Ъруин Шоу
Вечер във Византия (13)

12.

Във всяка компания, даже когато е малка, винаги има човек, който е център на притегляне, основата на нейното съществуване като цяло — без него тя би била просто струпване на несвързани един с друг хора. Именно такъв център, според Крейг, беше Гейл МакКинън тази вечер. Ан, явно очарована от Гейл, реагираше живо на всяка нейна дума, обръщаше се към нея по-често, отколкото към останалите, и дори когато казваше нещо на Крейг или Уодли, поглеждаше към Гейл, сякаш търсеше нейното одобрение или неодобрение. Когато отиваха от хотела в ресторанта, Крейг бе поразвеселен и едновременно раздразнен от това, че Ан, съзнателно или несъзнателно, доста умело подражаваше на безцеремонната походка на Гейл. Но така бе по-добре, за предпочитане пред нейната обичайна подчертано скромна, по детски непохватна походка.

За Уодли Гейл бе подходяща аудитория. Последните години не бяха го глезили често с внимание и сега се разприказва с пълна пара.

Що се отнасяше до Крейг, той бе дошъл тук само заради Гейл. Да, точно така. Наблюдавайки я през масата, чувствуваше, че е свързан здраво не само с киното. А съм тук, за да се освободя, помисли си Крейг.

Повечето време мълчеше, оставяйки останалите да говорят. Когато говореше Гейл, в думите й той търсеше някакъв намек, сигнал, предпазливо обещание за нощта, безмълвен отказ. Но нищо не улови.

Утре ще я забравя в обятията на Констънс, реши той.

Уодли старателно изпълняваше ролята на домакин: поръчваше виното и съветваше момичетата какво ядене да си изберат. Те вечеряха в същия ресторант на старото пристанище, където Крейг бе видял Пикасо веднъж на вечеря. Ако Уодли се кани да плаща сметката от своя джоб, помисли си Крейг, след това едва ще му останат пари за пътуване до Тулон. За Мадрид не може и дума да става.

Уодли пиеше много, но засега не му личеше. Този път бе облякъл добре ушит сив костюм, тъмна риза, плътно закопчана под голямата гуша, и нова вратовръзка на райета.

Гейл беше в розови, плътно прилепнали панталони от шантунг и блуза от тънка коприна. Косите си бе вчесала нагоре и това придаваше на лицето й очарователно зрял вид, неотговарящ на стройната й млада шия.

Ан, горката, беше дошла с ужасна, прекалено къса рокля от жълт муселин, която се издуваше около дългите й крака. В нея тя приличаше на непохватна ученичка, нагиздена за първия си бал.

Крейг се огледа наоколо: в ресторанта нямаше още много посетители, но, съдейки от табелките по празните маси, залата щеше скоро да се запълни. Той се надяваше, заради Ан, една от масите да е запазена за Пикасо.

В ресторанта влязоха двама младежи, в ръцете си единият държеше лъвче, а другият — фотоапарат „Полароид“. Крейг ги бе виждал вече по крайбрежната „Кроазет“ и кафенетата около нея. Когато приближиха към масата, той им направи знак да се махнат.

— В ресторант с такива цени би трябвало да ни избавят от лъвовете — забеляза той.

Обаче Уодли взе лъвчето от младежа и го постави на масата между Ан и Гейл.

— Снимайте ги с краля на зверовете. Винаги съм имал слабост към укротителки на лъвове. Мечтая да се любя с жена в трико, обсипано с пайети — направо в клетката, но да има и трапец.

На Уодли можеш да разчиташ, ако трябва да те постави в неудобно положение пред собствената ти дъщеря, възмути се Крейг.

Светкавицата дразнеше лъвчето и то ръмжеше, а в това време фотографът правеше снимка след снимка. Яростта на лъвчето разсмя Гейл.

— Ела при нас, когато пораснеш голям, детето ми — каза тя, гледайки го.

