Лин Картър
Върховните Ереси на Уулимар (3)

2. Деветте таласъма от Лакдуул

Бе късен пролетен следобед в началото на месеца, наречен еглатдрунион. Дребният магьосник Убонидус се спускаше през скалистия проход между хълмовете на Фашт.

Сенките се бяха удължили максимално, настъпваше здрачът на ранната вечер. Пред стария магьосник се извисяваше огромния масив на планината Теластерион, тъмновиолетов в прехода между деня и нощта. Над главата му небето потъмняваше, само на хоризонта, където слънцето залязваше, бе виненочервено.

Той заби пети в дебелите слабини на златния гущер, който яздеше, с надежда да ускори движенията на полюляващото се и виещо се тромаво тяло. Нямаше особено желание нощта да го завари сред хълмовете.

Убонидус бе срещнал гигантския гущер преди няколко часа, докато прекосяваше вонящите мочурища. Люспестият звяр се бе измъкнал от леговището си през шаващите космати корени на полуразумното дърво мангозила. Двамата застанаха един срещу друг, магьосникът и гущерът, и се заразглеждаха с любопитство. Дебелият гущер, несъмнено, гледаше на магьосника като на подвижна хапка, костеливият магьосник, който едва тътреше уморените си крака, видя в него бъдещия си жребец. Убонидус пътуваше пеш вече цяла седмица. Той мигновено използва една от нисшите си магии върху златоносния гущер с рубиненочервени очи, подчинявайки го на волята си. Изборът не бе много сполучлив, трудно можеше да се настани удобно върху широкия гръб, защото от главата до опашката през средата му минаваше висок назъбен костен гребен. Все пак уморените му, покрити с мазоли и пришки крака си отпочиваха.

Но уви, златният гущер не бе пригоден за изкачване на хълмове и това дразнеше Убонидус. Целта му бе малкият град Чан Чан, сгушен в подножието на Теластерион. Магьосникът се бе надявал по това време да е пред вратите на града. Бавното влечуго го бе забавило, а перспективата — да замръкне между хълмовете — бе най-малкото неприятна.

Защото сред жителите на Туурана хълмовете на Фашт имаха много лоша слава, която бе съвсем заслужена. Особено в часа преди залез слънце…

За щастие проходът Лакдуул минаваше в по-голямата си част по хребетите на хълмовете, давайки възможност за бързо придвижване. Но гущерът се бе уморил, бе гладен и много жаден, ако можеше да се съди по дългия му бял раздвоен език, провиснал през зяпналите челюсти. Той не се интересуваше дали пътят бе лек или не, просто не бързаше.

След като направи малкото възможно да ускори придвижването на звяра си, Убонидус се отпусна върху летящото си наметало, което, сгънато на няколко ката, му служеше за седло, и започна да опипва с костеливи пръсти многобройните амулети и талисмани, окачени на хилавия му врат, устните му беззвучно зашептяха странните, неразбираеми думи на древни магии, а очите му оглеждаха с подозрение и страх всяка сянка, всяко снопче растителност.

Странен вик, пронизителен, протяжен, трептящ и същевременно изразяващ огромна болка или копнеж, отекна внезапно сред потъващите в тъмнина хълмове.

— О, Пут, Понс и Пазодолла! Не можеш ли да побързаш? — простена магьосникът.

Призрачният вик ечеше и отекваше из каменните стени на прохода. Сякаш в отговор на молбата му, златният гущер забърза с все сила. Може би имаше надежда да се измъкнат от хълмовете, преди ужасяващото същество, издало този писък, да се появи.

Оказа се, че това са празни надежди.

Изведнъж на около двадесет-тридесет метра пред гущера и самотния му ездач изскочи дълга бледа сянка, която приклекна на върха на една канара. Убонидус се втренчи в нея, полумракът му пречеше да вижда ясно, и усети как куражът го напуска. Сбъднали се бяха най-лошите му страхове. Тези хълмове бяха обитавани от таласъми и пред тях се бе изпречил именно таласъм.

Той бе висок около три метра, когато дългите му, изключително тънки крака бяха съвсем изправени. Бе напълно гол, безполов, в полуздрача тялото му блестеше лигаво, белезникаво и ефирно, сякаш принадлежеше на дух. Бе човекоподобно, с изключение на ръцете и краката, много слаби и възлести, завършващи с остри птичи нокти. Две огромни изпъкнали очи светеха с мръсна жълтеникава светлина. Бяха толкова големи, че таласъмът, очевидно, не притежаваше бинокулярно зрение, а всяко око гледаше само за себе си, въртеше глава ту на една, ту на друга страна, за да види по-добре дребния магьосник. Нямаше нос, долната половина от главата му представляваше огромна уста, широка цепнатина без следа от устни, простираща се буквално от ухо до ухо.

В този момент таласъмът се захили, оголвайки най-ужасяващата паст, която нещастникът Убонидус бе виждал някога. Зъбите, остри като игли, бяха аленочервени, влажни, блестящи, може би стотина на брой. Старият магьосник потръпна, когато си представи каква зла участ го очаква.

Иззад канарата изскокна още една глава, която го заоглежда с фосфоресциращи очи, после втора, трета, четвърта. Таласъмът, приклекнал на върха на канарата, отхвърли назад глава и издаде онзи пронизителен вик, може би канеше останалите членове от племето си на пиршеството, което ги очакваше в прохода.

Убонидус въздъхна уморено.

Не бе тръгнал на дълъг път без свръхестествена защита. Но изглежда, бе подценил опасностите. Тази сутрин в гората Квастрофиан го бе нападнал изгладнял гантодон. Наложи се да използва седем от общо осемте топки-светкавици, с които се бе въоръжил, докато убеди гантодона да се оттегли. Съмнително беше дали една-единствена топка ще подплаши таласъмите.

Все пак оставаха му всичките оплитащи мрежи, които носеше в една от многобройните кесии на пояса си, а втъкнати във връзките на сандалите му бяха земетръсни семена. Но тази защита щеше да му е необходима в гъстите гори, които следваха хълмовете Фашт. Изобщо, крайно неприятна ситуация.

Едно бе сигурно — ако не успееше да убеди таласъмите бързо и категорично, че е изключително опасен противник, нямаше да види следващото утро!

Проклинайки, Убонидус се смъкна от гърба на гущера и се приготви за бой.

Между него и края на прохода вече се бяха събрали девет таласъма. Стояха изправени или клечаха по канарите, светещите им очи не го изпускаха, а ужасните им усти предъвкваха гладно. Разменяха си коментари, несъмнено относно вкусното парче месо пред тях, с високи пискливи гласове, сегиз-тогиз някой от клана избухваше във вледеняващ кръвта маниакален смях, от който всяко живо същество на Туурана се плашеше.

Защото, освен че с ухапването си таласъмите инжектират в човешките вени смъртоносна отрова, за която няма открито лечение, техният ужасяващ, подигравателен, надменен смях е в състояние да подлуди хората, да ги лиши от способността да мислят, да ги превърне в хилещи се полуидиоти.

Убонидус извади последната си топка-светкавица и я претегли в набръчканата си длан. Тези малки сфери с големина колкото орех бяха изобретени от прочутия Фоздалион от Джасмирия, който бе открил през миналия век вълшебните свойства на тринадесет елемента и направил девет фундаментални добавки към най-значителната книга на магьосниците — „Компендиум мажорикум“.

Таласъмите нападнаха, белите им крайници блестяха в настъпващата тъмнина. Убонидус хвърли с все сила топката-светкавица срещу тях и в същото време промълви могъщо заклинание за унищожение.

Отекна силен гръм, който едва не спука тъпанчетата на ушите му. Блесна непоносима ярка светкавица, синьобялата й светлина пращеше и обгаряше очите на нападателите.

Убонидус, който знаеше много добре какво да очаква, бе закрил очите си с ръце, за да се предпази от болезнения, ослепителен блясък на експлозията. Но таласъмите до един изпопадаха по земята, закривайки с ръце огромните си оцъклени очи. Крещяха и виеха от болка, блестящи искри светлина парализираха очните им нерви, лишавайки ги от зрение и разсъдък. Хванали главите си с ръце, те ги блъскаха в скалите на прохода.

Когато ефектът от експлозията отмина, Убонидус видя, че всички таласъми са временно неутрализирани. Сега бе моментът да избяга. Метна се на гърба на гущера и заби пети в дебелите му хълбоци.

И сега разбра, че при всичкия си ум и опит бе допуснал огромна грешка — бе забравил да защити златния гущер от изгарящия блясък на светкавицата. Сега бедният звяр бе толкова сляп, колкото и таласъмите. Дългият му раздвоен език се показваше и скриваше с голяма бързина, дъхът му свиреше като парна свирка. Блъсна се в една скала и замря, не знаеше накъде да продължи.

— О, Пут, Понс и Пазодолла! — простена отново старият магьосник.

Трябваше да мисли и действа бързо. Налагаше се да изостави импровизирания си жребец. Не след дълго ефектът от заслепяването щеше да премине, ако желаеше да се спаси с бягство, трябваше да тича със собствените си хилави крака, и то веднага.

Скокна от гърба на гущера и хукна. Сандалите му пляскаха, дългите поли на бозавокафявата му роба се оплитаха около костеливите му колена. Всичките му вълшебства бяха в една кошница, здраво привързана към гребена на гущера. Нямаше време да се бори със собствените си възли, затова грабна само най-важното, дебела, омазнена, прастара книга с магии, която напъха в широкия си пояс.

Тичаше с все сила, бе въпрос на живот и смърт.

Не след дълго отново чу вцепеняващите писъци на таласъмите. Обърна глава и видя дългите белезникави сенки да подскачат подир него като гумени топки.

Спря и се обърна с лице към нападателите. Бръкна в кесията на кръста си и хвърли шепа оплитащи мрежи. Всяка от тях, щом докоснеше земята, избухваше тихо от малко зеленикаво зрънце в огромен облак паяжина, многобройните й краища полетяха във всички посоки, захващайки се изключително здраво за скалите и другите препятствия, попаднали на пътя им. За миг проходът бе преграден от огромна маса изключително здрави зеленикави нишки.

Първите три таласъма се запънаха в яката мрежа. Те ритаха и се бореха, но резултатът бе, че все по-здраво се оплитаха в лепкавата паяжина, докато накрая станаха напълно неподвижни.

Останалите шест отвратителни същества бързо се покатериха по почти отвесните скали и заобиколиха препятствието. Скачаха от огромна височина, подобни на гигантски скакалци, и със страхотен вой се нахвърлиха върху вцепенения от ужас малък магьосник.

Преди Убонидус да съумее да реагира по какъвто и да е начин, зад гърба му избоботи дълбок гърлен глас:

— Отдръпни се!

Командата му подейства почти хипнотично. Този глас не търпеше възражения, а и ситуацията бе такава, че за десета от секундата нещастният магьосник реши, че могъщото Име, което бе произнесъл преди малко, е решило собственоръчно да му се притече на помощ.

Той се изви и падна встрани, за да скокне мигновено зад гърба на бронзов гигант, широко разкрачен, размахващ огромна металическа тояга.

Тоягата бе дълга най-малко три метра, от бронз, дебела около пет сантиметра в по-дългата си част, само в последния си метър ставаше значително по-дебела. Може би тежеше повече от шестнадесет диола. Но огромният мъж я размахваше с лекота, сякаш бе малка пръчица, с която децата играят на фаруиго.

Убонидус още не бе осъзнал всичко, което очите му забелязаха, когато първият таласъм налетя, за да срещне гибелта си.

Масивният бронзов прът улучи главата му.

Ефектът бе, меко казано, забележителен.

Озъбената мутра на нападателя просто избухна и изчезна. Разхвърчаха се мазнина, слуз, парченца кости и късчета мозък.

Тялото за миг продължи атаката си. Дългите, възлести, покрити с люспи, завършващи с остри птичи нокти ръце се размахваха безцелно. В същото време от обезглавения труп избухна фонтан белезникава водниста течност, издаваща отвратителна воня. Безжизнената фигура прелетя покрай гиганта и магьосника, блъсна се в една от скалите и се строполи на земята.

Останалите таласъми ги заобиколиха, подскачайки високо над тях, отблъсквайки се от стените на прохода, и нападнаха от всички страни.

Отново полуголият колос размаха оръжието си. Един от таласъмите бе уловен във въздуха, докато скачаше. Тоягата пречупи гръбнака му със звучно пукане и разкъса гръдния му кош, просвайки го на земята, подобно на разпорена парцалена кукла. Едновременно краят на дългия бронзов прът засегна бузата на друг нападател. Половината от лицето му изчезна, оголвайки аленочервен череп. Едно от огромните светещи очи избухна като сапунен мехур. Частици фосфоресцираща слуз опръскаха робата на Убонидус. С ужасен див писък нараненият таласъм се хвана за главата и с дълги жабешки подскоци напусна битката.

Нов таласъм се изпречи пред Амалрик, защото именно той бе неочакваният защитник на Убонидус. Таласъмът го дебнеше с широко разперени нокти. Отровна слюнка се стичаше от зейналата паст. Оголените, готови всеки момент да захапят жертвата си, дълги остри зъби блестяха в почти пълния мрак. Гигантът замахна наляво, рязко смени движението надясно и с неочакван удар напред заби тоягата право в гърлото на полудявола. Убонидус забеляза как вратните мускули на колоса набъбнаха почти двойно. Разхвърчаха се отровни зъби, тоягата премина през цялата глава на нападателя и излезе от другата страна в основата на врата му. Амалрик подпря бездиханното тяло с крак и освободи смъртоносното си оръжие.

Оставаха два таласъма, които нападнаха едновременно от различни страни, съскаха като разгневени змии, отровните им, широко разперени нокти бяха готови при първа пролука да се забият в тялото на жертвата си.

Но „жертвата“ бе великолепен противник. Тежкият бронзов прът изсвистя във въздуха, описвайки широка дъга. Един от нападателите отхвърча към скалите, блъсна се в тях и избухна, подобно на презрял плод, след което се свлече на земята, главата на втория отхвръкна и това бе краят. Настъпи мъртва тишина, нарушавана само от слабото съскане на уловените в оплитащите мрежи три таласъма.

Амалрик се огледа, после бавно пристъпи напред и с три отмерени удара по главата прекрати мъките на отровните същества. Здравата зеленикава паяжина ги бе оплела така, че ги очакваше само неизбежна, бавна и мъчителна смърт.

После загреба едър пясък от земята и старателно почисти до блясък оръжието си.

Убонидус задиша свободно.

* * *

Бе станало прекалено късно да влязат в града-крепост Чан Чан. Местният дашпод, така се наричаха управителите на градовете в страната Абламарион, бе издал заповед вратите на града да се затварят при залез слънце поради опасността от таласъми, които, привлечени от лесната плячка, не се страхуваха нощем да навлизат в града.

Амалрик предложи да наемат стая в единствения хан пред вратите на крепостта, дълга, ниска постройка със сламен покрив. Убонидус продължаваше да изживява ужаса от сблъсъка, който едва не му бе струвал живота, затова прие набързо и без пазарене предложението на неочаквания си покровител.

Старият магьосник би желал първо да се върне за кошницата си с магии и инструменти, но проходът бе препречен от неговите оплитащи мрежи. Докато изсъхнат и станат годни за разкъсване, щяха да минат най-малко две седмици. А и кой знае, можеха да ги нападнат други таласъми, които нямаше да знаят колко сигурна смърт ги чака.

— Голям късмет имах, че се появи навреме — каза магьосникът с благодарност.

— Не става дума за късмет — прогърмя дълбокият бас на Амалрик. — Такава бе волята на Всемирните Богове. Те ме доведоха при теб. Бях предупреден, че скоро ще срещна един невзрачен човек, който ще бъде мой спътник и помощник в пътешествието на юг, където трябва да унищожа принц Тун от Ютонтис, града на покорителите на смъртта.

Старият магьосник се вгледа замислено в гиганта. Нима бе избегнал острите нокти на ордата на таласъмите, за да попадне в ръцете на един луд? И какво искаше да каже с това „невзрачен човек“? Вярно, отскоро вече не можеше да се смята в първа младост — бе навършил двеста и тридесет години, но винаги се бе смятал за много представителна личност. Особено когато се облечеше в най-хубавата си роба от тъмночервено кадифе, с висока яка, извезана със златни анаграми, и седнеше на високия си трон от обсипано с дърворезби черно дърво в приемната зала на своята седмоъгълна кула от зелен изумруд на брега на великата Каракерама, Реката на летящите змии, посред гъстите гори на страната Адхолин, на изток от Абламарион.

Отгоре на всичко, винаги се бе гордял с царствената си осанка, дълбокия баритонов глас и пронизващите черни очи, а над всичко — с могъществото и магическата тайнствена мъдрост, които подобаваха на Посветен в Тайнствата на Оромазпус. Равните нему се брояха на пръсти.

В действителност Убонидус бе нисък, плешив, хилав и смешен. Гласът му бе писклив, лицето — дълго и печално, черните очи — замъглени и сънливи. Обичаше над всичко да си пийва и да си похапва. Но като магьосник бе напълно компетентен, член на Висшия кръг, и притежаваше малък помощник, който се проявяваше във формата на миниатюрна зелена птичка, славеща се с изключително язвителния си език.

Не бих желал да спомена люспите по китките и глезените му, ясен белег за смесена кръв. Прапрабаба му по бащина линия бе истинска жена-змия от страната Иворама.

— Нима? — възкликна той сдържано на смайващото изявление на Амалрик. — И кога, хм, имаше честта да разговаряш за последен път с Всемирните Богове?

— Вчера по обед, на върха на Теластерион — изръмжа гигантът.

Убонидус се натъжи. Дълго време след това не размениха нито дума.

* * *

Гостната стая на хана бе дълга, просторна, но с нисък таван. Малки прозорци с форма на правилни ромбове надничаха в тъмновиолетовата нощ. Но в средата на стаята в огромна каменна камина пламтеше съгряващ огън, а над него, набучени на шиш, съскаха апетитни късове месо. От дебелите опушени греди, които подпираха сламения покрив, висяха низи яркочервен и зелен пипер, огромни глави червен лук и стиски разнообразни билки, миризмата им, примесена с тази на печено месо, създаваше особен аромат в стаята.

По дългите дървени пейки около грубите омазнени маси бяха насядали или се изтягаха малко повече от дузина мъже. В по-голямата си част посетителите бяха диви селяци от околностите, едри червендалести мъжаги, облечени в широки, зле прилягащи им дълги ризи, торбести панталони от същия дебел памучен плат, краката им бяха обути в кожени сандали, чиито каишки пристягаха краката им до средата на прасците. Но сред тях се забелязваха и по-заможни собственици на ферми, стройни, брадати мъже, които дремеха над каните с вино. Имаше и двама-трима дребни благородници, спретнати в копринени блузи и тесни, прилепнали по тялото панталони, на раменете им — къси наметки от скъп брокат. Модата в Абламарион повеляваше благородниците да носят дълги около седемдесет сантиметра стоманени шпаги, по-скоро символично, отколкото истинско оръжие, в очите на Амалрик. Една такава шпага бе демонстративно забита в масата пред млад симпатичен младеж с широки рамене. Около друга маса в ъгъла на стаята бяха насядали група островитяни от Ганкой, чиито шоколадови тела бяха увити от раменете до средата на бедрата в сини плетени вълнени ленти, дебели колкото човешка длан, пристегнати на места с оранжеви панделки. Косите им бяха кафяви, дълги и къдрави, очите, изненадващо сини. Очевидно, бяха изтъргували товарите си с екзотични плодове и перки от скашпо, от които се получаваше превъзходна супа, и сега се наслаждаваха на съмнителните удоволствия на цивилизацията.

Тяхното появяване предизвика пауза. Всички млъкнаха и преустановиха всякакви занимания, в това число домакинът и прислужващите момичета. Новодошлите бяха огледани с нескрит интерес, защото наистина представляваха забележителна гледка.

На Убонидус можеше да бъде простено, че се поизпъчи малко. Но също така бе вярно, че местните жители рядко или пък никога не бяха виждали магьосник от Братството на Оромазпус. Личността му щеше да предизвика любопитство в цял Абламарион. А той бе екзотична фигура, с жълтеникава кожа, дръпнати очи, плешивата му глава бе украсена с малка шапчица от лъскав черен сатен, завършваща с три червени пискюла, бе облечен в дълга, бозавокафява роба, с широки набрани поли, около врата му висяха, звънтейки при всяко движение, повече от петдесет амулета от дърво, скъпоценен разноцветен кристал или евтино стъкло, кръстът му бе опасан с широк кожен колан от ярко-зелена кожа, по който бяха накичени десетина кесии с най-различна големина.

Но по-голямата част от вниманието на присъстващите бе насочена към неговия другар.

Двуметровият гигант би направил силно впечатление където и да попадне. Той излъчваше почти осезаема аура на неизчерпаема сила и виталност. Обикновените простосмъртни по правило изпитваха подсъзнателно преклонение пред него, едновременно страх и готовност да служат — така е винаги, когато хората имат възможност да се доближат до жив Бог. Всички погледи бяха приковани от могъщата му фигура, от потръпващите стоманени мускули, но той бе свикнал да бъде възприеман като знаменитост и не обърна никакво внимание на фурора, който предизвика, когато нахълта в хана с гръм и трясък. По неписана команда веднага освободиха за него и колоритния му придружител най-добрите места, близо до огъня. Амалрик сне наметалото си и се намести удобно, като в същото време мощният му глас избумтя, заръчвайки вино, печено говеждо и сирене. Донесе му ги почти мигновено върху препълнен поднос лично съдържателят, задъхан, горящ от желание да услужи. Амалрик се нахвърли с апетит върху храната. Хилавият магьосник, без да губи време, се настани до него и също се захвана с вечерята, защото примираше от глад, въпреки че през цялото време в главата му се въртяха планове как да се освободи от компанията на Амалрик. Все още нищо не му идваше наум. Могъщият млад колос (той бе решил, че неговият спасител е двадесет-двадесет и пет годишен и щеше да бъде безкрайно удивен, когато научеше, че Амалрик е на възраст над тридесет хиляди години, плюс-минус някое и друго хилядолетие), изглежда смяташе, че отсега нататък те щяха да бъдат неразделни спътници. Спомняйки си как се биеше и наблюдавайки скришом могъщите мускули и гъвкавото тяло на гиганта, Убонидус не бързаше да го убеждава в противното.

— Аз съм тръгнал за задължителното на всеки пет години поклонение до Събора на Орор Оромазпус, от другата страна на гората Фафтолиан — съобщи той. — Ако ти пътуваш в същата посока, ще бъда щастлив да си правим компания…

Амалрик се засмя и изпи на един дъх пълна чаша силно червено вино. После се оригна звучно и отмести встрани опразненото плато.

— Слушай внимателно, старче! — каза той. — Всемирните Богове повелиха ние с теб да тръгнем на юг от Огнената река и да унищожим противоестествените ужасии на Ютонтис, по този начин ще защитим изпълнението на законите на Сегастерион на Земята. Ясно ли ти е?

Убонидус въздъхна отчаяно, но не отговори. Май по-безопасно щеше да бъде, ако се бе опитал съвсем сам да се справи с таласъмите.

— Чувал ли си за Амалрик Безсмъртния? — продължи младежът.

Убонидус помисли малко и кимна:

— Да, мисля, че Валосиан е писал за него в своя „Сборник на Северните митове и легенди“. Ако не се лъжа, Амалрик е смъртен воин, избран от Боговете на отдавна изчезналия Пантеон на Сегастерион да се бори против силите на злото, като в замяна е бил обезсмъртен. Това е интересна история, аз лично се покланям на Оромазпус — Господаря на магьосниците, съгласно митологията на Шаматия…

Още докато говореше, Убонидус усети как в душата му се промъква някакво подозрение. Бронзовият гигант го изгледа с изгарящи очи.

— Знай, смъртнико, че аз съм Амалрик, слуга на Боговете от Сегастерион!

— О, Пут! — простена нещастният магьосник. — Пийни си още малко вино, момчето ми.

* * *

Бяха решили вече да си лягат, когато се случи малък инцидент. Амалрик тъкмо пресушаваше поредната чаша неразредено вино, когато прозвуча силен женски вик.

Младият благородник с широки рамене, чиято шпага бе забучена на масата пред него, бе сграбил едно от прислужващите момичета и го бе повалил на пейката до себе си. Момичето пищеше и се бореше с все сила, но грубиянът не обръщаше внимание на отпора, който срещаше, и методично го разсъбличаше, като същевременно му нанасяше силни удари. Приближилият съдържател бе проснат с един юмручен удар на земята. Други две момичета, които се опитаха да се намесят, бяха грубо запратени към стените. Мъжагите от околните пейки наблюдаваха грозната сцена, но очевидно се забавляваха и никой не мислеше да се притече на помощ на бедната девойка.

Амалрик се изправи и без да бърза, приближи до пейката на насилника. