Ъруин Шоу
Вечер във Византия (10)

9.

Полицаи с електрически фенерчета в ръце направляваха колите към полето, където вече имаше много коли. Беше влажно и студено. Крейг изключи мотора, отвори вратата и стъпи на тревата. Под краката му изжвака вода. Добра се до пътеката и закрачи към голямата, приличаща на замък къща, откъдето се носеха звуци на оркестър. Къщата беше разположена на хълма зад Мужен и се извисяваше, също като малка крепост, над околната местност.

Той съжали, че Ан не беше пристигнала още. Щеше да й е приятно да влезе в такава къща под ръка с баща си, под звуците на френска песен, съпроводени от полицаи, които охотно осветяваха пътя под старите тъмни дървета, доволни от това, че не трябва да хвърлят бомби със сълзотворен газ пред седалището на правителството. Телеграмата на Ан беше в джоба му. За негова изненада, тя бе решила да посети първо майка си в Женева и едва на другия ден да дойде в Кан.

Уолтър Клайн, домакинът, бе застанал в антрето и посрещаше гостите. Той бе наел къщата за един месец. Беше избрал точно нея, защото имаше достатъчно място за балове. Клайн беше нисък, як, широкоплещест мъж с измамно безгрижен характер. В последните години много посреднически фирми преставаха да съществуват и се сливаха с други. Клайн своевременно напусна една такава разпадаща се организация, отвеждайки със себе си редица известни режисьори и актьори, така че докато другите посреднически фирми и компании пропадаха, той ловко се приспособи към новите условия. Това му позволи да запази за себе си значителен дял участия във филми, които се подготвяха или снимаха в Америка и Англия. Клайн имаше във всички ключови позиции клиенти или длъжници, чиито филми той или финансираше, или разпространяваше. Когато другите изпадаха в паника, казваше: „Деца, нещата при нас вървят по-добре от когато и да било.“ За разлика от Мърфи, който бе забогатял в по-спокойни времена и през тези две седмици се държеше високомерно, настрани от фестивалната трескава атмосфера, Клайн не странеше от хората. Човек можеше да го види по всяко време да разговаря съсредоточено в някой ъгъл с продуценти, агенти, финансисти, режисьори, актьори, обсъждащ всевъзможни финансови сделки, обещаващ нещо, подписващ нещо. За помощници си бе избрал спокойни, представителни млади мъже, неразглезени от лекия живот в онези стари времена, алчни и честолюбиви като господаря си и умеещи, подобно на господаря си, да скриват мошеническата си същност под външно обаяние.

Преди известно време Клайн бе срещнал Крейг в Ню Йорк и полу на шега го бе попитал: „Джес, кога ще оставите този стар динозавър Мърфи и ще дойдете при мен?“

„Вероятно никога, Уолт — бе отговорил Крейг. — Нашата дружба е скрепена с кръв.“

Клайн се бе засмял. „Вашата вярност ви прави чест, Джес. Само че жалко, че отдавна не съм виждал името ви на екран. Ако все пак решите да се заемете с истинска работа, позвънете ми.“

Сега Клайн седеше в мраморното антре на къщата и разговаряше с току-що пристигналите гости. Беше облечен в черно кадифено сако, риза с жабо и яркочервена папийонка. До него бе застанала, явно развълнувана, жената, която завеждаше отдела за реклама и информация в неговата фирма. Тя беше разпратила покани за приема и Крейг, облечен в неофициални панталони и син блейзър, явно не й хареса. Повечето от гостите, макар и не всички, бяха дошли във вечерни тоалети и по лицето на тази жена Крейг разбра, че в неговото небрежно облекло тя вижда някаква преднамереност.

Клайн му стисна крепко ръката и се усмихна.

— Ето я нашата знаменитост. Боях се, че няма да дойдете. — Той не обясни защо се е боял, че Крейг няма да дойде, но го представи на гостите, с които току-що разговаряше. — Тонио Корели. Вие, разбира се, познавате Тонио Корели, Джес?

— Само съм го виждал. — Корели беше същият този млад красавец — италианският актьор, когото Крейг бе видял до плувния басейн на „Отел дю Кап“. Беше във великолепен черен смокинг, шит в Рим. Те се здрависаха.

— Може ли вие да го запознаете със своите дами, carinо^[1]? — предложи Клайн. — Не чух добре имената ви, момичета — добави той с извиняващ се тон.

— Никол, Айрин — представи ги Корели.

Никол и Айрин покорно се усмихнаха. Те бяха толкова красиви, загорели и стройни, колкото и момичетата, с които Крейг бе видял Корели при басейна, само че тези бяха други.

Той ги ухажва по двойки, и то добре подбрани, помисли си Крейг. Всяка си има разписание. Завидя му. Кой не би завидял?

— Скъпа — обърна се Клайн към своята помощничка по рекламата и информацията, — заведете ги вътре и им дайте нещо да пият. Ако желаете да танцувате — предупреди той момичетата, — внимавайте да не хванете пневмония. Оркестърът свири на открито. Не можах да сключа договор с времето и ето — зимата се върна… Веселият месец май.

Триото, съпроводено от помощничката на Клайн се отдалечи грациозно.

— Заслужава си човек да се роди италианец — с усмивка отбеляза Клайн.

— Разбирам какво имате предвид — каза Крейг. — Само че вие и така си живеете добре. — Той посочи с ръка разкошно подредения дом. Бе чул, че за наемането на къщата за един месец е платил пет хиляди долара.

— Не се оплаквам. Нося се по течението — отвърна Клайн ухилен. Той не криеше, че се гордее с богатството си. — Бърлогата е доста уютна. Джес, радвам се, че се срещнахме отново. Как вървят работите ти?

— Чудесно — отговори Крейг. — Просто чудесно.

— Поканих Мърфи и неговата фрау, но те благодариха и отказаха. Не се мешат с по-низшите слоеве.

— Тук са на почивка — излъга заради приятеля си Крейг. — Предупредиха ме, че цялата седмица ще си лягат рано.

— Мърфи беше голям човек. По онова време. Вие, разбира се, не сте скъсали с него още?

— Не, разбира се.

— Аз вече казах, че вашата лоялност ви прави чест. Сега свързан ли сте с нещо с него? — Клайн зададе този въпрос някак си небрежно, гледайки настрани, към гостите, които минаваха под арката към голямата зала.

— Доколкото зная, не — отговори Крейг.

— А вие самият имате ли някакви планове? — Клайн се обърна с лице към него.

Крейг не отговори веднага.

— Може би. — Той на никого не бе казвал, освен на Мърфи и Констънс, че в главата му отново се е зародила мисъл за собствен филм. Но Мърфи беше определил своята позиция ясно — повече от ясно дори. Така че Крейг отрони думите „може би“ не случайно. От хората, дошли на фестивала, най-полезен би могъл да бъде Клайн с неговата енергия и многобройните му връзки. — Имам една идейка.

— Ето това е новина! — Възторгът в гласа на Клайн му се стори почти естествен. — Доста отдавна сте се откъснали от работата, Джес. Ако ви е необходима помощ, нали знаете към кого да се обърнете? — Клайн ласкаво постави ръка на рамото му. — За приятел нищо не жаля. Сега се занимаваме с такива комбинации, че дори и на мен ми се замайва главата.

— Чух. Ще поговорим тези дни. Ще ви позвъня.

