Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Evening in Byzantium, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Пейкова, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- iConevska(2015)
Издание:
Ъруин Шоу. Вечер във Византия
Американска. Трето издание
Редактор: Йордан Костурков
Художник: Борис Стоилов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Ирина Йовчева
Коректор: Жанета Желязкова
ЕКП 07/9531226331/5637-339-90
Издателски № 2927
Формат 60×100/16
Печатни коли 15,00
Издателски коли 16.67
Условни издателски коли 16,73
Дадена за набор на 1.VI. 1990 г.
Излязла от печат на 30. XI. 1990 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново
Цена 9,00 лв
Irwin Shaw
Evening in Byzantium
First published in Great Britain by Veidenfeld & Nicolson, 1973
Copyright © lrwin Shaw 1973
Nel Open Market Edition June, 1974
This edition October 1975
История
- —Добавяне
10.
Усещаше, че вече е светло и че не се е събудил напълно още, чуваше нечие леко дишане някъде до него и звъненето на телефона. Продължаваше да лежи със затворени очи, за да не види настъпващия ден; напипа телефонната слушалка на нощното шкафче. Далечен глас, промъкващ се през бучащия механичен фон, каза:
— Добро утро, мили.
— Кой е? — попита той, без да си отваря очите все още.
— Колко души те наричат „мили“? — тъничко попита далечният глас.
— Извинявай, Констънс. Много лошо те чувам, сякаш се обаждаш от другия край на света. — Крейг отвори очи и обърна главата си. На възглавницата до себе си видя дългите кестеняви коси. Гейл го гледаше втренчено, сините й очи бяха сериозни. Чаршафът, под който бяха и двамата, се бе спуснал наполовина, откривайки голото му тяло. Искаше му се да хване края на чаршафа и да се покрие, за да не се вижда колко е възбуден, но разбирайки нелепостта на този жест, се въздържа. Не си спомняше да е бил някога толкова възбуден.
— Все още ли си в леглото? — питаше в това време Констънс. Електронният глас, долитащ до него по още несъвършения дълъг шестстотин мили кабел, звучеше укорително. — Минава десет часът.
— Нима? — учуди се глупаво той, чувствувайки върху себе си погледа от съседната възглавница. С края на окото си виждаше очертанията на тялото й под чаршафа и акуратно оправеното неизползувано второ легло. Той съжали, че назова Констънс по име и че изобщо споменава имена. — В този град късно лягат и късно стават — каза той. — Как е в Париж?
— Все по-лошо и по-лошо. Как е при тебе?
Той се поколеба.
— Нищо ново.
Гейл не се усмихваше и не промени израза на лицето си. Почти осезаемо почувствува тежестта на погледа й, насочен към оголеното му тяло в златистия утринен въздух — сякаш неизменен и безсрамен детайл от пейзажа. Гейл се пресегна бавно и внимателно го докосна с пръсти. Конвулсивна тръпка го прониза, като че се бе допрял до проводник с високо напрежение.
— Светец — прошепна тя.
— Преди всичко… — гласът в слушалката — механически, трептящ — бе почти неузнаваем, — искам да се извиня.
— Въобще не те чувам. — Той направи отчаяно усилие да говори спокойно. — Може би е по-добре да затворим и още веднъж да помолим телефонистката да…
— Сега по-добре ли е? Сега чуваш ли ме? — Гласът изведнъж стана ясен и силен, сякаш се намираше в съседната стая.
— Да — неохотно отговори Крейг. Той отчаяно се опитваше да измисли някакъв предлог, който да застави Констънс да отложи разговора, да му даде време да си сложи халата, да се премести в хола и там да чака да му позвъни повторно. Но боейки се да не се издаде, реши засега да се ограничи в едносрични реплики.
— Казах, че искам да се извиня за това, че онзи ден така се нахвърлях върху теб. Знаеш ме каква съм.
— Да.
— И да ти благодаря за снимката с лъвчето. Добре си го измислил.
— Да — каза той.
— Имам новина — продължаваше Констънс. — Добра. Надявам се, че поне за теб ще ти се види добра.
— Каква? — Внимателно и незабелязано той бе успял да придърпа края на чаршафа и да се покрие от кръста надолу. Чаршафът обаче стърчеше, опънат като цирков купол.
— Утре или вдругиден вероятно ще дойда нататък — съобщи тя. — В Марсилия.
— В Марсилия? — Не можеше в момента да си спомни къде се намира Марсилия. — Защо в Марсилия?
— Не мога да ти кажа по телефона. — Френската телефонна мрежа никога не се бе ползувала с нейното доверие. Но ако нещата се наредят добре тук, ще бъда там.
