Лин Картър
Върховните Ереси на Уулимар (4)

3. Странното гостоприемство на Уулимар

Убонидус откри Амалрик в задния двор на хана, точно в момента, когато бе приключил пазарлъка за ездитно животно за тях двамата. Той подхвърли малка кесия със сребърни монети на усмихнатия собственик и се обърна с ръце на кръста да се порадва на покупката си.

Дребничкият магьосник простена за пореден път, когато разбра що за животно е закупил гигантът за пътешествието им на юг. Щеше да е предоволен, ако това бе някой бавен, добродушен, плавно движещ се калагар, или ездитен гущер, както по-често го наричаха. Дори бе готов да изтърпи бясното препускане на ксант, или кон-птица, нещо като гигантски щраус. Но Амалрик бе купил хлагоцит!

Куражът му, макар да бе останал в минимално количество, мигновено се изпари. Той посърна. Никога през своите двеста и тридесет години не бе се качвал на тези страшилища и нямаше желание да чупи рекорда си. Камо ли врата си!

Ако можехте да видите жив хлагоцит, може би щяхте да споделите чувствата на магьосника. Представете си нещо като оса, раздута до размерите на средноголям слон. Такъв беше екземплярът, вързан пред оборите, дълъг около пет метра, разперените му крила сигурно бяха с размах над десет метра. Беше истинско чудовище.

Главата му бе голяма колкото половината от тялото му — огромна крушовидна черупка от роговидно вещество, блестящо и червеникавокафяво на цвят. От двете й страни, точно където започваше удебелението на крушата, бяха разположени две огромни очи. Отдалеч представляваха блещукащи маси течен черен кристал, отблизо се виждаше, че всяко око е сложно изградено от множество миниатюрни кристални фасетки. Устата завършваше с четири подвижни, назъбени челюсти, които можеха свободно да влизат и излизат от нея. В добавка между очите започваше да се образува хобот, който напускаше главата точно над устата, дълъг и гъвкав, в момента той душеше долния ръб на мантията на Амалрик. Встрани от челюстите бяха разперени две пипала, завършващи с топчести образувания. Те шаваха на различни страни във въздуха, сякаш го опипваха. Цялата глава бе покрита с нещо като косми, дебели и дълги колкото палеца на Убонидус.

Зад главата започваше относително тясната цилиндрична форма на врата, последвана от огромното яйцевидно тяло, долната част на корема бе подсилена, подобно на броня, с взаимно захванати плочи от по-тъмно червеникавокафяво. Цялата обвивка на тялото на гигантския хлагоцит бе от рогово хитиново вещество, което блестеше, сякаш полирано, и издаваше неприятна, остра миризма, подобна на йод. Притежаваше шест крака, обрасли с дълги косми, особено долната половина на задните крака, където окосмяването представляваше гъста, дебела, лъскава четина.

От горната част на торакса започваха два чифта дълги мембранообразни крила. Те приличаха на стъкло, дебел слой оловносива слюда, блещукаща на лъчите на слънцето със златиста, синкава и зеленикава светлина. Пресечени бяха от множество подобни на вени тъмночервени жилки.

Хлагоцитът щракна нетърпеливо с яките си челюсти. Очевидно, гореше от нетърпение да се отправи на път.

Тези огромни ездитни насекоми можеха да летят на височина до два километра и в полет развиваха скорост до сто километра в час.

Само като си помисли това, на Убонидус му се подкосиха краката.

* * *

Нямаше никаква надежда за спасение. Амалрик бе във великолепно настроение и се смееше сърдечно на глупавите страхове на малкия магьосник, на предсказанията, че ги очаква непредотвратима катастрофа, на отчаяните молби да си изберат по-сигурен начин за пътуване. Гигантът обясни спокойно, че хлагоцитът е в състояние да преодолее само за час разстоянието, което един калагар или ксант изминават за повече от половин ден. С това дебатите приключиха.

Върху късия врат бяха монтирани дървени седла, здраво закрепени към задната част на главата. Щяха да яздят един до друг. Седлата бяха тапицирани с кожа и изглеждаха доста удобни. С дълга страдалческа въздишка Убонидус позволи да бъде покачен от Амалрик и собственика и да бъде пристегнат към седалката. Прикрепването беше доста сложно, един ремък обхвана кръста му, друг — раменете и гърдите. Други два придържаха всеки крак. Цялата система осигуряваше пълна безопасност по време на полет.

