Лин Картър
Върховните Ереси на Уулимар (5)

4. Удивителните грешки на Куам Ган Чи

Килията, в която бяха затворени, можеше да се нарече луксозна. Стените бяха облицовани с ламперия от ароматизирани екзотични дървета, по тях бяха закачени загадъчни манга, изрисувани от опитни калиграфи ръкописи върху фина разноцветна коприна, които вероятно съдържаха религиозни текстове. Дебели възглавници в пъстри краски бяха разхвърляни навсякъде из стаята, също и десетина малки масички от черно лъскаво дърво, инкрустирани със слонова кост по маниера на майсторите данжан.

В дълбоки фруктиери от лъскав бронз бяха изкусно подредени сочни ароматни плодове, други плата съдържаха няколко вида вкусни сладкиши, желета, месни деликатеси, богато разнообразие от разноцветни силни вина — лимоненозелени, огненочервени, кехлибареножълти.

— Ако това е затвор, добре ще си починем — каза усмихнат Амалрик. — Бил съм почетен гост в далеч по-неудобни места.

Техният Прецептор се опита да си послужи с аналогия, за да им обясни специалното отношение. За уулимарите, както само се наричаше местното население, този „затвор“ бе по-скоро болница за инфектираните им души. А с инвалиди човек трябва да се отнася внимателно и да полага най-големи грижи за възстановяването им.

Този Прецептор изпълняваше двойна функция: от една страна — беше техен наставник в религията на Уулимар, от друга — по-късно, когато щяха да бъдат съдени, щеше да им служи като адвокат. Той представляваше висока, кокалеста персона на име Хлу нам Пук. Беше възрастен, изключително религиозен и приказлив човек, общо взето доста добродушен. Беше типичен представител на расата си, с удължена, изпъкнала челюст, дълъг, месест нос, воднисти кафяви очи, кожата на лицето му бе бледа и подпухнала. Ходеше облечен в същите дълги до земята роби, изобилстващи с плисета, бастички, гънки, панделки и панделчици, които бяха забелязали върху дебелия чиновник, поднесъл „приветствията“ си на уулимарска земя на площада пред пирамидата.

Хлу нам Пук ги посещаваше три пъти на ден, всяка визита продължаваше около два часа, доколкото Убонидус и Амалрик можеха да преценят, тъй като бяха лишени от възможност да отчитат времето, а и килията им бе без прозорци, естествено. Той би трябвало да ги посвети в основните положения на доста усложнената религиозна доктрина на Уулимар, за това ги бе предупредил още в началото, но до момента не бе мръднал ни на йота от схематичното излагане на основните параметри на Единствено Истинската Безпрекословна Вяра, както винаги я наричаше. То се състоеше преди всичко в установяване естеството на собствената им религия. Прецепторът задаваше насочващи въпроси, а техните отговори почти винаги го хвърляха в изтощителни пристъпи на отвратено потреперване. Жителите на Уулимар смятаха религиите на другите народи за ужасяваща смес от създаващи главоболие, гадене и други вредни за здравето ефекти. За тях освен на Очевидната Свещена Истинска Вяра всичко останало бе перверзия.

През първите два или три дни неговите посещения се въртяха около списък невероятно еретични нарушения, наречени „Удивителните грешки на Куам Ган Чи“. Те представляваха толкова мощен източник на духовна зараза, че Хлу нам Пук не смееше да ги произнася на глас, а побутваше към тях пергамента, на който ги беше надраскал с треперещи пръсти, след това моментално започваше усилено да мие и търка ръцете си с обилни количества светена вода, за да не проникне случайно еретическата зараза в душата му чрез материалната проява на „Грешките“.

Разпитите относно мненията им за „Удивителните Грешки“ също преминаваха по особен, някой би казал, смешен начин. След като бе дал на своите послушници но неволя материал за мислене, той повдигаше костелив показалец и пропяваше: „Едноо?“ Ако те смятаха, че написаното под този номер е вярно, трябваше да потупат челата си, уникален жест, с който уулимарите казваха „да“, докосването на върха на носа с палец означаваше „не“.