— Чудесно! — възкликна той, мислейки за съвсем друго.
— Какво „чудесно“? — В гласа на Констънс се усещаше раздразнение.
— Ами може би ще се видим…
— Какво значи „може би“? — Гласът й звучеше вече заплашително.
Той усети движение до себе си. Гейл стана и — гола, стройна, със закръглени бедра и източен и загорели прасци бавно, без да поглежда назад, се отправи към банята.
— Тук има едно затруднение…
— И тоя разговор не се получава, скъпи.
— Утре пристига дъщеря ми Ан. — Зарадван, че Гейл излезе, той изведнъж се успокои. — Изпратих й телеграма и й предложих да дойде.
— Всички сме във властта на тези проклети младежи с досада отбеляза Констънс. — Вземи я със себе си в Марсилия. Всички девственици трябва да видят Марсилия.
— Аз ще се справя с нея… — Той реши да не реагира на думата „девственица“. — Позвъни ми когато плановете ти се изяснят окончателно. Може би ще можеш да дойдеш и до Кан? — неискрено добави той.
В банята чу душа. Интересно, помисли си той, дали Констънс чува шума на водата в Париж.
— Ненавиждам Кан — каза Констънс. — Там реших да се разведа с първия си мъж. За бога, ако ти е толкова трудно да се качиш на колата и да загубиш два часа, за да се видиш с жената, в която би трябвало да си влюбен…
— Недей да се дразниш сама, Констънс. Та ти още не си сигурна ще бъдеш ли в Марсилия, а вече…
— Искам да гориш от нетърпение — прекъсна го тя. — Вече седмица, откакто не си ме виждал. Най-малко би трябвало да гориш от нетърпение…
— Така е, наистина.
— Докажи.
— Ще дойда при теб, където пожелаеш и когато пожелаеш! — извика той.
— Е, така е добре, момчето ми. — Тя се закиска. — Господи, разговорът с теб ми прилича на вадене на зъби. Пиян ли си?
— Махмурлия.
— Отдаваш ли се на разврат?
— Може да се каже, да. — Поне един камък да положи в арката на истината.
— Никога не съм обичала трезви мъже — каза тя. — Е, добре, ще ти изпратя телеграма веднага щом реша окончателно. На колко години е дъщеря ти?
— Двадесет.
— Предполагам, че за двадесетгодишно момиче има и по-интересни занимания от това да се върти около баща си.
— Ние сме сплотено семейство.
— Виждам аз колко е сплотено. Развличай се, мили. Липсваш ми. А лъвчето беше чудесна идея. — Тя затвори телефона.
Срамно положение, помисли си той с досада. Срамно комично. Скочи от леглото и започна бързо да се облича. Беше вече по риза и панталони, когато от банята излезе Гейл — все още гола, стройна, грациозна; по мургавата й кожа проблясваха останали капки вода, които не беше се погрижила да избърше.
Тя застана пред него, широко разтворила крака, опряла ръце на бедрата си — в карикатурна поза на фотомодел — и се усмихна.
— Я, нашето човече е заето, а? — Тя се приближи до него, притегли главата му към себе си и го целуна по челото. Но когато той я прегърна през кръста и пожела да я целуне, тя се отдръпна рязко и каза: — Умирам от глад. Кое копче да натисна, за да донесат закуска?
Той пристигна на летището в Ница по-рано. До кацането на самолета от Женева имаше още половин час. Постоянният страх да не закъснее го преследваше още от годините на брачния му живот. Жена му никога и никъде не успяваше да бъде навреме и споменът за семейния им живот бе една непрекъсната верига от ужасни сцени: той й крещи да побърза, а тя избухва в плач и за да му върне за грубостта, нервно тръшва вратите. След това трябваше да се издържат унизителните извинения пред приятели за закъснения за вечеря, за самолета, за влака, за театър, за сватба, за погребение, за футболен мач. А сега, вече избавил се от нея, изпитваше удовлетворение, пристигайки навсякъде по-рано, за да не се притеснява. „Разделяйки се с майка ти — каза той веднъж на Ан, която можеше да го разбере, тъй като, не желаейки да наследи този порок на майка си, бе развила в себе си навика да бъде чудовищно точна, — си удължих живота с десет години.“
Качи се на терасата на летището, откъдето се виждаха пистата и морето, седна на една от металните масички и си поръча уиски и сода. Макар че бе рано следобед, въздухът бе прохладен, духаше свеж вятър, синята вода се белееше.
