Ъруин Шоу
Вечер във Византия (4)

3.

Той седна. Зрителната зала се запълваше бързо. Публиката, предимно младежи — дългокоси, брадати момчета с индийски ленти на главите и придружаващи ги босоноги девойки, облечени с кожени куртки с ресни и дълги пъстри поли. Точно такива се тълпят в кантората на Констънс. Тази сутрин в програмата беше „Удсток“ — американски документален филм за фестивала на рок-музиката, ето защо градът беше наводнен с поклонници на рока, облечени съответно за случая. Крейг се запита как щяха да се обличат тези хора, когато станат на неговата възраст. Когато той беше на тяхната възраст, се радваше на това, че може да смени военната униформа със сив костюм.

Сложи си очилата и разгъна „Нис-Матен“. Прожекцията започваше от девет часа, защото филмът траеше три часа и половина, и тъй като стана късно, не успя нито да закуси, нито да прегледа вестника в хотела.

Хвърли поглед на първата страница на слабата розова светлина. В Кент, щата Охайо, войниците от националната гвардия застреляли четирима студенти. В района на Суецкия канал, както обикновено, продължаваха да убиват. Положението в Камбоджа е объркано. Ракета, изстреляна от френски кораб, се насочила към сушата, изпуснали управлението и се взривила в района на Лаванду на няколко мили от брега, разрушавайки няколко вили. Кметовете на съседните градове протестират, твърдят, напълно основателно, че подобни военни своеволия са пагубни за le tourisme. Един френски кинорежисьор обясняваше в интервю защо никога няма да представи свой филм на фестивала.

Някой каза pardon и Крейг се изправи, без да сваля очи от вестника. Покрай него се промъкна някаква фигура, шумолейки с дългата си пола, и потъна в свободното място до него. Усети лека миризма на сапун, в която имаше нещо детско.

— Добро утро — поздрави момичето.

Той позна тъмните очила, които скриваха по-голямата част от лицето. На главата си беше завързала шарена копринена кърпа. Съжали, че не бе успял да се избръсне.

— Непрекъснато се засичаме — засмя се момичето. Това е чудесно, нали?

— Чудесно — съгласи се той. Днес не само дрехите, а и гласът й беше друг — по-мек, без напрежение.

— И снощи бях там, където бяхте и вие.

— Не ви видях.

— Така казват всички. Момичето погледна програмата. — Имали ли сте някога желание да направите документален филм?

— Да, както всички.

— Казват, че днешният филм е страшен.

— Кой казва?

— Хората казват. — Тя изпусна програмата на пода. — Хвърлихте ли поглед на материала, който ви изпратих?

— Нямах време даже закуска да си поръчам.

— Обичам да ходя на кино в девет часа сутринта — каза тя. — В това има нещо особено, неестествено. В голям кафяв плик е. По-нататъшни размишления за Джеси Крейг. Погледнете го, когато имате време. — Тя започна да ръкопляска. На пътеката, точно пред сцената, бе застанал млад мъж с брада. Той вдигна ръка за внимание. — Това е режисьорът — съобщи тя.

— Гледали ли сте други негови филми?

— Не. — Тя аплодираше енергично. — Много си падам по режисьорите.

Режисьорът носеше на ръката черна лента. Той започна словото си с призив към присъствуващите да сложат траур в памет на четиримата студенти, убити в Кент, а накрая обяви, че посвещава филма си на загиналите.

Крейг не се съмняваше в искреността на младия мъж, но словото му, както и траурната лента предизвикаха у него смътно неловко чувство. Ако беше на друго място, може би щеше да се трогне. Разбира се, смъртта на четиримата младежи го опечали не по-малко от останалите в залата. В края на краищата той самият имаше две деца, които можеха да станат жертва на такова убийство. Но тук, в разкошната позлатена зала, където жизнерадостната публика се бе събрала да гледа развлекателен филм… Не го напускаше усещането, че този жест беше продиктуван не от скръб, а от желание да се придаде по-голяма тежест.

— Ще си сложите ли траур? — попита момичето шепнешком.

— Едва ли.

— Аз също. Не удостоявам мъртвите с почести. — Тя се изправи и се изпъчи, явно доволна от себе си. Крейг се престори, че не забелязва, че е до него.

