Ъруин Шоу
Вечер във Византия (12)

11.

Те стигнаха до хотела в момента, в който Гейл МакКинън излизаше от него, така че нищо друго не му оставаше, освен да я запознае с дъщеря си.

— Добре дошла в Кан! — Гейл отстъпи крачка назад и нагло огледа Ан. Дръзко, помисли си Крейг. — Вашето семейство все повече се разхубавява — обърна се тя към него.

Не желаейки да се задълбочава в разговор за това как семейство Крейг се приближава към съвършенството, той попита:

— Как е Рейнълдс? Наред ли е всичко?

— Предполагам, че е жив — небрежно отговори Гейл.

— Нима не сте ходили да го видите?

Тя сви рамене.

— Защо? Ако се нуждае от помощ, ще се намери кой да се обади. До скоро виждане — каза тя, обръщайки се към Ан. — Не излизайте сама вечер. Опитайте се да убедите баща си да ни покани някога на вечеря. — И едва удостоявайки Крейг с поглед, се отдалечи, полюшвайки висящата на рамото й чанта.

— Какво странно красиво момиче — отбеляза Ан, когато влязоха в хотела. — Ти познаваш ли я добре?

— Познавам я от няколко дни — отговори Крейг. Това бе самата истина.

— Актриса ли е?

— Нещо като журналистка. Дай ми паспорта си. Трябва да се остави на администратора.

Той регистрира Ан и отиде до портиера за ключа си. Там го очакваше телеграма. От Констънс.

ПРИСТИГАМ В МАРСИЛИЯ УТРЕ СУТРИНТА. ЩЕ ОТСЕДНА В ХОТЕЛ „СПЛЕНДИД“. ИЗМИСЛИ НЕЩО НЕОБИКНОВЕНО. ЦЕЛУВАМ ТЕ. К.

— Случило ли се е нещо? — попита Ан.

— Не. — Той пъхна телеграмата в джоба си и тръгна след служителя, който трябваше да заведе Ан до нейната стая. Управителят не бе успял да освободи стаята, свързваща се с апартамента на Крейг, и затова Ан се настани на горния етаж. Добре че стана така, помисли си той, влизайки с нея в асансьора.

Заедно с тях влязоха шишкото, когото Крейг бе срещал вече в асансьора, и хубавичкото младо момиче. Днес шишкото беше с яркозелена риза. Когато асансьорът тръгна, той каза, явно продължавайки разговора:

— В Испания това никога няма да мине. — Той огледа преценяващо и се усмихна заговорнически на Крейг с ъгълчетата на устните си. Така му се стори. Ако не бяха в „Карлтън“, а някъде другаде, Крейг би му ударил един по носа. Вместо това, каза на служителя:

— Ще сляза на моя етаж. А вие изпратете, моля, дъщеря ми до стаята й. Ан, слез долу, когато се настаниш.

Мъжът със зелената риза сведе поглед и отдръпна ръката от лакътя на момичето си. Крейг се усмихна злорадо и излезе от асансьора.

В хола погледна програмата за филмите, които показваха този ден. В три часа щяха да въртят италианския филм, който го интересуваше. Той вдигна слушалката и помоли да го свържат със стаята на Ан.

— Ан! Днес следобед има интересен филм. Искаш ли да дойдеш с мен?

— О-о, татко! Току-що си обличам бански костюм. Морето е толкова примамливо…

— Добре. Приятно къпане. Ще се върна малко след пет.

След като остави слушалката, препрочете телеграмата на Констънс и поклати глава. Не можеше да не отиде да я види в Марсилия. Но не можеше да вземе и Ан със себе си. Имаше граници и за обществото на неограничената свобода. Но как да остави дъщеря си сама в Кан, след като току-що е прелетяла пет хиляди мили, за да бъде с него? Едва ли ще се почувствува по-уверена в себе си след това. Трябва да измисли някакво обяснение за Констънс, така че да се върне не по късно от ден-два. Страшна тактика!

