Ъруин Шоу
Вечер във Византия (14)

13.

Уодли повръщаше на кея в пристанището. До него стоеше Гейл, готова да го подхване, ако започне да се смъква към черната вода. Ан бе на няколко метра зад Гейл и се стараеше да не гледа Уодли. Крейг бе сигурен, че макар и много пиян, Уодли не повръща от изпитото вино.

Гледайки Уодли надвесен над водата, с конвулсивно потрепващи рамене, Крейг усети, че ядът му се изпарява. Прегърна треперещата Ан, за да я успокои.

— Извинявай, Ан. Не трябваше да те вземам в такава компания. Мисля, че това ще бъде последната вечеря с господин Уодли за известно време.

— Горкият, горкият отчаян човек — рече съчувствено Ан. — Всички са толкова жестоки с него.

— Той сам си го търси.

— Зная. И въпреки това.

Уодли се изправи и се обърна, притиснал към устата си носна кърпичка. Опита се да се усмихне.

— Отиде стофранковата ми вечеря — каза той. — Все пак беше приятна вечер. Струваше си изхарчените пари. А сега, Джес, казвай за какво си загрижен?

— За нищо не съм загрижен — отговори Крейг.

Гейл махна на едно такси, което обръщаше пред ресторанта.

— Ще те заведа в хотела, Йън — ласкаво се обърна тя към него.

Уодли покорно тръгна след нея в колата. Вратата хлопна и таксито с него и Гейл рязко тръгна. Ни намек, ни таен знак.

— Това е то — каза Крейг.

Ан заплака, захлипа отчаяно, горчиво.

— Хайде, хайде, забрави всичко — безпомощно я заувещава той. — Той самият ще забрави всичко до утре сутринта.

— Няма да го забрави — каза тя през риданията си. — Ще го помни цял живот. Как могат хората да се отнасят така отвратително един към друг?

— Могат — сухо отговори Крейг. Не искаше да проявява чувствата си, за да не предизвика нови сълзи. — Не го вземай толкова присърце, скъпа. Уодли е преживял и много по-лоши неща.

— Никога не съм си представяла, че човек може да се държи така ужасно — чудеше се Ан, вече престанала да хлипа. — Човек, който пише така хубаво и съдейки по книгите му, е така уверен в себе си…

— Книгата е едно нещо, а човекът, който я пише — друго. — Най-често книгата е маска, а не портрет на автора.

— „Когато телефонът звъни и вие знаете, че аз звъня, вас ви няма вкъщи“ — повтори Ан думите на Йън. Тя вече не плачеше, а само изтриваше сълзите с опакото на ръката си като малко изгубено момиченце. — Колко е ужасно — да знаеш за себе си такова нещо! Ненавиждам света на киното, татко — заяви тя яростно. — Да, да, ненавиждам го.

Крейг отдръпна ръце от раменете й.

— То по нищо не се различава от другите неща в живота. Само е по-централизирано.

— Никой ли не може да му помогне? Господин Мърфи? Ти?

Крейг я погледна удивен и се разсмя.

— След тази вечер… — започна той.

— Именно заради тази вечер — упорито настоя Ан. Днес на плажа той ми разказа какви добри приятели сте били, колко интересно сте прекарвали времето, какъв забележителен човек си в неговите очи…

— Беше много отдавна — каза Крейг, — когато прекарвахме заедно времето приятно. Хората отвикват един от друг. А колкото до това, че ме счита за забележителен човек, това наистина е нещо ново за мен. Ако трябва да кажа истината, боя се, че това определение характеризира баща ти не съвсем точно.

— Не започвай да се самоунищожаваш — противопостави се Ан. — Защо само Мърфи и подобните му са уверени в себе си.

— Добре. — Той я хвана за лакътя и те закрачиха бавно по кея. — Ако мога, ще се опитам да направя нещо за него.

— Знаеш ли, ти също пиеш много, татко — укори го Ан.

— Да, така е.

— Защо хората над тридесет години така старателно се погубват?

— Защото са над тридесет години.

— Остави шегите! — рязко го прекъсна тя.

— Когато не знаеш как да отговориш, трябва да се пошегуваш, Ан.

— Поне пред мен не се шегувай.