Когато загаснаха светлините в залата и филмът започна, Крейг направи усилие да потисне в себе си всички предубеждения. Той разбираше, че неговата неприязън към брадите и дългите коси е смешна и се дължи на това, че бе възмъжал в друго време и е привикнал към други моди. Този начин на обличане на младежите край него бе най-малко нехигиеничен. Модите идват и си отиват. Достатъчно е да се прелисти някой стар семеен албум, за да се убедим колко нелепо изглежда в очите на съвременния човек облеклото, което някога е било общоприето. Баща му бе ходил на плаж с голф — той все още си спомняше неговата снимка.

„Удсток“ е филм, така му бяха казали, в който се говори от името на младите. Ако това е наистина така, той беше готов да слуша.

Гледаше с интерес. Веднага му стана ясно, че човекът, който е направил филма, е много талантлив. Самият той професионалист, Крейг ценеше професионализма у другите. Филмът бе сниман и монтиран без следа от аматьорщина или безцелна развлекателност. Очевидно бе, че всичко е обмислено обстойно и че е работено усърдно. И в същото време гледката на четиристотин хиляди хора, независимо от това кои са, къде са и с каква цел се бяха събрали, предизвикваше у него неприятно чувство. Колкото по-нататък продължаваше филмът, толкова повече го потискаше упоритото и безконечно повторение на кадри, изобразяващи диви оргии. И музиката, и изпълнението, с изключение на две песни, изпълнени от Джоун Бейз, му се виждаха груби и еднообразни, звукът непоносимо силен, сякаш шепотът, а дори и нормалният човешки тон бе изчезнал от гласовия диапазон на младите американци. Той възприемаше филма като непрекъсната вакханалия от звуци без кулминация и разтоварване. Когато на един кадър се появиха младеж и девойка, които се любеха, без да се смущават, че камерата следи действията им, той извърна очи.

Не повярва на ушите си, когато чу как един от изпълнителите, подобно на запалянко на футболен мач, извика: „Кажете «еф»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Еф“! „Кажете «ю»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Ю“! „Кажете «си»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Си!“ „Кажете «кей»!“ Четиристотин хиляди гласа отговориха: „Кей“! „Какво се получи?“ — попита човекът с глас, многократно усилен от мегафона.

В отговор прозвуча мръсна дума — дрезгаво и на вълни, като на някакъв нюрнбергски митинг^[1]. Последваха диви одобрителни възгласи. Зрителите в залата заръкопляскаха. Крейг погледна изпод око момичето до себе си — тя седеше спокойно, със скръстени на скута ръце. Тя му хареса повече, отколкото допускаше.

Той продължи да седи мирно на стола, но вече почти не гледаше в екрана. Кой може да обясни значението на думата, излитаща от гърлата на толкова хиляди гласове? Дума като всички останали, на него също му се случваше, макар и рядко, да я използува. Тя сама по себе си не беше нито противна, нито красива, но от честата употреба бе загубила първоначалния си смисъл. Сега беше придобила толкова много различни значения, че вече не предизвикваше първоначалните асоциации. Произнесена от гласовете на младежите, участници в този гигантски хор, тя звучеше като злобен присмех, като лозунг, оръжие, като знаме, под което можеха да тръгнат пълчища разрушители. Той се надяваше, че бащите на четиримата студенти, убити в Кент, никога няма да видят този филм, за да не узнаят, че в произведение на изкуството, посветено на техните покойни деца, има епизод, в който около половин милион юноши и девойки почитат паметта на своите съвременници, крещейки в един глас мръсната дума.

 

 

Оставаше повече от час до края на филма, когато Крейг напусна залата. Момичето като че ли не забеляза, че той излиза.

Слънцето грееше, а знамената на страните, представящи се на фестивала, плющяха на пилоните пред фасадата на кинотеатъра. Навън му се видя блажено тихо, дори с непрекъснатия шум на колите, движещи се по крайбрежното шосе, и тълпите от хора по тротоарите и главната улица. Поне днес Кан помни, че трябва да прилича на картина от Дюфи.

Крейг се отправи надолу, към плажа, и започна да се разхожда покрай брега — самотен, саможив човек.

Качи се в стаята си, за да се обръсне. В пощенската кутия намери голям плик, на който набързо беше написано с наклонен, четлив женски почерк неговото име, и писмо от дъщеря му Ан, изпратено от Сан Франциско.