Недоволен от себе си, той се приближи до камината, над която висеше огледало, и внимателно се огледа. Ан каза, че изглежда зле. Наистина, под очите имаше необичайно дълбоки бръчки, челото изглеждаше застинало и намръщено. Лицето му бе бледо, даже пепеляво, над устата му бяха избили капчици пот. Днес е горещ ден, каза си той. Идва лятото, това е всичко.

Психологът от Калифорния казал, че по това как изписваш една дума на хартия може да се предскаже бъдещето ти. Промяна, каза Ан, болест, даже смърт…

Гърлото му пресъхваше: спомни си, че напоследък, когато се изправя от стола му се завива свят, че няма апетит…

— По дяволите! — високо изруга той. Никога досега не бе си говорил сам. Какво ли означава това?

Той отвърна лицето си от огледалото. У него има някаква суховата елегантност — пишеше Гейл за него. Тя не се бе консултирала с калифорнийския професор.

Той отиде в спалнята и втренчи поглед в леглото, сега акуратно оправено, което предишната вечер бе споделил, ако може така да се изрази, с това момиче. Ще легне ли при него и днес? Ще бъде ли толкова глупав, че пак да й отвори вратата? Той си припомни копринената й кожа, благоуханните коси, добре закръгленото бедро. Да, ако тя почука, ще й отвори.

— Идиот — укори се той гласно. Възможно бе това да бе симптом за скрито психическо умопомрачение, признак за настъпваща старост, но звукът на собствения му глас в празната стая му донесе някакво облекчение. — Проклет идиот повтори той, гледайки леглото.

Изми се със студена вода, смени мократа от пот риза и отиде да гледа италианския филм.

Филмът — сериозен, разтеглен, скучен, — го разочарова. В него се разказваше за група анархисти, дошли в началото на столетието в Лондон, оглавявани от сицилиански революционер. Съдейки по всичко, сценаристът и режисьорът се бяха постарали да придадат на филма максимална достоверност. Беше ясно също, че хората, които бяха направили филма, изпитват похвална ненавист към нищетата и несправедливостта, обаче сцените на насилие, стрелба, смърт — всичко това му се виждаше мелодраматично и безвкусно. За времето от пребиваването си в Кан бе видял вече немалко филми, посветени на революции от един или друг род — банкери, убедени републиканци, харчат милиони долари за пропаганда на насилие и сваляне на съществуващия строй. Какво подтикваше тези елегантни, процъфтяващи хора в бели ризи и вталени костюми, седящи зад големи голи бюра, към тия действия? И понеже можеше да се изкарват долари от бунтове, от хвърлянето на бомби в съдебните зали, от подпалването на гетата, те, тези благородни спестители, считаха, че са длъжни заради своите акционери да предоставят парите от сейфовете, без да мислят за последствията! А може би цинизмът им ще стигне още по далеч? Знаят ли тези мъдреци, държащи в ръцете си лоста на властта, че още нито един филм не е предизвикал обществен преврат и че каквото и да се говори в залата, колкото и да са дълги опашките за билети за най-подстрекаващите филми, всичко ще си остане както по-рано и никъде няма да се раздаде нито един изстрел? Присмиват ли се в своите клубове на възрастните деца, които играят в неясни целулоидни игри и които те даряват с още една играчка — пари? Лично той, Крейг, нито веднъж не бе буйствувал, излизайки от кино на улицата. А нима той е различен от другите?

Не е ли признак на старост убеждението му, че тези безразсъдни призиви за действие могат само да станат причина за още по-голямо зло от това, което се опитват с тяхна помощ да изкоренят?

Ако беше двадесетгодишен като Ан или двадесет и две годишен като Гейл, би ли станал бунтар, би ли тържествувал, обричайки цели градове на гибел?

Той си спомни думите на Слоун за колата с осъдените на смърт, за Версай в нощта преди падането на Бастилията. На чия страна ще бъде той в деня, когато тя затрополи по неговата улица? С кого ще потегли Ан? А Констънс? А Гейл МакКинън? А жена му?