Този Куам Ган Чи, доколкото можеха да разберат, бе някакъв супереретик, който се бе опитал да наложи своите отвратителни, абсурдни и демонични доктрини на правоверните. Това се бе случило само преди едно поколение. Хлу нам Пук не желаеше да разкаже как бе завършил живота си нещастникът, само се намръщваше мрачно, присвиваше и без това тънките си устни и кимваше енергично с глава. За тях оставаше да се досетят, че нещастникът вероятно бе изтърпял всички неописуеми ужаси на уулимарската инквизиция. Явно Прецепторът им бе прекалено благ човек, за да може да си позволи да опише с думи страшната съдба, сполетяла грешника.

Що се отнася до самите „Удивителни Грешки“, те представляваха единадесет кратки постулата или по-скоро хипотези за формата на Туурана (Куам Ган Чи смяташе, че родната им планета е сфероид), за нейното относително разположение спрямо Вселената (централно или не), как бе закрепена в пространството, без да се сгромоляса в бездната на Всемира, дали звездата Кайликс се върти около Туурана или обратно и други подобни, привидно незначителни за непосветения теми. Убонидус бе присъствал на много открити дискусии по тези въпроси в младостта си, когато посещаваше разни философски школи, и бе леко развеселен от факта, че хиперфанатиците от Уулимар отдаваха незаслужено голямо значение и изпитваха див, свещен ужас и физическо отвращение от теми, които не представляваха нищо друго, освен космогонни спекулации, защото никой на света не можеше да докаже със сигурност едно или друго мнение, що се отнасяше до Вселената и Сътворението. Куам Ган Чи, очевидно, бе най-обикновен философ-натуралист, който бе имал нещастието да се роди в страна на дебелоглави, непросветени, пристрастени в догмите на една закостеняла религия глупци.

Като съвестен поклонник на Шаматийската религия, Убонидус без капка угризение можеше да приеме първия постулат: Туурана е сферична и има ограничени размери. Той с голямо удоволствие опря палец до върха на носа си. Хлу бе толкова очевидно възхитен от неговото несъгласие с първата грешка, че Убонидус, само за да му достави удоволствие, отрече всички единадесет основни ереси. Хлу не можеше да си намери място от радост.

Що се отнася до Амалрик, човека-Бог, естествено, той познаваше из основи действителната природа на Вселената (която не е каквато аз или вие мислите). Но това ни най-малко не му попречи да се присъедини към Убонидус в отрицание на ересите. В техен интерес бе, а и чистотата на уулимарската религия заслужаваше някои компромиси. Хлу нам Пук въздъхна с явно облекчение при този развой на събитията. Той сигурно се бе притеснявал силно колко опасно можеше да се оскверни, ако му се наложеше да защитава чрез теологически спор чистотата на уулимарските постулати.

След тази първа фаза, която съвсем не премина леко и бързо, те се потопиха в истинските догми на религията на уулимарите. Те представляваха чудноват лабиринт от абстрактни, символични, неясни теории за абсолютно всичко под слънцето. Някои неща бяха направо смайващи, например отношението към цветовете и законите за правилно използване на пръстите на ръцете. Жреците на Уулимар намираха бледовиолетовото, бледорозовото, ябълковозеленото и фацентата (друг уникален за Туурана цвят) за просмукани с еретични мисли. Тези цветове никога не се носеха, унищожаваше се всичко в природата, което имаше такава окраска, и никога не споменаваха имената им.

Що се отнася до пръстите, въпросът бе тясно свързан с много сложна астрологична теория. Например показалецът на лявата ръка се считаше най-подходящ за бъркане в носа в часовете от деня, свещени за планетата Зао. Но ако те заловяха да използваш същия пръст за същата цел в неподходящ час, автоматически те обявяваха за девета степен богохулец. И така нататък. Убонидус разбра от самото начало, че никога няма да успее да се справи с този невероятно сложен код за социално поведение. А Амалрик, на когото това бе особено забавно, дори и не направи опит да го учи. Отчаян, Хлу нам Пук им донесе огромен тежък том, в който буквите бяха изписани с изключително дребен шрифт. Когато се запозна с него, Убонидус разбра, че това е само съдържанието на Свещените Писания. Тези свещени писания носеха зловещото заглавие „Деветстотин деветдесет и девет ръкописа за Откровението“. Дребничкият магьосник въздъхна облекчено, когато разбра, че няма да изискват от тях подробно изучаване на всички ръкописи, достатъчно щеше да бъде да се запознаят с тома, в който бе изложено в съвсем сбита форма съдържанието им, прочитен материал за няколко месеца.