— Чувал съм някъде, че много от тях умират още на втория месец — каза Крейг. — Не понасят грижите.

— Че кой ги понася? — попита Уодли.

— О, татко — укори го Ан. — Не ни разваляй настроението.

— Аз се занимавам с екология — пошегува се Крейг. Искам лъвовете във Франция да не измрат. И да изяждат определено количество французи.

Фотографът извади снимките бързо. Бяха цветни. До светлокафявото лъвче, озъбено сред винените чаши, русокосата Ан и тъмнокосата Гейл представляваха ефектна композиция. Ан поразително приличаше на майка си на лъскавата фотография, само косите й бяха светли.

Помощникът на фотографа взе лъвчето от масата и Уодли плати щедро. Едната снимка подари на Гейл, а другата на Ан.

— Когато стана стар, белокос и слаб и когато ме налегне тъга, ще повикам някоя от вас до моя стол-люлка и ще ви помоля да ми покажете тази снимка. Да ми напомни за една щастлива вечер, когато съм бил млад. Татко, поръча ли виното?

Уодли наливаше виното, когато Крейг изведнъж зърна Натали Сорел на вратата заедно с висок, изискано облечен мъж със сребреещи коси. На петдесет и пет-шейсет, пресметна Крейг, колкото и да са се старали бръснарят, масажистът и най-добрият шивач да го направят по-млад. До него Натали, в рокля, подчертаваща тънката й талия и изящните й бедра, изглеждаше крехка и беззащитна.

Съдържателката на ресторанта ги поведе към дъното на залата и те щяха да минат покрай масата на Крейг. Той забеляза, че Натали го погледна бързо, отвърна погледа си, сякаш бе решила да не се спира, минавайки покрай тях, но в последния момент промени решението си.

— Джес! — възкликна тя и хващайки спътника си под ръка, го задържа. — Каква приятна среща!

Крейг се изправи, Уодли също.

— Това е моят годеник Филип Робинсън. — Крейг се надяваше, че само той улови предупреждаващите нотки в начина, по който изговори думата „годеник“. — А това е Джеси Крейг.

Крейг се здрависа с мъжа и му представи останалите. Ан стана. Гейл продължаваше да седи. Крейг съжали, че дъщеря му е в такава рокля. Ръката на мъжа бе суха и гладка. Имаше лениво-добродушна тексаска усмивка, здрав цвят на лицето, като на човек, прекарващ дълго време на открито. Натали бе казала, че произвежда някакви стоки, но нямаше такъв вид.

— Изглежда, Натали познава всички в този град — отбеляза Робинсън, ласкаво докосвайки ръката на Натали. Трудно ми е да запомня кой как се казва. Но струва ми се, че съм гледал ваши филми, господин Крейг.

— Надявам се — отговори Крейг.

— „Две крачки от дома“ — бързо подсказа Натали. — Това е последният му филм. — Искаше й се да помага на всички.

— О, да, разбира се — рече Робинсън. Говореше с дълбок уверен глас. — Много ми хареса.

— Благодаря — каза Крейг.

— Правилно ли чух? — обърна се Робинсън към Уодли. — Вие сте писателят Уодли!

— Бях едно време — отговори Уодли.

— Много ми хареса вашата книга. Достави ми огромно удоволствие.

— Коя? — попита Уодли. Робинсън се смути малко.

— Ами тази за момчето, израснало в Средния запад и…

— Това е първата ми книга. — Уодли седна. — Написах я през 1953 година.

— Моля ви, седнете — бързо каза Натали. — Седнете. Ан седна, а Крейг продължи да стои прав.

— Харесва ли ви в Кан, господин Робинсън? — попита той, насочвайки разговора от опасната литературна тема към по спокойната и банална — туризма.

— Бил съм тук и по-рано, разбира се — отговори той. Но за първи път, така да се каже, го виждам иззад кулисите. Благодарение на Натали. Съвсем друго впечатление добивам. — Той я потупа бащински по рамото.

