Ъруин Шоу
Вечер във Византия (2)

1.

Самолетът подскачаше, носейки се нагоре през черните облачни стълбове. На запад блесна мълния. Табелката с надпис „Затегнете коланите“ на английски и френски продължаваше да свети. Стюардесите не разнасяха напитки. Тонът на моторите се промени. Пасажерите мълчаха.

Високият мъж, свил се в седалката до прозореца, разгърна списание и след това го затвори. Дъждовните капки оставяха по плексигласовите илюминатори бледи, прозрачни следи, наподобяващи пръсти на призраци.

Чу се приглушена експлозия, нещо изпращя. По дължината на корпуса на самолета се затъркаля невероятно бавно мълния и избухна над крилото. Самолетът се затресе. Двигателите смениха тона отново.

Колко удобно би било да се разбием — си помисли високият мъж. — Окончателно и безвъзвратно.

Но самолетът се стабилизира и се измъкна от облаците на слънчева светлина. Дамата от другата страна на пътеката каза:

— Това ми се случва за втори път в живота. Започвам да си мисля, че нещо ме преследва.

Надписът изгасна. Стюардесите пак подкараха количката с напитки по пътеката. Мъжът поиска уиски и „Перие“. Той пиеше с видимо удоволствие, а самолетът с бръмчене се отправи на юг, високо над покритото с облаци сърце на Франция.

 

 

Крейг взе студен душ, за да прогони съня. Въпреки че не беше пил много предишната вечер, имаше чувството, че очите му малко по-бавно проследяваха движенията на главата му. Както обикновено в такива случаи, той се закле да не вкусва алкохол този ден.

Избърса се, без да си прави труд да си суши косата. Прохладната влага освежи главата му. Той се загърна в една от големите бели хавлии от груб плат, оставени в хотела, отиде в хола на апартамента си и поръча закуска по телефона. Беше разхвърлил дрехите си снощи из стаята, докато се разсъбличаше, пиейки последното уиски, преди да си легне, и сега смокингът, колосаната риза и вратовръзката лежаха смачкани на един стол. Чашата, наполовина пълна с уиски, беше покрита с капчици влага. Бутилката до нея беше останала отворена.

Погледна в пощенската кутия от вътрешната страна на вратата. Вътре имаше един брой на „Нис-Матен“ и пакет с писма, препратени от секретарката му от Ню Йорк. Писмо от счетоводителя му, друго от адвоката. Разпозна плика с месечния бюлетин от посредническата кантора сред другите пликове. Хвърли неотворените писма на масата. Ако се съдеше по състоянието на борсата, бюлетинът от посредниците можеше да бъде пълен само с панически вопли. Счетоводителят вероятно му изпращаше неприятни новини за битката, която водеше с данъчното бюро. А писмото на адвоката щеше да го подсети за жена му. Могат да почакат. Не му се искаше да мисли за посредника, счетоводителя, адвоката и жена си още рано сутринта.

Хвърли поглед на първата страница на „Нис-Матен“. В комюнике на телеграфна агенция се съобщаваше за прехвърлянето на нови войски в Камбоджа. Cambodge по френски. До съобщението за Камбоджа имаше снимка на италианска актриса, усмихваща се от терасата на хотел „Карлтън“. Преди няколко години бе спечелила награда в Кан, но тази година, ако се съдеше по усмивката, не хранеше никакви надежди. Имаше също и снимка на президента на Франция Помпиду в Оверн. Цитираха обръщението му към мълчаливото мнозинство на френския народ, в което ги уверяваше, че Франция не е застрашена от революция.

Крейг пусна вестника на земята и, бос, прекоси бялата стая с висок таван, застлана с килим и обзаведена по вкуса на бившата руска аристокрация. Излезе на терасата и се загледа в Средиземно море, което се простираше зад булеварда „Кроазет“. Трите американски десантни кораба, които вчера бяха в залива, си бяха отишли през нощта. Духаше вятър, морето бе посивяло и развълнувано, белееха се „зайчета“. Плажните, работници бяха изравнили пясъка и наредили по плажа надуваемите дюшеци и чадърите. Чадърите, все още неразтворени, трептяха от вятъра. Прибоят неспокойно се блъскаше в брега. Някаква храбра дебелана се къпеше точно пред хотела. Времето се е променило, откакто бях тук за последен път, си помисли той.

