Димитър Кирков
Балкански грешник (12) (Разказите на един авантюрист)

XII

Оттук насетне, да ти кажа, доста време ми се губи. Въобще не помня как са завили трупа на Станев с чергите и къде са го скрили, кога са чистили плисналата кръв и са подреждали бъркотията, кой е запалил печката, стоплил е вода, мил ме е и преобличал с прани дрехи на Парашкевов. Следващото, дето виждам по-ясно, е, че седим двамата с Михалис на миндера и Калия е между нас, прегърнала ни е и притиска главите ни към гърдите си. И говори: „Стига, момчета! Всичко свърши, момчета! Опомнете се! Така било писано…“ И прочие. Държи ни меко и силно, люлее ни насам-натам като майка пеленаче, утешава ни. И дали от нейните думи, дали от топлата женска гърда — взех да се ококорвам. Макар до тоя момент да се бях отпуснал като дрипел, стегнах се, изведнъж ми блесна, че и жената е с нас, а щом е така, убийството трябва да скрием по всякакъв начин. Ако се налага, в миша дупка да се наврем с Михалис, но лесно да не се даваме ни на полиция, ни на някой друг.

Парашкевов е дебнал отстрани кога ще се съвземем, веднага налива неговия чай от маточина и вика:

— Момчета, добре ли сте вече? Пийте бързо чайчето, защото много работа имаме до разсъмване. Знам къде ще денем покойника, но най-напред ни трябват кон и каруца. Ако не можем сами да си осигурим тайно, и верен каруцар трябва да намерим. Мислете!

Нямаше какво да мисля, веднага се сетих за чичо Щерю. Казах го.

— Добре — съгласи се Парашкевов. — Да вървим у вас!

— Ама аз сам…

— Не! — сопна се той. — Двамата ще идем — за теб по-хубаво!

Тръгнахме по нощните улици. Когато времето беше топло, чичо Щерю обичаше да спи в сеното, при коня. Леговище си беше стъкмил, най-харно там си почивал, а и да не буди домашните излишно, като се връща късно от гарата. Молех се на Бога там да го намеря, да не разбутам цялата къща. Отваряме портичката, тулим се в сенките към яхъра и ох, късмет! — чичо спи в полога си. Запалих фенера, бутам го лекичко:

— Чичо! Чичо! Стани да ми помогнеш!

Отвори той очи и взе да ме хока:

— Къде ходиш бе, хаймана?! Майка ти сред нощ си легна. Акъла ще й изкараш — цяла вечер те е търсила!

— Всичко ще ти обясня — викам, — но моля те, ставай да впрягаш файтона!

— Ти полудя ли бе?! — съвсем се разсъни чичо.

— Налага се, господин Попов. Голяма беля стана… — изникна Парашкевов от тъмното.

— А-а, и ти ли си тук, пергишино?! — Чичо не бе очаквал и друг някой да има с мен. — Ти ли изюдваш момчето да не се прибира у дома?!

— Не е време сега да се разправяме — с досада рече Парашкевов. — И няма какво да го усуквам — Митко уби човек.

— Кой? Лъжеш! — подскочи чичо Щерю и се обърна към мен: — Лъже ли бе, Димитре?

Аз мълчах, извърнал глава настрани. И чичо я изправи с як каруцарски шамар.

— Кого бе? Кого бе? Боже, Боже, Боже, Боже!… — завайка се той.

— Стига! Спрете! — Парашкевов го хвана за раменете и го разтърси. — Не проваляйте момчето! Впрягайте — трябва да скрием трупа!

— Да го скрием?! — ошашави се чичо. — Ами няма ли да се разбере? Че и аз с вас…

— Няма кой да го издаде Митко. Не се бойте! — твърдо рече Парашкевов. — На първо време той ще замине — докато се разсее случаят!

Въобще не бях мислил какво точно ще правя, след като прерязах гърлото на Станев. Излезе, че Парашкевов вече е решил. Ама къде ще замина, за колко време? Погледнах го объркано, но той нямаше намерение да обяснява.

— Кога ще заминава? — попита вместо мен чичо.

— Незабавно! — пак вместо мен отвърна Парашкевов.

— Ами с майка си няма ли да се прости?

— Не! — каза Парашкевов. — Сцени сега не искам! И минута няма за губене. Вие, господин Попов, ще й кажете после. Полечка, внимателно, да не я подплашите изведнъж.

— Ах, мамицата му! — мръсно изпсува чичо. — Много й се струпа на тая жена! Няма да го понесе… — И отиде да отвързва коня.

Като споменаха мама, сърцето ми хлопна. Досегна ме предишният ужас, от мига след убийството, но тоя път смесен с голям срам и неудобство. Какво щях да река на мама? Как щях да се оправдавам? Ама и как да тръгна, без да й се обадя? Като на кръст ме разпнаха тия въпроси: единият — насам, другият — на инак, и не знам какво сам щях да правя с тях. Като чух обаче Парашкевов да казва „не!“, падна ми товарът. Друг беше решил вместо мен, друг поемаше греха да не се сбогувам с майка си, а аз самият излизах чистичък някак си — ни лук ял, ни лук мирисал… И се втурнах да отварям вратата на обора.

