Ъруин Шоу
Вечер във Византия (7)

6.

Той вечеря в един малък ресторант на старото пристанище. Съвсем сам. Бе разговарял с достатъчно хора този ден. Ресторантът бе един от най-хубавите в града, скъп и обикновено препълнен. Но тази вечер в салона бяха само той и две шумни компании от англичани — червендалести мъже, избръснати до синьо, и безвкусно облечени, отрупани с бижута жени. Те нямаха нищо общо с фестивала, в Кан бяха дошли за развлечение. Крейг ги бе видял всичките предишната вечер в казиното — мъжете и жените бяха играли на едро. Жените разказваха с тънки пискливи гласове за други курорти — Сардиния, Монте (както те съкратено наричаха Монте Карло), Капри, Сен Мориц — задължителните спирки на богатите. Мъжете се оплакваха от лейбъристкото правителство, валутните ограничения, курса на лирата, девалвацията гласовете им гърмяха и заглушаваха високите вибриращи гласове на съпругите им.

Англия винаги ще си бъде Англия, помисли си Крейг, докато ядеше салата „нисоаз“^[1].

Влезе Пабло Пикасо с компания от пет човека и съдържателката на ресторанта — красива жена — припряно го настани на една маса край отсрещната стена. Крейг го погледна и с възхищение си помисли за това каква бикоподобна енергия излъчва ниската му набита фигура, голямата гола глава, тъмните, нежни и същевременно жестоки очи, и отклони погледа си. Пикасо, разбира се, се гордееше със славата си, но той имаше право да си изяде супата спокойно, и защо трябва някакъв си възрастен американец, чиито претенции за внимание от страна на художника са обусловени само от това, че в дома му, който всъщност не е негов, виси литография с изображение на гълъб, досадно да следи всяко негово движение.

Англичаните хвърлиха бегъл, безразличен поглед към Пикасо и неговата компания при влизането им в ресторанта, и отново се заеха със своите бифтеци и шампанското.

По-късно съдържателката се приближи до масата на Крейг и тихо попита:

— Вие знаете кой е това, нали?

— Разбира се.

— А онези там… — Тя се усмихна язвително, кимайки леко с глава към английските си клиенти —… не знаят.

— Изкуството е вечно, признанието е краткотрайно.

— Comment?^[2] — Притежателката го погледна озадачено.

— Американска шега — поясни Крейг.

Когато привърши вечерята, съдържателката му поднесе към кафето коняк за сметка на ресторанта. Ако англичаните бяха познали Пикасо, той щеше да си плати сам коняка.

На излизане от ресторанта мина покрай масата на Пикасо. Погледите им се срещнаха за миг. Той си помисли: „Какъв ли ме вижда този старец? Като абстракция, ъгловат, грозен продукт на американската система? Като убиец, надвесен над убит азиатски селянин, броящ труповете? Тъжен, безприютен клоун на печален чужд карнавал? Самотно човешко същество, движещо се с мъка по празно платно?“ Той си помисли със съжаление за условностите, които ръководеха поведението му. Колко хубаво би било да отиде до стареца сега и да му каже: „Вие направихте живота ми по-богат.“

Излезе от ресторанта и прекоси улицата, за да тръгне по кея покрай акостиралите яхти, които се полюляваха на тихата черна вода. „Защо не сте в морето?“ — мислено ги попита той.

Вече бе стигнал завоя на пристанището, когато видя на светлината на фаровете приближаващата се към него позната фигура. Това беше Йън Уодли. Вървеше с наведена глава и тромава уморена походка. В последния миг Уодли го забеляза, изпъна се и на лицето му се появи усмивка. Беше напълнял и не се побираше в отдавна негладените си дрехи. Яката на ризата му беше разкопчана, за да не задушава дебелата увиснала шия; над измачканата му риза висеше почти развързана, килната накриво вратовръзка. Отдавна не беше се подстригвал, гъстите невчесани коси хвърчаха на всички посоки и откриваха високото изпъкнало чело. Приличаше на пророк-отшелник.