Краткото съдържание се оказа непреодолимо. Дори в тезисен вид теологията на уулимарите беше загадъчна смесица от абстрактна философия и висша математика, още по-сложна от зовоалираната терминология, която се използваше. Почти всяка втора дума започваше с главна буква, всеки термин имаше най-малко петдесет синонима, един от друг по-неясни. С една дума, нямаше страница, където да бе ясно какво иска да каже авторът.

След три дни усърдно учение под бдителното око на Хлу нам Пук Убонидус все още не знаеше в кои Богове вярват жителите на Уулимар. Текстовете боравеха с мъгляви понятия, като „Морето на Себевглъбяването“, „Аримпаз Истинската Светлина“, „Висшата Свръхдуша“, „Уруван Безкраят на Времето“, „Пластовете на Живота“, „Единният Свят Дух“, „Трансцедентално Съзнание“, „Талакта Единственият Прав Път“, „Космическо Самосъзнание“ и още по-загадъчното „Гурнуз Въртящата се Истинност“. Бе невъзможно да се прецени дали Правоверните гледат на тях като на божествени същества, или просто като на съществени понятия. Убонидус употреби цял час в най-дълбок размисъл с надеждата да се справи с тази гъста метафизична материя, но в края на краищата се отказа с уморена въздишка. Изпита съжаление към бедния Куам Ган Чи, който се бе опитал да направи идеите на религиозните водачи по-смислени.

Мисълта за Куам Ган Чи го подтикна да зададе деликатен въпрос на техния Прецептор. Между собствените имена на жителите и наименованието на града им съществуваше странно несъответствие. Уулимар звучеше великолепно на езика на Долен Пергон и значеше „главен град на брега на река“. Но имената на хората, които бяха срещнали до този момент лично или в качеството им на литературни герои, сякаш бяха от Партушт. Върховният Архипапа на Единствената Позната Истина, едновременно държавен и духовен баща на уулимарите, например се наричаше Тед Джемд Вожд, а „Джемд Вожд“ беше типично име на партуштянин. Прекият началник на Хлу, който от време на време надничаше по време на уроците и ги оглеждаше подозрително, се казваше Ит мак Джорб, а „мак Джорб“ също бе типично партуштко име. Убонидус попита защо това е така?

Отговорът на Прецептора бе завоалиран, неохотен и на практика безсмислен. Но Убонидус накара малките си сиви клетки да поработят по-здраво и стигна до естественото заключение, че първоначалните основатели и управници на Уулимар са били пергоните. Робската класа вероятно се е състояла предимно от партуштяни. Неизвестно по какъв начин, последните са успели да обърнат баланса на силите в своя полза, дали чрез революция, дали с мирни средства, това бе невъзможно да бъде научено, но фактът бе, че някогашните владетели сега бяха роби. Съответно бе възникнала „Единствената Позната Истина“, като религия на гордите победители. Естествено, кой би продължил религиозните традиции на довчерашните си господари, било то Ваваизъм, та това бе опасно!

* * *

Скоро стана ясно, че техните все още неофициално предявени престъпления се състояха от много повече прегрешения, отколкото бе едно обикновено прелитане над града на гърба на хлагоцит.

Най-неприятно бе, че бяха виновни в демовариране, т.е. различаваха се значително от класическия уулимар. Това, че Убонидус бе дребен, с жълтеникава кожа и дръпнати очи, бе също толкова голямо престъпление за жреците, колкото бе и да си двуметров бронзов гигант със ясни сивосини очи. Те съвсем искрено вярваха, че техният тип е прародител на всички хора на Туурана и е единствено благословен, всички останали се подиграваха с божествената истина, а това бе трета степен богохулство.

