. Розова и сладичка. Никой не е виновен — и тия са добри, и ония са добри. И тия имат право, и ония имат право. Случайно, да речем, са се счепкали… Пък картинката хич не е миличка, а е грозна и кървава.

Да беше само Косово обаче, с мед да го намажеш и преглътнеш. А то където бутнеш по нашите земи, все ще намериш по едно Косово да смърди и тлее. Всеки с всекиго делба има недовършена. Турци, гърци, българи, румънци и сърби, че новите македонци, че албанците, хърватите и словенците — всеки обида таи, всеки измамен се има и ощетен, и държи за зор-заман по едно ножле в пазвата си. Пък случи ли се нейде да се смесим повечко, всички стари дертове на това място се изсипят, вражди незабравени, рани незатворени — не се търпим, мразим се и се гоним, прочистваме се и се изселваме, нали и моя род са го изчистили от земята му гръцките власти. Ей това ме мъчи, ей за това мисля, като слушам сега за Косово. Защо е тъй, защо не се помиряваме, защо не можем да се спогодим на това райско място, дето Господ напразно ни е дал?

Ще кажеш, и другаде стават подобни работи. Да оставим племената из новите африкански държави, ирландците да вземем. От една майка семе, вековни британски поданици, поколения наред приучени на ред и благоприличие, ама част католици, част протестанти и не се траят за нищо на света. Бият се, трепят се, бомби под път и над път си залагат. Гледаш ги — достопочтени хора, шлифовани граждани, пък излезли и като хъшлаци мятат камъни навън, не дават на ония от другата махала да им минат по улицата. Диващина първостепенна! Надминават балканската! Ни кралската войска може да ги помири, ни печената английска дипломация…

Но не ща аз да бърникам в островитянските бунища, както те са свикнали да се мешат навсякъде по света — стигат ми тукашните ядове. А че другаде имало зло като нашето, не ми успокоява душата. Питам се, защо и как се е пръкнала балканската ни проклетия и знам, че не съм ни първият, ни последният, дето си задава такива въпроси. Едни викат: много племена и вери са се омесили по тия земи, оттук значи нетърпимост се ражда и прочие. Че са много — много са, истина е, но толкоз ли сме различни, холан, че един друг да си изпиваме кръвчицата? Не е това, не е така — късичко е това обяснение и не покрива причината напълно.

Други казват: Европа е виновна и Великите сили. Кога се е разкапвала Турската империя, пък и след туй — след големите две войни, те са кроили границите на балканските държави, както им е изгодно и както им скимне. Рязали са населението като баница, без да ги е еня на кой народ къде му е древното живелище и по тоя начин са посели раздори между нас за хиляда години напред. А от тия раздори пак Европа си пълни гушата — уж като наша съдница и умиротворителка. Много вярно нещо има в това заключение. Ей тъй — на цигарена кутия, докато си пият кафето, са чертали нашите граници, пазарили са се коя област къде да иде, прехвърляли са ни, заменяли са ни, кастрили са ни с голяма секира — а ние тук дребнички, слабосилни, във вражди помежду си затънали, не сме могли и гък да кажем. Ама не е и това, мисля, цялата истина. Не мога да река с чисто сърце: Великите сили да ни берат греха. Техният грях си е техен и тежък, но той не може скри нашия грях. А за този наш грях няма кой друг да се покае, няма кой да го изкупи и да го стъпче в нозе освен ние самите. Но кога ще стане това и как — умът ми не го съзира.

Виж, някои дават съвети как да се укротим всички балканци, враговете да се прегърнат, душманите да се разцелуват и всички да живеем в мир и спокойствие. Високи и светли умове, дето летят над облаците, са бленували за федерация и в нея всички народи и вери да са равни и еднакво почитани. Но не — къде ти Европа и Русия ще дадат голяма държава да се струпа тук. Фитили ще палят, взаимно ще ни насъскват, масло ще сипват в огъня, докато се уловим за гушите. И пак не е само в тях вината, а в нашия си ум, защото не за сбор, а за делитба и раздор е бил той натъкмен. Всеки е дърпал чергицата към себе си и не се е намерил конец да съшие парцаливите наши черги в един голям шатър — де да знаеш, можеше да ни прикрие той от виелици и градушки.

И комунистите имаха рецепта за балканско успокоение. А рецептата им се знае на тях — един лек стои вписан в нея за всякакви болести. Като победи комунизмът, демек, всяко нещо ще изцелим — нациите ще изчезнат, границите ще се заличат, религиите ще ги ликвидираме и ще създадем ново комунистическо племе. Няма да има за какво да се дърлят хората вече, народите ще ги подредим еднакви под конец, ще се трудят те за благото на обществото, само в партията на комунистите ще вярват и в нейните вождове, пък рече ли някой да кръкне, ще му се смачка фасонът.