— Точно човекът, когото исках да видя — възкликна Уодли. — Моят приятел, вундеркинда. — Уодли се беше запознал с Крейг, когато той току-що бе навършил тридесет години. С тази фраза целеше да го обиди и успя.

— Здравей, Йън. — Крейг стисна потната му длан.

— Оставих ти бележка — каза Уодли с упрек.

— Щях да ти звъня утре.

— Кой знае къде ще бъда утре. — Гласът му беше малко пресипнал. Беше пийнал. Както обикновено. Бе почнал да пие, откакто го преследваха неудачи с книгите му. Или обратното, неудачите го преследваха, откакто бе почнал да пие. Причина и следствие за Йън Уодли.

— Не си ли тук за целия фестивал? — попита Крейг.

— Аз не съм никъде за нищо. — Уодли се оказа по-пиян, отколкото му се стори в началото. — Какво правиш?

— Кога?

— Сега.

— Разхождам се.

— Сам? — Уодли погледна наоколо недоверчиво, сякаш подозираше, че крие някаква съмнителна личност между обърнатите плоскодънни лодки и рибарските принадлежности по тъмния кей.

— Сам — потвърди Крейг.

— Самотният продуцент^[3]. Ще се поразходя с теб. Двама ветерани, приятели от отстъплението от Булеварда на залеза^[4].

— Винаги ли се изразяваш в заглавия на филми, Йън? — попита Крейг, раздразнен от това, че този писател го смята за другар по беда.

— Какво да се прави, киното е изкуството на днешното време — каза Уодли. — Печатното слово е мъртво. Прочети който и да е канадски философ. Заведи ме в най-близкия бар, вундеркинде.

— Достатъчно съм пил за днес.

— Щастливец. Е, тогава ще се поразходя с теб. Твоята посока е по-вярна от моята.

Те тръгнаха един до друг. Уодли се държеше подчертано изправен и крачеше с пружинираща походка. Някога красивото, открито, слабо лице сега бе затлъстяло и се бе превърнало в лице на алкохолик и човек, на когото му е жал за самия него.

— Разкажи ми за себе си, вундеркинде. Какво правиш в този кенеф? — попита той.

— Реших, че е време да видя няколко филма — отговори Крейг.

— А аз живея в Лондон. Знаеш ли това? — Той попита с рязък тон, явно намеквайки, че Крейг е загубил всякакъв интерес към съдбата на бившия си приятел.

— Да — каза Крейг. — Е, как е в Лондон?

— Градът на Шекспир и Марлоу, на кралица Елизабет и Дикенс, на Туиги и Йън Уодли. Още един кенеф. Въобще аз дойдох да напиша статия за фестивала за едно английско педерастко списание. Никаква гаранция, те ми плащат само хотела. Ако приемат статията, ще ми подхвърлят няколко лири. Искат да украсят обложката си с вълшебното име Йън Уодли. Когато прочетат статията, вероятно ще им се повдигне. Тук видях само лайна. Точно така и ще напиша. И в гълъбарника ще настъпи смут! Педерастът в отдела за кино и театър е полуграмотен и затова е убеден, че киното е изкуството на днешното време, музика за безсмъртните. Той мисли, че Годар ежегодно изработва по четири Сикстински капели. Бога ми, че той и „Фотоувеличение“ на Антониони счита за шедьовър! Ти самият какво мислиш за всичките лайна, които показват тук?

— Има и хубави филми, има и лоши — отговори Крейг. — Мисля, че до края на фестивала ще се съберат шест хубави филма.

— Шест! — изсумтя Уодли. — Ела ми се обади, когато съставиш списъка. Ще го включа в статията си. Свобода на печата. „Големият в миналото кинодеятел назова шестте най-добри филма.“

— По-добре да се върнеш в хотела, Йън. Дразниш ме.