Мърфи щеше да се обиди, ако чуеше този разговор. Той се гордееше със своята проницателност и се сърдеше, когато неговите клиенти или приятели не слушаха съветите му. Към Клайн се отнасяше с презрение и казваше за него: „Този ужасен дребен шмекер. След три години от него и следа няма да остане.“ Но Мърфи никога не правеше комбинации, от които главата му би се замаяла.

— В градината има плувен басейн — каза Клайн. — Идвайте по всяко време. Даже без да се обаждате предварително. В този дом сте винаги добре дошъл. — Клайн отново го потупа ласкаво по рамото и се обърна към новодошлите гости. А Крейг се отправи към хола.

Там беше пълно с народ. Никой не искаше да отиде в градината, където свиреше оркестърът, беше студено. Крейг трябваше да се извинява няколко пъти, докато се добере до бара, промъквайки се между кресла и дивани, около които се бяха натрупали гости. Той помоли за чаша шампанско. В Кан трябваше да се върне с колата и ако пиеше уиски цяла нощ, пътуването обратно по тъмните лъкатушещи между хълмовете пътища щеше да бъде опасно.

Корели и неговите две момичета бяха на бара.

— Трябваше да отидем при французите — каза едната от тях. Тя говореше с английски акцент. — Тук е само за старчоци. Средната възраст е четиридесет и пет.

Корели се усмихна, осветявайки залата с блясъка на зъбите си. Крейг се обърна с гръб към бара и започна да разглежда публиката. Натали Сорел беше седнала в далечен ъгъл увлечено разговаряше с един мъж, който бе седнал на облегалката на нейния фотьойл. Крейг знаеше, че тя е толкова късогледа, че не би могла да го види от такова разстояние. Но и самият виждаше достатъчно добре и независимо от това какво каза англичанката, Натали Сорел не можеше да бъде наречена старица.

— Казвали са ми, че баловете в Кан са буйни — продължи англичанката. — Всички чупят чаши, танцуват голи по масите и устройват оргии в плувните басейни. Римската империя в периода на упадъка.

— Така е било едно време, cara^[2] — отбеляза Корели. Той говореше със силен акцент. Крейг го беше гледал в няколко английски филма и сега разбра, че гласът му се дублира. Не е изключено и зъбите да не са негови. От тази мисъл му стана по-леко.

— Тази вечер е толкова буйна, колкото пиене на чай в дома на свещеник — забеляза момичето. — Защо не направим реверанс, да си вземем довиждане и да си отидем.

— Не е учтиво, carissima^[3] — възрази Корели. — Освен това тук е пълно с влиятелни хора, които младите актьори не бива да обиждат.

— Ставаш скучен, мили.

Крейг огледа стаята, търсейки да види приятели, врагове, неутрални. Встрани от Натали седеше френската актриса Люсиен Дюлен. Сякаш подчинила се на някакъв инстинкт, тя се бе разположила в самия център на залата, в кръга на постоянно сменящ се почетен караул от млади мъже. Тя бе една от най-красивите жени, които бе срещал. Беше в семпла, отворена бяла рокля; косите й, стегнато прибрани назад, чудесно подчертаваха тънките черти на лицето й и изящната дълга линия на шията й и се спускаха по прелестните й рамене. Тя не беше лоша актриса, но за жена с нейната външност това бе малко. Тя трябваше да бъде поне втора Гарбо. Крейг не се познаваше с нея и не искаше да се запознава, но му доставяше огромно удоволствие да я гледа.

Ето един огромен тлъст англичанин. Беше млад, едва ли имаше повече от тридесет години. И него като Корели го съпровождаха две млади жени. Смееха се истерично на някаква негова шега. Бяха му го показали на плажа. Беше банкер. Говореха, че преди един месец лично той връчил на Уолт Клайн в една лондонска банка, на която бил президент, чек за три и половина милиона долара. Сега бе ясно защо тези две дами се въртяха около него и защо се смееха така на неговите остроумия.

Близо да камината бе застанал Брус Томас и разговаряше с тромав плешив мъж, в когото Крейг позна Хенеси, режисьор на филма, определен за показване на фестивала в края на седмицата. Томас бе снимал филм, който прожектираха вече половин година по екраните на Ню Йорк, а филмът на Хенеси — първото му постижение — се ползуваше с небивал успех в един кинотеатър на Трето авеню. Още отсега се вдигаше рекламен шум, че ще спечели наградата на фестивала.

Йън Уодли — той така и не бе заминал за Мадрид прав, с чаша в ръка, разговаряше с Елиът Стайнхарт и още един мъж — внушителен в тъмния си костюм, с бронзово от загар лице и гъста черна коса, прошарена тук-там. Мъжът му се стори познат, но не можеше да си спомни точно откъде. Уодли щеше да се пръсне в смокинга си, очевидно купуван, когато е бил доста по-добре и по-слаб. Не беше още пиян, но се бе зачервил и говореше бързо. Елиът Стайнхарт го слушаше благосклонно, устните му бяха опънати в лека усмивка. Той бе шейсет и пет годишен, невисок на ръст, лицето му имаше проницателно, хитро изражение, малко ехидно. Беше направил двайсетина филма, които имаха голям успех още в средата на тридесетте, и макар че сегашните критици високомерно го наричаха старомоден, спокойно продължаваше да пуска един след друг успешни филми, сякаш успехът го бе направил неуязвим за клеветите и безсмъртен. Крейг се отнасяше към него със симпатия и уважение. Ако не бе присъствието на Уодли, той би отишъл да го поздрави. Ще отида после, когато остане сам, реши Крейг.

На големия диван седеше Мъри Слоун, критик, пишещ за специализирано киносписание. Пристрастията му клоняха изключително към авангардизма. Най-много от всичко се вълнуваше в затъмнените салони за прожекции. Разговаряше с някакъв непознат. Слоун беше кръглолик, с кафяв загар, непрекъснато се усмихваше и бе толкова влюбен в професията си, че бе прекъснал всякакви интимни връзки с една жена (самият той призна това на Крейг), с която се бе запознал на Венецианския фестивал, само защото не ценяла достатъчно таланта на Бунюел.

Не зная, помисли си Крейг, оглеждайки залата, дали тази английска красавица е умна, или не, но е права, дето казва, че тук нищо не говори за упадъка на Римската империя. Богата, благопристойна, приятна публика. Каквито и насрещни течения да се сблъскваха в тази зала, каквито и пороци да се криеха под елегантните одежди, всичко беше грижливо прикрито. Обичаните и необичаните, състоятелните и несъстоятелните — всички съблюдаваха вечерното примирие. Честолюбието вежливо съседствуваше с безизходицата.

Едно време в Холивуд приемите не бяха такива. Тези, които печелеха по пет хиляди долара на седмица, не канеха онези, които вземаха по-малко. Ново общество, изникнало от пепелта на старото. Движение на пролетариата към „Моет“, „Шандон“ и към блюдата с хайвер.

Той забеляза, че мъжът, който разговаряше с Уодли и Елиът Стайнхарт, погледна към него, усмихна се, махна с ръка и тръгна насам. Крейг се усмихна за всеки случай в отговор, опитвайки се да си спомни къде бе виждал този човек и как се казваше.

— Привет, Джес — поздрави мъжът и протегна ръка.

— Здравей, Дейвид — отговори Крейг. Те се здрависаха. — Ако искаш, вярвай, ако искаш — недей, но не те познах в първия момент.

Мъжът се засмя:

— Това е от косата. Никой не може да ме познае.

— Не е за учудване — забеляза Крейг.

Дейвид Тейкмън бе един от първите му познати в Холивуд. Тогава беше плешив.