Докато пиеше уискито, той си наложи да се опита да събере мислите си, да се подготви за срещата с дъщеря си. Ръката, в която държеше чашата, леко трепереше. Той бе изтощен, напрегнат до крайност: когато се опита да съсредоточи погледа си върху един самолет, който се готвеше да кацне, но все още летеше високо, може би на една миля от пистата за приземяване, очите му, въпреки слънчевите очила, веднага се просълзиха. Беше спал зле. И при това по напълно непонятна причина. Гейл МакКинън дойде в стаята му и легна до него в леглото му, но не му позволи да я обладае. И не даде никакви обяснения. Просто каза „не“ и заспа в обятията му спокойна, гладка, нежна, благоухаеща, порочна и уверена в себе си, замайваща и мамеща със своята красота и младост.
Сега, чакайки дъщеря си да се спусне от следобедното небе на земята, той си припомни всичко това и му стана срамно. Нелепа нощ! На тази възраст да позволиш така да те примамят в глупава детска игра! И кой! Момиче, което може да му бъде дъщеря. Трябваше да запали лампата, да я застави да напусне стаята, да вземе приспивателно и да заспи. Или поне да облече пижама и да се премести на съседното легло, а сутринта, когато тя се събуди, да й каже, че не желае да идва повече при него. А вместо това се бе разкиснал: обхванат от тъга и нежност я беше прегърнал крепко, целуваше врата й, вдишваше аромата на косите й и измъчван от желание и безсъние, слушаше равномерното й здраво дишане и гледаше как утринната светлина очертаваше капаците на прозорците.
По време на закуската, ядосан от похотливите погледи на сервитьора — макар че бе възможно само така да му се струваха, той й каза, че ще се срещнат следобед в бара. Заради нея обиди Констънс, излъга я или почти я излъга по телефона, рискува да компрометира това, което до снощи считаше истинска любов към зряла, опитна жена, която не си играе на криеница с него, която му донесе щастие — красива, умна, необходима жена, равноправна партньорка, чиято любов (защо да не назовем това чувство с истинското му име?), чиято страст му бяха помогнали през последните две години да преживее най-мрачните мигове в живота си. Той винаги се бе гордял с умението да контролира постъпките си, да бъде господар на съдбата си както в добри, така и в лоши времена. И изведнъж, пиян за няколко часа, показа, че е способен да направи необмислена крачка, поддавайки се на гибелно увлечение точно като някой изкуфял идиот.
Пиян! Той се самозалъгваше. Да, разбира се, бе пил, но не чак толкова. Знаеше, че даже и да не бе пил капка алкохол тази вечер, пак щеше да се държи по същия начин.
За всичко е виновен Кан, реши той за оправдание. Този град е създаден за отдаване на чувствата — целият е свобода, щедро слънце и възбуждаща плът. А в тъмните киносалони му беше въздействувала гъсто наситената със секс възбуждаща атмосфера на филмите, възхитителните съвокупления, сладкият дъх на порока, безразсъдството и разгулът на младите, доста буйни за застаряващ, нехвърлил никъде котва мъж, странствуващ без компас в тази тревожна година.
И сега, като връх на всичко — пристига дъщеря му. Кой дявол го накара да й изпрати телеграма! Той изпъшка и опомняйки се, се огледа наоколо да види дали някой не е забелязал. За всеки случай сложи кърпичка на устата си: нека си помислят, че е пристъп на кашлица. След това си поръча още уиски.
Бе пристигнал в Кан да търси отговори. Но за тези кратки дни бяха възникнали и нови въпроси. А не е ли по-добре сега да отида на гишето, помисли си той, и да взема билет за Париж, Ню Йорк, Лондон или Виена? Северняк, привикнал към по-суров климат, белите езически градове на Юга не бяха за него. Ако бе по-благоразумен, би избягал завинаги от тези пагубни съблазни на Средиземноморието, които само усложняват живота. Идеята беше разумна, но той не мръдна от мястото си. Знаеше, че няма да купи никакъв билет. Не още.
По време на закуската от фоайето беше позвънил Бойд, помощникът на Клайн, и Крейг му изпрати ръкописа „Трите хоризонта“ долу по пиколото. Ако Клайн не хареса пиесата, реши Крейг, ще замина от Кан… Това решение го успокои. Сега имаше ориентир, нещо, от което се ръководеше механически, независимо от собствената му воля. Стана му по-леко. Когато вдигна чашата, забеляза, че ръката му повече не трепери.