— Извинявай — в гласа на Уодли прозвуча искрено разкаяние. — Последните няколко години отвикнах да се държа като хората. И всичко останало у мене е долно. Не искам да се връщам в хотела. Там нищо не ме чака, освен колекция бълхи и недописан ръкопис на книга, която вероятно така и няма да завърша. Аз съм зъл напоследък, зная това, но защо да си изливам яда на стар приятел като теб. Прости ми. Прощаваш ми, нали? — В гласа му сега се чувствуваше молба.

— Разбира се.

— Ние бяхме приятели, не е ли истина? — В гласа му продължаваше да звучи молба. — Прекарали сме с теб весели дни. Немалко бутилки сме обръщали заедно. Нещо все още е останало в нас от тази дружба, а, Джес?

— Да, останало е, Йън — отговори Крейг, въпреки че това не беше вярно.

— Това, което ме убива, е днешният маниер на писане. Особено в киното. Всички казват, сумтейки: „Аха“, или „От сорта“, или „Ти ми пасваш, бейби“, или „Хайде да се чукаме“. И на това казват диалог. Така, казват, трябва благородното животно, наричаща се „човек“, да се обръща към себеподобните си пред очите господни. А хората, които пишат така, получават по сто хиляди за филм, награждават ги с Оскари и имат толкова момичета, колкото им душа иска. А аз трябва да пиша глупава статийка от двеста думи за пет гроша за някакво си педерастко английско списание, а и не е известно още дали ще я отпечатат или не.

— Хайде стига, Йън. Всеки художник има свой възход и падение. Почти с всеки писател е така: ту е на мода, ту не е. И така е цял живот. Ако, разбира се, живее достатъчно дълго.

— Аз ще бъда отново на мода петдесет години след смъртта си — заяви Уодли. — Йън Уодли, любимец на потомците. А ти как си? Отдавна не съм виждал в неделните вестници статии за твоите забележителни успехи.

— Аз съм в академичен отпуск — пошегува се Крейг. Почивам си от славата.

— Нещо се е проточил твоят академичен отпуск, дявол да го вземе.

— Вярно е.

— Междувпрочем, сетих се. Тук има едно момиче, Гейл МакКинън — нещо като кореспондентка е. Непрекъснато ме подпитва за теб. Задава ми разни въпроси. За жени. За момичета. За твои приятели. За твои врагове. Изглежда, тя знае за теб повече, отколкото аз. Разговарял ли си с нея?

— Малко.

— Пази се от нея. В очите й има особено пламъче.

— Ще се пазя.

На завоя ги настигна фиат, в който седяха две жени. Колата забави ход и жената, която седеше по-близо до тях, се показа на прозореца и рече:

— Bonsoir.^[5]

— Я вървете по дяволите — изръмжа Уодли.

— Sale juif — каза жената. Колата рязко потегли напред.

— Мръсен евреин — повтори Уодли. — Нима имам толкова лош вид?

Крейг се засмя.

— Трябва да се научиш да се отнасяш по-вежливо с французойките. Те всички са възпитани в манастир.

— Проститутки — каза Уодли. — Навсякъде проститутки. В салона, на екрана, по улиците, в залата за заседания на журито. Наистина, Джес, Кан е световната столица на проституцията за две седмици всяка година. Разтвори си краката и вземай парите. Тези думи трябва да се напечатат като девиз на всяка бланка за писмо под печата на град Кан. Или онова, погледни. Ей там. — Той посочи с ръка към отсрещния тротоар; четирима младежи се усмихваха професионално на минаващите мъже. — Харесва ли ти?

— Не — призна Крейг.

— Сега без програма не можеш да кажеш какви актьори играят във филма. Почакай, ще видиш моята статия.

— Не мога да чакам — каза Крейг.