И това не бе всичко. Че изповядваха други религии, бе разбираемо и можеше да им се прости, защото щяха да бъдат пречистени при покръстването, но други техни провинения бяха:

1. Незаконнороденост — родителите им не изповядваха религията на Уулимар, следователно те нямаха право на законно съществуване в страната, освен ако не изберяха най-суровите средства за пречистване;

2. Детеубийство — тъй като не бяха приели Правата Вяра навреме, при навършване на пълнолетие, се смяташе, че автоматически са „убили и опорочили“ детството си, което за един уулимар бе период на приемане само на одобрени храни и усилено религиозно обучение;

3. Служба на силите на Злото — защото целия си досегашен живот на зрели мъже бяха прекарали в робуване на чужди религии, които в очите на правоверните бяха чиста проба служба на Дявола.

Религиозният справочник съдържаше много подробно описание на начините, по които всеки един от тези грехове може да бъде изкупен, но естеството на наказанията, които трябваше да се изтърпяват дори след приемане на Вярата, беше такова, че на горкия Убонидус му призля още в самото начало, когато разбра, че само за първоначално пречистване, преди посвещение, за хора с техните провинения се налага да се простят с определени, нечисти части от тялото си.

В този момент у него възникна твърда увереност, че на всяка цена трябва да се спасят от задаващия се ад. Защото те се бяха разплули в доволство и разкош, изтягайки се от една на друга възглавница, вкусвайки най-екзотични храни, оставяйки се да бъдат подлъгвани от привидното добродушие на Хлу нам Пук, без да съзнават, че ги очаква рязане на уши, пробиване на език, пробождане с куки, кастриране и ред други ужасяващи мъчения, наречени „просветление“. Той сподели прозренията си със своя безсмъртен компаньон, който възприе всичко с необходимата сериозност. Двамата твърдо решиха да избягат.

Но как? И двамата бяха оковани с леки, но изключително яки вериги от въглеродна стомана, захванати с големи халки към две дебели колони от ковано желязо в южния край на стаята. Единствената врата от обковано, изключително твърдо дърво, която би била гордост за всеки банков трезор, се намираше в противоположния северен край на стаята и бе недостижима. Убонидус умираше от желание да се добере до своите принадлежности, до оплитащите мрежи, до пиперения прашец и земетръсните семена, които в този момент бяха особено опасни (намираха се във втората половина на месец еглатдрунион). Но уви, всичко, което имаха — и мазната дебела книга с магии, и бронзовата тояга на Амалрик, и дрехите им, и остатъкът от багажа — бе заключено в една ракла от прозрачен нечуплив кристал в северната част на стаята. Причината да бъде там, бе не за да ги изкушава или измъчва, а защото жреците на Уулимар изпитваха суеверен ужас от духовна зараза, която може да възникне при физически допир с предмети, храни, миризми, думи, идеи, часове от деня и всевъзможни философски категории, които според тях имаха не само идеална, но и материална реализация. За хиперпридирчивите уулимари предметите на Богохулците бяха безвъзвратно отровени с кой знае какви отвратителни зарази. Никой в Уулимар не бе достатъчно чист, за да унищожи или докосва тези неща, нито пък можеха да бъдат оставени, където бяха намерени, защото заразата щеше да се пренесе във въздуха и земята. Решението бе един пергонски роб, чийто живот не струваше нищо, да ги пренесе и заключи в кристалната ракла в тяхната килия. След като приключи с изпълнението на тази нечиста задача, той бе убит по най-жалостив начин.

Колкото невинни и без предумисъл за душевно изтезание да бяха молитвите на техните поробители, те бяха повод за ужасни душевни терзания у бедния Убонидус. Недалеч от него, пред очите му, лежаха всичките му могъщи магии, най-много се измъчваше, че не може да се добере до книгата.

Една вечер в отчаяние той проля върху мраморната плоча на една масичка от черно дърво капка кръв от върха на показалеца си, напук на уулимарските поверия, и извика своя помощник.

Блесна къса розова светкавица, замириса силно на озон и върху масичката се появи малка зелена птичка, прилична на папагал. Тя подскокна, потопи клюн в капката човешка кръв и наклони глава, заглеждайки любопитно Убонидус с бляскаво черно око.