Не, този италиански филм не бива да се гледа от човек, който току-що е заявил на дъщеря си, че за цял живот е свързан с киното. Филмът бе мъртвороден, не представляваше нищо особено в художествено отношение, по-скоро бе просто лош и при това скучен. В него нямаше даже истински трагизъм, на фона на който собствените му затруднения биха придобили съответни мащаби, а неговите дребни лични грижи, обърканите му отношения с жените, творческите лутания да изглеждат нищожни и успокоително противоречиви.

Той напусна залата преди края на филма и за да възстанови душевното си равновесие, се опита да си припомни кадър по кадър филмите на Бунюел и Бергман, които бе гледал тази седмица.

 

 

Слънцето препичаше и Крейг, предполагайки, че Ан още се къпе, тръгна по стълбите надолу към плажа пред хотел „Карлтън“ да я потърси. Широкоплещеста, с прекрасно развити форми, в тесни бикини, тя седеше на една маса близо до бара. Като баща той би предпочел да я види в по-скромен костюм. До нея седеше Йън Уодли по плувки. Отсреща се бе разположила Гейл — със същите розови бикини, с които Крейг я бе видял на плажа у Мърфи. Крейг се почувствува виновен за това, че остави Ан да излезе сама, че не й предостави друга компания.

Йън Уодли явно не си губеше много времето с гледане на филми: тенът му бе почти като на двете момичета. В прекалено широките си дрехи той изглеждаше пълен, почти подпухнал, но сега, без дрехи, тялото му се оказа набито, силно и внушително. Той се смееше на нещо и размахваше ръка, в която държеше чаша. Никой от тримата не го забелязваше и той почти бе решил да се обърне и да си отиде. Тази тройка много му напомняше за вечно усмихващия се италиански актьор на плажа и двете му приятелки, зяпнали го в устата.

Но се отказа — това би било детинско, проява на лошо възпитание — и се отправи към масата. Гейл се занимаваше с магнетофона си и Крейг с безпокойство си помисли дали не е взела интервю от дъщеря му. Пропусна да каже на Ан да не дава никакви интервюта. Но когато приближи масата, чу:

— Благодаря, Йън. Уверена съм, че радиослушателите в Съединените щати ще харесат това. Само не зная ще ви пуснат ли в Кан пак.

— Защо да се лицемери — възрази Йън. — Да ви таковам вашата politesse^[1]. Назовавай нещата с истинските им имена — това е моят девиз.

О, господи, помисли си Крейг. Тоя пак говори на любимата си тема.

— Добър ден, приятели.

— Привет, Джес! — изгърмя Йън. Гласът му бе внушителен като бронзовото му тяло. В присъствието на две хубави момичета той беше станал съвсем друг. — Току-що разяснявах на тези очарователни млади дами задкулисната страна на кинофестивалите. Кой какво продава, кой кого продава, по какви тайни и нечисти пътища се раздава „Златната палма“. Седни, татко. Какво ще пиеш? Келнер! Garson!

— Нищо, благодаря — отговори Крейг. В думата „татко“ звучеше ирония. Той седна до Гейл, срещу Ан. — Ти какво пиеш? — попита дъщеря си.

— Джин с тоник.

Никога не беше я виждал да пие алкохол. По-рано, когато й бе предлагал вино на обяд, Ан отказваше, защото не харесваше вкуса му. Вероятно джинът е по-подходящ за младите.

— Много мило от твоя страна, татко, да внесеш поклонници през морета и океани, без да жалиш средства — каза Уодли.

— За какво говориш? — попита Крейг.

— Чела съм негови романи — обясни Ан. — Те са включени в курса по съвременна литература.

— Чу ли? — възкликна Уодли. — Аз съм в задължителния списък по съвременна литература. Учените девици от целия континент по цели нощи изучават Йън Уодли. Представяш ли си? На унилия морски бряг в Кан аз срещнах моя читателка.

— Аз също съм чела две ваши книги — прибави Гейл.

— Похвалете ги, скъпа, похвалете ги — настоя Уодли.

— Не са нищо особено.

— Горкото момиче! — весело каза Уодли. — Сигурно са ви скъсали на изпита.