Ти не си представяш, братко, колко навътре зад кулисите си навлязъл, помисли си Крейг със светска усмивка.

— Трябва да сядаме, скъпи — напомни Натали. — Госпожата ни чака.

— Надявам се, драги мои, скоро да се видим отново — каза Робинсън. — С вас, господин Крейг, и вашата красива дъщеря, и с вас, господин Уодли, и вашата…

— Аз не съм ничия дъщеря — уточни Гейл, дъвчейки парче целина.

— Тя не се поддава на определение — добави Уодли. Тонът му беше враждебен.

Робинсън явно не беше глупав: лицето му се стегна.

— Добър апетит — пожела той и като пусна Натали да върви напред, се отправиха към масата, приготвена за тях от съдържателката.

Крейг погледна как Натали минава между масите със своята леко полюшваща се танцуваща походка, която никога нямаше да забрави. Крехка, изящна, създадена да радва очите на мъжете, да буди желание. Смела и хитра.

Когато се озовеш на такова място, не е чудно, че в съзнанието ти изплуват откъси от миналото, предизвикващи носталгия, и стават, макар и за кратко време, част от настоящето. Гледайки Натали Сорел — прелестна, незабравима, отдалечаваща се от него към дъното на залата, под ръка с друг мъж, той се запита по какъв каприз на съдбата днес му се явява миналото, въплътено в образа на Йън Уодли, вместо в образа на Натали Сорел?

Седна на мястото си, чувствувайки върху себе си насмешливия разбиращ поглед на Гейл.

— „Правилно ли чух? Вие сте писателят Уодли?“ — каза Уодли, подражавайки тексаския акцент на Робинсън, леко проточващ думите.

— По-тихо — предупреди Крейг. — Ресторантът е малък.

— „Много ми хареса вашата книга“ — не спираше Уодли. И като помълча, добави горчиво: — Аз пиша вече двадесет години, имам осем книги, а на него, видите ли, му харесала моята книга.

— Успокой се, Йън — каза Крейг.

Но виното започваше да действува вече.

— Хората си спомнят винаги само за първата ми книга. Тази същата, която написах, когато едва можех да си напиша името. Тази книга ми е толкова опротивяла, че ще я изгоря на площада на следващия си рожден ден. — Той напълни чашата си догоре, като разля малко на покривката.

— Ако това ще ви подобри настроението — каза Ан, — моят професор по английски език и литература каза, че втората ви книга е най-хубава.

— Да ви… професора! — изпсува Уодли. — Какво, по дяволите, разбира той?

— Разбира — предизвикателно отговори Ан. Крейг беше щастлив да види, че дъщеря му притежава това рядко качество — смело да защитава мнението си на чаша чай. — Ще ви кажа и какво друго каза…

— Да, какво, какво? Умирам от любопитство — прекъсна я Уодли.

— Каза, че книгите, които сте написали, след като сте заживели в чужбина, са доста неудачни. — Преди тези думи Ан вироглаво изпъчи брадичката си напред. Крейг си спомни, че правеше така още като дете, когато упорито настояваше на своето. — Че не сте използували таланта си напълно и че би трябвало да се върнете в Америка.

— Така ли каза?

— Така каза.

— И вие сте съгласна с него? — попита Уодли със спокоен, леден тон.

— Да, съгласна съм.

— И двамата да ви… — изпсува Уодли.

— Ако говориш такива неща — възмути се Крейг, — ние с Ан ще си отидем. — Той разбираше, че от алкохола Уодли е станал дързък и безразсъден, че иска да се самоизмъчва, защото бяха докоснали болното му място. Но Крейг не искаше Ан да бъде обектът на сляпата ярост на Уодли.

— Стига, Йън — рязко рече Гейл. — Не можем всички да бъдем обичани от цял свят цял живот. Дръжте се като истински мъж, дявол да ви вземе! Дръжте се като писател, като професионален писател, или вървете да си изкарвате пари с нещо друго.