Последния път беше през есента, сезонът вече бе свършил. Сиромашко лято, макар че тук никога не е имало бедняци. Златиста мъгла, неярки есенни цветя. Той помнеше Кан с розовите и кехлибареножълти сгради, с градини, наредени край морето. А сега безвкусните жилищни блокове и оранжевите и яркосини слънчобрани по балконите загрозяваха крайбрежието. Градовете се надпреварваха да се самоунищожават.

На вратата се почука.

— Entrez^[1] — извика той, без да се обръща, и продължи да наблюдава морето. Не беше необходимо да казва на сервитьора къде да слага масичката. Беше тук от три дни и сервитьорът знаеше навиците му.

Но когато се върна в стаята, там се оказа не сервитьорът, а една девойка. Беше нисичка — горе-долу метър и шестдесет — предположи той неволно. Облечена в сива трикотажна спортна блузка, доста дълга и прекалено широка за нея. Ръкавите, явно предвидени за ръце на баскетболист, бяха навити и разкриваха тънките й, бронзови от загара китки. Блузката висеше почти до коленете над измачканите и избелели сини джинси. Беше обута в сандали. Дългите й кестеняви коси, изрусели на места от слънцето и от солената вода, се спускаха небрежно на сплъстени кичури по плешките й. Имаше тясно лице със заострена брадичка; огромните слънчеви очила, зад които бяха скрити очите й му придаваха загадъчно изражение като на кукумявка. На раменете й висеше италианска кожена торба с катарами, твърде елегантна за нея. Когато го видя, тя някак се приведе. Струваше му се, че ако погледне босите й крака, сигурно ще открие, че не се е мила доста време, поне не със сапун.

Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма.

Загърна полите на халата. Нямаше колан — халатът не беше предназначен да среща гости. Разтваряше се и при най-лекото движение.

— Помислих, че е сервитьорът — каза той.

— Боях се да не ви изпусна — каза момичето. Говорът й беше американски, само не беше ясно от кой край.

Ядоса се, че стаята беше в такъв безпорядък. Раздразни го и това, че момичето нахълта така. А той очакваше сервитьора.

— Хората се обаждат по телефона, преди да се качат в стаята — каза той.

— Боях се, че няма да ме приемете, ако бях позвънила.

О, господи, помисли си той. Една от онези.

— А защо не пробвате, госпожице? Слезте долу, кажете името си на портиера, той ще ми позвъни и…

— Но аз вече съм тук. — Тя явно не беше от плахите момичета, които благоговеят пред големите клечки. — Сама ще ви се представя. Казвам се МакКинън. Гейл МакКинън.

— Трябва ли да ви познавам? — В Кан всичко е възможно.

— Не — каза тя.

— Винаги ли се натрапвате така на хората, когато не са облечени и чакат закуска? — Беше му неловко — халатът непрекъснато се разтваряше на най-неподходящо място и той непрекъснато се загръщаше, косата му беше още мокра, по гърдите му сивееха косми, стаята беше разхвърляна.

— Аз дойдох по работа — каза момичето. Тя не направи крачка към него, но и не отстъпи. Просто стоеше и мърдаше пръстите на босите си крака в сандалите.

— Аз също имам работа, госпожице — каза той, усещайки как по челото му се стича вода от косата. — Искам да закуся, да прегледам вестника и да се приготвя за кошмарите през деня на тишина и сам.

— Не бъдете неучтив, господин Крейг. Нямам никакви лоши намерения. Вие действително ли сте сам? — Тя погледна многозначително към вратата на спалнята, която беше леко открехната.

— Драга млада госпожице… — Гласът ми звучи като на деветдесетгодишен старец, си помисли ядосано той.

— Наблюдавам ви от три дни — каза тя. — Никой не е бил с вас. Имам предвид никоя жена. — Докато говореше черните й очила шареха из стаята. Той забеляза, че погледът й се задържа малко по-дълго върху ръкописа на бюрото.

— Каква сте? — попита той. — Детектив?