Уодли бе отвратителен и въпреки това Крейг неволно се засегна от такова пренебрежение на Гейл към творчеството, на което този човек бе посветил целия си живот.

— Мисля, че трябва да прочетете неговите книги, Гейл посъветва я той. — Когато пораснете. — Този път можа да се възползува от разликата в годините. — Предполагам, че тогава ще се отнесете към тях по-благосклонно.

— Благодаря — каза Уодли. — Човек се нуждае от покровителственото отношение на младежта.

Гейл се усмихна.

— Не знаех, че сте толкова близки приятели. Извинете, Джес, ще задам на маестрото още два-три въпроса, а след това ви го оставям напълно на ваше разположение…

— Извинете — каза Крейг, ставайки. — Не желая да ви преча. Търсех Ан. Време е да се връщаш в хотела, Ан. Става студено.

— Искам да чуя до края — отговори Ан. — Не ми е студено.

— Остани и ти, Джес — предложи Уодли. — В присъствието на равни на себе си аз съм по-красноречив от всякога.

Необяснимо по каква причина, но не му се искаше да остави Ан с Гейл МакКинън.

— Благодаря за поканата — той седна отново. — Щом вече съм тук, ще си поръчам уиски.

— Още две — поръча Уодли на минаващия сервитьор, подавайки му чашата си. След това се обърна към Гейл и добави: — Хайде!

Гейл включи магнетофона:

— Господин Уодли, в началото на интервюто вие казахте, че положението на писателя, работещ в киното, става все по-лошо и по-лошо. Бихте ли се спрели на това по-подробно?

Крейг забеляза с какво внимание и възхищение Ан следи как работи Гейл. Сам той бе принуден да признае, че тя задава въпросите като професионалистка, а гласът й звучи приятно и естествено.

— Видите ли — започна Уодли, — сега писателят, работещ в киното е донякъде по-силен от всякога. Говоря за сценариста, който сам и поставя и следователно контролира крайния резултат. Той се ползува с вниманието на критиците, получава и финансово възнаграждение. Но, от друга страна, ако сценаристът си остане само сценарист, него никога няма да го забележат. — Сега Уодли говореше сериозно, не се правеше на глупак и не се представяше пред момичетата за велик човек. — Ето например: на този фестивал се присъждат награди на актьори, режисьори, композитори, оператори и т.н., но няма нито една за сценарист. Тази нова тенденция е възникнала предимно в резултат на разбирането от критиците на теорията за авторството на кинематографа.

Крейг беше сигурен, че той е писал всичкото това по-рано. Очевидно това е статия, която безуспешно е предлагал на десетки списания.

Гейл изключи магнетофона.

— Не забравяйте, Йън, че предаването е предназначено за американски радиослушатели. Вероятно трябва да им дадете някакво обяснение, как мислите?

— Да, права сте — съгласи се Уодли и отпи жадно от уискито, което сервитьорът бе поставил пред него.

— А сега ще ви задам и въпроса — Гейл отново включи магнетофона, — бихте ли ни обяснили каква е тази теория, господин Уодли?

— Теорията за авторството на кинематографа е много проста — продължи Уодли. — Тя е основана на убеждението, че един филм се прави от един човек — режисьора. Че истинският автор на произведението е, в крайна сметка, човекът, стоящ зад камерата, че филмът всъщност се създава с помощта на кинокамерата.

— Вие съгласен ли сте с тази теория?

Прилича ми на игра, помисли си Крейг. Малко момиченце в мамината роля или в случая — в мамините бикини — дошло в татковия кабинет, седнало на неговото бюро и говори по диктофона.