— По-добре ще е да ти изпратя ръкопис. Онези педерасти няма да я отпечатат. Или и аз да стана проститутка и да напиша точно това, което ще се хареса на редактора? Ако не изкарам никакви пари, не зная с какво ще живея.

— Може би точно това си казват и онези жени в автомобила, и тези младежи на ъгъла всяка вечер: „Ако не изкарам пари, не зная с какво ще живея.“

Уодли изруга.

— В тебе има прекалено много християнско смирение, Джес. Не мисли, че това е добродетел. Заради това отвратително смирение светът е тръгнал по дяволите. Мръсни филми, мръсен бизнес, мръсна политика. Всичко се позволява. Всичко се прощава. Винаги ще се намерят няколко неща, които не са лоши.

— Това, което ти е необходимо, Йън, е да се наспиш хубаво — каза Крейг.

— Това, което ми е необходимо, са пет хиляди долара. — Уодли се спря на тротоара. — Можеш ли да ми дадеш пет хиляди долара?

— Не — отговори Крейг. — Защо са ти пет хиляди долара?

— В Мадрид снимат филм. Сценарият, разбира се, е отвратителен и трябва срочно да се преработи. Ако успея да отида сега там, тази работа почти сигурно ще бъде дадена на мен.

— Билетът до Мадрид струва сто долара, Йън, не повече.

— А с какво ще плащам хотела? — попита Уодли. А храната? Докато подпишат договора и платят първия аванс, минава време. А какво ще изпратя на моята повлекана — третата ми съпруга? В момента тя налага запор на книгите и пишещата машина, които съм дал на съхранение в Ню Йорк, за неплащане на издръжката след развода.

— Сега наистина ти съчувствувам, братко — призна Крейг.

— Ако искаш да сключиш сделка и тези мерзавци знаят, че нямаш пукнат грош, ще те стрият на прах. Трябва да можеш да станеш, да кажеш: „Ваша работа, приятели“, и да си излезеш. Ти сам знаеш как стават тези работи. Считам, че пет хиляди са минимумът.

— Съжалявам, Йън.

— Е, добре, можеш ли да ми дадеш триста? За триста мога да стигна до Мадрид и да поживея там два-три дни. Тлъстата му гуша над разкопчаната яка трепереше.

Крейг се поколеба. Машинално опипа страничния джоб на сакото, където държеше портфейла. Там имаше петстотин долара и около две хиляди франка. Споменът за бедните години го беше направил суеверен и затова постоянно носеше със себе си големи суми. Винаги му беше мъчително трудно, почти невъзможно, да отказва да дава назаем дори на непознати хора и с право считаше тази черта на характера си за слабост. Той често си спомняше „Война и мир“ на Толстой, където авторът разглежда изобретената от Пиер Безухов способност да отказва на такива просители като признак на зрелост и благоразумие.

— Добре, Йън, ще ти дам триста.

— Пет хиляди ще бъде по-добре.

— Казах — триста. — Крейг извади портфейла, взе три стодоларови банкноти и му ги подаде.

Уодли пъхна небрежно парите в джоба си.

— Нали знаеш, че никога няма да ти ги върна?

— Зная.

— И няма да се извиня — добави злъчно Уодли.

— Не те карам да се извиняваш.

— Знаеш ли защо няма да се извиня? Защото ми дължиш тези пари. Знаеш ли защо ми ги дължиш? Защото някога бяхме равни. А сега ти си нещо, а аз — нищо. По-малко от нищо.

— Желая ти приятно прекарване в Мадрид, Йън — уморено каза Крейг. — Аз отивам да спя. Лека нощ.

Уодли продължи да стои под уличния стълб, а около него закръжиха проститутки. Той дълго гледа след отдалечаващия се Крейг.