Момичето се усмихна. Във всеки случай зъбите й блеснаха. Беше невъзможно да се разбере какво изразяваха очите й в този момент.

— Не се безпокойте. Аз съм нещо като журналистка.

— Джеси Крейг не представлява интерес този сезон, госпожице. Мога ли да се сбогувам с вас? — Той направи крачка към вратата, но тя не мръдна.

Почука се и сервитьорът влезе. Носеше на поднос портокалов сок, кафе, кифлички и препечен хляб. В другата ръка държеше сгъваема масичка.

— Bonjour, M’sieur et dame — поздрави той, хвърляйки бърз поглед към момичето. Крейг си помисли: „Французите умеят с един поглед да разсъблекат жената, при това без да променят изражението на лицето си.“ Схващайки какво впечатление ще направи на сервитьора костюмът на момичето, той с мъка потисна у себе си желанието да коригира подозрителния му поглед. Щеше му се направо да му каже: „За бога, бих могъл да намеря нещо по-добро.“

— Помислих, че само една закуска — каза сервитьорът.

— Да, само една — каза Крейг.

— Може би ще се трогнете, господин Крейг, и ще помолите за още една чаша?

Крейг въздъхна и каза:

— Още една чаша, моля. — Цял живот се е подчинявал на етикета, на който майка му го бе учила.

Сервитьорът нагласи масичката и постави два стола.

— Момент — каза той и отиде да вземе втора чаша.

— Седнете, моля, госпожице МакКинън — предложи й Крейг, надявайки се момичето да усети иронията, скрита в подчертано любезния тон.

С едната ръка държеше стола й, а с другата придържаше халата си. Всичко това явно я забавляваше. Поне така изглеждаше, доколкото можеше да се прецени по лицето й, от носа надолу. Тя се отпусна на стола, а торбата остави на пода до себе си.

— А сега, ако позволите — каза той, — ще отида да облека нещо по-подходящо за случая.

Той взе ръкописа от бюрото, пъхна го в чекмеджето (реши да не прибира смокинга и ризата) и влезе в спалнята, като затвори плътно вратата зад себе си. Изсуши косата си и я среса назад, прекара ръка по брадата. Дали да се избръсне? Отказа се. Облече бяла тенисфланелка и сини памучни панталони, на краката си нахлузи мокасини. Хвърли бърз поглед в огледалото. Не хареса бялото на очите си потъмняло до цвета на слонова кост.

Когато се върна в хола, момичето сипваше кафето.

Той мълчаливо изпи портокаловия сок. Момичето сякаш нямаше намерение да си ходи. С колко жени съм сядал досега на закуска с надеждата, че ще мълчат, помисли си той.

— Кифличка? — предложи Крейг.

— Не, благодаря. Закусила съм.

Зае се с препечения хляб, радвайки се, че всичките му зъби са си на място.

— Е — каза момичето, — приятелска атмосфера, нали? Гейл МакКинън и господин Джеси Крейг в минута на отдих сред бесния водовъртеж на Кан.

— Вижте… — започна той.

— Искате да кажете, че вече мога да ви задавам въпроси?

— Не, искам да кажа, че имам намерение аз да ви задавам въпроси.

— Работя в радиото. На хонорар — каза тя, поднасяйки чашата към устните си. — Правя петминутни репортажи за някои хора за една агенция, която ги продава на частни радиостанции в Америка.

— За какви хора?

— За интересни хора. Поне агенцията ги счита интересни. — Тя говореше монотонно и бързо, сякаш й бяха омръзнали тези въпроси. — За кинозвезди, режисьори, художници, политици, престъпници, атлети, автомобилни състезатели, дипломати, дезертьори, за хора, които вярват, че хомосексуализмът и марихуаната трябва да се узаконят, за детективи, директори на колежи. Да изброявам ли още?

— Не. — Крейг наблюдаваше как му наливаше кафе. Домакиня!

— Казахте, че сте на хонорар. А през останалото време?

— Опитвам се да пиша интервюта за списанията. Дълбая в душите. Защо се намръщихте?

— Дълбаете в душите… — повтори той.

— Да. Ужасен жаргон. Човек свиква с него. Няма вече да го чуете от устата ми.