— Не — отговори Уодли. — Разбира се, има такива режисьори, които са автори на своите филми в пълния смисъл на думата, но това значи, че те са едновременно и режисьори, и сценаристи. Ако тяхната работа заслужава награда, наградите трябва да са две: едната за сценария, другата за режисурата. Но в Америка, ако трябва да кажа истината, има пет шест души, не повече, които са наистина и двете. Разбира се, тъй като режисьорите са животни, склонни към самоизмама, много от тях се считат и за писатели и натрапват на публиката писателските си опити. Но на всеки истински режисьор писател се падат по десет, които зависят от сценария, написан от друг или други хора, дори и ако си губят времето с него или го променят значително, в повечето случаи към по-лошо. Но най-обезсърчаващото нещо в цялата работа е това, че даже когато сценаристът даде на режисьора сценарий, в който е отбелязал всеки ъгъл на камерата, всяко действие, всяка дума и режисьорът ги използува точно, режисьорът получава славата и големите награди, а сценаристът е щастлив, ако сключи нов договор.

— Провървя ни — спокойно каза Гейл в микрофона. Заедно с нас на плажа в Кан се намира известният продуцент Джеси Крейг. Разрешете да ви попитам, господин Крейг, вие съгласен ли сте с господин Уодли? А ако не сте съгласен, защо?

Крейг стискаше здраво чашата.

— Престанете с вашите шеги, Гейл.

— О, татенце — замоли Ан. — Кажи нещо. В колата говори цял половин час с мен за киното. Не бъди нелюбезен.

— Изключете тази дяволска машина, Гейл — отсече Крейг. Гейл не мръдна.

— Няма нищо страшно. След това залепвам това, което ми е нужно, а останалото изхвърлям. А може би — добави тя с мила усмивка, — ще пусна в ефира Ан, щом не мога да запиша вас. Признанията на дъщерята на абдикиралия крал. Животът и любовните приключения на след последния магнат^[2], видени ясно през очите на най-близкото му същество.

— Когато кажете — съгласи се Ан.

— Уверен съм, че вашите слушатели в Пиория — Крейг се стараеше да сдържа раздразнението си и в същото време да говори с небрежен тон — очакват със затаен дъх точно тази програма. — Ще изтрия от устните ти тази усмивчица, госпожице, закани се мислено той. Сега разбра — за първи път в живота си — тези писатели, които гледат на мъжкия полов член, като на оръдие за отмъщение.

— Ще имаме това предвид, Ан — каза Гейл. — Нали? А сега, господин Уодли. — Тя отново заговори с професионален тон. — Преди няколко дни беседвахме на тази тема с господин Крейг и когато го попитах защо не е поставил нито един от филмите, а е бил само продуцент, той отговори, че не се счита достатъчно добър режисьор, че в Холивуд ще се намерят най-малко петдесет човека, които според него се справят с тази работа по-добре от него. Може ли да се каже — продължи Гейл, дръзко гледайки Крейг в очите, така че на него, ако не и на останалите, му бе съвършено ясно, че тя издевателствува над него и защитена от присъствието им, разчита на безнаказаност, — може ли да се каже, че тази същата похвална скромност ви пречи и на вас да застанете зад камерата?

— Лайна! — избухна Крейг. — Лайна, лайна. Запишете това и го изпратете в Америка!

— Татко! — изумено възкликна Ан. — Какво ти става?

— Нищо. Просто не обичам да ме ловят в капан. Ще дам интервюто, когато аз искам, а не, когато другите желаят. Той си спомни какво заглавие Гейл се канеше да сложи на статията: „Човекът с неосъщественото бъдеще“, но не можеше да каже това на Ан. Не можеше да й каже и това, че бе спал с това невъзмутимо усмихващо се момиче в розов бански костюм предишната вечер и ще спи и тази вечер, ако му се предостави възможност.

— Надявам се, че не сте забравили въпроса ми, господин Уодли — продължи Гейл. — Обяснява ли се със скромност както е било в случая с господин Крейг — това, че вие не сте поставили нито един филм по свой сценарий?

— По дяволите, не — отговори Уодли. — Ако не знаех, че съм по-способен от деветдесет и девет процента от тези тъпаци, щях да се застрелям. Просто тези мерзавци в дирекциите на киностудиите не искат да ме вземат.