Крейг беше сигурен, че ако той бе казал това, щеше да последва избухване. Но Уодли само мигаше и клатеше глава, сякаш току-що се подаваше от водата. Гледаше Гейл и се хилеше.

— Бебешки бръщолевения — промърмори той. — Извинете ме. Надявам се, че ви харесва в Кан. Искам още риба. Келнер… — Той вежливо махна с ръка на сервитьора, минаващ покрай тях с димящ супник. — Да поръчаме ли суфле за десерт? — продължи Уодли с тона на гостоприемен домакин. Доколкото зная, тук го правят много добре. „Гран Марние“ ли искате или шоколадово?

Вратата на ресторанта се отвори и в залата връхлетя Мърфи, както винаги с целеустремеността на човек, втурнал се да разтървава побойници. След него влязоха Соня Мърфи, Люсиен Дюлен и Уолтър Клайн. Клановете са се размърдали, помисли си Крейг. Среща на вождовете на високо равнище. Той бе живял в Холивуд твърде дълго, за да се учудва, когато вижда да вечерят като приятели хора, които през другото време се нахвърлят един върху друг с най-обидни реплики. В този тесен свят на съперничество каналите за връзки трябва винаги да остават отворени. Крейг бе уверен, че Мърфи няма да каже на Клайн, че е чел „Трите хоризонта“, а Клайн няма да каже на Мърфи, че ръкописът е на бюрото му. Вождовете са дискретни и подготвят своите бойни действия под закрилата на нощта.

Въпреки това той въздъхна облекчено, когато видя, че съдържателката го настанява близо до входа, доста далеч от неговата маса.

Много отдавна, когато Уодли бе на мода, Мърфи бе негов агент-посредник. Но след това, с настъпването на лошите времена, Мърфи се отказа от своя клиент и Уодли, както трябваше и да се очаква, оттогава не хранеше към него топли чувства. Ако масите им се окажеха наблизо, атмосферата в ресторанта щеше да стане съвсем недружелюбна, особено като се има предвид, че Уодли до това време си бе пийнал порядъчно.

Но Мърфи, свикнал при влизане във всяко помещение да го обшарва с очи като корабни радари, съзря Крейг и докато неговата компания се настаняваше на масата, стремително се промъкна към него по централната пътека.

— Добър вечер на всички! — поздрави той, като се усмихна на момичетата и даде да се разбере, че поздравът не се отнася и за Уодли. — Днес ти звъних пет пъти, Джес. Исках да те поканя на вечеря.

В превод на нормален език това означаваше, че Мърфи е звънил веднъж, чул е в слушалката сигнала два пъти и веднага я е оставил, тъй като е нямал нищо важно да му казва. Домързяло го е дори да набере отново номера и да помоли телефонистката да предаде на Крейг кой го е търсил. А може и въобще да не е звънил.

— Трябваше да отида до Ница — обясни Крейг. — Посрещнах Ан.

— Господи, та това е Ан! — възкликна Мърфи. — А аз се чудех откъде си намерил тази красавица. Ами че тя кога беше слабичко луничаво момиченце, а сега виж каква е станала.

— Здравейте, господин Мърфи — поздрави Ан, без да се усмихне.

— Соня много ще се радва да те види, Ан. Знаеш ли какво? Защо не дойдеш с госпожица МакКинън и баща си при нас утре в Антиб на вечеря?

— Утре няма да бъда в Кан — каза Крейг. — Заминавам. — И чувствувайки въпросителния поглед на Ан, добави: — За ден-два, не повече. Ще се видим, когато се върна.

— Затова пък аз никъде не заминавам, Мърф — намеси се Уодли. — Можеш да разполагаш с мен за вечеря утре.

— О, това е чудесно! — сухо промърмори Мърфи. — Довиждане засега, Джес. — Обърна се и тръгна към масата си.