Да, ама това бълнуване излезе ялово, както ялов излезе целият комунизъм. Всичко обещаваше да надвие той по своята рецепта — раздори, неправди и нещастия, само смъртта не казваше как ще победи. И не само не се канеше да я побеждава, ами я беше взел за първа съюзница и кой не му вървеше по гайдата, нея пращаше да го вразумява. А убеждаването на смъртта знаеш какво е — само едно. И вместо правда и свобода за човека, насилие и лъжа посея той по всичките бразди. Пък националните и верски раздори не само не премахна, ами по още един запъртък снесе там, дето открай си вонеше. Виж Русия и Чечения, виж някогашна Югославия, виж нашето прекръщаване на турците…

Чета оня ден в един вестник — друг, днешен умник, разсъждава пак по повод Косово. Когато империи са владели Балканския полуостров, вика той, по-малко етнически напрежения е имало. За Византия намеква и за Османската държава. Живели са си, според него, на рахат народите тогава, занаяти развивали, търговия въртели, щъкали насам-натам из обширната империя и ни някой от тях е имал претенции за територии, нито са му давали да има. С една дума, намеква, че няма да е зле пак някоя империя да се намери, та да ни свие сармите. Абе, главо, думам си, докато чета, не си ли чувал как империите са заглаждали с ятаган националните претенции на тоя и оня? И не се ли сещаш, че тъкмо тия национални претенции са прояли отвътре империите като червей зелка?

Идва ми наум една приказка, като виц се разправяше преди години. Казал някой си съветник на Брежнев: „Леонид Илич, внимавай с българите! Който се е свързал с тях, добро не е видял, все е погинал. Византийците им се бъркаха в държавата — улетя Византия. Турците ги държаха уж вързани в пазвата си — ама срутиха царството им. С германците се съюзиха в двете войни — яде бой Германия два пъти. Внимавай значи, като се сприятеляваш с българите — да не би да затрият те и съветското ни государство!“ Смеехме се ние и не му вярвахме на тоя виц, пък той взе, че се сбъдна. Вярно, на пръв поглед не личи баш българите да са попилели социалистическата империя, ама знаеш ли къде гризе червеят и какво скришом прогризва.

Несправедливо е обаче тая приказка да се прикачва само на българина. На всички балканци приляга тя като китка на мома. И към другите империи още една може да се прибави — Австро-Унгарската, дето пак тъй наречените национални претенции на Балканите я загробиха. Затова ми се ще да река на споменатия наш умник: не е лекарство империята за нашите претенции и раздори, по-жилави са те от всякакви империи — катурват ги, със земята ги изравняват, съюзи развалят, приятелства зачернят и както и да ги мачка противната страна, пак избуяват някой ден.

Но недей чака и аз на свой ред да ти предпиша рецепта за балканско побратимяване. Въртя се на едно място като долапчийски кон и като че по змия стъпям, дето си е глътнала опашката. Кое е причина, кое е последица в нашите оплетени разправии е трудно да се различи. И не мога сам да се докопам до корена на враждите, до хранителя на общия ни грях, па да викна на хората — ето го, вижте го началото на отровното растение. Грабвайте мотиките, копайте, ровете го от добрата ни почва, че да го изтръгнем и хвърлим зад гърбовете си. А той сигурно и един не е тоя корен, а е цяло коренище, повлякло се след нас още от древни времена. Старо коренище, жилаво и разклонено, пуснало брадища като атонските калугери.

Аз мога да свидетелствам само за едно коренче от голямото коренище, и то не да умуваме двамата с теб за едрите неща от историята, ами да ти разкажа за един човек, който със сърцето си хранеше това коренче, гордееше се с него, показваше го всекиму и на мен също го разкри с голямо наслаждение. Ще кажеш: брей, намерил си лошия човек! Видял си подбудителя на кавгите, злия сеяч на омразите! Няма такова нещо, много грешиш. На доста хора съм ял и меда, и жилото, но май не съм срещал по-добра душа от дядо Аргирис. Милостив, винаги благо усмихнат, състрадателен, на мравката път прави. Сам беше беден като църковна мишка, но три маслинки да има, двете на теб ще даде… И не знам къде още щяхме да се скитаме с Михалис, ако не попаднахме случайно в Пирея у Аргирис Киру.

Няма как — за да стигна до неговото кафененце, трябва да се върна назад, до могилата с паметника между Пазарджик и Пловдив, дето спряхме да починем с Михалис, а аз скритом пророних две сълзи и така се разделих завинаги с майка и дом…