— Перука — обясни Тейкмън, поглаждайки самодоволно косата си. — С нея изглеждам двадесет години по-млад. За да ме обичат момичетата. Карам втора младост. Стана дума за жени, та се сетих — вечерях с твоята приятелка в Париж, от нея разбрах, че си тук и реших да те потърся. Пристигнах днес сутринта и цял ден играх карти. Приятелката ти си я бива. Моите поздравления.

— Благодаря — отвърна Крейг. — Сърдиш ли се, когато хората те питат защо си цъфнал с тази грива?

— Ни най-малко. Направиха ми малка операция на черепа и докторът остави две дупчици за спомен. Не много добър козметичен резултат, ще кажеш. Но защо трябва един стар човек да плаши малките деца и младите девици. Това беше най-доброто, което можаха да ми предложат перукерите в студиото. Единственото добро нещо, което това дяволско студио е създало през последните пет години.

При споменаването за студиото Тейкмън стисна здраво изкуствените си зъби. Беше минало повече от година, откакто го бяха отстранили от ръководството на студиото, но той продължаваше да говори за него като за свое собствено владение. Бе властвувал тиранично там цели двадесет и пет години и не бе никак лесно да се избави от навика да командува. Плешивата глава му придаваше много внушителен вид, загатваше с нещо за обсадно оръдие. Лицето му бе месесто, грубо — напомнящо едновременно и за римски император, и за капитан на търговски кораб — с дълбоки бръчки по загрубялата кожа като на човек, който прекарва по цяла година с войниците си в походи или с матросите на палубата на параход. Гласът му напълно отговаряше на външността му — груб и властен. В щастливите години на разцвета му неговото студио пускаше изящни тъжно-комични филми — още една изненада в този изумителен град. С перуката той изглеждаше съвсем друг — благ и безобиден, и гласът му, някак си приспособен към новия облик, беше станал тих и печален.

Тейкмън се огледа наоколо и поставяйки нежно ръка на рамото на Крейг, каза:

— О, Джес, не ми харесва тук. Приличат ми на ято лешояди, кълвящи скелетите на гигантски животни. Ето в какво се е превърнала сега кинематографията, Джес. Грамадни стари скелети с все още оцелели късчета месо и тези грабливи хищни птици ги кълват къс по къс. И какво правят в преследването на Всемогъщия долар? Зрелища за воайори. Порнография и кръв. Да вървят в Дания и да правят каквото щат. И в театъра е същото. Леш. Какво е Бродуей днес? Сводници, проститутки, търговци на наркотици, палячовци. Разбирам защо си избягал от всичко това.

— Ти, както обикновено, преувеличаваш, Дейвид — забеляза Крейг. Той бе работил в студиото на Тейкмън в петдесетте години и още тогава бе усетил склонността на стареца към риторика, която обикновено се проявяваше тогава, когато искаше да поднесе убедително някой тънък, добре обмислен аргумент. — И сега правят нелоши филми, а на Бродуей и вън от Бродуей има немалко способни млади драматурзи.

— Назови поне един. Един хубав филм.

— Защо един, два ще назова. Даже три — весело отвърна Крейг. — При това авторите им са тук, в тази зала. Последните филми на Стайнхарт, Томас и ей там онзи новак, който разговаря с Томас. Хенеси.

— Стайнхарт не влиза в сметката — възрази Тейкмън. Той е от старата генерация. Скала, останала след оттеглянето на ледника. Що се отнася до другите двама… — Тейкмън пръхна презрително. — Ялов цвят. Гении за един час. Да, разбира се, от време на време някой успява. Случва се. Те самите не винаги могат да разберат как става това: събуждат се и виждат, че ги е споходило щастието. Аз не говоря за това, приятелю, а за истински професионализъм. Чаплин, Форд, Стивънс, Уайлър, Капра, Хоукс, Уайлдър, ти, ако нямаш нищо против. Макар че ти може би си малко по-особен и е трудно да бъдеш причислен към някоя група. Надявам се, че не се сърдиш, че говоря така.

— Не — отговори Крейг. — За мене говорят и по-лоши неща.

— За всички ни говорят. Ние сме живи мишени. Добре, направихме и много боклуци. Готов съм да призная, макар че не ми е много приятно. Четиристотин, петстотин филма в годината. Шедьоври не се раждат в голям брой, спор няма. Нека да са боклук, нека да са масово производство, но изпълниха своята задача. Това създаде механизма, който сега е на услугите на големите — актьори, сценични работници, декоратори, публика. И още нещо: киното завладя света за Америка. Виждам по лицето ти, че ме смяташ за откачен. Независимо от това какво са писали модните критици-интелектуалци, на тях им се присънва, че цялото човечество ни обича, че ние сме неговите възлюбени, неговите герои. Да не мислиш, че се срамувам от това, че съм бил причастен към това дело? Нищо подобно. Ще ти кажа от какво се срамувам. Срам ме е, че пикахме на всичко. И ако искаш, ще ти кажа кога точно се случи това. Даже и да не искаш, пак ще ти кажа. — Той ръгна Крейг с палец в рамото. — В деня, в който се подчинихме на онези селяндури от Конгреса и казахме: „Да, сър, да, господин конгресмен, да, господа от ФБР, дайте да ви целуна по задника, на вас не ви харесват политическите възгледи на този писател или моралът на онази актриса, или темата на моите бъдещи десет филма, да, сър, разбира се, сър, всички ще ги уволним. Вие само си мръднете малкия пръст и аз ще прережа гърлото на най-добрия си приятел.“ Дотогава ние бяхме щастливците, красавците на двадесетия век, ние пускахме остроумия, на които целият свят се смееше, ние любехме така, че целият свят ни завиждаше за умението ни да любим, ние устройвахме пирове, на които целият свят искаше да присъствува. След това се превърнахме в жалка тайфа хленчещи евреи и се надявахме по време на поредния погром да убият нашия съсед, а не нас. Публиката се увлече по телевизията — и правилно направи. По телевизията ти казват направо, че искат да ти продадат някаква стока.

— Дейвид — прекъсна го Крейг, — лицето ти пламна.

— Как няма да пламне! Успокой ме, Джес, успокой ме. Моят доктор ще ти бъде благодарен. Съжалявам, че дойдох. Впрочем не. Радвам се на случая да поговоря с теб. Аз още не съм свършен човек, независимо от това, което говоря. У мен назрява един план — нещо голямо. — Тейкмън смигна заговорнически. — Нужни са ми талантливи хора. Стара формация. И дисциплина. Капитани, а не ефрейтори. Такива като теб например. Кони ми каза, че ти имаш някаква идейка. Посъветва ме да говоря с теб. Да не го пазиш в тайна?

— Не съвсем — отговори Крейг. — Имам нещо предвид.

— Време е да вървя вече. Позвъни ми утре. Ще поговорим. Парите не са проблем. Дейвид Тейкмън не е от тези, които правят второкласни филми. А сега ме извини, Джес, трябва да си тръгвам. Напоследък започнах да се задъхвам, когато се развълнувам. И моят доктор постоянно ме предупреждава да не се вълнувам. Не забравяй какво ти казах. Утре сутринта. Аз съм отседнал в „Карлтън“. — Той поглади разкошната прошарена перука и се отправи навън с предизвикателна походка.

Крейг погледна след вдървената изправена фигура, промъкваща се към изхода, и поклати глава. Привърженик на проиграни каузи, историк на епохата на упадъка. Все пак реши утре сутринта да му позвъни.