Известно време вървяха мълчаливо. Разделяше ги нейният укор.

— Господи — въздъхна тя, — а аз мислех, че тук ще прекарам фантастично. Средиземно море, този голям и забележителен град, всичките тези знаменитости, таланти… И още повече с теб. — Тя поклати печално глава. — Вероятно не бива да очакваш нищо предварително.

— Това е само първата вечер, Ан. Ще има и приятни дни.

— Заминаваш утре — продължаваше тя. — И не ми каза.

— Стана неочаквано.

— Мога ли да дойда с теб?

— Боя се, че не.

— Няма да питам защо.

— Ще отида за ден-два, не повече — смутено каза той.

Те отново замълчаха и се заслушаха в плисъка на водата по лодките, завързани покрай кея.

— Хубаво би било да седнем сега в една от тези лодки и да отплуваме където ни видят очите — каза Ан.

— Ти от какво искаш да избягаш?

— От много неща — тихо отговори тя.

— Не искаш ли да ми кажеш?

— Когато се върнеш.

Всички жени, помисли си той, независимо от възрастта, умеят да накарат човек да се чувствува така, сякаш ги изоставя, даже ако излиза за десет минути до ъгъла да си купи цигари.

— Ан! Имам една идея. Защо не се преместиш в Кап д’Антиб, докато ме няма? Там е и по-приятно за къпане, ще можеш да ползуваш кабаната на Мърфи и…

— Настойници не са ми необходими — прекъсна го грубо тя.

— Нямах предвид настойници — възрази той, макар да разбра сега, че подсъзнателно имаше предвид точно това. Просто мислех, че ще ти бъде по-приятно, ще има с кого да разговаряш…

— Аз и тук ще си намеря с кого да разговарям. Освен това искам да гледам много филми. Странно, но обичам да гледам филми. Ненавиждам само това, което филмите правят с хората, които ги създават.

По улицата край кея мина кола и забави ход. В нея седяха две жени. Тази, която беше по-близо до тротоара, се усмихна канещо. Крейг не й обърна внимание и колата се отдалечи.

— Това са проститутки, нали? — попита Ан.

— Да.

— В храмовете на древна Гърция жените са се отдавали на непознати мъже направо пред олтара.

— Оттогава олтарите са станали други — отбеляза Крейг. „Не излизайте сама нощем“ — я предупреди Гейл, когато се запознаха на входа на хотела. „Не излизайте и с баща си!“, трябваше да добави. Дори проститутките, ядосано си помисли той, трябва да съблюдават някои правила.

— Ти бил ли си някога с проститутка?

— Не — излъга той.

— Ако бях мъж, може би щях да се изкуша да опитам.

— Защо?

— Само веднъж. Да видя какво е.

Крейг си спомни една книга, която бе чел на младини „Юрген“ от Джеймс Бранч Кабъл. Беше я прочел, защото се считаше за мръсна. Героят непрекъснато говореше: „Казвам се Юрген и опитвам всяка напитка само веднъж.“ Горкичкият Кабъл, опиянен от слава („Кажете на тази сган, че името ми е Кабъл“ — бе изрекъл той от висотата на своето високомерно и надменно величие, което му се струваше непреходно), горкичкият Кабъл, мъртъв, изхвърлен от списъка, забравен още приживе, той би могъл сега да намери утеха в това, че след толкова години цяло поколение хора се ръководят от гибелния девиз на неговия герой, опитвайки всяка напитка само веднъж, всеки наркотик, всяко политическо убеждение, всеки мъж и всяка жена — само веднъж.

Ан кимна към отдалечаващите се фарове на колата.

— Може би това би помогнало да се обяснят някои неща.

— Кои по-точно?

— Какво е любовта например.

— Нима любовта се нуждае от определение?

— Разбира се. Не мислиш ли така?

— Не.

— Ти си щастливец, ако действително вярваш в това. Според теб те любовници ли са?

— Кои? — попита Крейг, макар че се досещаше кого има пред вид.

— Гейл и Йън Уодли.

— Защо питаш?

— Не знам. Те така се държат един към друг… сякаш между тях има нещо.

— Не — каза той. — Не мисля.

Всъщност аз просто не искам да мисля така, рече на себе си.