След като Убонидус бе настанен, Амалрик се погрижи за запасите, които бе закупил за дългото пътешествие. Постави ги в дисаги, които бяха захванати за долната част на торакса на хлагоцита. Състояха се от сушено месо, желе от кингакс, два мяха, единият — пълен с вода, другият — със силното червено вино на домакина (той бе настоявал да го приемат като подарък за достойното им поведение по време на снощния епизод). Освен това носеха голямо количество сироп за хлагоцита, в случай че попаднат в местност, където пашата е оскъдна. След това Амалрик се покачи на невероятния си жребец, пристегна се с ремъците и взе в ръце двете пръчки за управление, като не забрави да увие около китките си кожените им каишки, за да не ги загуби но време на полет. Бяха готови за тръгване.

Хитиновата черупка на главата на хлагоцита е безчувствена, липсват нежни устни, за които да се захванат юзди, затова системата за управление на останалите ездитни животни тук е неподходяща. Вместо с нея хлагоцитът се командва с помощта на две дълги пръчици от твърдо дърво, с които се почуква по няколко плоски костни образувания около очите. От най-ранна възраст животните се дресират да разбират отделните команди, например едно почукване по средната плочка между очите означава „нагоре“, едно или няколко почуквания по страничните означава завой в съответната посока. Плочките над очите се използват за по-сложни команди, като „по-бързо“ или „по-бавно“, „сниши се“, „стой на място“, „кацни“ и тъй нататък. Хлагоцитът е в състояние да разбира много едновременни команди, защото е изключително интелигентно животно, напълно опитомено, и се държи приятелски, доколкото това може да се каже за насекомо, независимо от страховития му външен вид.

Летящият звяр е бил създаден преди шест хиляди години от великия магьосник Локото Ксодар, същият могъщ интелект, който е приспособил морския иплоцид, подобно на динозавър същество, за превоз на хора по море. Заради тези и много други приноси Локото Ксодар се смята за един от гениите на Туурана за всички времена.

Но в този момент старият Убонидус от все сърце го изпрати в най-огнения от Единадесетте Червени Ада от митологията на балисадите.

Амалрик почука по плочката за „нагоре“. Хлагоцитът, освободен от повода, с който бе завързан към гредата пред обора, разпери и четирите си крила. Отначало те забарабаниха по тялото му, после долният чифт застана под прав ъгъл, а горният, по-твърд, зае положение, подобно на делтапланерите, които често виждаме. Започнаха да вибрират с високо жужене, което се усещаше през цялото тяло на насекомото. Около тях се вдигнаха облаци прах. Убонидус пое дълбоко дъх и здраво стисна очи. Стомахът му се сви на топка, щом помисли за ужасяващото издигане във въздуха, което го очакваше. Но нищо не се случи, освен че жуженето стана още по-дълбоко.

След миг отвори очи, за да разбере защо се бавеха, изпищя и почти припадна. Намираха се на височина около сто метра и продължаваха да се изкачват.

Амалрик се засмя на изплашената му физиономия. Човекът-Бог бе летял стотици пъти на гърба на хлагоцит. Знаеше, че на практика няма ни най-малка опасност, но бе забравил как се чувства новак в полет. Убонидус бе допуснал от незнание обичайната грешка — мислеше, че хлагоцитът лети размахвайки крила, като птиците. В действителност бе както при пчелите: движат се само крилата, които с огромна бързина трептят във въздуха, описвайки нещо като осморка, а тялото остава напълно неподвижно и ездачът няма представа за височината или бързината на полета, освен ако не ползва странични ориентири или не съди по скоростта на вятъра в лицето си.

Не след дълго Убонидус напълно забрави прежните си страхове и започна да се наслаждава на невероятното удоволствие от полета. Разбира се, че го бе правил и преди — дори летящото му наметало бе на гърба му. Но тази одушевена дреха от синтетична биологична материя не бе в състояние да издигне собственика си по-високо от върховете на дърветата, изкуствените мускули много бързо се уморяваха и се налагаше да си почиват. Никога не бе изпитвал нещо подобно на това.

Летяха на височина около осемстотин метра. Въздухът бе свеж и чист, почти нямаше вятър, освен породеният от движението им напред. Лъчите на ранното утринно слънце къпеха земята под тях в ярка светлина. Билата на хълмовете и могъщият Теластерион, вече зад гърба им, бяха облени в златно и алено, докато по-ниските склонове все още се багреха в пурпурни сенки. Над ливадите се стелеше мъгла, хладна и млечна.