Той хвърли пликовете на една маса, влезе в банята и внимателно се обръсна. Чувствувайки приятното щипене по кожата след лосиона, той се върна в хола и отвори плика на Гейл МакКинън.

Върху куп жълти листове с машинописен текст имаше бележка.

„Уважаеми господин Крейг — прочете той, — пиша ви късно през нощта от хотелската си стая и се питам защо не ме харесахте. Досега в живота ми е нямало случай някой да не се радва да ме види, но днес целият следобед и цялата вечер, когато и да погледнех към вас — на плажа или на обяд, във фоайето на фестивалната зала, в бара или на приема, вие ме карахте да се чувствувам Гейл Ураганът, готова да затрие този град. Сигурно сте давали стотици интервюта през живота си, при това на хора, убедена съм, далеч по-глупави от мен, като сред тях е имало немалко ваши явни врагове. Защо отказвате на мен?

Е, ако вие не желаете да разговаряте с мен, ще се намерят хора, които ще се съгласят, а и не съм си губила времето напразно. Ако не успея да нарисувам портрета на човек от натура, ще го покажа такъв, какъвто го виждат десетки други очи. А ако не остане много доволен, нека се сърди на себе си, не на мен.“

Типичен репортьорски прийом, помисли си Крейг. Щом ти не желаеш да ми кажеш истината, аз ще накарам твоя враг да ми каже лъжите. Вероятно на това ги учат още първата година в журналистическите школи.

„Много е вероятно, прочете той по-нататък, да напиша статията по съвсем друг начин. Ще подходя като учен, който наблюдава дивите животни в естествени условия. Отдалече, незабелязано, с помощта на оптически прибори. Това животно има добре развито чувство за дистанция, бяга от хората, употребява силни напитки, има слаб инстинкт за самосъхранение, често се чифтосва с най-привлекателните самки от стадото.“

Той се позасмя. Ще бъде трудно да се бори с такава жена.

„Аз изчаквам, завършваше бележката, не се отчайвам. Прилагам още някои и други глупости на тази тема, старателно напечатани. Вече е четири часът сутринта и аз ще понеса тези листове по опасните тъмни улици на приморския Гомора към вашия хотел, ще пусна монета в ръката на портиера, за да може името на Гейл МакКинън да бъде първото нещо, което ще видите, когато се събудите сутринта.“

Той остави бележката и взе писмото от дъщеря си, без да поглежда към жълтите листове. Всеки път, когато получаваше писмо от едната или другата дъщеря, си спомняше за ужасното признание на дъщерята на Скот Фицджералд: тя беше писала някъде, че когато била студентка, всеки път, щом получела писмо от баща си, отваряла плика и го разтърсвала, за да види дали ще падне чек, а после пъхала непрочетеното писмо в чекмеджето на бюрото.

Той отвори плика. Това е най-малкото, което един баща може да направи.

„Скъпи татко — прочете той. Ан пишеше с разкривен ученически почерк. — Сан Франциско е град на Унинието. Скоро ще закриват колежа ни, а това е все едно война. Хуните са навсякъде. И от двете страни. Пролетта е времето на Боздугана. Всички досадно твърдят, че той е прав. Нашите чернокожи приятели искат да изучават не поетите-романтици, а танците на африканските племена и обредите по обрязването на младите госпожици. Поетите-романтици нямат нищо общо с епохата, разбираш ли. Всички професори са лоши, на чиято и страна да застанат. Образованието е старомодно, еснафско, тъпо. Вече дори не си правя труд да ходя в колежа. Веднага щом дойдеш, те обкръжават двадесет души и всеки по своя причина иска да положиш чистото си бяло тяло пред олтара на Джагърнот^[2]. Каквото и да правиш, ти предаваш поколението си. Ако не намериш Джери Рубин за най-добрия представител на мъжката част на американската младеж, значи баща ти е директор на банка, или таен агент на ЦРУ, или, боже опази, Ричард Никсън. Аз може би ще се запиша и в «Черните пантери» и в дружеството на Джон Бърн. Нека всички да знаят тогава. Ще перифразирам известен писател: не бъди нито студент, нито полицай.