— Гейл е студено момиче, нали? — попита Ан.

— Вече не зная какво днес хората разбират под студенина.

— Тя е самостоятелна. От никого не зависи. Красива е, но не се възползува от красотата си. Разбира се, познавам я едва от днес и може и да греша, но ми се струва, че умее да заставя другите да постъпят така, както тя иска.

— Според теб тя е искала Уодли да се държи като глупак и после да си повръща червата?

— Възможно е. По косвен начин. Тя се безпокои за него и затова е искала той сам да види до каква задънена улица е стигнал.

— Мисля, че преценката ти за нея е по-висока, отколкото тя заслужава.

— Може би — съгласи се Ан. — И въпреки това бих искала да съм като нея — хладнокръвна, горда, да зная какво искам. И да го постигам. Да го постигам по нейния начин. Ан помълча малко, после попита: — Ти любовник ли си й?

— Не — отговори той. — Защо мислиш така?

— Просто питам — небрежно подхвърли тя и потрепери. — Стана студено. Искам да се върнем в хотела и да си легна. Денят беше дълъг.

Но когато се върнаха в хотела, тя реши, че е още рано за сън и се качи в стаята му да си пийнат преди лягане. Освен това си спомни, че искаше да вземе ръкописа.

Ако сега Гейл почука на вратата в присъствието на Ан, иронично си помисли Крейг, наливайки уиски и сода, ще се получи малка хубава семейна сбирка. Би могъл да започне със следните думи към нея: „Гейл, Ан иска да ви зададе няколко интересни въпроса.“ И Гейл вероятно би отговорила на въпросите. С пълни подробности.

Когато подаде на Ан чашата с уиски, тя все още разглеждаше титулната страница на ръкописа.

— Кой е този Малкълм Харт? — попита тя.

— Един познат от армията. Той загина.

— А на мен ми се струва, че каза, че ти си написал сценария.

— Вярно е. — Той съжали, че по пътя от летището толкова лекомислено й бе казал, че той е написал сценарий. Сега трябваше да обяснява.

— Тогава защо стои тук името на друг човек?

— Считай, че това е nom de plume^[1].

— Защо ти е необходим nom de plume?

— От делови съображения — отговори той.

Тя направи гримаса, потупа ръкописа и попита:

— Срамуваш се от работата си ли?

— Не зная. Още не зная.

— Това не ми харесва. Тук нещо не е в ред.

— Според мен, ти си много проницателна. — Беше му неприятно, че разговорът взе такъв обрат — Това е стара и почтена традиция. В края на краищата един добър писател на име Самюъл Клемънс също е подписвал книгите си като „Марк Твен“. — Крейг видя по лицето й, че не я убеди. — Ще ти кажа откровено: това е от неувереност. Или още по-просто — от страх. Никога по-рано не съм писал и нямам никаква представа добро ли е или лошо. Докато не получа мнението на други, аз се чувствувам в по-голяма безопасност, скривайки се под чуждо име. Нали можеш да разбереш това?

— Мога — отговори тя. — И въпреки това го считам за неправилно.

— Предостави на мен самия да преценя кое е правилно и кое — неправилно, Ан — каза той с преднамерено решителен тон. Не беше на такава възраст, че да живее по законите на неопорочената съвест на собствената си двадесетгодишна дъщеря.

— Добре — обидено отстъпи Ан. — Щом не желаеш да казвам мнението си — ще мълча. — Тя сложи ръкописа на масата.

— Мила Ан — ласкаво каза той. — Разбира се, че искам да казваш мнението си. Но аз искам да казвам и своето. Справедливо ли е?

Тя се усмихна.

— Ти мислиш, че съм дете, нали?

— Понякога.

— Да, навярно съм. — Тя го целуна по бузата. — Понякога. — После вдигна чашата. — Наздраве.

— Наздраве.

Отпи голяма глътка уиски.

— Мм! — измуча тя от удоволствие. Крейг си спомни как Ан си пиеше като дете млякото пред него, преди да си легне. Тя огледа огромната стая. — Сигурно тоя апартамент е ужасно скъп, а?

— Ужасно — призна той.

— Мама казва, че ще стигнеш до просешка тояга.

— Мисля, че мама е права.