— В какво си се набъркал този път? — попита птицата с дрезгав металически глас.

— Няма значение — прошепна трескаво Убонидус. — Само ни измъкни колкото се може по-бързо оттук, Рокуат. Чуваш ли?

Той много рядко търсеше своя помощник от кой знае кое демонично космическо измерение или може би от лимбото между всички измерения. Факт бе, че Рокуат бе безкрайно любопитен и искаше да знае неща, които изобщо не му влизаха в работата, а и притежаваше ужасно злобно чувство за хумор. Освен това естеството на работата на Убонидус не налагаше да си има свръхестествен помощник, неговата точна професия бе Природоестествена магия, но модата на времето го изискваше.

Рокуат изкряка грубо срещу стария си господар и подскокна към усмихнатия Амалрик. Заразглежда го с огромен интерес, първо с едното, после с другото си блестящо черно око. После очите му като че ли се разфокусираха, докато проучваше излъчванията на аурата на едрия мъж. Изведнъж двете очи на птицата се затвориха плътно, а се отвори ново, трето око, за което Убонидус никога не бе предполагал, че съществува. Намираше се на самия връх на главата й. Този орган действаше в астралното пространство и с негова помощ, тайнствената птица се запозна с астралния двойник на Амалрик. След като приключи с подробното си изследване, Рокуат оправи внимателно перушината си и отсечено се поклони:

— Привет, Полубог!

— Привет, малка птичко! — засмя се добродушно Амалрик.

Убонидус смаяно наблюдаваше тази размяна на любезности. Едва сега той проумя, че всичко, което Амалрик му бе казал, е самата истина.

След това Рокуат подскокна в средата на масата и внимателно заоглежда стаята. Нищо не убягна от острия му поглед, който сякаш проникваше през стените, отбелязваше разположението на стражите, на тъмничните килии, стаите за мъчение, ужасните инструменти на инквизиторите и всички други елементи, свещени за осенената с единствената божествена истина цивилизация на Уулимар. Когато приключи с този внимателен оглед, птицата се обърна към притеснения си господар и изчурулика:

— Отново си попаднал в критична ситуация, а? Кога ще се научиш да се грижиш за себе си като истински зрял мъж?

— Престани с тези глупави задевки — сопна се Убонидус. — Кажи, какво ще направиш, за да ни измъкнеш от този зандан?

— Не бъди прекалено нахален — посъветва го птицата. — Учтивостта никога не е била твоя черта.

— Рокуат, гадна, въшлива птичко, заповядвам ти да си припомниш нашия договор!

Свръхестественият помощник изсумтя презрително, звук крайно непривичен за птица.

— Договор! Откога си се загрижил за това парче хартия? Кога за последен път ме повика да вкуся капка човешка кръв, а? Помниш ли колко отдавна беше? — изкряска металическият глас.

Убонидус въздъхна нещастно.

— Чакай…

— Разбира се! Обаче…

Но Убонидус се вкопчи в думата:

— Разбира се? Значи, ще ми помогнеш все пак?

Птицата не бързаше да отговори, придавайки драматизъм на ситуацията. Тя започна да чисти перата си едно по едно с клюн. От перушината иззад врата й изскочи някакъв дребен, двуглав розов паразит. Тупна върху мраморната масичка и почти мигновено избухна в малко облаче розови пари.

— Ще ти дам един-два добри съвета — изчурулика накрая Рокуат. — Първо. Повикай Арангантир. Второ. Потвърди грешките. Довиждане!

— Рокуат! Да не си посмял…

Но птицата беше вече изчезнала. На нейно място се бе появил облак пара и до ноздрите им достигна същата миризма на озон, както при нейното появяване. Убонидус се отпусна на една възглавница изгарящ от яд, неспособен да направи нищо повече.

— Проклета птица! „Извикай Арангантир“, наистина! Кой е този Арангантир? Откъде да го извикам?

Амалрик се прокашля смутено. Заби палеца на левия си крак в мекия килим и го заизвива старателно наляво-надясно, без да поглежда към Убонидус.