— С това завършваме нашата програма — обяви Гейл в микрофона. — Благодаря ви, господин Уодли, за откровения и много съдържателен разказ за проблемите на писателя, работещ в киното. Съжалявам, че господин Крейг неочаквано бе извикан и не можа да сподели с нас своя богат опит в тази област. Надявам се в най-скоро бъдеще да имаме щастието да прекараме с господин Крейг — той е много зает човек повече време. Предаването от фестивала в Кан води Гейл МакКинън.

Тя изключи магнетофона и се усмихна с ясна, невинна усмивка.

— Ето на, и днес изкарахме още малко. — Тя се зае да поставя магнетофона в калъфа. — Странен е вашият татко, нали? — обърна се тя към Ан.

— Не те разбирам, татко — недоумяваше Ан. — Мислех, че сте приятели.

Има разни приятели, помисли си Крейг.

— Не разбирам какво ще навреди, ако кажеш няколко думи — настояваше Ан.

— Това, което не казваш, не може да ти навреди — отбеляза Крейг. — Някога ще разбереш това. Слушай, Йън, защо, дявол да те вземе, ти дотрябва да говориш всичкото това? Самият ти знаеш ли защо го направи?

— Разбира се — отговори Йън. — От суета. На тази черта трябва да се гледа сериозно. Ти, разбира се, стоиш над такива човешки слабости.

— Не стоя над нищо — отвърна Крейг. Той започна този разговор не заради себе си, а заради Ан, с възпитателна цел. Никак не искаше тя да бъде обхваната от американската страст към реклама, самохвалство, ласкателство, лекомислено, нагло бръщолевене по телевизията, чието истинско и неизменно предназначение е да рекламира автомобили, дезодоранти, миещи препарати, политически деятели, хапчета против лошо храносмилане и безсъние. — Знаеш ли защо Гейл се занимава с тази глупост, Йън?

— По-леко, по-леко — насмешливо подметна Гейл.

— Защото тя си изкарва с това пари да живее и може би нейният начин не е по-малко недостоен от нашия…

— Бог да ви благослови, татенце — каза Гейл.

Тази вечер ще заключа вратата, реши Крейг. И в ушите си ще сложа памук. Той се застави да отмести поглед от хубавото, дразнещо лице на момичето и се обърна към Уодли:

— Какво ти помага да дрънкаш цял следобед? Сериозно те питам. Искам да зная. Може би ще можеш да ме убедиш в нещо.

— Добре — отговори Йън. — Преди всичко, преди ти да дойдеш тук, добрата стара Гейл похвали пред слушателите моите книги. Тази любезна малка лъжкиня съумя да каже хубава дума за всяка от тях. Вероятно някой, който чуе предаването ще отиде в книжарницата да си купи една или две, или всичките. И тъй като са изчерпани, току-виж някой издател реши да издаде мои събрани съчинения в мека корица. Не се прави на светец, Джес! Когато пускаш филм, искаш хората да го гледат, нали?

— Да — призна Крейг.

— Тогава по какво се различаваме един от друг?

— Да включа ли магнетофона, Джес? — попита Гейл. — Ще го направя за секунда. Можем да започнем интервюто веднага.

— Сега нямам филми и реклама не ми е нужна — отговори Крейг. — Така че оставете машинката на спокойствие.

— Може ненадейно някой продуцент или режисьор да чуе предаването — продължи Уодли — и да си каже: „А аз мислех, че този човек е умрял. Щом не е умрял, може би точно той трябва да напише сценарий за следващия ми филм.“ Ние всички сме в ръцете на случая — ти, аз, Гейл, даже тази прелестна девойка, която се оказа твоя дъщеря. Едно движение на стрелката по скалата на радиоприемника може да реши съдбата на човек като мен.

— Ти наистина ли вярваш в това? — попита Крейг.

— А в какво, според теб, вярвам? — с горчивина попита на свой ред Уодли. — В това, че някой ще ме оцени заради достойнствата? Не ме разсмивай, моля те.

— Запомням всичко, което казвате — предупреди Гейл. След това навярно ще ми послужи за нещо. Например за статията, която пиша за вас, Джес. Обществената личност, която отхвърля обществената дейност. Сериозно ли е, ще попитам своите читатели, или тук има хитра игра, желание да възбуди интерес към себе си, да заинтригува, отхвърляйки всички предложения? Воалът ли разкрива повече или лицето зад него?