— Казва, че си необуздано разточителен.

— Кой ще знае, ако не тя — отбеляза той.

— Тя непрекъснато ме пита вземам ли наркотици. — Ан явно чакаше и той да зададе същия въпрос.

— След всичко, което съм видял и чул — каза той, — смятам, че се разбира от само себе си, че в Америка няма студент, който да не е опитвал марихуана. Предполагам, че и ти си в това число.

— Да — призна Ан.

— Предполагам също, че си достатъчно умна, за да не се занимаваш с нещо по-лошо. А едното води със себе си и другото. А сега да наложим възбрана на разговорите за мама, бива ли?

— Знаеш ли какво си мислех, като те гледах по време на вечерята? — попита Ан. — Мислех си колко красив мъж си. С твоите коси, и не си пълен, и тези бръчки по умореното лице. Като оттеглил се гладиатор, станал по-крехък, защото се обаждат старите рани.

Той се засмя.

— Но ти имаш благородни бръчки — побърза да добави Ан. — Такива са бръчките на човек, видял много в живота. Ти си най-привлекателният от мъжете, които видях тук…

— Та ти си тук от няколко часа — възкликна Крейг. Но не можеше да скрие удоволствието. Глупаво удоволствие, каза си той. — Почакай поне два дни.

— И не само аз мисля така — продължаваше тя. — Всички жени в ресторанта те заглеждаха — и тази малка лоена топка, госпожица Сорел, и тази приказно красива френска актриса, даже Соня Мърфи, даже Гейл МакКинън.

— А аз не съм забелязал — призна той. Това беше истина. Както на вечерята, така и после главата му бе заета с други мисли.

— Това е едно от прекрасните ти качества — убедено каза Ан. — Ти не забелязваш. Много обичам да влизам с теб в зала, когато всички те гледат ей така, а ти и не забелязваш. Искам да ти направя едно признание — заяви тя, потъвайки удобно в мекото кресло. — Никога не съм си мислила, че когато порасна, ще мога да разговарям с теб така, както днес и тази вечер. Радваш ли се, че дойдох?

Вместо отговор той отиде при нея, наведе се и я целуна по косата.

Тя се усмихна и изведнъж лицето й придоби момчешки израз.

— Някой ден от теб ще стане добър баща на някое момиче.

Иззвъня телефонът. Той погледна часовника си. Бе почти полунощ. Не мръдна. Телефонът иззвъня отново.

— Няма ли да се обадиш? — попита Ан.

— Едва ли ще стана по-щастлив, ако се обадя. — Но стана и вдигна слушалката. Беше портиерът. Той попита дали госпожица Крейг е при него: търсят я по телефона от Съединените щати.

— За тебе е, Ан. От Съединените щати. — Крейг забеляза, че лицето й помръкна. — Оттук ли искаш да говориш или от спалнята?

Ан не отговори нищо, после стана и внимателно постави чашата на масата до креслото.

— От спалнята, ако може.

Отиде в спалнята и затвори вратата след себе си. След малко там звънна телефонът и Крейг чу приглушения й глас.

Той отиде с чаша в ръка към вратата на балкона, отвори я и излезе отвън, за да не чува разговора на дъщеря си. По „Кроазет“ имаше още много хора и коли, но по терасите нямаше никого — беше доста студено. Морето идваше на огромни вълни, които се разбиваха със страшна сила на брега. Бялата пяна изглеждаше призрачна на фона на светлините на града. „Едно време Софокъл чул шума на вълните на Егейско море — издекламира си той — и си спомнил мътните приливи и отливи на човешкото страдание.“ За какви мътни приливи и отливи би си спомнил Софокъл сега, слушайки морето в Кан? Кой се оттегля, кой идва? Софокъл — това истинското му име ли е? — Или и той е използувал nom de plume? „Едип в Колан“ от Малкълм Харт, сега мъртъв.

Интересно, дали Пинелъпи е прочела днешния „Трибюн“ и какво чувство е изпитала, ако въобще е изпитала нещо, когато е срещнала името на Едуард Бренър — още един умрял писател?

Чу вратата на хола да се отваря и се върна вътре. Ан бе все още намръщена. Тя мълчаливо взе чашата си и я пресуши на един дъх. Явно, помисли си той, в нашето семейство не съм единственият, който пие много.