Под тях се извиваше свещената река Ут Чандерзул, заобикаляше хълмовете, разливаше се в широка-широка, бляскава лента в равнините, при бързеите и водопадите над повърхността се издигаха облаци водни пари във всички цветове на дъгата.

Следваха пътя й в кристалната въздушна шир. Под тях се появиха укрепени градове. Гледаха високите кули, каменните стени, ниските куполи, обковани със зеленясала мед, лабиринтите на уличките, застлани с павета от кремък, къщите, градени от бял камък или жълтеникав варовик. Наблюдаваха китни градини, дворове, оживени утринни пазари и градски площади. От тази височина къщите изглеждаха като кутийки, хората приличаха на множество миниатюрни кукли, задвижвани от тайнствен вълшебник.

Прелетяха над Абхол, с неговите пристани и обширни плодородни полета. От земята им махаха за поздрав фермери и малки деца, стада домашни животни се разбягваха за миг от безшумно плъзгащата се по земята сянка на хлагоцита.

След около час минаха над Ринар, града на тюлите, и видяха червените кули, по които бяха изрязани страховити лица на демони, и могъщите, широки и дълги каменни стени, които заобикаляха града от всички страни. Под тях се разпростря Пазонда, градът, чиито обитатели се кланят на котките, а най-страшната ругатня е „В името на тишината“.

Последваха Еобушт, Помфрет, Йогат, Салианопис и Дарингорн, там хората почитат идоли от лъскав черен камък с лъвски глави, за тях никой не може да каже откъде са дошли.

* * *

Може би се питате защо все пак Убонидус придружи Амалрик, въпреки че желаеше всячески да се спаси от опасното приключение. Вярно е, че бе немислимо да победи с груба сила този могъщ младеж, когото продължаваше да смята за луд. Но не забравяйте, че Убонидус бе опитен магьосник, все още притежаваше достатъчен запас оплитащи мрежи в кесията на кръста си и земетръсни семена в каишките на сандалите си, а в мазната дебела книга бяха записани безброй силни магии.

Причината, поради която, макар и неохотно, той придружаваше Амалрик, се криеше в смисъла на думата „куазид“. Може да бъде преведена като „задължение“ или „джири“ — японска дума, чийто смисъл е пълно подчинение и вярност към феодала. Когато Амалрик спаси Убонидус от атаката на деветте таласъма и от почти сигурната смърт, той автоматично постави дребния магьосник в куазид. Това означаваше, че отсега нататък Убонидус бе длъжен да направи услугата, която спасителят му поиска от него, и докато това не станеше, не можеше да се смята акуазид, или освободен от задължението или обета за вярност към спасителя си. Нито един от двамата не спомена или не постави под въпрос този код на поведение. Поводът бе повече от очевиден, а обществото в Туурана бе изградено върху обичая куазид. И наистина, като цяло това бе едно учтиво общество, опряно върху сложен етикет за социално общуване, обръщения и обноски за всеки конкретен случай, като на всички места, където има човешка цивилизация.

Убонидус бе безпомощен. Той бе поставен в куазид. И щом Амалрик се нуждаеше от компанията му по време на това страшно приключение, той бе длъжен да му помогне да се пребори с тъмните господари на Ютонтис.

* * *

Беше започнало да се свечерява, когато пристигнаха в Уулимар. Времето им бе почти идеално разчетено. Умираха от глад, същото можеше да се каже и за хлагоцита. Уулимар, Свещеният град на жреците-пророци, лежеше в самия край на Сухата пустиня и бе най-удобен като отправна точка за пътешествието им на юг на следващия ден.

Градът бе заобиколен с тройна стена и в по-голямата си част се състоеше от невисоки каменни пирамиди с широки стъпала, всяка в центъра на просторен площад. Отделните площади бяха свързани посредством аркади, подпирани от каменни колони. Изглеждаше странно как многобройното население се побира тук, защото по-голямата част от площта му бе заета от пирамидите. Но докато правеха опознавателна обиколка във въздуха, забелязаха, че извън тройната каменна стена са разположени множество бордеи — колиби и навеси от кал и слама, където живееше простолюдието. Жреците-пророци обитаваха самите пирамиди, по-скоро това бе най-вероятното.

Приземиха се на един от площадите, заобиколен от четири страни с колонади. Хлагоцитът застина почти неподвижен върху плочките от бял и черен мрамор, с които бе застлана земята около пирамидите. Само предните му крака усърдно търкаха челюстите му, знак, че е гладен. Амалрик и Убонидус се освободиха от ремъците и скочиха от дървените седла, доволни да се пораздвижат след продължителния полет.