Самолетът спря на бетонната писта. От него заизлизаха пътниците — с ваканционни облекла, роклите на жените се вдигаха от морския вятър. Той откри с поглед Ан — светлорусите коси се разпиляваха по лицето й. Тя вървеше с бърза, енергична крачка и поглеждаше нагоре към терасата, търсейки него. Махна й с ръка. Тя помаха в отговор и ускори крачка. Носеше претъпкана брезентова чанта с цвят каки, подобна на тези, които продават в магазините „Арми анд Нейви“. Той обърна внимание на това, че тя както по-рано върви прегърбена, с недодялана походка, сякаш се бои да покаже женственост и грация. Помисли си дали да не я посъветва да се занимава с гимнастика? Беше с измачкан син шлифер и тъмнокафяв панталон. В тези тъмни дрехи видът й беше невзрачен, сериозен и само косите й не позволяваха да се изгуби сред ярките летни одежди, пъстрите ризи и леките раирани сака на останалите пътници. Какво искаше да покаже с това? Облеклото й неволно предизвика у него чувство на досада. По-рано, когато изкарваше добри пари, той бе направил инвестиции на нейно име и на името на сестра й. Доходите от тях не бяха кой знае какви, но безспорно бяха достатъчни да се обличат прилично. Той деликатно ще й обясни това и ще я заведе в магазина да й купи нещо по-подходящо. Добре поне, че не е мръсна и боса и не прилича на упоена от хашиш индианка от племето на команчите. Бе благодарен и на това.
Плати сметката и слезе да я посрещне.
Когато тя излезе от залата за митнически контрол и влезе в чакалнята след носача, който носеше двата й куфара, Крейг придаде на лицето си подходящо за случая изражение. Тя го прегърна по детски и го целуна, но не съвсем удачно — някъде по шията.
— О, татенце! — възкликна тя, скрила лице на гърдите му. Той потупа рамото на измачкания шлифер. Когато тя се притисна до него, неволно си припомни другото младо тяло, което бе прегърнал тази сутрин, другата целувка.
— Я да те погледна — каза той.
Тя се отдръпна малко, за да може да получи по-пълна представа. Не носеше грим, но и нямаше нужда от него. Външността й говореше, че е от Калифорния: светли очи, загоряло лице, цъфтяща, косите изрусели от слънцето, по ръба на здравия прав нос бяха разсипани лунички. Тя се учеше добре, той знаеше това от оценките й, но съдейки по вида й, трудно можеше да се повярва, че изобщо някога хваща учебник в ръка или прави нещо друго, освен да прекарва времето си на плажа, на водни ски и тенискорта. Ако той беше двадесетгодишна девойка с външността на Ан, не би се прегърбвал.
Не бе я виждал половин година и забеляза, че през това време се е позакръглила, гърдите й, свободни под тъмнозеления пуловер, бяха наедрели доста. Лицето й бе отслабнало и се бе заострило, станало бе почти триъгълно, с едва забележими вдлъбнатини под изпъкналите скули. Тя винаги е била здраво дете и сега се превръщаше в здрава и силна жена.
— Харесва ли ти това, което виждаш? — с усмивка попита тя. Този въпрос си го бяха измислили двамата, тя първа го беше задала още когато беше мъничко момиченце.
— Донякъде — отговори той, заяждайки се. Не би могъл да изрази с думи изпълващата го радост и нежност, глупавото и толкова приятно чувство на задоволство, което му достави дъщеря му — плът от неговата плът, потвърждение на неговата жизнеспособност и родителска мъдрост. Той взе ръката й и я стисна, учудвайки се как само преди няколко минути е могъл да бъде огорчен от това, че тя пристига.
Те излязоха за ръка след носача от аерогарата. Той помогна на носача да натовари багажа й на задната седалка. Брезентовата чанта се оказа много тежка — беше натъпкана с книги. Когато Крейг я вдигна, една от книгите падна. Вдигна я. „Възпитание на чувствата“, на френски език. Пъхайки книгата в торбата, той неволно се усмихна. Съобразителна пътешественичка е неговата дъщеря: готви се да види тук деветнадесетия век.
Потеглиха към Кан. Поради интензивното движение караха бавно. От време на време Ан се навеждаше към него и го погалваше по бузата, сякаш искаше да се убеди с лекото докосване на пръстите, че действително е тук, до баща си.
— Синьото Средиземно море — каза тя. — Да ти кажа ли истината, това е най-прекрасната покана в моя живот. — Тя се засмя на някаква своя тайна мисъл. — Жена ти казва, че се стремиш да купиш моето разположение.
— А ти как мислиш?
— Ако това е истина, продължавай в същия дух.
— Как мина?
— Като цяло — ужасно.
— Тя какво прави в Женева?
— Консултира се с частни банки. С нея е приятелят й помага й да се консултира. — В гласа на Ан се появиха жестоки нотки. — Откакто й даваш тези пари, тя е побъркана на тема капитал и къде по-добре да го влага. Счита, че американската икономика не е достатъчно устойчива и се кани да закупи акции от западногермански и японски компании. Каза ми да те посъветвам и ти да направиш същото. Глупаво е, казва, да получаваш от капитала само пет процента. Казва, че никога си нямал глава за бизнес, затова се била загрижила за твоите интереси. — Ан изкриви устни в насмешка. И пак в твой интерес казва, че трябва да скъсаш с парижката си приятелка.