— Сутринта не е загубена напразно — отбеляза Крейг.

— Интервюта като тези, които печатат в „Плейбой“. Или като тези на Фалачи, оная, по която стреляха войниците в Мексико.

— Чел съм някои нейни работи. Тя довърши Фелини. Също и Хичкок.

— Може би те сами се довършиха.

— Трябва ли да го разбирам като предупреждение?

— Както желаете.

В това момиче имаше нещо обезпокояващо. Струваше му се, че от него се очакваше не просто интервю, а нещо повече.

— Този град — каза той — сега е наводнен от орди, жадуващи за реклама, от хора, които умират да бъдат интервюирани. И вашите читатели, които и да са те, мечтаят да узнаят нещо за тях. За мен не са чували от години. Защо дойдохте точно при мен?

— Ще ви кажа някой друг път, господин Крейг. Когато се опознаем по-добре.

— Ако беше преди пет години — отбеляза той, — щях отдавна да съм ви изхвърлил от стаята.

— Ето защо не бих се и опитала да ви интервюирам преди пет години. — Тя се усмихна и отново заприлича на кукумявка.

— Вижте какво — покажете ми някои от вашите статии, които сте писали за други хора. Ще ги прочета и ще реша дали си струва да имам работа с вас.

— О, това не мога да направя — отговори тя.

— Защо?

— Не съм публикувала нито една. — Тя се подсмихна, сякаш беше много доволна от това, което каза. — Вие ще бъдете първият.

— За бога, не ми губете повече времето. — Той се изправи.

Тя продължаваше да седи.

— Аз ще задавам такива очарователни въпроси, а вие ще давате такива очарователни отговори, че редакторите ще се надпреварват да публикуват статията ми.

— Интервюто приключи, госпожице МакКинън… Надявам се, че ще ви хареса на Лазурния бряг.

Тя пак не мръдна.

— Ще ви бъда само от полза — рече момичето. — Аз мога да ви помогна.

— Защо мислите, че ми е необходима помощ?

— През всичките тези години не сте идвали на фестивал в Кан, но пускахте филм след филм. А сега, когато името ви не се е появявало на екрана от 1965 година, пристигате, настанявате се в голям апартамент, появявате се всеки ден във фестивалната зала, на терасата, на коктейли. Значи нещо ви е необходимо тази година. Каквото и да е то, една, сензационна статия за вас би могла да бъде това, което ви е необходимо, за да постигнете целта си.

— Откъде знаете, че за първи път идвам на фестивала?

— Аз зная много неща за вас. Подготвих се предварително.

— Губите си времето напразно. Страхувам се, че ще трябва да ви помоля да напуснете. Предстои ми тежък ден.

— С какво ще бъдете зает? — Тя предизвикателно взе кифличка и отхапа малко от нея.

— Ще лежа на плажа и ще слушам как шумят вълните, които идват от Африка. Ето ви един от очарователните отговори, които бих могъл да ви дам.

Момичето въздъхна като майка, която търпи капризите на непослушното си дете.

— Добре — каза тя. — Макар че това е против принципите ми, ще ви дам да прочетете нещо. — Тя посегна към торбата си и измъкна пачка жълти листове с машинописен текст. — Ето — подаде му тя листовете.

Той продължаваше да стои с ръце отзад.

— Престанете да се вдетинявате, господин Крейг — каза тя остро. — Прочетете го. Отнася се за вас.

— Мразя да чета каквото и да е, отнасящо се за мен.

— Не лъжете — ядоса се тя отново.

— По много очарователен начин се умилквате около хората, които евентуално ще интервюирате — каза той. Взе обаче листовете и отиде до прозореца, където светлината беше по-добра — в противен случай трябваше да сложи очила, за да може да чете в затъмнената стая.

— Ако ще правя интервюто за „Плейбой“ — обясни тя, това, което четете, ще бъде встъпителната част, а после ще следват самите въпроси и отговори.

Момичетата от „Плейбой!“ — помисли той — поне си оправят косите, преди да се представят.

— Имате ли нещо против да си налея още кафе? — попита тя.