Амалрик откачи меха със сироп от долната част на тялото на хлагоцита и го закачи на двете дебели антени встрани от устата на ездитното насекомо. То веднага вкара дългия си гъвкав хобот в специалния отвор и започна шумно да всмуква от златистата течност. Зает по този начин, той не забеляза как двадесет и девет стражи, въоръжени с дълги бронзови пики, ги обградиха. Убонидус също не обърна внимание на воините, защото се протягаше с ръце на главата, люлееше се напред-назад на върха на пръстите си и любопитно оглеждаше каменните пирамиди отблизо. Едва когато острието на една пика го убоде по десния хълбок, той подскочи, докосвайки с ръка нараненото място, и с вик прикова вниманието на Амалрик към техните недружелюбни посрещачи.

Стражарите бяха здрави тъмнокожи мъжаги с мрачни физиономии, изпъкнали челюсти и месести носове. Малките им очи гледаха злобно изпод надвиснали вежди. Носеха дълги вълнени роби, обшити със зелени и аленочервени птичи пера, шлемовете на главите им бяха дървени, върху тях бяха изрязани и нарисувани глави на птици-демони, завършваха с гребени от същите пера. Под робите бяха облечени в тесни кожени панталони и блузи. Въоръжението им се състоеше от стъклени саби с назъбени остриета, боздугани, обковани с метални шипове, и дълги, бронзови копия-пики. Изглеждаха опасни противници.

Придружаваше ги дребен шишкав притеснен човечец в невероятен тоалет, съчетаващ всички цветове на земната дъга плюс люкрино и оливет, характерни само за Туурана, с всевъзможни гънки, плисета, бастички, буфани, цепки и тем подобни, всички модели копчета и копченца, изработени от дърво, стъкло и метал. Ръцете му бяха обкичени с пръстени и тежки гривни, около врата му висяха най-малко шест гердана от оникс, морски перли, осмоъгълни плочки иридий, верижки от злато и какво ли още не. На главата му бе кацнала фесоподобна лимоненожълта шапка, завършваща с черен помпон.

Той шумно разтвори руло тежък пергамент, прочисти многозначително гърлото си. Свитъкът бе украсен с множество печати и винетки, със златна дантела по краищата, свързан с пъстри копринени панделки. Когато бе сигурен, че е привлякъл вниманието им, той започна да чете много бързо с висок напевен глас:

— Съгласно заповед на Висшия Архиепископски Съвет Срещу Еретическо Поведение, на Отдела за Свещена Инквизиция в Името на Чистата и Свята Вяра към Министерството за Съхраняване Чисти Обноски, Морал и Обичаи, подопечно на Върховния Събор за Вярност…

— Искаш да кажеш, че сме арестувани? — избоботи Амалрик.

Дребният шишко спря да чете и впери поглед в усмихнатия млад гигант.

— Не, разбира се! Ние предлагаме нежната грижовна протекция на Благословения Божествен Дух на теб и твоя съучастник. За вас са определени стаи в Сакралната Академия на Свещените Лечители на Грехове…

— Какво престъпление сме извършили? — поиска да знае Убонидус.

Червендалестият чиновник го погледна с раздразнение.

— Престъпление? Не престъпление, вие сте изпаднали в грях, за който трябва да съжалявате. Наша върховна грижа и задължение е да коригираме вашето мислене, за да можете да възтържествувате в единението с Братството на Верните…

Амалрик го прекъсна с дълбокия си бас:

— Предполагам, че това тук е някакъв храм — той посочи с палец зад гърба си. — Ако сме обидили някого с приземяването си на площада, моля да бъдем извинени. Веднага ще се преместим на друго място, стига да ни посочите къде е позволено.

Чиновникът се притесни ужасно много. Почервеня, хапеше устните си и шумно въздишаше.

— Не, не, не! Вие не разбирате! Не можете да напуснете, извършили сте една от Висшите Ереси! Нямате право да напуснете, докато нашите нежни братски напътствия не излекуват греховния ви начин на мислене.

Убонидус отново се опита да проникне през завоалирания смисъл на думите на дебеланкото.

— С други думи, ние сме арестувани, защото сме извършили една от Висшите Ереси на вашата религия, така ли? — попита той. — Ще позволиш ли да те запитам в какво сме сбъркали? Искам отговор с точни, прости думи!

Лицето на чиновника се изкриви в страшно усилие. После той каза със задавен глас:

— Вие… летите. Само Божествата на Небесните Ширини имат право да прекосяват Свещеното Въздушно Царство.