— Съжалявам! Грешката е изцяло моя — пробумтя дълбокият му глас. — Май наистина съм свикнал прекалено много да разчитам на мускулите си, а не да мисля… Всемирните Богове бяха напълно прави, когато ме предупредиха да разчитам повече на мозъка си…

Изведнъж той отхвърли назад глава и изрева, нещо, което накара Убонидус да подскочи изплашено половин метър във въздуха:

— Харро, харро Арангантир! Арангантир, харро, харро!

В другата част на стаята бронзовата тояга, заключена в раклата от изключително як кристал, изведнъж се освети в синкава светлина, подобна на халото около ярка звезда.

После тоягата потрепери, издигна се във въздуха и с все сила се блъсна в кристалния шкаф.

Чу се силно звънтене, като от църковна камбана.

Раклата от нечуплив кристал се разхвърча на дребни парченца. Шумът от счупването отекна необикновено силно в смълчания храм-затвор-пирамида.

Бронзовата тояга прелетя през стаята и залепна в очакващата длан на Амалрик.

Убонидус зяпаше с широко отворени очи, онемял от удивление. Амалрик се опита да му се усмихне окуражително, но усмивката някак не му прилягаше в този момент. Продължаваше да се чувства глупаво, че сам не бе се досетил за решението. Унизително бе да си задължен на малка зелена птичка от небитието за свободата си.

— Какъв е смисълът да бъдеш Полубог, ако не притежаваш магично оръжие?! — възкликна той риторично.

Убонидус не знаеше как да отговори на забележката, а докато обмисляше остроумен отговор, в коридора пред килията им се чуха оживени стъпки. Шумът от счупването на раклата бе разбудил доста хора.

— Бързай! — обърна се дребният магьосник към могъщия си спътник.

Амалрик вкара края на пръта в дебелата халка, с която веригата му бе закрепена към металната колона. Мускулите по цялото му тяло заиграха, докато той се напрягаше. Халката поддаде и с рязък трясък се разчупи на три, едно от парчетата отхвръкна, като че ли запратено с все сила, и се удари в стената.

В следващия момент той се освободи от веригата си и се зае да направи подобна услуга и на Убонидус.

Тогава входната врата се отвори с трясък и в килията нахлуха всевъзможни хора. Техният Прецептор, Хлу нам Пук, бе начело, със сънливо лице и комична нощница с дълги буфан-ръкави и множество разноцветни панделки, захванати по цялата й дължина. Неговият началник, винаги киселият пуритан Ит мак Джорб, бе по петите му, след тях — няколко подплашени въоръжени стражи.

— Какво става тук? — изкрещя Ит мак Джорб.

— Ние… ааа… — Убонидус се опитваше да намери подходящ отговор, докато Амалрик мрачно се бореше с оковите му.

— Нима правите опит да избягате, долни еретици? — възкликна възмутеният теократ. — Ако е така, по-добре се откажете, безнадеждно е. Само ще ви донесе по-голямо наказание. Тези вериги са от въглеродна стомана.

В този момент Амалрик успя да разчупи и последната от веригите на Убонидус. Той се разсмя с все сила, което накара Хлу да си запуши ушите, и захвърли парчетата в краката на Ит мак Джорб.

— Въглеродна стомана? Глупости! Тя е твърда, но крехка. Чупил съм и по-здрави метали. Ами, да, помня, че по време на осемстотин и четиридесетия ми подвиг за Всемирните Богове, когато слязох в небитието, за да се бия с Вартунд — Демона на смъртта, за душата на принцесата на Олулумио, ме оковаха с вериги от закален адамант. Е, признавам, че това наистина е корав метал.

Докато говореше, се случи нещо много странно.

Стражарите бяха готови да се нахвърлят върху Амалрик, но щом той започна да споменава древните митични имена на богове и герои, те мигновено се отдръпнаха, изпуснаха копията си и запушиха ушите си с ръце.

Вдъхновението осени Убонидус като гръм от ясно небе!