— Разбира се, моля. — Започна да чете. Чуваше потракването на чайника при допира с ръба на чашата.

„За широката публика, прочете той, думата «продуцент» означава обикновено нещо несимпатично. В нейните представи типичният кинопродуцент е пълен мъж от еврейски произход, с пура в уста, със странен речник и неприятно влечение към млади актриси. Незначително малцинство хора, които са под влиянието на романтично-идеализирания образ на покойния Ървинг Талбърг от незавършения роман на Скот Фицджералд «Последният магнат», си го представят като необикновено надарена, тайнствена личност, великодушен Свенгали, полумагьосник, полуполитик, удивително приличащ на самия Скот Фицджералд в най-привлекателните моменти от живота му. Разпространеният образ на театралния продуцент е по-малко колоритен. Него по-рядко си го представят като евреин или вулгарен човек, но той не предизвиква всеобщо възхищение. Ако има успех, завиждат му като на щастливец, който един ден случайно взема пиеса, търкаляща се на бюрото му, и който отначало с много мъки успява да събере пари за финансиране на постановката, а след това леко и свободно се движи към слава и богатство, използувайки таланта на артистите и художниците, чиято работа най-често разваля в стремежа си да задоволи интересите на бродуейския пазар. Колкото и да е странно, в балета, едно сродно изкуство, с почит се ползуват тези, които я заслужават. Дягилев, който, както е известно, никога не е танцувал, никога не е бил хореограф, нито пък някога е рисувал декори, навсякъде е признат за голям новатор в модерния балет. Въпреки че Голдуин (евреин, слаб като щека, без пура в устата), Занук (не е евреин, пуши пури, строен), Селзник (евреин, пълен, пуши цигари) и Понти (италианец, пълен, не пуши пури) не са това, което списания като «Коментъри» и «Партизан ревю» наричат творчески личности в изкуството, на което служат, филмите, които те са направили и които ясно отразяват тяхната индивидуалност, влияят върху начина на мислене и съзнанието на зрителите от цял свят и безусловно доказват, че посвещавайки се на този вид дейност, тези хора са имали нещо повече от късмет, пари или покровителството на влиятелни роднини.“

Е, помисли си той без особен възторг, с граматиката е добре. Учила е някъде. Но още не можеше да преодолее раздразнението от безцеремонния й маниер, с който му разстрои сутринта и още повече — от нейната невъзмутима увереност, че той ще се подчинява покорно. На Крейг му се искаше да не чете повече жълтите листове и да й заповяда да напусне стаята, но суетността му бе събудена и бе обхванат от желание да узнае кое място заема името му в този списък от герои. Искаше му се да се обърне и да я огледа по-внимателно, но се въздържа и продължи да чете.

„Казаното по-горе намира още по-голямо потвърждение в американския театър. През двайсетте години Лорънс Лангнър и Тери Хелбърн разкриха нови хоризонти за драмата с техния «Гилдтиътър», а в четиридесетте години, като продължаваха да работят като продуценти, а не като режисьори или драматурзи, създадоха «Оклахома» — спектакъл, който преобразува музикалната комедия, — най-американската от театралните форми. Клърман, Страсбърг и Крофорд, ръководещото трио на «Груптиътър», се считаха по право за режисьори-постановчици, обаче главната им заслуга се състои в избора на проблемни пиеси и създаване на система за обучение на актьорите на колективна игра.“

Не ме излъга, помисли си Крейг. Наистина се е подготвила предварително. Тя дори не е била родена, когато е било всичко това. Той вдигна глава.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— На колко години сте?

— На двадесет и две — отговори тя. — Има ли това някакво значение.

— Разбира се, че има значение. — Той продължи да чете по-нататък с неволно уважение.

„Могат да се припомнят имената и на някои наши съвременници, но не е необходимо да се търсят нови потвърждения. Почти винаги е имало хора, независимо от това как са се казвали, които са се нагърбвали със задачата да събират таланти за фестивалите, на които Есхил е съперничел на Софокъл. Бърбидж например се погрижил театър «Глобус» да се развива успешно, след като Шекспир му занесъл да прочете «Хамлет». В този дълъг почетен списък се нарежда и името на Джеси Крейг.“

Дръж се, помисли си. Сега започва.

„През 1946 година, продължи да чете той, Джеси Крейг, тогава двадесет и четири годишен, привлече вниманието на зрителите с «Пехотинецът» — едно от малкото драматични произведения за Втората световна война, издържали изпитанието на времето. През периода от 1946 до 1956 година Крейг е бил продуцент на още десет пиеси и дванадесет филма, значителна част от които са имали, както касов успех, така и успех сред критиката. След 1956 година нито на сцената, нито на екрана не се е появала негова работа.“

Телефонът иззвъня.

— Извинете — каза той и вдигна слушалката. — Крейг на телефона.

— Събудих ли те?

— Не. — Той погледна момичето предпазливо. Тя се сви на стола, така смешна в голямата си риза.

— Сънува ли ме в сладострастни пози тази ужасна нощ?

— Не си спомиям.

— Свиня. Развличаш ли се там?

— Да.

— Още един път си свиня — каза Констънс. — Сам ли си?

— Не.

— А!

— Не е това, което си мислиш.

— Както и да е. Не можеш ли да говориш с мен в момента?

— Не съвсем. Как е Париж?

— Страшна жега. А французите, както обикновено, са непоносими.

— Откъде звъниш?

— От службата.

Той си я представи в малката тясна стаичка на улица „Марбьоф“, където винаги се тълпяха младежи и девойки, приличащи по-скоро на гребци, прекосили Атлантическия океан в лодки, отколкото на студенти-туристи, пристигнали тук с товарни и пасажерски параходи или със самолети. Нейната работа се състоеше в това, да им урежда екскурзии из страната. Тя беше отзивчива към всеки посетител, по-млад от тридесет години, в какъвто и вид да се появеше, но само след едно-две всмуквания на марихуана ставаше театрално от стола и като сочеше яростно към вратата, прогонваше всички навън.

— Не се ли боиш, че те подслушват? — попита той.

Понякога Констънс подозираше, че телефонът се подслушва от френските данъчни власти, от американската служба за борба с наркотиците или от бивши любовници — високопоставени дипломати.

— Не казвам нищо, което французите не знаят. Те се гордеят със своята непоносимост.

— Как са децата?

— Нормално. Хубаво съчетание — тя с ангелски характер, а той същински дявол.

Констънс се беше женила два пъти: веднъж за италианец и втория път за англичанин. Момчето беше от италианеца и до единадесетата си година бе вече изключван от четири училища.

— Вчера Джани отново го върнаха вкъщи — каза Констънс равнодушно. — Организирал сбиване в часа по рисуване.

— Хайде, хайде, Констънс. — Той знаеше, че тя има навика да преувеличава.

— Всъщност май се е опитвал да изхвърли през прозореца едно момиче с очила. Тя, казва, непрекъснато ме гледа. Във всеки случай, нищо особено. Ще може да се върне в училище след два дни. На Филипа може би ще й дадат „Критика на чистия разум“ като награда в края на срока. Правили са тест за проверка на умственото развитие и казват, че би могла да стане президент на корпорацията „Ай Би-Ем“.

— Кажи й, че ще й донеса моряшка фланелка.

— Вземи със себе си и един мъж, когото да облича в нея — предложи Констънс. Тя бе убедена, че децата й, както и тя самата, бяха много сексуални. Филипа беше на 9 години. На Крейг му се струваше, че момичето не беше много по-различно от собствените му дъщери, когато бяха на тази възраст. Като изключим това, че не става, когато в стаята влизат възрастни, и че понякога използува думи от речника на майка си, които той би предпочел да не чува.

— Как вървят нещата там? — попита Констънс.

— Добре.

Гейл МакКинън стана тактично от стола и излезе на балкона, но беше сигурен, че чува всичко и оттам.

— Виж какво — каза Констънс. — Снощи казах няколко хубави думи за тебе на един твой стар приятел.

— Благодаря. На кого?

— Вечерях с Дейвид Тейкмън. Винаги ми се обажда, когато идва в Париж.

— Както хиляди други хора, които ти се обаждат винаги когато идват в Париж.

— Нима искаш една жена да вечеря сама, така ли?

— В никакъв случай.

— При това той е вече на сто години. Ще дойде в Кан. Казва, че се кани да основава нова компания. Казах му, че вероятно у тебе ще се намери нещо за него. Ще ти позвъни. Имаш ли нещо против? В най-лошия случай, той е безвреден.

— Ще умре, ако чуе последното. — Дейвид Тейкмън беше тероризирал Холивуд повече от двадесет години.

— Да, аз и пред него не мълчах. — Тя въздъхна в слушалката. — Днес имах лоша сутрин. Събудих се, протегнах ръце и казах: „Дяволите да го вземат.“

— Защо?

— Защото ти не беше до мен. Липсвам ли ти?

— Да.

— Говориш с такъв тон, сякаш си в полицейски участък.

— Нещо подобно.

— Не затваряй. Скучно ми е. Снощи яде ли рибена чорба?

— Не.

— Липсвам ли ти?

— Вече отговорих.

— Всяка жена ще каже, че това е много сух отговор.

— Не исках да се възприеме така.

— Искаш ли да съм при теб?

— Да.

— Назови ме по име.

— Предпочитам да не правя това сега.

— Когато поставя слушалката, ще започнат да ме измъчват подозрения.

— Не се измъчвай.

— Напразно прахосвам пари за този разговор. Със страх очаквам утре сутринта.

— Защо?

— Защото като се събудя и протегна ръце, ти пак няма да си до мен.

— Не бъди толкова ненаситна.

— Да, аз съм ненаситна жена. Добре. Не зная кой е там с теб в стаята, но ми позвъни, когато се освободиш.

— Добре.

— Назови ме по име.

— Ужасна си.

В слушалката се разнесе смях, после щракане, когато Констънс затвори телефона.

Крейг остави слушалката. Момичето се върна в стаята.

— Надявам се, че моето присъствие не попречи на разговора ви? — попита тя.

— Ни най-малко — отговори той.

— Изглеждате по-весел след телефонния разговор — отбеляза момичето.

— Така ли? Не го съзнавам.

— Винаги ли така отговаряте по телефона?

— Как?

— „Крейг на телефона.“

Той се замисли за момент.

— Да. Защо?

— Звучи много… формално — каза момичето. — Вашите приятели не се ли ядосват?

— И да се ядосват, не са ми казали.

— Мразя формалностите. Ако трябва да работя в някоя кантора, бих… — тя сви рамене и седна в креслото до масичката за закуска. — Харесва ли ви това, което прочетохте?

— От самото начало на кариерата си възприех принципа никога да не правя изводи за нещо, което не е завършено — каза той.

— Желаете ли да продължите нататък?

— Да.

— Аз ще бъда безмълвна като звездна нощ. — Тя потъна в стола, облегна се назад и преметна крак върху крак. Краката й се оказаха чисти. Той си припомни колко пъти се бе налагало да напомня на дъщерите си да сядат изправени, но те продължаваха да се изтягат в креслата. Изкривено поколение. Той взе жълтите листове, които беше оставил, докато говореше по телефона, и продължи да чете.

„МакКинън взе интервюто от Крейг в хола на неговия апартамент в хотел «Карлтън» (сто долара на вечер) — розова, натруфена сграда, резиденция на знаменитостите, пристигнали за филмовия фестивал в Кан. Крейг е висок, строен, сух мъж с бавни движения. Гъстата сребрееща коса, оставена дълга, е небрежно сресана назад, открива челото — насечено от дълбоки бръчки. Очите му са светлосиви, студени и хлътнали. Той е на четиридесет и осем години сега и точно на толкова изглежда. Погледът му е прикрит, клепачите са обикновено притворени. Човек добива впечатлението за часови, който наблюдава от високо бойното поле през тесен отвор на крепостната стена. Гласът му е дрезгав, говори бавно, следите от родния нюйоркски говор не са заличени напълно. В обръщенията си е старомоден, сдържан, учтив. Неговият стил на обличане, — в сравнение с крещящо натруфената публика в този град, е умерен. Той може да бъде взет за харвардски професор по литература, прекарващ лятната си ваканция в щата Мейн. Не може да се каже, че е красив — лицето му е твърде скучно и сурово, а устните — тънки и неизразителни. Сред знаменитостите, събрани в Кан, има доста хора, които или са работили за него, или с него. Посрещат го топло навсякъде, където се появи — той, изглежда, има много познати, но не и приятели. Първите две от трите вечери, прекарани на фестивала, вечеря сам. И двата пъти изпи три чаши мартини преди ядене и бутилка вино с вечерята без каквито и да било признаци за напиване.“

Крейг поклати глава и остави жълтите листове на библиотеката до прозореца. Оставаха да прочете още три-четири страници.

— Какво има? — попита момичето. Тя го беше наблюдавала внимателно. Докато четеше, той се стараеше да запази равнодушен вид, защото усещаше втренчения й поглед през тъмните очила. — Намерихте някаква глупост?

— Не — отговори той. — Намирам героя ви за несимпатичен.

— Четете нататък. После ще стане по-добър. — Тя се изправи приведена. — Ще ви оставя текста. Зная колко трудно е да се чете в присъствието на автора.

— По-добре си вземете тези неща — посочи той към купчината листове. — Всеизвестно е, че губя ръкописи.

— Не се безпокойте — успокои го момичето. — Имам копие.

Отново иззвъня телефонът. Крейг вдигна слушалката.

— Крейг на телефона. — Той погледна момичето и съжали, че отново произнесе тази фраза.

— Приятелю — обади се гласът от другия край.

— Здравей, Мърф, откъде звъниш?

— От Лондон.

— Как е там?

— Издъхва — каза Мърфи. — Няма да мине и половин година и ще почнат да превръщат местните студии в хранителни пунктове за черни ангуски бикове. Как е там при вас?

— Студено и ветровито.

— Би трябвало да е по-добре, отколкото тук. — Мърфи обикновено говореше толкова високо, че всички в стаята го чуваха. — Променям плана си — ще летим довечера, а не следващата седмица. Ще се настаним в „Отел Дю Кап“. Можеш ли да обядваш утре с нас?

— С удоволствие.

— Чудесно — зарадва се Мърфи. — Соня те поздравява.

— И ти я поздрави.

— Не казвай на никого, че пристигам. Искам да си почина няколко дена. Не идвам в Кан, за да разговарям с лигавите италианци по три пъти на ден.

— Можеш да разчиташ на мен — каза Крейг.

— Ще позвъня в хотела — обеща Мърфи — и ще поръчам да изстудят виното в лед.

— Бях решил да не пия днес — каза Крейг.

— В никакъв случай, приятелю. До утре.

— До утре — каза Крейг и затвори телефона.

— Неволно подслушвах — обади се момичето. Това беше вашият агент, нали? Брайън Мърфи?

— Откъде знаете толкова много? — попита Крейг. Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото желаеше.

— Всеки знае кой е Брайън Мърфи — отговори момичето. — Как мислите, ще се съгласи ли да говори с мен?

— Ще трябва да го попитате сама — каза Крейг. — Аз не съм му агент, той е на служба при мен.

— Мисля, че ще се съгласи. Разговарял е с всички други. Впрочем да не бързаме. Ще видим как ще се стекат обстоятелствата. Би било добре да мога да послушам за час два вашия разговор с него. Всъщност най-добрият начин да взема интервю е да ми позволите да се навъртам около вас за няколко дни. Ще бъда в ролята на мълчалива поклонница. Можете да ме представите като ваша племенница, секретарка или любовница. Ще облека рокля. Имам отлична памет и за да не ви смущавам, няма да си водя никакви бележки. Само ще слушам и наблюдавам.

— Много ви моля, госпожице МакКинън, не бъдете толкова настоятелна — каза Крейг. — Спах лошо тази нощ.

— Добре — съгласи се тя. — Няма да ви безпокоя повече тази сутрин. Ще си отида, а вие прочетете останалото и го обмислете. — Тя преметна торбата през рамо. Движенията й бяха резки, не момичешки. Сега не бе приведена. — Аз ще бъда наоколо. Навсякъде. Където и да отидете, ще виждате Гейл МакКинън. Благодаря за кафето. Можете да не ме изпращате.

Тя излезе, преди той да успее да протестира.