Крейг забеляза, че мъжът, с когото разговаряше Натали Сорел, се изправи, взе чашата й и започна да си пробива път през тълпата към бара. Крейг реши да се възползува от това и тръгна от бара към Натали, но преди да успее да мине и половината разстояние, вратата откъм патиото се отвори и влезе Гейл МакКинън с някакъв нисък мъж с нездрав вид, чието лице се стори познато на Крейг. Около тридесет и пет годишен, с оредяващи невчесани коси, под очите нездрави жълтеникави торбички. Беше в смокинг. Гейл МакКинън беше облякла евтина басмяна рокля, къса, над коленете. Но на нея не изглеждаше евтина. Тя се усмихна на Крейг и бе невъзможно да избегне срещата с нея. По необяснима за него причина му се искаше тя да не го види, че приказва с Натали Сорел. Не бяха се срещали от обяда у Мърфи, но почти не бе излизал от стаята си. Лекуваше простудата.

— Добър вечер, господин Крейг — поздрави Гейл МакКинън. — С вас се срещаме навсякъде.

— Да, така изглежда — съгласи се той.

— Позволете да ви представя… — започна тя, като се обърна към своя спътник.

— Ние се познаваме — прекъсна я мъжът с недружелюбен тон. — Отдавна. От Холивуд.

— Страхувам се, че паметта ми изневерява — призна Крейг.

— Казвам се Рейнълдс.

— О, да. — Името му прозвуча познато, но не можеше да си спомни действително ли се е познавал с този човек. Рейнълдс бе писал рецензии за филми за един лосанжелоски вестник. — Да, разбира се. — Той протегна ръка. Рейнълдс подаде своята с видима неохота.

— Да вървим, Гейл — подкани я Рейнълдс. — Пие ми се.

— Иди пий, Джо — предложи Гейл МакКинън. — А през това време аз ще поговоря с господин Крейг.

Рейнълдс промърмори нещо и се запромъква към бара.

— Какво му е? — попита Крейг, озадачен от неприкритата враждебност на Рейнълдс.

— Пил е малко повечко.

— Подходяща епитафия за всички ни — каза Крейг и отпи глътка шампанско. — С какво се занимава толкова далеч от Лос Анжелос?

— Вече две години работи в Европа за една телеграфна агенция — каза момичето. — Много ми помага. — Стори му се, че тя защитава Рейнълдс. Крейг се запита дали не са любовници. Рейнълдс бе толкова невзрачен, начумерен. Но кой знае, в Кан от момичетата може всичко да се очаква. Сега Крейг си спомни защо лицето на този човек му се бе видяло познато: това беше мъжът, седнал на масата на Гейл МакКинън на терасата в хотел „Карлтън“ онази сутрин.

— Побъркан е на тема кино — продължи момичето. — Помни всички филми, даже старите. За мен той е много ценна находка. Гледал е всичките ви филми.

— Възможно е за това да е толкова груб — предположи Крейг.

— О, не! Той ги харесва. Някои от тях.

Крейг се засмя.

— Понякога това, което говорите, напълно подхожда на възрастта ви.

— Онази дама ей там ви маха с ръка — каза момичето. Крейг погледна към ъгъла, където седеше Натали Сорел. Тя му махаше, за да иде при нея. Късогледството не беше й попречило да го забележи. Махна й за поздрав.

— Стара приятелка — обясни той. — Моля да ме извините…

— Получихте ли въпросника, който ви оставих в хотела?

— Да.

— Е?

— Скъсах го.

— О, колко сте жесток — избухна момичето. — Не съм срещала още толкова жестоки хора. Чувала съм лоши неща за вас, но никой не ми каза, че сте жесток.

— Променям се с всеки изминат ден — отвърна той. — Понякога даже по-бързо.

— Джо Рейнълдс ме предупреди за вас. Не исках да говоря за това, но сега ми е все едно. Вие имате врагове, господин Крейг, знайте това. Знаете ли защо Рейнълдс е така груб с вас?

— Нямам представа. Виждал съм този човек само веднъж — онази сутрин, когато дойдохте при мен.

— Възможно е. Макар че той казва, че сте се срещали. А веднъж сте казали нещо за него.

— Какво?

— Написал бил някаква хвалебствена рецензия за един от вашите филми, а вие сте казали: „Този човек пише така лошо. Ядосва ме даже когато ме хвали.“

— Кога съм казал това?

— Преди осем години.

Крейг се засмя:

— Няма животно, по-обидчиво от критика.

— Не може да се каже, че се постарахте да се покажете в приятна светлина — забеляза тя. — По-добре е да вървите сега. Красивата дама ще си счупи ръката да ни маха. — Гейл МакКинън се обърна и започна безцеремонно да си пробива път към бара, където я очакваше Рейнълдс, без да сваля поглед от тях.

Колко лесно можеш да накараш някой да те намрази за цял живот. С едно изречение.

Той престана да мисли за Рейнълдс и се отправи към Натали. Тя стана да го посрещне. Светлокоса, синеока, с разкошна фигура, стройни крака, приличаше на нежна кукла неправдоподобно розова, светлоруса и изящна. Независимо от външността й и мекото й звънливо гласче, беше смела, решителна и чувствена жена.

— Заведи ме в друга стая, Джес — помоли го тя, протягайки ръка. — Този ужасно скучен човек може да се върне тук всеки момент. — Тя говореше английски добре, с едва забележим акцент, и хората, които не знаеха, че е родена в Унгария, не биха могли да определят каква е по националност. Толкова добре владееше немски, френски и италиански. От последната им среща изобщо не беше се изменила. Бяха се разделили по случайни стечения на обстоятелствата, без взаимни обвинения. Тя трябваше да се снима в два филма в Англия, а той трябваше да се върне в Америка. Не бе гледал нито един от тези филми. Чу, че се била хванала с някакъв испански граф. Нито Крейг, нито Натали бяха търсили един от друг нищо, освен удоволствие — така поне на него му се струваше. Вероятно и затова се бяха разделили толкова леко. Тя нито веднъж не му каза, че го обича — още една черта от характера й, на която се възхищаваше.

Хвана го за ръка и започнаха да се промъкват между гостите към библиотеката. На ръката си носеше голям диамантен пръстен. Крейг си спомни, че по-рано тя залагаше скъпоценностите си, а и той й даваше пари на заем.

— Ти, както винаги, блестиш — отбеляза той.

— Ако знаех, че тук ще бъде Люсиен Дюлен, никога не бих дошла. На такива красавици трябва да им слагат чували на главите, когато се появяват сред по-възрастни жени.

— Ти няма от какво да се боиш. Все още можеш да отстояваш срещу тях.

Седнаха един до друг на кожения диван. Нямаше никой друг освен тях в стаята. Шумът от бала — музиката и гласовете на гостите — почти не проникваше дотук.

— Дай ми глътка от твоето шампанско — помоли тя.

Той й подаде чашата и тя я пресуши на един дъх. Крейг си спомни, че винаги пиеше и ядеше лакомо.

Тя постави чашата на масата и го погледна с укор.

— Ти не ми позвъни, както те помолих.

— Късно се върнах.

— Трябваше да поговоря с теб — обясни тя. — А онази вечер на коктейла имаше прекалено много хора. Как си?

— Жив съм още.

— Нищо не се чува за теб. Говорих с други.

— Вегетирам.

— Не подхожда на Джеси Крейг, какъвто аз го познавам.

— Всички са прекалено активни. Ако си отдъхвахме по шест месеца на годината, щяхме да бъдем далеч по-добре. Аз слязох засега от въртележката.

— Безпокоя се, когато се сетя за теб.

— А често ли се сещаш за мен?