— Тя ти говори за нея? — Крейг се постара за произнесе думите спокойно, за да не забележи Ан яда в гласа му.
— За още много неща ми говори.
— Какво знае за моята парижка приятелка?
— Не зная какво знае. Зная само какво ми каза. Каза, че тази жена е прекалено млада за теб, че прилича на маникюристка и че я интересуват само парите ти.
Крейг се разсмя:
— Прилича на маникюристка! Значи тя никога не я е виждала.
— Казва, че я е виждала. Даже й направила скандал.
— Къде?
— В Париж.
— Значи тя и в Париж е била? — недоверчиво попита той.
— И още как. Само заради теб. Казала на тази дама какво мисли за авантюристките, които прелъстяват стари глупаци и разбиват щастливи семейства.
Крейг поклати глава в недоумение:
— Констънс не ми е казвала нито дума за това.
— Мисля, че жените не обичат да говорят много за такива неща. Ще ме запознаеш ли с Констънс?
— Разбира се — смутено отговори Крейг. Когато прегърна дъщеря си на летището, въобще не предполагаше, че разговорът им ще вземе такъв обрат.
— Знаеш ли, в Женева беше много приятно всъщност. Дори вечерях в „Ришмонд“ с мама, нейния приятел и другите лицемери.
Крейг караше мълчаливо. Не искаше да говори с дъщеря си за любовника на жена си.
— Там той устрои цяло представление — продължи Ан. Уф! Разположили са се там, поръчват черен хайвер, крещят на сервитьора заради виното, след това любезничат пет минути с мама и пет минути с мен. Аз изведнъж разбрах защо ненавиждам мама от дванадесетгодишна.
— Това не е вярно — меко възрази Крейг. Той бе готов да поеме вината за много неща, но не искаше да отчуждава дъщерите си от майка им.
— Да, вярно е, ненавиждам я — повтори Ан. — Ненавиждам я, ненавиждам я! Как си могъл да търпиш до себе си в къщи този жалък, скучен човек, който се е преструвал на твой приятел? Защо толкова дълго си се примирявал с всичко това?
— Преди да виним другите, трябва да погледнем себе си отговори Крейг. — Аз самият не съм бил ангел. Ти си вече голямо момиче, Ан, и предполагам, че отдавна си разбрала, че ние с майка ти от много години живеем всеки своя живот.
— Свой живот! — нетърпеливо възкликна Ан. — Добре, нека бъде така. Разбирам това. Не разбирам друго: защо се ожени за тази пачав…
— Ан! — остро я прекъсна Крейг. — Не бива да говориш така.
— И най-вече не разбирам защо й позволяваш да те заплашва със съд за прелюбодеяние и да ти измъква парите по този начин. И къщата! Защо не наемеш детектив да я проследи два дена и да видиш как се държи?
— Това не мога да направя.
— Защо не можеш? Тя е наела детектив да те следи.
Крейг сви рамене.
— Ти разсъждаваш като юрист — каза той. — Просто не мога.
— Прекалено си старомоден. Там ти е бедата.
— Да не говорим за това, моля те, Само помни: ако не бях се оженил за майка ти, сега теб нямаше да те има, нито сестра ти, а щом веднъж ви имам вас, всичко останало не е толкова важно. И каквото и да прави и говори майка ви, аз, както и преди, съм й благодарен за вас. Ще запомниш ли?
— Ще се постарая. — Гласът й затрепери и Крейг се изплаши да не се разплаче сега, макар че никога не беше плакала, даже като дете. — Ще ти кажа само едно — с горчивина добави тя, — не искам повече да виждам тази жена. Нито в Швейцрия, нито в Ню Йорк, нито в Калифорния. Никъде. Никога.
— Ще промениш решението си — тихо каза той.
— Искаш ли да се обзаложим?
Дявол да ги вземе тези семейни проблеми, помисли си той.
— Искам и ти, и Маршиа да знаете абсолютно точно едно: Констънс няма никаква връзка с разрива с майка ви. Оставих я, защото всичко ми беше омръзнало и вече бях на прага на самоубийство. Заради това че бракът ни бе загубил всякакъв смисъл. Не исках да продължавам да водя безсмислен живот повече. Виня майка ви не повече, отколкото себе си. У когото и да бе вината, да се продължава нямаше смисъл. Констънс просто случайно се оказа тогава на пътя ми.
— Добре — каза Ан. — Вярвам, че е така.