— Господин Уодли е прав — намеси се Ан. — Той е написал забележителни книги, а го пренебрегват. Аз внимателно слушах неговото интервю. Той каза много неща, които хората трябва да знаят.

— Казах на Ан, че е трудно да се измъкне нещо от вас — отбеляза Гейл.

— Виждам, че вие, момичета, за тези два часа сте поговорили за много неща — недоволно измърмори Крейг.

— Ние веднага намерихме общ език — каза Гейл. — Разривът между поколението на двадесетгодишните и двадесет и две годишните беше ликвидиран веднага.

— Хората на твоята възраст, татко, вечно се оплакват, че младите не ги разбират — каза Ан. — А когато ти се предоставя прекрасната възможност да кажеш каквото пожелаеш на цели орди хора от всички възрасти, ти се отказваш.

— За мен средството за комуникация е филмът — заяви Крейг, — а не публичното саморазголване.

Лицето на Гейл стана сериозно.

— Понякога ми се струва, господин Крейг, че вие не одобрявате поведението ми.

Крейг стана.

— Прибирам се. — Той извади от джоба си няколко банкноти. — Колко изпи, Ан?

— Остави — небрежно махна с ръка Уодли. — Аз плащам.

— Благодаря — каза Крейг и си помисли: „От онези триста долара, които му дадох за пътуването до Испания.“ — Идваш ли, Ан?

— Ще се изкъпя за последен път.

— Аз също — каза Гейл. — Днес следобеда се разгорещих от работата.

— И аз идвам с вас, момичета — присъедини се Уодли. — Ако се случи нещо, вие ще ме спасявате. А, виж какво, Джес — той допи уискито си и стана, — предложих да вечеряме всички заедно. Да се съберем ли в осем часа в бара?

Крейг погледна Ан: тя го гледаше с умоляващи очи. Всичко друго, помисли си той, само да не вечеря сама с баща си.

— Няма ли да пишеш за филма тази вечер в статията си? — попита той Уодли.

— Прочетох резюме на съдържанието. За отглеждане на соколи в Унгария е. Мисля, че може и да не се гледа. Моите педали в Лондон не се интересуват много от унгарски соколи. Ако се окаже, че филмът е добър, ще цитирам „Монд“. Ще се видим в осем.

— Ще проверя дали нямам друг ангажимент — каза Крейг.

— Ще бъдем в бара — каза Ан. — А сега — хайде в морето!

Крейг проследи с поглед момичетата: едната висока, другата ниска, и двете подвижни, млади — два силуета на фона на вечерното небе, — те изтичаха по плажа и се гмурнаха във водата. Зад тях Уодли — Крейг се удиви, че той може да бяга така бързо — се гмурна с шумен плясък и разпени водата.

 

 

Крейг се заизкачва бавно от плажа към крайбрежната улица. Когато слезе на платното на „Кроазет“, излизаща от завоя кола за малко не го сгази. Изсвистяха спирачки, някакъв полицай му закрещя. Крейг се усмихна вежливо на полицая, сякаш се извиняваше за това, че едва не го убиха.

Взе ключа от фоайето и попита няма ли нещо за него. Нямаше. Клайн не бе звънил. Разбира се, още бе рано. Преди, когато Джес Крейг изпращаше на някого сценарий, му звъняха след три часа.

При асансьора срещна Рейнълдс. На главата си имаше чиста превръзка, над окото — огромна зеленикаво-жълта подутина, по бузата — следи от засъхнала кръв, сякаш го бяха влачили по лице върху натрошено стъкло.

— Търся Гейл — каза Рейнълдс, без да поздрави. — Не сте ли я виждали?

— Плува по посока към Тунис — отговори Крейг. — Как се чувствувате?

— Приблизително така, както изглеждам — отвърна Рейнълдс.

— Човек трябва да внимава в света на киното — отбеляза Крейг и влезе в асансьора.