— Не. — Тя се засмя. Имаше малки бели зъби и мъничък розов език. — Само в неприлични мигове. — Той си спомни, че в леглото тя погрешно казваше една мръсна дума и тогава му се струваше много мило. Тя го стисна силно за ръката. Колко време мина оттогава — пет години?

— Повече. Шест или седем.

— Ах, как лети времето. Ти все още ли си същият палавник?

— Как да го разбирам?

— Видях, че приказваш с онова красиво младо момиче. Нещо все около тебе се върти.

— Тя е журналистка.

— Сега всички жени са опасни — въздъхна Натали. Даже журналистките.

— Това би било неприлично — възрази той. Стана му неловко от дразненето на Натали. — Тя може да ми бъде дъщеря. А ти как си? Къде е мъжът ти?

— Не ми е мъж още. Все още се опитвам да го вържа.

— Онази вечер ми каза, че се жениш.

— Няма да повярвам, докато не ми сложи венчалния пръстен. И тогава край на ставането в пет часа да си правя прически и да се гримирам. Няма да трябва да търпя ругатните на прекалено темпераментни режисьори. Няма да е нужно да любезнича с продуценти.

— Аз също бях продуцент и ти любезничеше с мен.

— Не за това, защото си бил продуцент, мили. — Тя му стисна ръката.

— Както и да е. Къде е все пак твоят бъдещ съпруг? Ако аз се канех да се женя за теб, не бих те пуснал сама на такова място в навечерието на сватбата.

— Само че ти не се каниш да се жениш за мен — за първи път тази вечер тя заговори сериозно.

— Не — отвърна той.

— Както и много други. — Тя въздъхна. — Е, какво пък, малката Натали си е поживяла. Дошло е време да се държа прилично. Или пък дали пак да не стана порочна и да се измъкнем да проверим дали оная стая в Больо не е свободна?

— Никога досега не съм бил в Больо — отбеляза Крейг. Лицето му бе безизразно.

— Какво съвпадение. И аз не съм била. Пък и струва ли си да се ходи там. Той пристига утре.

— Кой пристига утре?

— Моят бъдещ съпруг Филип. Той искаше да дойде заедно с мен, но в последната минута му се наложи да остане в Ню Йорк.

— О, той е американец!

— Казват, че американците са най-добрите съпрузи.

— Виж, това не зная — каза Крейг. — С какво се занимава?

— Прави пари. Това не е ли очарователно?

— Очарователно. Как прави пари?

— Произвежда стоки.

— На колко години е?

Натали се замисли и подаде върха на езика си. И по-рано правеше така.

— Само не лъжи — предупреди той.

Тя се засмя.

— Проницателен си. Както винаги. Може би е по-възрастен от теб.

— Колко по-възрастен?

— Значително по-възрастен. — Тя говореше тихо. — Той не знае нищо за теб.

— Надявам се, че не знае. Май обяви във вестниците не дадохме. — Те действително бяха пазили връзката си в тайна. По това време тя имаше официален любовник, който отчасти я издържаше, а Крейг се стараеше да избягва сцени на ревност от страна на жена си. — А какво ще стане, ако той действително узнае за мен? Или си мисли, че се жени за девственица?

— Не, едва ли. — На лицето й се появи тъжна усмивка. Но той не знае всичко. Тя сви устни като дете. — Даже половината не знае. Даже четвърт.

— А кой знае всичко?

— Надявам се, никой — отговори тя.

— Кажи ми само заради статистиката: колко от съседната стая?

Натали се намръщи.

— Пет. Приемливо ли е?

Той се усмихна и поклати глава.

— Тогава шест — каза тя. — А ти какво искаш? Твоята малка Натали достатъчно е поживяла на този свят. Да работиш в киното е все едно да тичаш година след година на някой остров в компанията на все същите корабокрушенци. Жената трябва да се приспособява. Мъжете също, приятелю мой. Тя докосна леко с пръсти устните му.

— Nolo contendere^[4] — каза Крейг.

Натали се засмя, мъничките й бели зъби блеснаха.

— Не е ли чудесно? Теб никога не съм лъгала.

— А бъдещия си съпруг ще лъжеш ли?

Тя отново се засмя.

— На него едва ли ще му казвам истината. — И добави сериозно: — Той е солиден гражданин. Много консервативен. Баптист от Тексас. Такъв пуританин е, че още не е спал с мен.

— О, боже! — възкликна Крейг.

— Именно: о, боже! Когато той дойде тук, ще трябва да се правя, че ние с теб едва се познаваме. Не се учудвай, ако те наричам господин Крейг, когато те срещна. Ако разбере, че съм от тези жени, които прекарват времето си с женени мъже, не мога да си представя какво ще направи.

— Какво може да направи в най-лошия случай?

— Може и да не се ожени за мен. Нали ще бъдеш по-внимателен, Джес? — В гласа й прозвучаха умолителни нотки, които никога по-рано не бе чувал. Изведнъж си помисли, че тя е всъщност вече над четиридесет.

— Ако узнае нещо, във всеки случай няма да е от мен успокои я Крейг. — Но те съветвам да го отведеш от Кан колкото се може по-скоро.

— Тук той ще остане само няколко дни. След това ще отлетим за Венеция.

— Ние били ли сме с теб във Венеция?

— Не си ли спомняш?

— Не.

— Значи не сме били. — Тя вдигна глава и се усмихна. Мъжът, с когото бе разговаряла в залата, стоеше на вратата на библиотеката с две чаши в ръка.

— А, ето къде сте — възкликна той. — А аз ви търся навсякъде.

Крейг се изправи. Натали неохотно ги представи един на друг. Името му не бе познато на Крейг. Мъжът имаше дребно, угрижено, лесно забравящо се лице. Вероятно е от отдела за разпространение в някоя крупна компания, реши за себе си Крейг. Мъжът подаде на Натали чашата и стисна важно ръката на Крейг.

— Е, деца — каза Крейг. — Ще ви оставя сами. Като ви гледам, се сетих, че и на мен ми се пие. — Той приятелски потупа Натали по рамото, излезе от библиотеката и се отправи към бара, стараейки се да не попадне в погледа на Йън Уодли.

В столовата, където беше приготвен бюфет, Крейг зърна Гейл МакКинън и Рейнълдс, които чакаха да ги обслужат.

Мъри Слоун — кръглолик енергичен мъж — бе застанал до бара и наблюдаваше гостите. Той се усмихваше добродушно, но очите му приличаха на малки тъмни компютри.

— Привет, Джес — поздрави той. — Присъединете се към пресата, пийте на аванта.

— Здравейте, Мъри — отговори Крейг и помоли за шампанско.

— Това не е вече вашата публика, а, Джес? — Слоун дъвчеше бавно взетия от подноса с ордьоври малък сандвич с краставица.

— Трудно може да се каже какво точно е това. Вавилонското стълпотворение ли е, Ноевият ковчег ли, може би сборище на мафията или бал в девическа гимназия?

— Ще ви кажа какво е — каза Слоун. — Това е бал във Версай в двора на Луи ХVІ на тринадесети юли хиляда седемстотин осемдесет и девета година в нощта преди превземането на Бастилията.

Крейг се засмя.

— Смейте се, смейте се. Но запомнете думите ми. Гледахте ли филма „Лед“, който показаха в режисьорската петнадесетдневка?

— Да — отговори Крейг. Филмът бе сниман от група млади революционери, бе работено много сериозно и в него ставаше дума за въоръжено въстание, което избухва в Ню Йорк в най-близко бъдеще. Ужасяващи сцени на кастриране, убийства на представители на властта, улични побоища, хвърляне на бомби. Всички епизоди бяха снети в стила на cinema veritе^[5] и правеха силно впечатление.