Като се качвахме на файтона, стори ми се, че някой мръдна в сянката на къщата. Кой беше? Човек ли беше? Мама или баба Ана? Ама защо не ни повика, ако е била някоя от тях? Може би е подслушала разговора с чичо и я е дострашало? Така ли бе? Или ми се е привидяло? Късно беше вече да питам и невъзможно да се връщаме. Разроших коси, подложих лицето си на вятъра — поне малко да се разведря…

Чичо Щерю прекара файтона досами портата на Парашкевов. Оказа се, че трупът е натикан в кухненския долап, завит с черги и овързан с въже като денк. Няма да ти казвам какво говори чичо и какво разпитва, като срещна Калия и Михалис в къщата и като разбра, че приятелят ми е вторият убиец. Кипеше от яд към Парашкевов, побеснял беше, ама разбираше, че няма къде да мърда, щом се е хванал веднъж с нас. Уловихме въжетата на денка — ние с чичо от едната страна, другите двама — от другата, примъкнахме го до файтона. И тук Парашкевов нареди да се върнем с Михалис в къщата и никъде да не шаваме. Те с чичо щели да се погрижат за мъртвеца. Къде ще го крият — не каза.

Заминаха те, прибрахме се ние, седим, чакаме и по едно време Калия вика:

— Момчета, послушайте ме! Тежка нощ изкарахте, но денят няма да е по-лек. Трябва хубаво да се нахраните. С празен стомах никоя мъжка работа не става. Знам аз! Ще ви изпържа яйца.

Стъкна печката тя, сложи тиган, изпържи ги. И каквото искаш мисли, че сме били, но на това място, дето човек бяхме убили преди час, ние с Михалис лакомо излапахме яйцата. И добре, че го сторихме, защото до вечерта на следния ден залък не сложихме в уста.

Тъкмо привършихме, и чуваме нозе по чардачето. Влизат чичо и Парашкевов кални до кръста, скочихме ние на крака да ги посрещнем. И така, прави, за пет минути решихме всичко.

— Момчета — вика Парашкевов, — тук не може да останете. Скрихме ние тялото, но такива трупове често ги намират. Обикновено случайно става. Не се знае дали и тоя няма да открият и докъде ще се разплете кошницата. Няма начин някой да не е видял Митко и Станев на гарата. Първият ще е файтонджията. А докопа ли се полицията до нещо — няма отърване. Ще ви затрият, докрай ще ви смачкат! В затвора не бива да попадате! В никакъв случай! Особено на вашите години! Затова ще трябва да изчезнете, тутакси да напуснете страната. Още тая нощ. Ако имахте паспорти, друго нещо щяхме да мислим. Ама нямате. Затова необичаен път ще изберем. Адрес ще ви дам в Пловдив — кръчмата на Тумбата. На булевард „Константин Величков“. Асеновградското шосе. Кръчмата е на кьоше и лесно ще я намерите…

Говори Парашкевов като генерал на щабно учение, а ние слушаме, попиваме и само команда чакаме да се разпръснем по своите назначения.

— Така му викат, така го знаят хората — Тумбата — продължава Парашкевов. — Ще го намерите и лично ще му кажете: Костилката ни праща, от килия № 14. Да ви приюти за няколко дни. Само това и никакви обяснения — защо и за какво. Сигурен съм — няма да откаже той. Задължен ми е. И в кръчмата ще чакате. Каракачани ще чакате! Не се чудете — в тях ви е спасението! Едни ако са минали, други ще дойдат. По това време на годината слизат от Стара планина и през Пловдив, Асеновград, Чепеларе и нататък — прехвърлят се в Гърция със стадата си. Михалис, на теб разчитам! — стрелна го с очи Парашкевов, а като чу „Гърция“, приятелят ми се стегна като офицер за специални поръчения. — Каракачаните се гърчеят. За първи братовчеди на гърците се имат. На тая струна ще свириш, Михо! Че сте гърци двамата с Митко, а тук са ви погнали да ви вкарват в казарма. Затова сте побягнали. Ако трябва, на колене ще ги молиш да ви вземат с тях, и пари ще им дадеш. Стойте тук!

Парашкевов бързо излезе от кухнята, тропна врата някъде оттатък и след малко се връща — пари държи в ръката. Банкноти, сгънати на две, и доста — юмрукът му пълен. Подава ги на Михалис и аз забелязах, че са чуждестранни пари. Английски лири излязоха.

— И да не вземете всичките да ги дадете на каракачаните — предупреждава ни той. — Двайсет лири стигат за двама ви — да ви преоблекат, да ви хранят и да ви преведат в Гърция. Това е, момчета. Тръгвайте! До разсъмване да сте далеч от града. И никому тук повече не се показвайте! Не забравяйте, че докато не пресечете границата, затворът все ще ви гони по петите. Сбогом и прощавайте! Не исках по тоя начин да се разделим, но… — И отваря вратата, подканя ни да вървим.