Зная, че сама исках да дойда да уча в Сан Франциско, защото след няколкото години учене в Швейцария един ненормален свръхпатриот ме убеди в това, че губя принадлежността си към Америка (каквото и да значи тази «принадлежност») и че именно в Сан Франциско вършат истински дела. Това лято се канех да работя като сервитьорка на езерото Тахоу, за да видя как живее другата половина на човечеството. Но вече пет пари не давам как живеят, макар че разбирам, че това е временно. Срамувам се да призная колко преходни са почти всичките ми намерения — повечето от тях не доживяват и до обяд. Аз ще си остана, с божия помощ, американка, колкото и дълго да живея. Бих искала (но само ако това не те обременява) да взема самолет и да дойда да прекарам лятото в Европа, а те нека въведат порядък в колежа, преди да почне есенният семестър, без мен.

Ако наистина дойда в Европа, бих искала, ако е възможно, да не се срещам с майка си. Предполагам, че знаеш, че тя е в Женева този месец. Пише ми ужасни писма. Казва, че си невъзможен човек, че искаш да я погубиш, че водиш разпуснат живот, че си в критическата възраст и не помня още какво. Откакто разбра, че употребявам противозачатъчни хапчета, се отнася с мен така, сякаш съм Фани Хил^[3] или някоя героиня на Маркиз дьо Сад и ако я посетя, вечерите на брега на Женевското езеро ще бъдат много тягостни за мен.

Твоята любима дъщеря, Маршиа, ми пише рядко от Аризона. Казва, че там й е хубаво, само не може да се справи с теглото си. До Аризонския уннверситет явно не достига никакъв нов повей, животът там и сега прилича на онези стари мюзикъли за студенти с техните детски лудории и бой с възглавници, които показват по телевизията в «Програма след полунощ». Казва, че трупа килограми, защото яде принудително, тъй като нашето щастливо семейно огнище е разбито. И тук Фройд — той е проникнал даже в кафе-сладкарниците.

Виждам, че се получи много весело писмо, но на мен, татко, хич не ми е весело.

Целувам те. Ан.“

Крейг въздъхна и постави писмото на масата. Ще отида някъде, където няма нито адрес, нито поща, нито телефон, помисли си той. Интересно, как ли щяха да му изглеждат сега писмата, които беше изпращал на родителите си по време на войната. Но ги изгори след смъртта на майка си, когато ги откри в един сандък, грижливо завързани.

Взе жълтите листове на Гейл МакКинън. Защо да не прочете наведнъж всичко, преди да е започнал денят.

Излезе с листовете на балкона на слънце и седна на едно от креслата. Ако тази разходка до Кан се окаже безрезултатна, ще има поне тен.

„По-нататък — прочете той: — Държи се официално, не понася фамилиарничене. Малко старомодният смокинг, в който се появи на приема, даден след вечерната прожекция в балната зала близо до Зимното казино, му придаваше прекалено строг, отчужден вид. В разгорещената атмосфера в залата, където възторженият израз на приятелски чувства е правило в играта, където мъжете се прегръщат, а жените целуват хора, които едва познават, неговата коректност смразява. Той с никого не говори повече от пет минути и непрекъснато се движеше из залата, но не неспокойно, а хладно и с достойнство. На приема присъствуваха много красиви жени, а сред тях имаше поне две, с които е било свързано името му някога. И двете дами, облечени великолепно и възхитително вчесани, много искаха (така поне се струваше на автора на тези редове) да го задържат при себе си, но той и на тях отдели само по пет протоколни минути и продължи да се движи из залата.“

Свързано, сърдито си помисли той. С които името му някога е било свързано. Някой я снабдява с информация. Някой, който добре ме познава и който не ми е приятел. Крейг бе видял Гейл МакКинън на приема на другия край на залата и й бе кимнал, но не бе забелязал, че е вървяла по петите му.

„Това, че не е постъпил в колеж, се обяснява не с материалното положение на семейство Крейг, тъй като те са били сравнително добре обезпечени. Бащата на Крейг, Филип, до смъртта си, т.е. до 1946 година, е бил завеждащ финансовия отдел на няколко бродуейски театри и въпреки че кризата през трийсетте години се е отразила несъмнено на финансовото му положение, той положително е имал средства да изпрати единствения си син в колеж, когато е станал на години за кандидатствуване. Но скоро след Пърл Харбър Крейг предпочел да отиде на военна служба. Макар че в армията прослужил почти пет години, стигайки до чин сержант техник, не е бил удостоен с никакви награди освен отличията за участие в операции.“

На това място имаше звездичка, обозначаваща забележка. Долу, под друга звездичка, той прочете:

„Уважаеми господин К., всичко това е ужасно скучно, но докато вие не се разкриете, нищо друго не ми остава, освен да събирам факти. Когато дойде време да ги сглобявам, ще подложа материала на безпощадна обработка, така че читателят да не заспи от скука.“

Той се върна към основния текст.