Приближавайки хотела, Крейг почувствува, че е изстинал. Леко го тресеше. Влезе в бара. Там, както винаги между вечеря и след вечерните прожекции във фестивалната зала, беше безлюдно. Седна и си поръча горещ грог — с лечебна цел. Докато пиеше, барманът му показа снимка на сина си. Синът беше облечен в старинна униформа на Escadre Noir^[6] от френската кавалерийска школа в Сомюр. Младежът на снимката беше на красив черен кон и се готвеше за скок над препятствие. Великолепна стойка, уверена ръка. Крейг се полюбува на снимката, за да достави удоволствие на бащата, мислейки си в същото време колко хубаво би било човек да посвети живота си на нещо така приятно и безполезно като служба във френски кавалерийски ескадрон през 1970 година.

Все още му беше студено. Усещайки пристъпите на треска, той плати за грога, взе си довиждане с бащата на кавалериста и отиде до фоайето да си вземе ключа за стаята. В неговата кутия имаше плик. Позна почерка на Гейл МакКинън. Съжали, че не я покани на вечеря. Ако тя беше с него, Уодли нямаше да му говори с такъв тон. Уодли му наруши равновесието, макар и да не му се искаше да си го признае. А щеше да бъде и с триста долара по-богат, защото Уодли нямаше да се реши да иска пари пред свидетел. Разбира се, неоправдано, но той бе склонен да припише и простудата, и засилващата се треска на тази среща. Студеният вятър от бездните на Кан.

Като се качи в стаята, си сложи пуловер и си наля уиски — отново с лечебна цел. Беше още рано да си ляга въпреки простудата. Отвори плика на Гейл МакКинън и започна да чете писмото й на жълтеникавата светлина на полилея:

„Уважаеми господин Крейг! Аз продължавам да упорствувам. Не губя надежда. Днес следобед, на обяда и в колата почувствувах, че ставате по-дружелюбен. Всъщност вие съвсем не сте толкова непристъпен, колкото искате да изглеждате. Когато минавахме покрай къщата на Кап д’Антиб, където, както казахте, сте прекарали едно лято, ми се стори, че искахте да разкажете повече от това, което си позволихте да кажете. Вероятно от предпазливост, от страх да не би под влияние на момента да кажете нещо излишно, за което по-късно, когато се появи в печата, ще съжалявате. Ето защо съм съставила въпросник. Прочетете го в удобно за вас време, без да бързате, и напишете отговори на въпросите по ваш избор и във форма, удобна за вас. Можете след това да ги редактирате така, както вие желаете, за да се предпазите напълно от случайно изтървани фрази от някой безсъвестен журналист или журналистка. Ето и въпросите…“

Крейг прочете първия въпрос и спря. Прост въпрос: „Защо сте в Кан?“ Няма що, помисли си той, добро начало. И добър край. Умно момиче. Всеобхващащ, вечен въпрос. Защо сте въобще някъде? „Отговорът на този въпрос ще определи цялостното ви познание на предмета. Имате тридесет минути, двадесет и четири часа, или четиридесет и осем години за обмисляне на отговора.“

Защо си в този град, а не в друг? Защо си в това легло с тази жена, а не с някоя друга? Защо тук си сам, а там — сред тълпа хора? Как се получи така, че ти стоиш на колене пред този олтар в този час? Какво те накара да се откажеш да отидеш в един град и да дойдеш в този, където се намираш сега? Какви обстоятелства те заставиха да пресечеш вчера тази река, да се качиш тази сутрин на този самолет, да целунеш това дете тази вечер? Какво те доведе на тази географска ширина? Какви приятели, врагове, успехи, неудачи, лъжи, истини, разчет на време, на географски карти, маршрути и шосета са причината да се озовеш в тази стая в този вечерен час?

Прямият въпрос изисква и прям отговор.

Той седна на бюрото, взе лист хартия и писалка. „Защо съм в Кан?“ — бавно започна той и се замисли. След това, без всъщност да си дава сметка какво прави, написа почти автоматично: „Аз съм в Кан, за да спася живота си.“