След изричането на тези светотатствени думи той млъкна, поразен и ужасен от току-що стореното. Побледня, направи свещен знак, докосвайки с показалеца и средния пръст на лявата ръка гърдите, устните и междувеждието си. В същото време с другата ръка извади от колана си малко шишенце, очевидно, свещена вода, и се напръска обилно от главата до петите, след което поръси всичко около себе си.

Изглежда, простите и точни думи също бяха смятани за върховна ерес в Уулимар.

Убонидус не бе се отказал от опита си да се разбере с мир и разум. С тих сериозен глас той забеляза:

— Но господине, ние дори не принадлежим към твоята религия! Аз съм поклонник на Мистериите на Оромазпус, а моят млад другар принадлежи към Пантеона на Сегастерион…

Несъзнателно бе постъпил по най-ужасен начин. И резултатите бяха поразителни. Стражите до един захвърлиха копията си, запушиха ушите си с длани и се втурнаха да бягат. Разпръснаха се във всички посоки, за миг се чуваше само шляпането на сандалите им по гладките плочки.

Прилежният дебел малък чиновник притисна разгънатия пергамент до гърдите си, посивя целият, очите му се обърнаха така, че се виждаше само бялото, и се строполи в несвяст на земята.

Амалрик и Убонидус се спогледаха озадачено.

— Е, изглежда, не сме чак толкова „добре дошли“ в свещения Уулимар — каза гръмогласният гигант. — Може би най-разумно ще бъде да се възползваме от ситуацията и да отлетим от това място. Ще си направим лагер сред хълмовете, а утре ще продължим на юг.

— Напълно съм съгласен — отвърна Убонидус, докато се оглеждаше нетърпеливо. Не му се искаше да види нови, по-храбри стражи. — Теологичните спорове са мое любимо занимание, но дори най-красноречивите и убедителни оратори губят пред силата на уредите за мъчение на инквизиторите. Хайде да се мятаме на хлагоцита и да престанем да замърсяваме свещената земя на Уулимар с еретическото си присъствие…

— Гледай! Какво е това? — прекъсна го Амалрик.

На плоския връх на пирамидата пред тях няколко войници сглобяваха интересно приспособление. Приличаше най-много на катапулт, но бе цялото покрито с маски на демони, свещени йероглифни символи и друга допълнителна украса и човек трябваше да се вгледа доста добре, преди да е сигурен. В същото време двама души, вероятно жреци, внимателно разопаковаха кристална млечнобяла топка и я понесоха към приспособлението, където нежно я поставиха в нещо, подобно на чаша. Дали това бе наистина катапулт?

Беше катапулт.

Чуха се характерните команди и доклади на обслужващите войници за силата и посоката на вятъра, височината, мерника, целта. В един момент войниците, облечени в същите униформи като на стражарите, се отдръпнаха и остана само командващият офицер, който коленичи за къса молитва и с рязък удар преряза обтягащото въже.

Храс! Кланк! Ууииииииишшш!

Млечнобялото кълбо излетя към потъмнялото небе, за миг бе докоснато от лъчите на залязващото слънце, после стремглаво започна да се спуска надолу с пронизително свистене.

Удари се о плочника на дванадесетина метра от тях и избухна в безброй дребни стъкълца. След това на мястото на експлозията се образува бял облак, който със светкавична бързина обгърна целия площад и тях самите. Убонидус се досети, че стъклената топка всъщност бе прозрачна, млечнобелият цвят се дължеше на газа, затворен в нея.

— Не дишай, задръж си дъха! — изкрещя Амалрик, сваляйки от рамо здравата си тояга.

Но тази тактика не им помогна. Или и двамата вече се бяха нагълтали с достатъчно количество газ, или веществото се просмукваше през кожата им. Защото и двамата усетиха, че внезапно им се завива свят и сетивата им се притъпяват. Очевидно, бялата пара представляваше силен наркотик, който причинява сън и лишава жертвата от усещания. Убонидус се опита за миг да го класифицира, не бе ли това сънотворният газ, получен от вълшебника Джатдолиндиан по време на войните между Хандол и Гаприс преди петдесетина години?

Но нямаше много време за мислене. Легна върху черно-белите плочки и заспа дълбоко.

Амалрик издържа малко по-дълго. Чу предпазливите стъпки на приближаващите по посоката на вятъра войници. Завъртя огромната тояга над главата си, но тя изведнъж му се стори прекалено тежка. Прозя се.

И пропадна напред в бездънна тъмнина.