„На него му провървя: от войната се върна невредим. И нещо повече, в торбата с вещите лежеше ръкописът на един млад войник, Едуард Бренър, който, една година след демобилизацията, Крейг представи на зрителите, давайки на спектакъла названието «Пехотинецът». Театралните връзки на Крейг-старши безспорно са помогнали на този съвсем млад и напълно неизвестен новак да се справи успешно с такава трудна задача.

През следващите години на Бродуей бяха поставени още две пиеси на Бренър, но и двете се провалиха катастрофално. Продуцент на едната от тях беше Крейг. Оттогава Бренър изчезна.“

Вероятно е изчезнал от вашия поглед, госпожице, помисли си Крейг, но не от собствения си и не от моя. Ако той прочете това, ще ми напомни за себе си.

По повод на това, че Крейг рядко сътрудничи с писатели повече от веднъж, казват, че е казал в поверителен разговор: „В литературните кръгове е разпространено мнението, че всеки човек носи в себе си поне един роман. Съмнявам се. Познавам няколко мъже и жени, които действително носят в себе си по един роман, но болшинството хора, които съм срещал, носят в себе си може би само едно изречение или, в най-добрия случай, разказ“.

Откъде може да е чула това, дяволите да я вземат, помисли си той с раздразнение. Спомни си, че някога бе казал нещо подобно — язвителна шега, целяща да отблъсне досаден събеседник, но не можеше да си спомни къде и кога. Да допуснем, че бе наполовина убеден в това, което беше казал, все пак тези думи никак нямаше да потвърдят репутацията му на доброжелателен човек, ако бъдат отпечатани.

Тя се опитва да ме предизвика, помисли той, тази малка кучка. Иска да ме предизвика да разговарям с нея, да се договорим, иска да получи пари, за да не избухне противопехотната мина.

„Би било интересно — се казваше по-нататък в текста да помолим Джеси Крейг да състави списък на хората, с които е работил, и да ги разпредели съобразно гореспоменатите категории. Тези — струват един роман. Тези — един разказ. Тези — изречение. Тези — фраза. Тези — запетая. Ако успея да побеседвам с него още веднъж, ще се опитам да го склоня да ми даде такъв списък.“

Жадна е за кръв, помисли той. Моята кръв.

Другата половина на страницата беше изписана на ръка.

„Уважаеми господин К., късно е и аз съм капнала от умора. Имам материал за няколко тома, но стига за днес. Ако пожелаете да коментирате това, което вече прочетохте, аз съм изцяло на ваше разположение. Продължението в следващия брой.

Ваша Г. М.“

Първата му мисъл бе да смачка листовете и да ги хвърли от балкона на улицата. Но се въздържа благоразумно. Тя беше казала, че има втори екземпляр. „Следващият брой“ също ще бъде в два екземпляра. По-следващият също.

В залива пускаше котва пътнически кораб. Изведнъж му се прииска да си събере багажа и да отплува с него, без значение къде. Но и това нямаше да помогне. Тя навярно щеше да се появи на първото пристанище — с пишеща машина в ръка.

Върна се в хола и хвърли жълтите листове на бюрото.

Погледна часовника си. Беше още рано за обяда с Мърфи. Спомни си, че вчера беше обещал да позвъни на Констънс. Тя бе казала, че иска да знае всяка негова стъпка. Идването му в Кан се дължеше донякъде на нея. Иди там, му каза тя. Опитай, може да излезе нещо. По-добре е да разбереш сега, отколкото да отлагаш. Тя не беше от жените, които обичат да отлагат нещата дълго.

Отиде в спалнята и даде покана за разговор с Париж. Полегна на неоправеното легло и се опита да дремне, докато чакаше да го свържат. Предишната вечер пи много и спа лошо.