Мислите му започнаха да текат с неописуема бързина. Уулимарите изпитваха ужас от всякакви форми на ерес. Вторият съвет на Рокуат бе да потвърди грешките. Нима не ставаше дума за „Удивителните грешки на Куам…“

Изпълни го огромна радост. Черните му дръпнати очи блеснаха войнствено. Той пристъпи смело напред и се изпречи пред изгарящия от омраза поглед на Ит мак Джорб.

— Първо, потвърждавам, че Туурана е кръгла, а не подобна на изпъкнала купа — извика Убонидус с висок и ясен глас.

Ит мак Джорб стана моравозелен.

Хлу нам Пук хлъцна и се хвана за сърцето.

Стражите запушиха плътно ушите си с ръце, забравяйки за всякакви оръжия.

В настъпилата мъртва тишина Убонидус направи още една крачка напред и заяви твърдо:

— Второ, потвърждавам, че Туурана не е разположена в центъра на Вселената, а най-вероятно се намира в някой вторичен сегмент на галактичната спирала.

Ит мак Джорб се подпря с две ръце за стената близо до вратата и започна да се свлича по нея.

Хлу нам Пук се сгромоляса на земята в несвяст.

Половината от войниците припаднаха, другата половина презглава хукнаха далеч от тази еретична зараза.

— Хайде! — засмя се доволно магьосникът и се втурна да прибира богатствата си.

Натоварени с багаж, те напуснаха стаята и тръгнаха по богато украсен коридор. Точно когато успяха да се ориентират къде е изходът, срещу тях се изпречи цял отряд решени на всичко бойци.

Намираха се в горната част на широко стълбище, войниците се изкачваха към тях в осем или десет реда. Амалрик и Убонидус се спогледаха с усмивка и ревнаха вкупом:

— Трето, потвърждавам, че Туурана се върти около Кайликс, а не Кайликс около Туурана!

Настъпващите стражи спряха и захвърляйки оръжия, щитове и шлемове, хукнаха да бягат надолу по стълбищата. Много се спънаха и паднаха, продължавайки оттеглянето върху дъното на панталоните си. Двамата герои ги последваха по-спокойно. Изглежда, опасността някой да ги нападне, бе преминала, но за всеки случай, когато излязоха на площада пред пирамидата, те отново извикаха вкупом:

— Четвърто, потвърждавам, че Туурана не е носена в пространството на крилата на Суперангела Джад, а вероятно се крепи в равновесие от силите на звездното притегляне!

Виждаха само гърбовете на тичащи със запушени уши хора. От този момент нататък никой не им попречи, нито посмя да ги доближи под какъвто и да е предлог.

След кратко лутане откриха своя хлагоцит на същото място, където го бяха оставили. Но летящият звяр, очевидно, представляваше такава огромна, непоклатима маса ужасна ерес, че жреците не бяха успели да намерят някой, който да има смелост да се справи с чудовищното насекомо.

Покачиха се на седлата с най-голяма бързина и Амалрик му заповяда да се издигне. Но полетът им далеч не бе така плавен, както първия път. Хлагоцитът се люшкаше наляво-надясно, издигаше се, после рязко се снишаваше. Озадачен, Амалрик си припомни, че когато ги плениха, мехът със сироп остана захванат към хобота на насекомото. Съдържанието му бе предостатъчно за цял месец подхранване, но лакомото същество бе излапало всичко, дори частици от кожата на меха можеха да се видят полепнали по долната част на главата му.

Всичко бе ясно. В по-големи количества сиропът въздействаше на хлагоцита както силна алкохолна напитка на човека.

Амалрик избухна в смях. Убонидус се присъедини към него, щом научи причината за внезапната му веселост.

Техният хлагоцит бе мъртвопиян.

Че беше смешно, беше. Но след известно време и на двамата престана да им бъде забавно да се мятат на всички страни из въздуха.

* * *

Малко преди свечеряване те успяха да напуснат Свещения град Уулимар и околностите му и полетяха над Сухата пустиня Вадонга.

Убонидус се опитваше да се самоокуражи с факта, че успяха да отпътуват читави от Уулимар. Но ги очакваше Градът на покорителите на смъртта — Ютонтис, и кой знае колко странни и опасни приключения преди него.

Защо не бе успял сам да се справи с таласъмите?!