Ей така се разпореди тогава Парашкевов. Точно, кратко, отсечено. Ни едно нещо не остави неясно, че да му задаваме въпроси. И нито дума на утеха, на жалост, на състрадание, да речем. Въобще не попита какво ни е на душите, защото за една нощ от свестни момчета, с родители, дом и близки, за една нощ станахме убийци, скитници и бегълци. Ама какво ще правим в Гърция? Как ще ни посрещнат хората и властите? С какво ще се препитаваме, като свършат парите? Не — това не казва, за това нещо сами да си трошим главите. И защо ти, байно, една картинка рисуваше на живота си, а тя излезе скрита и със съвсем различно съдържание? И защо ме насъскваше още в началото да трепя Станев, защо излъга, че Михалис се е съгласил, като въобще не си говорил с него за убийство, ами само си го молил да остане с теб, докато аз се върна от гарата? И като си имал пари, дори да не са милиони, защо не ги извади да затъкнеш алчната уста на приятеля си, ами ти по-алчен излезе от него и заради тия шибани пари ни въвлече да се зачерним?

Много още въпросчета следваше да му поставим, ама за тях се сетихме късно — на друг акъл и в друго настроение. И невъзможно беше да се сетим, ако си представиш какви бяхме в минутката — объркани и подплашени. Напротив, благодарни бяхме в тая минутка на Парашкевов, за спасител го имахме, защото и другото беше вярно — умно ни насочи човекът как да бягаме, че и пари ни даде… Ръкувахме се с него и с Калия Дамянова Калева, излязохме и повече никога не ги видяхме.

Чичо Щерю също тръгна с нас. Като стигнахме до файтона, той изведнъж се обърна, сграбчи ме, провеси глава на рамото ми и тежко изхълца. Притисна ме, притисна ме, пък ме тикна настрани, скочи на капрата и така шибна коня с камшика, че животното побягна като жигосано. Изтрополя файтонът, изчезна и чичо, без дума да ми рече за последен съвет.

И поехме с Михалис пътя си. Като наближихме къщата му, питам:

— Няма ли да се обадиш на вашите?

Той помълча минута-две и вика:

— Баща ми ще ме убие.

И се разплака — за пръв път го виждах да реве. Върви и плаче, плаче и върви, а аз си трая, поизостанах дори с две крачки — на воля да се облекчи. И лека-полека — мина му. Града напуснахме по тъмно. Развиделяването ни посрещна чак в Мало Конаре.

Пешком вървяхме — къде по шосето, къде през кърищата. Преди обед още стигнахме средата между Пазарджик и Пловдив. На това място, на няколкостотин метра от пътя, има могила и паметник отгоре й. Казват, че тук за последен път се сблъскали турците и руските войски, когато ни освобождавали, и от тая точка нататък Сюлейман паша само бягал. И ние, детски ни още умът, отбихме се да разгледаме паметника. Безлюдно, тихо, запуснато. Носехме си шише с вода, изпили я бяхме и Михалис вика:

— Щом има паметник, и чешмичка са направили. Ще ида да потърся.

— Иди — отвръщам. — Ще те почакам. — И седнах на прегорялата трева.

А беше едно време — райско! Меко, слънчево, въздухът — прозирен, природата притихнала кротко и сладостно: свършила си работата достойно през лятото и се готви за зимен сън. Седя аз на склона на могилата, гледам насреща Родопите на една крачка, наляво мержелеят пловдивските тепета, а надясно Пазарджик се стопил, изчезнал вече зад хоризонта. И оная мъка, която улови Михалис в движение, мен тук ме настигна. Няма я вече майчицата ти! — изхлипа сърцето ми. — Няма я и няма да я видиш! И такава злоба ме хвана към Парашкевов, такъв гняв — че с две ръце бих го разкъсал. Ако не беше той, викам си, да ме спре, щях поне сбогом да си взема с мама!

Знаеш ли, и в най-искрена скръб подлата човешка природа не дреме, все ще изпълзи до мозъка тя — може би да ти донесе поне малко облекчение. Защо го казвам това? Защото като можех да се простя с мама, а ме беше срам — скрих се зад Парашкевов. А кога остана тя далеч — пак на него струпах вината. Такава беше несъзнателната ми подлост. Ама може би човекът по начало е замислен тъй. Защото ако честно и право поема пред себе си всички свои вини и грехове, и два дена няма да издържи. Сърцето му ще се пръсне! Виж ме на̀ — пак подлост измислих, сега пък човешкият род ми е крив…

Подъл бях, убиец бях, беглец мизерен бях, но душата ми се късаше от мъка. Недостоен излязох за майчицата си, не заслужавах и тая блага земя край мен да ми разкрива хубостта си, и кръвта не заслужавах на войниците, дето я бяха лели на това място, че уж и аз да бъда свободен… И изведнъж, за един миг почувствах колко съм самичък. Коравата земя под мен, високото небе над главата ми — и аз по средата сам и самотен! Ама защо стана тъй, като не го бях искал?! И една сълза полечка се плъзна покрай носа ми.

Няколко минути трая тая слабост — докато Михалис не ме повика от подножието на могилата. Вдигаше в ръката си пълното шише с вода. Като слязох, не му казах какво съм мислил горе. И ободрени от почивката, пак хванахме пътя за Пловдив…