— Вие какво мислите за него? — предизвикателно попита Слоун.

— Самият аз трудно мога да преценя. Не зная доколко това отговаря на истината. Не познавам такива младежи. Допускам, че е просто чиста фантазия.

— Това не е празна фантазия. Точно това ще се случи в Америка. Скоро. — Слоун махна с ръка към тълпата гости. А всичките тези тлъсти котки ще се озоват в колата с осъдените на смърт.

— А вие къде ще се озовете, Мъри? — попита Крейг.

— В колата с тях — тъжно каза Слоун. — За тези младежи ние сме същите.

Към бара се приближи Уолтър Клайн.

— Здравейте, приятели. Доволни ли сте от вечерта?

Крейг замълча, предоставяйки на Слоун да отговори на въпроса.

— Много приятна вечер — вежливо, както подобава на гост, отговори Слоун.

— А вие, Джес?

— Много съм доволен.

— Да, вечерта не е лоша — самодоволно отбеляза Клайн — Добро съчетание на красота, талант и мошеничество. — Той се засмя. — Погледнете онази двойка там. — Той посочи към Хенеси и Томас, които разговаряха оживено до камината. Така са увлечени, че никого не забелязват наоколо. И двамата са мои клиенти.

— Да, естествено — кимна Крейг и взе от сервитьора чаша шампанско.

— Елате да поговорите с тези гении — предложи Клайн. Неговото неизменно правило бе да представя всички. Както казваше на своите сътрудници, не знаеш откъде какво ще изскочи. — И вие, Мъри.

— Не, аз ще остана на поста си. На бара — отказа Слоун.

— Не желаете ли да се запознаете с тях? — удиви се Клайн.

— Не. Каня се да критикувам техния филм и не искам да попадам под влиянието на лъжливо приятелско чувство.

— Нима вече сте гледали техния филм?

— Не — отговори Слоун. — Но ги зная как работят.

— Гледай ти какъв честен човек! — насмешливо възкликна Клайн. — Да вървим, Джес. — Той хвана Крейг под ръка и го поведе към камината.

Крейг се здрависа с Хенеси и се извини на Томас за това че не му е позвънил. Томас беше слаб, кротък на вид мъж известен със своята взискателност и упорство на снимачната площадка.

— Какво обсъждате? — попита Клайн. — Сравнявате доходите си ли?

— Плачем над бирата си — отговори Хенеси.

— По какъв повод?

— По повод корупцията в низшите слоеве на обществото — отговори Хенеси. — И по повод на това колко е трудно да останеш честен в нечестен свят.

— Хенеси е още новак в тази работа — отбеляза Томас. Никак не може да се примири с това, че трябваше да подкупва шерифа и помощника му, когато снимаше филм в един тексаски град.

— Нямам нищо против да се отблагодариш на човек — възрази Хенеси. — Искам само да се съблюдава поне малко приличие. Поне привидно да признават, че не е хубаво да се подкупват представители на властта. А те какво: разположили се в моята стая, пият ми уискито и заявяват: „За всеки по три хиляди, в противен случай не си правете труд да вадите кинокамерата.“ — Той поклати печално глава. — И не някакви глупости като: Не мислите ли, че такава богата компания като вашата би могла да пожертвува малко пари за фонда за подпомагане на полицаите, или нещо подобно. Остави парите на леглото, господинчо — и това е всичко. Лесно ли му е на момче, което е било първият ученик в неделното училище, да даде шест хиляди долара в брой на двама полицаи, които са дошли в стаята му в мотела, а след това трябва да впише сумата в графата за непредвидени разходи?

— Евтино сте се отървали — отбеляза Клайн. Той бе практичен човек. — Така че не се оплаквайте.

— А след това — продължи Хенеси — имаха нахалството да арестуват главния герой за пушене на марихуана. Отидоха още две хиляди долара, за да го освободим. Вярно каза вицепрезидентът, че нашата страна се нуждае от закон и ред.

— Не забравяйте, че сега сте във Франция — припомни Клайн.

— Какво като съм във Франция? Аз работя в киното. Вбесявам се, като си помисля какво огромно количество пари трябва да похарчиш преди да видиш филма си на екрана.

— Както се печелят, така се и харчат — каза Клайн. Човек, който скоро е получил чек за три и половина милиона долара, лесно може да говори така.

— Предстоящата учебна година ще ръководя семинар по киноизкуство в Калифорнийския университет — каза Хенеси. Той произнесе думата „киноизкуство“ с насмешлив тон. — Всичкото това, което казах, ще влезе в първата ми лекция. Слушайте, Крейг, не искате ли да бъдете мой гост на някой семинар и да разкажете на младите какво става в този бляскав целулоиден свят?

— Мога да ги пропъдя от киното за цял живот — отговори Крейг.

— Отлично — усмихна се Хенеси. — В крайна сметка конкурентите ще бъдат по-малко. Но аз говоря сериозно. Вие действително бихте могли да им кажете нещо полезно.

— Ако имам време и ако съм в Щатите…

— Къде мога да ви открия?

— Чрез мен — бързо се намеси Клайн. — Ние вече разговаряхме с Джес относно вероятността скоро да се върне в киното и тогава ще зная къде мога да го намеря.

Не може да се каже, че Клайн лъже, помисли си Крейг. Той просто ускорява събитията в негова и моя полза.

И двамата режисьори хвърлиха изпитателни погледи на Крейг. Томас попита:

— Нещо конкретно, Джес? Или не желаете да кажете?

— Предпочитам да не говоря засега. А и все още няма нищо конкретно. — Само мечти, както при Мърфи, помисли си той.

На вратата настана малка суматоха и в залата влязоха Франк Гарланд с жена си и още една съпружеска двойка. Гарланд се бе снимал в главната роля в един от първите филми на Крейг. Той беше с няколко години по-възрастен, но изглеждаше млад — на тридесет и пет, не повече. Беше тъмнокос, висок, с атлетическо телосложение и красиво волево лице. Беше отличен актьор и предприемчив делови човек и бе основал собствена компания, която произвеждаше не само негови филми, но и чужди. Пращеше от здраве, беше весел, открит, съпруг на хубава жена вече повече от двадесет и пет години. Във филма на Крейг бе изключителен. Те бяха приятели, но днес на Крейг не му се искаше да се среща с него — беше му неприятно и удивителното му здраве, и трезвата му разсъдливост, и постоянните му успехи, и неподправената му всеобхващаща сърдечност.

— Засега довиждане, приятели — обърна се той към Клайн и режисьорите. — Ще отида да подишам чист въздух. — Той излезе в патиото и се отправи към осветения плувен басейн по мократа трева. Оркестърът свиреше „В ясен ден ти винаги ще виждаш.“

Крейг погледна надолу към светлата вода. Басейнът беше затоплен и над водата се вдигаше лека мъгла. Оргии в плувния басейн, спомни си той думите на англичанката. Не днес, Никол.

— Привет, Джес — чу той нечий глас.

Крейг вдигна глава. От сянката на храстите от другата страна на басейна към него вървеше някакъв човек. Когато човекът се приближи, Крейг го позна. Това беше Сидни Грийн. На Крейг му мина през ума, че Грийн търси уединение в тази хладна мокра градина по същата причина, по която и той самият. Губещите, моля, на улицата. Скоро и Йън ще се появи тук.

— Здравей, Сид. Какво правиш тук?

— Там стана много задушно за моите кръвоносни съдове. — Гласът на Грийн беше печален, тих — глас на човек, привикнал непрекъснато да го третират пренебрежително. Излязох да се изпикая върху скъпата зелена трева на Уолтър Клайн. Всеки намира удовлетворение в това, което му е достъпно. — Той тихо се засмя и помоли с извиняващ се тон: Само не казвай на Уолт, чу ли? Не искам да си мисли, че съм неблагодарен. Той ми оказа чест, като ме покани. Заедно с всичките тези хора. Солидна публика, много богати. — Грийн бавно поклати глава, сякаш да подчертае уважението си към могъществото на тези, които бяха събрани тази вечер у Уолт Клайн. — Знаеш ли, Джес, сред тях има хора, които е достатъчно да мръднат само с пръст и утре ще започнат да снимат какъвто и да е филм, даже да струва десет милиона долара. Те изглеждат така, както и аз, а може би и по-зле, облечени са в същите смокинги — допускам, че нашите костюми ги шие един и същи шивач — но, господи, каква разлика между нас! А ти как си, Джес? Говорят тук за теб, все гадаят защо си дошъл. Казват, че имаш готов сценарий и си дошъл да сключиш договор.

— Засега няма още нищо определено — отговори Крейг. От гледна точка на Мърфи всичко е вече достатъчно ясно, но не би имало никаква полза да говори за това на Грийн.

— Видях, че разговаряше с Дейвид Тейкмън — забеляза Грийн. — Някога той беше нещо, нали?

— Безспорно.

— Свършен човек.

Крейг не хареса жлъчния му тон.

— Не съм уверен много в това.

— Той няма да направи нито един филм повече — каза Грийн с тон на човек, произнасящ присъда.

— Сид, той може би има планове, в които още не те е посветил.

— Ако мислиш да сътрудничиш с него, напразно е. Той ще умре до края на тази година.

— Какво говориш — рязко попита Крейг.

— Мислех, че всички знаят — каза Грийн. — Има злокачествен тумор в мозъка. Моят братовчед го оперира в болницата „Сидърс“. Истинско чудо е, че все още е на крак.

— Горкият старец — поклати глава Крейг. — А каза, че перуката го е направила двадесет години по-млад.

— Не бих го жалил много. Той си поживя достатъчно и не лошо. Дай боже да живея такъв живот, пък даже и с тумор на неговата възраст. В крайна сметка всичките му тревоги ще свършат скоро. А ти как си, Джес? — С мъртвите и умиращите в наетата градина на Уолтър Клайн бе приключено. — Връщаш ли се в киното?

— Такава възможност не е изключена.

— Когато решиш окончателно, не ме забравяй. Чу ли, Джес?

— Разбира се.

— Мен като режисьор ме подценяват. Много ме подценяват — убедено заговори Грийн. — И не само аз мисля така. Срещнах един журналист от „Кайе дю синема“. Той се запозна с мен специално за да ми каже, че според него последният ми филм, сниман за фирмата „Кълъмбия“, е шедьовър. Случайно да си го гледал?

— За съжаление, не — отговори Крейг. — Започнах да ходя рядко на кино.

— „Фанфара за барабани“ — каза Грийн. — Така се наричаше филмът. Сигурен ли си, че не си го гледал?

— Абсолютно.

— Ако искаш, да те запозная с този момък. С този от „Кайе дю синема“. Много е умен. Повечето от тия, които са дошли тук днес, предизвикват само презрение у него. Презрение.

— Някой друг път, Сид. Днес искам да си отида по-рано.

— Е, когато кажеш. Имам адреса му. Приятелю — с тъга продължи той, — а аз мислех, че тази година в Кан ще бъде щастлива за мен. Бях се разбрал с „Апекс анд Истърн“ за два филма с право на избор или замяна. Това е едно от известните крупни обединения. Преди три месеца изглеждаше, че фирмата процъфтява. Мислех, че всичко е в ред. Взех си нов апартамент в Шестнадесети район и сега там правят boiserie^[6]. Това ми коства петнадесет хиляди долара, които още не съм платил. Плюс това с жена ми решихме, че можем да си позволим второ дете и през декември тя ражда. И изведнъж — всичко по дяволите. „Апекс анд Истърн“ са банкрутирали и сега аз даже портокалов сок не мога да си позволя сутрин. Ако тези две седмици не сключа в Кан някакъв договор, считай, че със Сидни Грийн е свършено.

— Ще изскочи нещо — опита се да го успокои Крейг.

— Надявам се. Много се надявам.

Когато Крейг си отиде, Грийн все още стоеше печално до басейна и гледаше мъглата, вдигаща се над загрятата зелена вода. Влизайки в къщата, Крейг си помисли: „В крайна сметка поне не дължа петнадесет хиляди долара за boiserie и жена ми не е бременна.“

 

 

До края пи през цялото време. Разговаря с много хора, но когато почувствува, че е време да се връща в хотела си, вече почти нищо не помнеше. Помнеше само, че искаше да вземе със себе си Натали Сорел, но не я намери, и че обеща на Уолт Клайн да му покаже ръкописа си и че той каза, че утре ще изпрати в хотела един от помощниците си.

Стоеше до бара и допиваше последната си чаша, когато видя през вратата на салона да влиза забързано Гейл МакКинън с шлифер, наметнат на раменете. Той не бе забелязал кога е излязла. Тя се спря за момент на вратата, оглеждайки стаята, и като зърна Крейг, се отправи към него.

— Надявах се, че сте още тук.

— Пийнете с мен за преди лягане. — Изпитият вечерта алкохол го бе размекнал.

— Трябва ми някой да ме закара с Джо Рейнълдс вкъщи. Той се удари зле и е пиян. Падна от стълбата.

— Пада му се точно на него — весело отбеляза Крейг. Пийнете.

— Полицаят не му позволява да седне зад волана — продължаваше Гейл.

— Коварни са. Коварна френска полиция. Копоите на закона. Да пием за благородната жандармерия от Крайбрежните Алпи.

— И вие ли сте пиян? — рязко попита тя.

— Не особено. А вие? Защо самата вие не заведете вашия критик вкъщи?

— Нямам шофьорска книжка.

— В това има нещо антиамериканско. Гледайте да не кажете пред някой конгресмен, ако ви попита. Да пием.

— Да вървим, Джес — замоли го тя. За първи път — той обърна внимание на това — тя го назова по име. — Вече е късно. Сама няма да се справя с тоя досадник. Той е там целият в кръв, реве и заплашва полицая и ако не го отведем сега, ще го арестуват. Зная, че ви омръзнах, но бъдете милостив. — Тя се огледа наоколо. Залата беше почти опустяла. И вечерта също свърши. Моля ви, заведете ни обратно в Кан.

Крейг пресуши чашата и се усмихна.

— Ще доставя тялото непокътнато. — Той я хвана церемониално под ръка и преди да излязат навън в мокрия мрак, я заведе при Уолт Клайн да му пожелаят лека нощ.

Рейнълдс беше спрял да крещи на полицая. Седеше на най-долното стъпало на каменната стълба, от която беше паднал, на челото му зееше дълбока рана и едното му око започваше да отича. Стискаше носа си с окървавена носна кърпичка. Когато Гейл и Крейг приближиха, той им хвърли мътен поглед и пресипнало изруга:

— Проклети жабари. И Уолтър Клайн и неговите главорези.

— Всичко е наред, мосю — обърна се Крейг на френски към полицая, който стоеше спокойно до Рейнълдс. — Аз съм негов приятел. Ще го закарам вкъщи.

— Той не е в състояние да шофира — обясни полицаят. Това е повече от ясно, независимо от това какво казва господинът.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Крейг, стараейки се да стои по-далеч от полицая. Боеше се той да не помирише дъха му. — Хайде, Джо, хоп-а! — Той подхвана Рейнълдс под мишниците и го изправи на крака. Рейнълдс изпусна кърпичката и по панталоните на Крейг пръсна кръв. Рейнълдс целият миришеше на уиски, сякаш бе киснал с дрехите в уиски няколко дни.

С помощта на Гейл той го домъкна до колата и го напъха на задната седалка, където веднага заспа. Крейг изкара колата от паркинга изключително внимателно, за да не предизвика подозрението на наблюдаващия го полицай, и пое под мокрите от дъжда дървета.

През целия път до Кан мълчаха, чуваше се само клокочещото хъркане на Рейнълдс отзад. Крейг гледаше съсредоточено напред и караше бавно, стараейки се да не изпуща от очи банкета — на завоите шосето като че се губеше от светлината на фаровете. Срамуваше се, че бе изпил толкова много тази вечер и се зарече в бъдеще да не пие въобще, ако знае предварително, че ще кара кола.

Когато стигнаха предградията на Кан, Гейл каза кой е хотелът на Рейнълдс — намиращ се през шест блока от „Карлтън“, далеч от морето, зад железопътната линия. Когато стигнаха там, Рейнълдс, вече буден, каза с пресипнал глас:

— Благодаря на всички. Не си правете труд да ме изпращате. Аз съм съвсем добре. Лека нощ.

Те го наблюдаваха, изправен и непохватен, как влиза в тъмния хотел, без да подгъва крака.

— На него не му е необходимо повече пиене — каза Крейг, — но на мен ми се пие още.

— На мен също — призна Гейл МакКинън. — Вие не живеете ли в същия хотел?

— Не.

Той почувствува странно облекчение.

Всичките барове, покрай които минаха, бяха затворени. Той нямаше представа, че беше толкова късно. И по-добре, че бяха затворени, защото какво биха си помислили среднощните посетители, когато ги видят двамата така изпоцапани с кръвта на Рейнълдс? Крейг спря колата пред „Карлтън“. Моторът продължи да работи.

— Имам една бутилка горе. Искате ли да се качите? — предложи той.

— Да, благодаря.

Той паркира колата и влязоха в хотела. За щастие във фоайето нямаше никого. Портиерът, от когото Крейг взе ключа за апартамента, бе свикнал от малък да не променя изражението на лицето си, каквото и да се случеше във фоайето на хотела.

Когато се качиха горе, Гейл си свали шлифера и влезе в банята. Крейг започна да налива уиски и сода. Водата в банята приятно шуртеше, напомняше за присъствието на втори човек и разсейваше чувството за самотност.

Тя се върна в хола вчесана, лицето й изглеждаше свежо, чисто, сякаш е нямала никакви произшествия тази нощ. Те вдигнаха чашите за наздравица и пиха. Хотелът беше тих, градът спеше. Седяха един срещу друг в големите кресла, тапицирани с брокат.

— Един урок за вас: не излизайте с пияници — посъветва я той. — Ако оня не бе имал благоразумието да падне от стълбата, вие вероятно сега щяхте да сте мъртва край някое дърво.

— Вероятно. — Тя сви рамене. — Рискове във века на колите.

— Можехте да ме помолите да ви закарам вкъщи, преди да е паднал. — Крейг забравяше, че той самият бе не по малко пиян от Рейнълдс.

— Бях решила да не ви моля повече за нищо.

— Ясно.

— Как ви ругаеше, когато направи този лебедов скок. — Момичето се изсмя.

— И всичкото това — заради някаква нищожна насмешлива забележка, казана преди осем години? — Крейг поклати глава, удивен от злопаметността на хората.

— Заради нея и много други неща.

— Например?

— Веднъж в Холивуд сте му отнели някакво момиче.

— Така ли? Дори не подозирах.

— Това е още по-лошо. От гледна точка на такива като Рейнълдс. Той я ударил и тя от яд започнала да му разказва какъв забележителен човек сте и какво говорели за вас другите жени. Колко сте умен, чувствителен и колко е весело с вас. Какво очаквате от него след това? Още повече че вие сте били знаменитост, а той — пъпчиво момче, още съвсем новак.

— Е, сега сигурно има по-добри чувства към мен.

— Малко, да. Но не съвсем. Той ми даде голяма част от сведенията, които включих в статията. Той предложи и заглавие.

— Какво е? — с любопитство попита Крейг.

— „Човекът с неосъщественото бъдеще“ — обяви спокойно момичето.

Крейг кимна.

— Вулгарно е, но бие на очи. Така ли ще озаглавите статията си?

— Още не зная.

— От какво зависи?

— От вас. От това какво мнение ще си съставя за вас, когато ви опозная напълно. Ако въобще ви опозная. И от това колко, по мое мнение, мъжество ви е останало. Или воля. Или талант. Моята задача щеше да бъде по-лека, ако ми дадете да прочета ръкописа, който ще дадете утре на Уолт Клайн.

— Откъде знаете за това?

— Сам Бойд е мой приятел. — Крейг си спомни, че Сам Бойд е един от способните млади хора на Клайн. — Той ми каза, че утре ще дойде тук за сценария. Ще закусваме заедно с него.

— Кажете му да дойде за сценария след закуска.

— Добре. — Тя протегна към него чашата си. — Празна е.

Той стана, отиде до масата с бутилката, наля в двете чаши и се върна обратно.

— Благодаря. — Тя го погледна спокойно в очите. Той се наведе и нежно я целуна. Устните й бяха пухкави, приятни. Тя извърна лицето си. Той се изправи, давайки й възможност да стане. — Стига толкова — каза тя. — Отивам си вкъщи.

Протегна ръка да я докосне по рамото.

— Оставете ме на мира! — каза рязко тя и остави чашата на масата. Грабна шлифера и изтича към вратата.

— Гейл… — повика я той и направи крачка към нея.

— Жалък старец! — изтърси тя и излизайки, тръшна силно вратата.

Той бавно допи чашата си, загаси лампата и легна. Лежейки гол върху чаршафите в топлия мрак, чуваше свистенето на гумите на колите, минаващи от време на време по „Кроазет“, и шума на вълните. Не можеше да заспи. Вечерта беше прекалено напрегната. Изпитото уиски биеше в слепоочията му. В главата му се събираха и изчезваха като в калейдоскоп моменти от вечерта: Клайн в кадифеното си сако, запознаващ всички; Корели и неговите момичета; нещастния Грийн, пикаещ отчаян върху скъпата зелена морава; кръвта на Рейнълдс…

И сред тази каша — играта (игра ли беше?) на Гейл МакКинън. Нейната ту пламваща, ту гаснеща, млада — и в същото време зряла — чувственост. Привличаща и отблъскваща. Не, по-добре си спомни и съжалявай за пищната красота на Натали Сорел. Забрави за Дейвид Тейкмън, забравил за смъртта, дебнеща го под студийната перука.

Крейг се въртеше неспокойно в леглото. Коктейлът приличаше на коледно тържество на служащи в кантората. Само че те не устройват такива събирания по два пъти в седмицата.

И изведнъж чу, почти без да се изненада, тихо почукване на вратата. Стана, сложи халата си и отвори. В полутъмния коридор стоеше Гейл МакКинън.

— Влез — покани я той.