Тя мълча няколко минути и Крейг й бе благодарен за това, карайки покрай хиподрума на Кан. Конете на Юга… Нищо незначещи победи, безусловни поражения. Пръскачките бяха пуснати, мириада дъги на фонтаните по зелената трева.
— Е, а ти как си? — попита най-сетне Ан оживено. — Развличаш ли се?
— Може да се каже, че да.
— Безпокоях се за теб.
— Безпокоеше се за мен? — Той не можа да скрие удивлението си. — Но, струва ми се, съвременната теория твърди, че в наши дни нито едно дете не се безпокои за своите родители.
— Аз не съм толкова съвременна.
— Защо се безпокоеше за мен?
— Заради твоите писма.
— Какво съм писал в тях?
— Нищо, за което мога да се хвана. Нищо явно. Но между редовете… не зная… струваше ми се, че си недоволен от себе си, че не си уверен в себе си и в своите работи. Даже почеркът ти…
— Почеркът?
— Даже и той се е изменил. Станал е някак си несигурен. Сякаш не знаеш как да изписваш отделните букви.
— Явно трябва да започна да пиша писмата си на машина — опита се да се пошегува Крейг.
— Не е толкова просто — сериозно продължи тя. — В катедрата по психология има един професор, специалист по почерци. Аз му показах две твои писма. Едното бях получила преди четири години, а другото…
— Ти пазиш моите писма? — Необикновено дете. Сам той не бе пазил никога писма от родителите си.
— Пазя ги, разбира се. И така, веднъж този професор каза, че дълго преди нещо да се случи, когато няма никакви симптоми и въобще нищо и сам човек още нищо не предусеща, почеркът му… някак си предсказва промени… болест, даже смърт.
Той бе потресен от това, което чу, но се стараеше да не го показва. Ан още от дете се отличаваше с прямота и откровеност и изтърсваше всичко, което й минаваше през главата. Той се гордееше и същевременно се забавляваше малко с нейната безпощадна прямота, която считаше за признак за възхитителна сила на характера. Но сега не бе чак толкова забавно, защото истината се отнасяше за него. Той се опита да обърне всичко на шега.
— Е, и какво каза този мъдрец за писмата на баща ти? — иронично попита той.
— Може да ти е смешно, но той каза, че си се променил. И ще се променяш още.
— Надявам се, към по-добро?
— Не — отговори тя.
— О, господи, изпращаш си децата в прочути модерни колежи, за да получат там научно образование, а им тъпчат главите с всякакви средновековни суеверия. Твоят професор може би се занимава и с хиромантия?
— Суеверия или не, зарекох се да ти кажа и ето — казах ти. Междувпрочем днес, когато те видях, бях поразена.
— От какво?
— Изглеждаш зле. Много зле.
— Не говори глупости, Ан — смъмри я Крейг, макар че бе уверен, че е права. — Две-три бурни нощи — това е всичко.
— Работата не е в това — настояваше Ан. — Не е в това, че си прекарал две-три бурни нощи. Тук има нещо по-сериозно. Не зная забелязал ли си, но аз те изучавам, откакто бях дете. Независимо от твоята прикритост, аз винаги знаех кога си сърдит, кога си развълнуван, кога си болен или от какво се боиш…
— А сега? — предизвикваше я той.
— Сега… — Тя прекара нервно ръка по косите си. Имаш странен вид. Изглеждаш… изоставен… да, по-точно не мога да го изразя. Имаш вид на човек, който прекарва живота си в местене от един хотел в друг.
— Да, аз през цялото време живея в хотели. В най-хубавите хотели на света.
— Разбираш какво имам предвид.
Той разбираше какво има предвид, но не го призна на глас. Само в себе си.
— Когато получих телеграмата ти, реших да подготвя реч — рече Ан. — И ето, сега ще я произнеса.
— По-добре погледни гледката оттук, Ан — предложи той. Има време за речите ти.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Това, което искам, е да живея с теб — започна тя. Да се грижа за теб. В Париж, ако искаш да живееш там. Или в Ню Йорк. Или на което и да е място. Не искам да се превърнеш в самотен старец, който всяка вечер се храни все сам, като… като стар самец, прогонен от стадото.
Той неволно се разсмя, като чу сравнението.
— Не искам да звучи като самохвалство — каза той, но нямам недостиг от компания, Ан. При това имаш още една година в колежа и…
— Свърших с образованието — заяви тя. — И образованието ме свърши. Във всеки случай такова образование не ми е нужно. Там повече няма да се върна, каквото и да стане.
— Ще обсъдим това после — предложи той. Всъщност след толкова години скитания мисълта за порядъчен живот с Ан неочаквано му се видя привлекателна. Освен това се оказа, че той все още държи на остарелия, недостоен, позорен и несъвременен възглед, че образованието не е толкова важно за жените.