— Милостивият благодетел на богатите Брайън Мърфи подвижният биографически справочник! Отлично, Джес. Радвам се, че все още се числиш там — подхвърли Уодли с престорено простодушен тон. Той се канеше да продължи, но спря, защото видя, че Мърфи се връща…

— Джес — каза Мърфи, — забравих да ти кажа нещо. Чете ли днешния „Трибюн“?

— Не — отговори Крейг. — Защо?

— Едуард Бренър е починал вчера. Пишат, че от сърдечен удар. Съобщението е кратко, но напълно прилично. Както обикновено „След първия успех той изчезна от театралния хоризонт“ и т.н. Споменават и теб.

— А за мен какво казват?

— Само че си бил продуцент на първата му пиеса. Купи си вестник и прочети. Имаш ли адреса му? Искам да изпратя телеграма на семейството.

— Имам стария му адрес. Утре ще ти го дам.

— Добре — каза Мърфи и си отиде.

— Приятел ли ти беше, татко? — попита Ан. — Едуард Бренър?

— В последно време — не. — Крейг чувствуваше върху себе си изпитателния поглед на Гейл.

— Да изтрием сълзите си — каза Уодли. — Отиде си още един писател. Келнер, encore une bouteille^[1]. Да пием за нещастника.

Стар приятел или стар враг — сега само име в остарял бележник с адреси — бе умрял някъде отвъд океана и сега трябваше да се съблюдава ритуалът, да се отбележи скръбното произшествие, но Крейг само поднесе чашата към устните си, когато Уодли вдигна лекомислен тост: „За мъртвите писатели, където и да ги е настигнала смъртта.“

Наблюдавайки се отстрани, Крейг забеляза, че не загуби апетит и с удоволствие изяде суфлето, което им поднесоха. Ако във вестниците се бе появило съобщение за неговата смърт, Бренър вероятно не би реагирал толкова сдържано.

Интересно, помисли си Крейг — дали се е изменил почеркът на Бренър няколко месеца преди смъртта?

До края на вечерята Уодли окончателно се напи. Разкопча яката си, оплаквайки се от горещината в ресторанта, и бавно провери сметката три пъти: когато плащаше, дълго оправяше измъкнатите от джоба измачкани стофранкови банкноти. Ставайки от масата, прекатури стола.

— Изведете го по-бързо на чист въздух, Гейл — прошепна Крейг. — А ние с Ан трябва да отидем да поздравим Соня Мърфи.

Но когато приближиха масата им, Уодли се закова зад стола на Мърфи, макар че Гейл усилено го дърпаше за ръкава. Соня поздрави Крейг и Ан, а Клайн ги представи на госпожица Дюлен, която каза с мелодичен френски акцент, че отдавна е искала да се запознае с мосю Крейг. Докато Соня уверяваше Ан, че много се радва да я види след толкова години и настойчиво предлагаше да идва в тяхната кабана^[2] в „Отел дю Кап“ по всяко време, Уодли, плавно люлеейки се на токове зад стола на Мърфи, високо затананика:

— Приветствия на шефа!

Клайн дипломатично даваше вид, че това го забавлява.

— Не знаех, че сте толкова музикален, Йън.

— Един от многото ми таланти — отвърна Уодли. — Господин Мърфи ще ме ангажира за следващия сезон в „Ла Скала“, нали, господин Мърфи?

Мърфи не обърна внимание на думите му.

— Позвъни ми сутринта, Джес — каза Мърфи и отново се зае с яденето си.

— Да вървим, Йън — настоя Крейг. Но Уодли не мръдна от мястото си.

— Господин Мърфи е велик стар счетоводител, нали, господин Мърфи? Всичко, което е необходимо на човек, е да е написал най-добрия бестселър за годината или филм, събрал четиридесет милиона долара, и господин Мърфи почти със сигурност ще му уреди договор за любовен филм или за реклама на аспирин по телевизията. А на вас, господин Клайн, не ви ли се иска да преуспявате в търговията с живата стока като господин Мърфи?