— Нещо сериозно? — попита той.

— Не, нищо особено. — Но изразът на лицето й не отговаряше на думите й. — Един познат от училище. — Ан си наля още уиски. Крейг забеляза, че прибави много малко сода. О, господи, не можеш да се избавиш от тях!

— Искаш ли да споделиш с мен?

— Той мисли, че е влюбен в мен. Иска да се оженим. — Тя се отпусна мрачно в креслото и протегна напред дългите си загорели крака, държейки чашата в ръка. Приготви се за гости. Каза, че ще дойде тук. Самолетните билети станаха абсурдно евтини, там е бедата. Всеки може да преследва когото си иска. Това е една от причините, заради които поисках разрешението ти да дойда тук: исках да се махна от него. Нали не се обиждаш?

— Това също е причина — уклончиво отговори той.

— Аз също мислех, че го обичам — продължи тя. — Първия месец. Харесваше ми да спя с него и вероятно и сега би ми харесвало. Но да се омъжа — опазил ме бог!

— Аз, разбира се, съм старомоден — каза Крейг, — но какво ужасно има в това, че един младеж иска да се ожени за девойката, която обича?

— Много. Кажи ми, нима можеш да си представиш Гейл МакКинън да бърза да се жени за първия срещнат колежки атлет? Можеш ли да си я представиш да стои вкъщи пред телевизора и да подгрява вечерята във фурната, чакайки милото й мъжленце да се върне от работа с влака в пет и тридесет?

— Не.

— Първо искам да стана господарка на своята съдба — заяви Ан. — Като нея. А после, ако искам да се омъжа, мъжът ще е длъжен да приеме моите условия.

— Няма ли да можеш да бъдеш господарка на своята съдба и омъжена?

— С този хлапак — не. Даже и в спорта го не бива. Дали му стипендия да играе футбол: в училище беше в сборния на Щатите или в някакъв идиотски сборен отбор. А когато започнал да играе в студентския отбор, още първата седмица си разбил коляното на тренировка и сега дори и футбол не може да играе. Това е той. Може би бих се омъжила за него, ако беше умен и амбициозен — тогава поне щях да зная, че от него ще излезе нещо. Баща му се занимава с търговия на зърно и фураж в Сан Бърнардино и той иска да се занимава със същото. И това е всичко. Сан Бърнардино — като си представя само! Не, няма да се погребвам някъде в голите прерии. Той казва, че няма нищо против жената да работи. Докато, разбира се, се появят деца. И това в нашия век, в наше време! В света, в който има войни, революции, смахнати с водородни бомби, убийства на негри. И когато жените най-после са решили да вдигнат глави и да поискат да се отнасят към тях като към човешки същества. Зная, че разсъждавам като наивно момиченце и не зная какво ще предприема, но едно ми е ясно: не искам да ходя в Сан Бърнардино и да уча там децата на таблицата за умножение само защото някой си пън от Калифорния е спрял избора си на мен. Татко, сексът е най коварният капан, който някога е изобретяван, но аз няма да падна в него. И най-лошото е, че когато го чух по телефона да ми казва: „Ан, няма да понеса това“, имах чувството, че всичките ми вътрешности се разтопяват и се превръщат в една голяма, глупава, сладка буца. Лайно! Нека да беше без грош, да ходеше бос, само да се стремеше към нещо — да се включи в комуна и да пече там хляб, или да се кандидатира за Конгреса, или да стане ядрен физик, или изследовател, или нещо друго. Самата аз не съм чак толкова необикновена, но не съм и еснафка. — Тя млъкна и втренчено погледна Крейг. Или може би съм еснафка? Не мислиш ли?

— Не, не мисля — отговори той.

— Просто не искам да живея в деветнадесетия век. Ах, какъв ден! — горчиво възкликна тя. — Той седна до мен тогава в библиотеката. Понакуцваше заради това проклето коляно. Дълги коси, руса брада. В наше време не можеш да съдиш за човек по външността. И ето, сега идва тук — ще се пули в мен със своите сини като на дете огромни очи, ще си играе със своите дяволски мускули и ще се разкарва по плажа с вид на човек, чието място е на мраморен пиедестал някъде в Тракия. Какво според теб трябва да направя? Да избягам?

