Ъруин Шоу
Вечер във Византия (18)

17.

Белинда Юън, неговата секретарка, го чакаше на изхода от митницата. Той забеляза, че за времето, докато не бяха се виждали, тя не бе изгубила ужасния си вкус към пъстри, крещящи дрехи. Тя беше прослужила при него двадесет и три години, но му се струваше, че ни най-малко не се променяше с времето. Целуна я по бузата. Тя явно се радваше, че го вижда. Почувствува се виновен, защото не беше отговорил на последните й две писма. А и можеше ли да не се чувствуваш виновен, срещайки се с жената, отдала на работа за теб двадесет и три години от живота си?

— Извиках кола, чака ни там — каза Белинда. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че вече отдавна не получава онези доходи, които получаваше някога, но щеше да бъде шокирана, ако той кажеше, че могат да вземат и такси. Когато се касаеше за техния престиж, тя ставаше болезнено чувствителна. Вдигаше скандали по телефона, ако узнаеше, че ръкописите, изпратени до кантората от агенти-посредници, са били вече предлагани на друго място.

Денят беше влажен и задушен. Докато чакаха колата, започна да ръми. Крейг се намръщи и оправи шапката на главата си. Гласовете на пасажерите, запълващи частните коли и такситата, му се виждаха груби и дразнещи. Някакво дете плачеше и това му действуваше на нервите. Чувствуваше се уморен, аспиринът не бе му помогнал много.

Белинда го наблюдаваше тревожно и внимателно.

— Имате нездрав вид, Джес. — Когато тя постъпи на работа при него, той беше още млад и не се реши да поиска да го нарича „господин Крейг“. — Мислех, че поне ще се попечете на слънцето там.

— Аз не отидох в Кан да лежа по плажа — обясни той. Колата пристигна и Крейг с облекчение се изтегна на задната седалка. С мъка беше стоял на крака. Беше облян в пот и изтри лицето си с носна кърпа. — Тук отдавна ли е така горещо? — попита той.

— Не е чак толкова горещо — забеляза Белинда. — Кажете, за бога, защо искате да ви резервирам стая в „Манхатън“? Той е на Осмо авеню. — Той обикновено отсядаше в тих скъп хотел в източната част на града и разбра, че за Белинда промяната на адреса означава унизителен стремеж да икономиса пари.

— Смятах, че там ще бъде по-удобно — отговори той. — По-близо до кантората.

— Само внимавайте да не ви нападнат още на входа — предупреди го Белинда. — Не можете да си представите какво става сега на Осмо авеню.

Тя говореше рязко, енергично. Винаги говореше така и едно време той искаше да й намекне, че би могла да стане преподавател по дикция, но така и не се реши. А сега, разбира се, бе късно. Той не й каза, че мисълта да отседне в „Манхатън“ му бе хрумнала в последната минута, когато пишеше телеграмата до нея на летището в Ница. „Манхатън“ беше шумен, многолюден хотел и не би предпочел да отседне в него при никакви обстоятелства. Но си бе спомнил, че беше живял там, когато готвеха за поставяне първата пиеса на Едуард Бренър. С Едуард Бренър. Сега Бренър вече не пишеше пиеси. Тогава този хотел се наричаше „Линкълн“ навсякъде президентите не ги ценят вече много високо. Но му бе вървяло в хотел „Линкълн“. Жалко, че е забравил в коя стая живееше тогава. Но нищо от това не можеше да каже на Белинда — тя беше прекалено трезва жена, за да може да поощрява предразсъдъците на своя шеф.

— Много късно ме предупредихте — обидено го укори тя. — Едва преди три часа получих телеграмата ви.

— Случи се нещо непредвидено — оправда се той. — Извинете ме.

— Както и да е… — Тя се усмихна великодушно. Имаше остри, малки като на кученце зъбки. — Както и да е, радвам се, че се върнахте. В кантората е като в морга… Просто полудях от скука. Даже се пристрастих към рома и непрекъснато държа в бюрото бутилка. Следобед, за да не се побъркам съвсем, си пийвам по малко. Нали няма да започнете да ме уверявате, че най-после сте благоволили да се заемете отново за работа?

— Донякъде, да.

— Алилуя! Какво значи „донякъде“?

— Брус Томас иска да снима филм по сценарий, който имам.

— Брус Томас? — Тя явно беше удивена. — О-ла-ла! Крейг забеляза, че тази година всички произнасят името на Брус Томас с особена интонация. Не знаеше дали се радва, или завижда.

— Какъв е този сценарий? — подозрително попита Белинда. — Не съм ви изпращала нито един сценарий през последните три месеца.

— Открих го в Европа. Всъщност аз го написах.

— Отдавна беше време. Така е по-добре, отколкото да се занимаваме с глупостите, които ни изпращат. И нищо не сте ми писали за това. — Белинда беше засегната. — Бихте могли да ми изпратите екземпляр.

— Простете ми. — Крейг я поглади по ръката.

— Ръката ви е ледена — забеляза тя. — Здрав ли сте?

— Разбира се — кратко отговори той.

— Кога започваме?

— Ще изясня това, когато се срещна с Томас. Договорът не е подписан още. — Той погледна през прозореца на колата надвисналите облаци. — Ах, да, исках да ви попитам нещо. Помните ли някаква жена на име Глория Талбът? Струва ми се, че е работила при нас.

— В самото начало, за месец-два! — отговори Белинда. Тя винаги помнеше всичко. — Абсолютно негодна за нищо.

— Беше ли хубава?

— Предполагам, че мъжете са я намирали за хубава. Господи, оттогава са минали двадесет и пет години! Защо се сетихте за нея?

— Изпратила ми е поздрави. По един общ познат.

— Вероятно живее с петия си съпруг вече. — Белинда сви устни. — Веднага я усетих що за човек е. — Какво иска от вас?

— Нямам представа. Може би просто е искала да напомни за себе си. — Кой знае защо говоренето му струваше усилия. — Ако нямате нищо против, Белинда, ще дремна малко. Съвсем съм изтощен.

— Много пътувате — укори го тя. — А не сте вече момче.

— Права сте. — Той затвори очи и облегна главата си на седалката.

 

 

Дадоха му стая на двадесет и шестия етаж. Отвън имаше мъгла, по стъклата барабанеха дъждовни капки. Зад прозореца се виждаха кулите на небостъргачите — пробляскваха стъкла, редици от слаби светлини в сивата предвечерна мъгла. Стаята бе чиста, хигиенична и безлична, обзаведена не по вкуса на бившата руска аристокрация. Откъм Хадзън се носеха сирени. Нищо в стаята не му напомняше за щастливите времена, когато поставяха пиесата на Бренър. Мина му през ума, че трябва да разбере къде е погребан Бренър и да постави цвете на гроба му.

Разопаковането на куфарите се оказа трудна работа. Летният костюм, с който пристигна от Кан, изглеждаше неподходящ тук, в дъждовния град. Трябваше да позвъни на много хора, но реши да отложи телефонните разговори за друг ден. Всички, с изключение на един. На Брус Томас трябва да позвъни още сега, той го очакваше.

Даде номера на телефонистката. След уморените пискливи гласове на standardistes^[1] в Кан живият бодър глас на американската телефонистка зарадва слуха му. Когато Томас вдигна слушалката, беше приветлив.

— Ами, знаете ли, че това беше изненада — възкликна той. Да напишете такъв сценарий! Приятна изненада. — Значи Клайн бе говорил с него. — Не зная какво точно ще излезе, но непременно ще излезе нещо. Зает ли сте сега? Искате ли да дойдете при мен?

Томас живееше на Седемдесета улица в Ист Сайд. Мисълта за това, че за да се добере дотам ще трябва да мине през целия град, бе мъчителна.

— По-добре утре, ако нямате нищо против — предложи Крейг. — Този реактивен самолет ме изтощи.

— Разбира се — съгласи се Томас. — Устройва ли ви десет часът сутринта?

— В десет ще бъда при вас. Между другото случайно да знаете телефона на Уодли в Лондон?

Крейг почувствува, че Томас се поколеба.

— Вижте, когато предложих Уодли, още не знаех, че вие сте написали сценария.

— Зная — каза Крейг. — С него говорили ли сте вече?

— Не. Естествено исках да си изясня вашето мнение по въпроса. Но когато Клайн ми каза, че сте съгласен това предложение да се обсъди, аз се опитах да се свържа с него. В Кан го няма, също и на лондонския адрес. Изпратих му телеграма с молба да ми позвъни. За минутка, ей-сега ще ви дам телефона.

Когато се върна на телефона и съобщи на Крейг номера на Уодли, Томас каза:

— Ако го откриете, кажете му, че съм го търсил, може ли? Имате ли нещо против да му изпратя сценария? Изкарах няколко копия на ксерокс. Няма смисъл да идва тук, ако по една или друга причина не желае да работи над ръкописа.

— Струва ми се, че чух някъде, че той и бездруго има намерение да се върне за постоянно в Щатите — съобщи Крейг. Някъде. Когато летеше над Франция към Ламанша и прекрасния Нов свят. Скъпи татко.

— Това е интересно — одобри Томас. — Браво на него. Значи, ще се видим утре. Желая ви приятна вечер. — Симпатичен човек е този Томас. Вежлив, грижлив и възпитан.

Крейг поръча разговор с Лондон и полегна на леглото да чака позвъняването. Когато постави глава на възглавницата, му се зави свят, стаята заплува пред очите му. Много пътувате — бе казала Белинда. Разумна жена. Двадесет и три години на служба. Ужасно му се пиеше, но не можеше да се застави да стане и отиде до банята за чаша вода.

Телефонът иззвъня и той седна. Трябваше да се повдигне бавно, за да не се завърти стаята наново. Телефонистката каза, че номерът в Лондон не отговаря и попита не желае ли да пробва пак след един час.

— Не — отговори той. — Анулирайте поръчката.

Той поседна на края на леглото, докато стаята спря да се върти, после отиде в банята и изпи две чаши вода. Но не прогони жаждата. Стана му студено — хотелът беше с климатична инсталация. Опита се да отвори прозореца, но той се оказа здраво закован. Погледна часовника си. Беше шест и половина. В Кан бе един и половина — началото на идното денонощие. Дълго време беше във въздуха, бе покрил голямо разстояние. Не си спомняше да е изпитвал някога такава жажда. Да имаше сега чаша бира — студена, с лед. Веднага щеше да му стане леко. Или две. Той реши, че следващия път ще прекоси океана с параход. Към Америка трябва да се приближаваш внимателно, крачка по крачка.

Слезе в ресторанта, украсен с театрални афиши. На позната арена съм, помисли си той. Припомни си клаксоните, цвета на пясъка в Сан Себастиан. Седна на бара и си поръча бутилка бира. Изпи половината чаша на един дъх. Болката в тила намаля. Той знаеше, че трябва да хапне нещо, но нищо друго освен бира не искаше. Поръча си втора бутилка и започна да я пие бавно, стараейки се да удължи удоволствието. Допивайки втората бутилка, почувствува приятна лекота в главата. Ресторантът започна да се запълва с посетители и той започна да се опасява от вероятността да срещне някой познат, с когото трябва да разговаря, ще му развалят удоволствието точно сега, когато ще вземе още една бутилка. Но реши да рискува и поръча трета бутилка.

Беше около осем часът, когато се върна в стаята. Не му се наложи да разговаря с никого. В този хотел му върви. Съблече се, сложи пижамата, легна и изгаси светлината. Той лежеше, заслушан в носещия се отдолу приглушен шум на града. Отнякъде изпищя сирена, която му напомни, че е в родния си град. Ах, никой няма да почука на вратата ми тази вечер, със съжаление си помисли той, заспивайки.

 

 

Събуди се от болка. Стомахът му се свиваше от спазми. Леглото беше мокро от пот. Болката бе остра, режеща — ту се усилваше, ту утихваше. Господи, помисли си той, сигурно такава болка чувствуват жените, когато раждат. Ходеше му се до тоалетната. Светна лампата, внимателно свали краката си на пода, стигна бавно до банята и седна на чинията. Почувствува, че от него рукна поток гореща рядка течност. Болката стихна, но се боеше, че няма да има сили да се добере до леглото. Когато най-накрая стана, беше принуден да се хване с ръка за поставката над умивалника. Течността в клозета беше черна. Пусна водата. По вътрешната страна на краката му потече топла тъмночервена течност. Кръв. И няма възможност да я спре. Той се намръщи от отвращение. Знаеше, че трябва да се изплаши, но чувствуваше само отвращение. Организмът му бе изменил. Взе кърпата и я затисна между краката си. Остави окървавените панталони на пижамата на пода в банята, добра се някак си до леглото и се строполи на него. Чувствуваше се отпаднал, но нямаше болки. За миг му се стори, че всичко това е сън. Погледна часовника си. Беше четири и половина сутринта. Нюйоркско време, спомни си той. Зоната на кръвта. В такъв ранен час не върви да будиш никого. Ако до осем часа кръвотечението не спре, ще извика лекар. Сети се, че няма нито един познат лекар в Ню Йорк. Отмъщението на здравето. Добре, ще измисли нещо утре. Изгаси лампата, затвори очи и се опита да заспи. Сърцето ми във мрака ако спре, душата господ нека… Молитви от детството.

Професорът по психология от колежа на Ан бе видял нещо в почерка му. Дали бе видял тази нощ в Ню Йорк?

После заспа. Спа, без да сънува.

Събуди се напълно безсилен. Но кръвта бе престанала да тече. Часовникът показваше девет без няколко минути. В прозореца светеше бледо, замъглено от мъгла и дим слънце. Градът блестеше в омарата.

Измъкна кърпата между краката си. Докато е спал, кръвта явно е текла още известно време — по кърпата имаше засъхнали парчета съсиреци. Стара, необяснима, пагубна болест. Той стана внимателно, влезе в банята и стоя под топлия душ дълго — не се реши да пусне студената вода. Обличайки се, се чувствуваше разбит, сякаш бе паднал от голяма височина.

Слезе долу и закуси в кафе-сладкарницата в компанията на туристи и търговски пътници. Пи леден портокалов сок с изкуствен вкус. Нямаше го зад прозореца Средиземно море, нямаше я дъщеря му, на масата срещу него не седеше любовница, нямаше ги циничните погледи на сервитьорката. Кафето в неговата родина му напомняше на помия. Той се застави да изяде две препечени филии, за да се подкрепи малко. Нямаше козуначени рогчета, нямаше кифлички. Не беше ли се върнал в неподходяща страна?

Прегледа „Ню Йорк Таймс“. Загубите във Виетнам бяха намалени. Вицепрезидентът бе произнесъл възмутителна двусмислена реч. Беше катастрофирал самолет. Той не бе единственият, който пътуваше толкова много. Критик, за когото никога не бе чувал, критикуваше романист, когото никога не беше чел. Победи и загуби на бейзболни отбори. Някога, когато ходеше да гледа бейзбол, тези отбори още не съществуваха. Един подаващ, който бе почти на годините на Крейг и досега си изкарваше прехраната, хвърляйки малката топка. Известия за смърт. Не познаваше никого от хората, починали вчера. Вече информирал се, той се приготви да започне деня.

Излезе от света на климатичната инсталация и вдъхна въздуха на Ню Йорк. Огледа с поглед тротоара. Помнейки какво беше казала Белинда, се огледа за крадците. Помисли си: „Ако сега извикам, че снощи съм имал кръвотечение, ще се намери ли някой бойскаут, който да ми помогне да взема такси?“ Нямаше двадесет и пет цента, затова даде на портиера цял долар. А едно време портиерите бяха благодарни и за десетцентова монета.

Качването в колата му напомняше на катерене по отвесна скала. Даде адреса на Седемдесета улица. Шофьорът на таксито беше стар, със зеленикаво, мъртвешки бледо лице. На удостоверението, прикрепено на гърба на предната седалка, Крейг прочете руска фамилия. Съжаляваше ли този човек, че той или баща му бе напуснал някога Одеса?

Прекосявайки града, таксито пълзеше като костенурка, ту правеше внезапни резки движения напред, ту рязко удряше спирачки, по чудо не се блъсваха в движещите се отпред коли. Шофьорът, който и бездруго скоро ще умре, нямаше какво да загуби. Четиридесет и четвърта улица в Ист Сайд бе неговата родна стихия. Имаше големи шансове за „Гранд-при“. Ако преживее този сезон, ще спечели цяло състояние.

Брус Томас живееше в богата, облицована с камък къща с прясно боядисани рамки на прозорците. До вратата висеше табелка с надпис, гласящ, че къщата е под специална охрана. Крейг беше идвал тук няколко пъти на официални вечери. Спомни си, че бе прекарал приятно. Веднъж се вмъкна в кабинета на Брус на втория етаж. Лавиците на кабинета бяха отрупани със статуетки, почетни знакове, грамоти, с които бяха награждавали Томас за негови филми. Крейг също го бяха награждавали със статуетки и грамоти, само че не знаеше къде са се дянали сега.

Той натисна звънеца. Самият Томас отвори вратата. Беше в кадифени панталони и тенисфланелка. Той бе спретнат, елегантен слаб мъж с приветлива усмивка.

— Брус — едва изрече Крейг, влизайки в антрето, — струва ми се, че ми е необходим доктор.

И се отпусна на един стол — нямаше сили да продължи.