— Разбира се, бих искал, Йън — примирително отговори Клайн. — Наричайте ме Уолтър.

— Престани, Йън — остро го сряза Крейг.

Уодли говореше високо и хората от съседните маси бяха престанали да се хранят и го гледаха.

— Ще ви кажа как става това, господин Клайн — продължи Уодли, все още полюшвайки се плавно и застрашително зад стола на Мърфи. — Ще ви разкрия тайната на големия успех на господин Мърфи. Вие също можете да забогатеете и да се прославите и да каните в кабината си момичета, когато желаете. Работата не е в това кого представлявате като посредник, а в това, кого изхвърляте. Трябва да умеете навреме да изхвърляте ненужния човек, господин, Клайн. Трябва да правите това бързо, докато никой още не подозира за неговата ненужност. Появи ли се лоша рецензия — захвърляйте го. Само че едва ли ще смогнете да постигнете такова майсторство, господин Клайн, каквото е достигнал господин Мърфи, защото при него това е в кръвта му. Той е просто гений на изхвърляне на хора и нищо не го спира — нито дружба, нито лоялност, нито талант. Той е като библейски боен кон — надушва неудачника от разстояние. Звънят му по телефона, а него го няма вкъщи. Това е тайната, разбирате ли? Когато звъни телефонът и вие знаете, че аз звъня, вас ви няма вкъщи. Няма значение, че сте изкарали от мен хиляди, хиляди долара. Не сте си вкъщи — това е всичко. Запомнете този прост трик, господин Клайн, и ще стигнете далече, много далече. Нали ще стигне далече, господин Мърфи?

— Отведи го, Джес — помоли Мърфи.

— Тръгвай, Йън! — Крейг се опита да го отведе. — Всички разбраха какво искаш да кажеш.

Но Уодли отблъсна ръката му.

— След като не мога да говоря с господин Мърфи по телефона, ще говоря в ресторанта. Искам да говоря с господин Мърфи за неговата професия — за това за колко работи можеше да ме препоръча, но не ме препоръча…

Най-после Мърфи се обърна към него.

— Не ме разсмивай, Уодли — спокойно каза той. — През последните десет години стигна дотам, че не бих могъл даже и за храна на кучетата да те продам.

Уодли престана да се люлее. Устните му се изкривиха. Целият ресторант беше замрял. Соня Мърфи седеше с наведена глава и гледаше в чинията. Люсиен Дюлен се усмихваше леко, сякаш тази сцена я забавляваше. Тя очевидно не разбираше пияната английска реч на Уодли и мислеше, че се води обичаен приятелски, макар и доста шумен разговор. Клайн си играеше с чашата и не гледаше никого. Единствено Ан направи някакво движение. Задъхана, тя хукна навън. Уодли направи крачка, сякаш да я последва, но изведнъж се обърна и удари Мърфи. Ударът бе насочен към главата, но юмрукът му се извъртя и се стовари в рамото на Мърфи. Мърфи не помръдна, а Крейг обгърна Уодли и затисна ръцете му.

— Изведете оттук този негодник, Джес — извика Мърфи, — преди да съм го убил.

— Отивам си вкъщи — заяви Уодли с прегракнал глас. Крейг бавно освободи ръцете му. Уодли се отправи към изхода с пиянска походка.

— Ще намеря такси и ще го заведа в хотела му — каза Гейл и забърза след Уодли.

— Много ми харесват твоите приятели — каза Мърфи.

— Пиян е — глупаво обясни Крейг.

— Разбрах — добави Мърфи.

— Моля извинение за случилото се — обърна се Крейг към останалите.

— Ти не си виновен — успокои го Соня. — Колко лошо се получи. А някога той беше хубав човек.

Когато излезе от ресторанта, Крейг чу как шумът в залата се връщаше към нормалната си височина.