Затвори очи, но не можа да заспи. Хилядократно усилените звуци на електрическите китари от филма, който току-що бе гледал, ечаха в ушите му, а пред затворените му очи се извиваха в екстаз човешки тела. Ако е там, помисли си той, ще й кажа, че още днес следобед ще взема самолета за Париж.

Бяха се запознали на прием, на който се набираха средства за кампанията на Боби Кенеди, когато той посети Париж през 1968 година. Той самият се числеше в списъка на избирателите от Ню Йорк, но там го беше завел един парижки познат. На приема се беше събрала солидна публика, тя задаваше умни въпроси на двамата красноречиви високопоставени господа, които бяха прелетели от Съединените щати да молят американците в чужбина, по-голямата част от тях лишени от правото да гласуват, да окажат финансова и морална подкрепа на техния кандидат. Крейг не споделяше възторжените чувства на присъствуващите в залата, но беше подписал чек за петстотин долара. Виждаше му се много комично да помага с пари на член от фамилията Кенеди. Докато в просторния красив салон, окичен с неразбираеми абстрактни картини, които, както подозираше, скоро щяха да бъдат разпродадени със значителни загуби за домакините на дома, се водеше оживена дискусия, той се отправи към празната столова, където бе барът.

Той тъкмо си наливаше уиски, когато в бара след него дойде Констънс. Беше почувствувал върху себе си втренчения й поглед, докато се произнасяха речи. Тя беше жена с поразителна външност — с мъртвешки бледо лице, раздалечени зеленикави очи и блестящи черни коси, не по модата подстригани късо. Впрочем „не по модата“ можеше да се отнася за всеки друг, но не и за нея. Беше облечена в жълто-зелена къса рокля, която откриваше ослепително красивите й крака.

„Ще ми дадете ли напитка? — попита тя. — Казвам се Констънс Добсън. Аз ви познавам. Джин с тоник. И повече лед.“ Говореше бързо, отривисто, с дрезгав глас.

Той й приготви напитката.

„Защо сте тук? — попита тя, отпивайки от чашата. — Имате вид на републиканец^[4].“

„В чужбина винаги се старая да приличам на републиканец. Това действува успокоително на местното население.“

Тя се засмя. Смееше се силно, почти вулгарно грубо, смехът й не съответствуваше на изящната й стройна фигура. Тя си играеше с дълга златна верижка, която висеше на деколтето й. Той обърна внимание на моминския й висок бюст. Трудно му беше да определи на колко години е.

„Вие, струва ми се, нямате толкова високо мнение за кандидата, колкото останалите“ — каза тя.

„Предусещам склонност към своеволие у него — отбеляза Крейг. — Не мога да се отнасям със симпатия към бруталните управници.“

„Но аз ви видях да подписвате чек.“

„Казват, че политиката е умение да се използуват възможности. Забелязах, че вие също подписахте чек.“

„Придавам си важност — призна тя. — Аз едвам свързвам двата края. Работата е там, че е популярен сред младежите. Може би те знаят защо.“

„Мисля, че мога да ви разбера“ — съгласи се той.

„Вие не живеете ли в Париж?“

„В Ню Йорк — каза той, — ако въобще живея някъде. Сега просто минавам оттук.“

„За дълго ли?“ — Тя многозначително го погледна над вдигнатата чаша.

Той сви рамене.

„Още не зная“.

„Всъщност аз дойдох тук след вас.“

„Така ли?“

„Вие знаете, че дойдох заради вас.“

„Да.“ — Той с учудване усети, че се изчервява.

„Имате замислено лице. Скрит огън. — Тя се засмя, в удивително ниския й глас прозвучаха вълнуващи нотки. И красиви широки, слаби рамене. Познавам всички тук, освен вас. Случвало ли ви се е да влезете в някаква стая, да се огледате и да си помислите: Господи, та аз познавам всички тук! Разбирате ли ме?“

„Да, струва ми се.“

Тя стоеше съвсем близо. От нея лъхаше силно на парфюм, но ароматът бе свеж и тръпчив.

„Искате ли да ме целунете сега? — попита тя. — Или ще чакате друг случай?“

Той я целуна. Не беше целувал жена повече от две години. Беше му много приятно.