— Това зависи от теб — отговори Крейг. Ето какво й се бе случило за тези шест месеца.

Тя остави чашата на масата с рязко движение, разливайки част от уискито, и скочи на крака.

— Не се учудвай, ако ме няма тук, когато се върнеш от там, където отиваш — предупреди тя.

— Само остави бележка къде мога да те намеря.

— Нямаш ли някакви хапчета? Цялата съм разнебитена. Изобщо няма да заспя тази нощ.

Съвременен баща — цяла нощ пои дъщеря си със силни напитки, после мълчаливо и безропотно изслушва разказа й за това как живее с младия мъж, за когото счита, че е унизително да се омъжи, след това й носи от банята две таблетки секонал за да може да заспи. Той си спомни, че когато бе на двадесет години, можеше да спи и без приспивателно — даже по време на бомбардировките и артилерийския огън. При това беше и девствен. Безсънието дойде заедно със свободата.

— Ето — подаде й той таблетките. — Лека нощ.

— Благодаря, татко — Ан ги пусна в чантата си и взе ръкописа. — Събуди ме утре, преди да заминеш. Ще сляза да закусим заедно.

— Чудесно. — Той не спомена, че на закуска с тях е възможно да има още някой. Не я и предупреди, че сервитьорът може да я изгледа особено. Изпрати я до вратата, целуна я за лека нощ и я съпроводи с поглед, докато вървеше по коридора към асансьора, носейки със себе си таблетките и своите проблеми. Даже и сега подражаваше малко на походката на Гейл МакКинън.

Не му се спеше. Наля си още уиски със сода и преди да отпие, замислено погледна чашата. Наистина ли пиеше твърде много, както каза Ан? Младежта е станала придирчива.

Той взе копие от „Трите хоризонта“ и започна да чете. Прочете тридесет страници. Нищо не разбираше. Много често го препрочитам, реши Крейг, и съм вече безчувствен към него. Не знаеше да се срамува ли от творението си или не. Възможно е в този момент Уолтър Клайн, в замъка си, и Ан, в своя едностаен апартамент горе, да четат тези същите тридесет страници.

Готвят му присъдата. От тази мисъл му стана неловко. Забеляза, че докато бе чел, беше изпил чашата си. Погледна часовника. Беше около един часът. Все още не му се спеше.

Излезе на балкона. Морето беше по-развълнувано, шумът от вълните бе станал по-силен. Отдолу се носеха американски гласове, женски смях. Трябва да се забрани на жените да се смеят под прозорците след полунощ, когато човек е сам, помисли си той.

И тогава видя Ан да излиза изпод козирката на хотела. Беше с шлифер над жълтата рокля от муселин. Ето, пресече улицата. Двама или трима минувачи я изгледаха, но тя продължи да върви. Спусна се по стъпалата към плажа. Видя край водата силуета й, неясно очертан на фона на фосфоресциращите разбиващи се вълни. Тя се отдалечаваше бавно и накрая изчезна в тъмнината.

Той потисна в себе си инстинктивното желание да я догони: ако е искала да бъде с него, щеше да му каже. Настъпва момент, в който е безсмислено да се опитваш да опазиш детето си.

Младите говорят за себе си искрено, безконечно, потресаващо откровено, но в крайна сметка знаеш за тях не повече, отколкото твоят баща навремето е знаел за теб самия.

Той се върна в хола, протегна ръка към бутилката с уиски и в този момент на вратата се почука.

Сутринта, когато се събуди, в разхвърляното легло, освен него, нямаше никого. На масата в хола имаше бележка, написана от Гейл: „Е, аз по-добре ли се свалям от майка ми?“

Той позвъни в хотела й, но телефонистката каза, че госпожица МакКинън е излязла.

Всички тия големи мъжествени писатели се лъжат, рече си Крейг, оръдието за отмъщение е влагалището.

Той отново вдигна слушалката, позвъни на Ан и я повика да закусят. Когато тя слезе при него по халат, не й каза, че я беше видял да излиза от хотела снощи.

Когато дойде сервитьорът с двете закуски, той огледа Ан така, както очакваше Крейг. Не му даде бакшиш.