— И още нещо — ти трябва да работиш — каза Ан. Глупаво е човек като теб да не прави нищо пет години.
— Това не е толкова просто — възрази той. — Не мисли, че хората се надпреварват да ми предлагат работа.
— На теб! — недоверчиво възкликна тя. — Не вярвам.
— Така е. Мърфи е също тук. Поговори с него за положението в киното.
— Но другите нали продължават да правят филми.
— Другите. Баща ти — не.
— Това е просто непоносимо. Ти говориш като неудачник. Само да можеше да се решиш да опиташ, вместо да бъдеш горд и самотен! Говорих с Маршиа, и тя е съгласна с мен: това е напълно празно, безсмислено, позорно губене на сили! Стори му се, че ще изпадне в истерия и я поглади успокояващо по ръката.
— Всъщност аз вече съм мислил за това. Даже работих последната година.
— Аха! — тържествуващо възкликна тя. — Виждаш ли? С кого?
— С никого. Сам със себе си. Написах сценарий. Току-що го завърших. Един човек точно сега го чете.
— Какво каза Мърфи?
— Казва, че е лош. Мърфи ме съветва да го зарежа.
— Глупав старец — заяви Ан. — Не бих го слушала.
— Той съвсем не е глупав.
— Но ти все пак не го послуша, нали?
— Не съм зарязал сценария засега.
— Мога ли да го прочета?
— Ако искаш.
— Разбира се, че искам. Мога ли след това откровено да ти кажа мнението си?
— Естествено.
— Дори и ако господин Мърфи е прав — добави Ан — и сценарият действително не е много добър или не е удачен по комерчески съображения, или просто не е това, което сега се търси, ти би могъл да се заемеш с нещо друго. Киното не е единственото нещо на този свят, не е ли така? Ако искаш да знаеш истината, според мен ти ще бъдеш много по-щастлив, ако изобщо забравиш киното. Имаш работа с такива ужасни хора. И всичкото това е толкова жестоко и непостоянно: в един миг те превъзнасят като Герой на културата, а в следващия вече си забравен. А публиката, на която трябва да угаждаш, Великата американска публика? Боже мой, влез в събота вечер в киносалона, в който и да е киносалон, и погледай на какво се смеят, на какво плачат… Аз помня колко усилено работеше ти, как се изтощаваше до смърт, докато завършиш един филм… И за кого? За сто милиона глупаци.
Тирадата на Ан му прозвуча като отзвук на негови собствени мисли, но това не го зарадва. Особено го шокира думата „угаждаш“. Едно беше, когато така говори мъж на неговата възраст, който е работил, побеждавал и претърпявал неудачи в това трудно поприще и следователно има право в минути на депресия да се съмнява в стойността на труда си. Съвсем друго нещо — да изслушваш необосновани обвинения от устата на неопитно, разглезено момиче.
— Ан — прекъсна я той, — не бъди толкова строга към твоите съотечественици.
— С охота отстъпвам моите съотечественици на всеки, който желае.
Още един въпрос в дневния ред, реши той. Да открия какво се е случило с дъщеря ми на родна земя през последните шест месеца. Но това ще отложим за следващата среща.
Насочи разговора към предишната тема.
— Тъй като си размишлявала много върху моята кариера — каза той с лека ирония, — може би ще ме посъветваш с какво да се заема?
— С милион други неща. Можеш да преподаваш, можеш да станеш редактор в някое издателство. Всъщност ти с това си се занимавал цял живот — редактиране на чужди ръкописи. Можеш даже сам да станеш издател. Или да се заселиш в някой малък тих град и да откриеш малък театър. Или да пишеш мемоари.
— Ан — укорително я прекъсна той, — зная, че съм стар, но не чак толкова.
— С милион други неща — упорито повтори тя. — Ти си най-умният от всички, които познавам, и би било престъпление, ако се оставиш да те изхвърлят като изиграна карта само защото хората, които се занимават с кино или театър, са толкова глупави. Ти нали не си женен за киното. Боже господи, Мойсей е слязъл от Синай не за да каже: „Ти ще развличаш.“
Той се засмя:
— Мила Ан, ти направи мешана салата от две големи религии.
— Зная какво говоря.
— Може и да знаеш — съгласи се той. — Може би в думите ти има някаква истина. А може би грешиш. Една от причините да дойда в Кан тази година е да взема някакво решение, да разбера струва ли си да остана в киното.
— Е, и? — предизвикателно попита тя. — Какво видя, какво разбра?