„Сам има моя телефон — каза тя. Сам беше приятелят на Крейг, който го бе довел тук. — Позвънете, когато дойдете в Париж отново. Ако желаете. Сега съм заета. Скоро ще се разведа с този човек. Трябва да тръгвам. В къщи ме чака болно дете.“

Зелената рокля се понесе към антрето, където бяха натрупани горните дрехи.

Останал сам на бара, той си сипа още. По устните си още усещаше нейните устни, във въздуха витаеше тръпчивият дъх на парфюма й.

Тръгвайки си, Крейг взе от Сам телефона й и внимателно се позаинтересува за нея, без да разказва за епизода в бара с подробности.

„Тя е смърт за мъжете — бе казал Сам. — Но не е лишена от великодушие. Най-хубавата американка в Париж. Работата й е странна, занимава се с хлапаци. Виждал ли си някога такива крака?“ — Сам — адвокат, солиден човек — не бе склонен към преувеличения.

При следващото идване в Париж — това беше след убийството на Боби Кенеди, след изборите — той позвъни на телефона, който Сам му бе дал.

„Помня ви — каза тя. — Разведох се вече с оня тип.“

Покани я на вечеря и оттогава се срещаше с нея всяка вечер, когато отсядаше в Париж.

Тази красавица беше родена в Тексас. Висока, стройна, своенравна, с тъмни коси и гордо вдигната малка главица, тя бе покорила най-напред Ню Йорк, а след това и Париж. Когато се появеше, на хората им се струваше, че със самото си присъствие питаше: „Драги мъже, защо сте тук, струвате ли толкова, че да губя време за вас?“

Тя му помогна да види Париж от най-бляскавата му страна. Париж беше нейният град и тя се разхождаше из него радостна, горда, палава, а прелестните й крака караха улиците да изглеждат по-празнични. Избухлива, несдържана, тя си показваше и рогата. Не беше жена, на която може да се гледа несериозно. Що се отнася до работата — нейна или чужда, — тя беше пуританка. Яростно отстояваше собствената си независимост и ненавиждаше бездействието и паразитизма у другите. Беше дошла в Париж като манекенка през, както тя самата се изразяваше, втората половина на царуването на Карл Велики. Макар и без образование, беше учудващо начетена. Никой не знаеше на колко години е. Беше се женила два пъти. „Приблизително“ — шегуваше се тя. Както съпрузите й, така и другите, си отивали, без да й оставят грош. Но не ги споменаваше със зло. Уморена от работата на манекен, тя бе учредила заедно с един професор от университета в Мейн бюро за обмяна на студенти. „Децата трябва да знаят повече един за друг — казваше тя. — Може би тогава няма да могат да ги заставят да убиват хора.“ Нейният любим брат, много по-възрастен от нея, беше загинал в Аахен и тя бе страстна противничка на войната. Когато четеше новините от Виетнам, и особено ако бяха лоши, псуваше като войник, заплашваше, че ще замине със сина си някъде из южните морета.

Вечерта, когато се запозна с Крейг, тя беше казала, че едва свързва двата края, и това бе вярно, но пък се обличаше скъпо. Парижките шивачи й даваха дрехи под наем, знаейки, че там, където я канят, нито тя, нито тяхното облекло ще останат незабелязани. Където и да бе прекарала нощта, точно в седем часа сутринта ставаше, връщаше се вкъщи, приготвяше закуска на децата и ги изпращаше на училище. И точно в девет часа сядаше на работното си място, независимо от това как бе прекарала нощта. Въпреки че Крейг запазваше луксозен апартамент в хотел, неговият истински парижки адрес бе широкото легло в стаята й с прозорци към парка на Левия бряг. Децата й се привързаха към него. „Те са свикнали с мъже“ — обясняваше тя. Тя бе надраснала всички нравствени норми, които е трябвало да приема в Тексас, и пренебрегваше условностите на парижкото общество, на всяко общество, което украсяваше с присъствието си.

Тя беше пряма, забавна, взискателна, непоследователна, възхитително чувствена, ласкава, нетърпелива и предприемчива. Ставаше сериозна само тогава, когато моментът изискваше това. Допреди да я срещне, той бе живял като в сън. Сега бе излязъл от това сънно състояние.

По-рано бе придобил лошия навик да не забелязва или да не цени в жените женствеността, сега моментално реагираше и на тяхната красота, и на чувствената им усмивка, и на походката; очите му отново се научиха да следят по юношески живо, невинно и сладострастно трепването на полата, извивката на шията, грациозните движения на тялото. Увлечен сериозно по една от представителките на прекрасния пол, той си възвърна отново вкуса към жените въобще. И това бе главното, но не и единственото, с което Констънс го дари.

Тя му разказваше откровено за мъжете преди него. Тъй като знаеше, че ще има и други мъже след него, той потискаше ревността си. Едва след като се запозна с нея, разбра, че е страдал от дълбоки душевни рани. Сега тези рани започваха да зарастват.

В тишината на стаята, нарушавана само от слабия шум на морето под прозореца, той с нетърпение очакваше звъна на телефона и нейния отривист дрезгав глас. Беше се приготвил да й каже: „Излитам с първия самолет за Париж“, уверен, че даже и да имаше някакъв ангажимент тази вечер, щеше да го отложи заради него.

Най-после телефонът звънна.

— А, ти ли си? — каза тя. Гласът й не беше ласкав.

— Скъпа… — започна той.

— Не съм ти никаква скъпа, продуценте. Не съм ти някаква старлетка, която си кълчи сладострастното задниче по две седмици само на дивана…

Той чу приглушени гласове — вероятно в кантората й, както обикновено, беше пълно с хора, но Констънс не беше от тези, които сдържат гнева си пред хора.

— Кони, чуй…

— „Кони, чуй“ — стига глупости… Обеща да позвъниш вчера. И не лъжи, че си се опитвал. Познати са ми тези извинения.

— Не съм и опитал.

— Липсва ти благоприличие дори да излъжеш, копеле недно.

— Кони… — сега я умоляваше.

— Единственият честен мъж в Кан. Много ми върви, дявол да го вземе! Защо не се опита?

— Бях…

— Запази проклетите си обяснения за себе си. И не си губи времето и парите да звъниш. Няма да вися и да чакам край този проклет телефон. Надявам се, че ще си намериш някого в Кан, защото, заклевам се, парижката ти история свърши.

— Кони, за бога, бъди благоразумна.

— Ще бъда благоразумна. Още от тази минута — сега ми е абсолютно все едно — ще бъда студена, ледена и благоразумна. Считай, че този телефон не съществува, моето момче. И изобщо не се опитвай да звъниш.

Чу се сърдито щракване, когато тя тръшна слушалката на шестстотин мили оттук. Крейг поклати печално глава и остави слушалката. След това се усмихна, представяйки си тишината, която е настъпила сред младежите в кантората, и неистовия смях на работещия в съседната стая партньор професора, изваден от обичайното си сънливо състояние от тази тирада. Тя не за първи път му крещеше. И няма да бъде и за последен. Отсега нататък той ще се обажда винаги когато е обещал, даже ако трябва да виси на телефона цял ден.

Слезе на терасата — снима се с лъвчето, написа отзад: „Намерих си другарче“, сложи снимката в плик и го изпрати на Констънс. Бърза поща.

Беше време да върви на обяд с Мърфи. Отиде до входа и попита портиера къде му е колата. Портиерът бе зает със седящия в едно бентли^[5] плешив мъж и не обърна внимание на Крейг. Паркингът пред хотела бе пълен с коли, най-хубавите места заети от ферарита, мазерати и ролс-ройсове. Взетата назаем симка на Крейг бе изместена от портиера някъде по-далеч, за да не бие на очи. Понякога, когато напливът на скъпи лимузини бе голям, Крейг откриваше колата си, паркирана в някоя странична улица на разстояние цял квартал от хотела. Някога се увличаше по алфи и ланчии, но това бе едно време. Сега му бе все едно с каква кола е, стига да му вършеше работа, но днес, когато портиерът най после му каза, че колата му е някъде зад хотела и той тръгна покрай тенискортовете към тази част от улицата, където следобед се въртяха проститутки, за да търси колата си, му стана обидно. Струваше му се, че служителите в хотела бяха подочули нещо за него и че тяхното пренебрежително отношение към неговата скромна наета кола показваше, че не го считат достоен да живее в двореца, чиито стени те охраняваха.

После ще се изненадвате защо е толкова бакшишът, помисли си Крейг с яд. Запали колата и потегли към Кап д’Антиб, където му предстоеше обед с Брайън Мърфи.