Какво е видял, какво е разбрал? Видя много, различни филми — и добри, и лоши, предимно лоши. Бе потопен в този карнавал, в това кинобезумие. В залите, на терасите, на плажа, на официалните вечери киноизкуството или киноиндустрията — назовете го както заслужава да бъде наречено — се представяше за тези няколко дни в цялата си същност. Тук бяха и артистите, и псевдоартистите, бизнесмените, мошениците, купувачите и продавачите, сплетниците, проститутките, порнографите, критиците, блюдолизците, героите и неудачниците на годината. И като квинтесенция на всичкото това — един филм на Бергман и един на Бунюел, чисти и опустошаващи.
— Е, какво разбра? — повтори въпроса си Ан.
— Боя се, че съм свързан с киното за цял живот — това разбрах. Когато бях малък, баща ми ме вземаше със себе си в театъра — бродуейския театър. Аз седях на стола, без да мърдам, и чаках залата да потъне в мрак и да включат светлините на рампата. Винаги се страхувах да не би нещо да се случи и да попречи на залата да потъне в мрак, а светлините на рампата никога да не блеснат. Но този голям момент настъпваше. С радостно вълнение стисках здраво палци, предварително безпокоейки се за тези, които ще гледам на сцената. Един-единствен път съм бил груб с баща си, и то се случи в такъв момент. Баща ми започна да ми говори нещо — не зная какво, — заставяйки ме по този начин да изляза от състоянието на блаженство, и аз казах: „Моля те, тате, пази тишина.“ Изглежда че бе разбрал, защото оттогава не ме заговаряше, когато светлините в залата започваха да угасват. Сега, когато седя в бродуейския театър, не изпитвам вече такова чувство. Но то се появява винаги когато си купя билет и вляза в полутъмния киносалон. Не е толкова лошо, ако от време на време нещо кара четиридесет и осем годишния човек да преживява същите чувства, които е изпитвал като момче. Може би и затова измислям всякакви извинения за филми, затова се опитвам да не придавам значение на непривлекателните страни и долнопробната продукция. Хиляди пъти, след като съм гледал някой лош филм, съм се утешавал с мисълта, че за един хубав филм можеш да простиш на стотина лоши. Струва си труда.
Той не каза, макар че сега знаеше — а и винаги всъщност е знаел, — че хубавите филми се правят не за тази публика, която изпълва киносалоните в събота вечер. Правят ги, защото не могат да не ги правят, както въобще всяко произведение на изкуството. Той знаеше, че и агонията, и това, което Ан наричаше „жестокостта и непостоянството на света на киното“, и необходимостта да се лавира и угажда, и парите, и раняващата критика, и несправедливостта, и нервното изтощение — всичко това е неотделимо от безкрайната радост, която носи творческия процес. И дори и да внасяш скромна лепта, дори да играеш малка, второстепенна роля, ти споделяш тази радост. Сега разбра, че сам се бе наказал, лишавайки се в течение на пет години от тази радост.
Преди да стигнат до Антиб, той зави по крайбрежното шосе.
— За цял живот съм свързан с киното — повтори той. Това е диагнозата. Но стига толкова за мен. Признавам, че се радвам, че в нашето семейство се появи още един зрял човек. — Той погледна дъщеря си и видя как тя поруменя от този комплимент. — Какво друго ще кажеш за себе си, освен че си достатъчно образована вече и че би искала да се грижиш за мен? Какви са плановете ти?
Тя сви рамене.
— Старая се да разбера как да оцелея като зрял човек. Това впрочем е твое определение. Едно ми е ясно: че няма да се омъжа.
— Струва ми се — отбеляза той, — че началото е многообещаващо за кариера.
— Не ми се присмивай — рязко каза тя. — Ти много обичаш да ме дразниш.
— Хората дразнят само тези, които обичат, но ако ти е неприятно, няма повече.
— Да, неприятно ми е — призна тя. — Не съм толкова самоуверена, че да се отнасям към шегите спокойно.
Той разбра, че това е упрек. Ако двадесетгодишна девойка не се чувствува самоуверена, кого можем да виним за това, ако не бащата? По пътя от Ница до Антиб той научи много неща за дъщеря си, но това ни най-малко не го успокояваше.
Те приближаваха към къщата, която той бе наел през лятото на 1949 година — къщата, където бе зачената Ан. Тя никога не бе идвала тук. Интересно, помисли си той, дали съществуват спомени от утробния живот, и ако съществуват, ще я накарат ли да се огледа и обърне внимание на бялата сграда в градината на хълма?
Тя не се огледа.
Да се надявам, помисли си той, минавайки покрай къщата, че поне веднъж в живота си тя ще има три такива месеца, каквито бяха месеците през онова лято за мен и майка й.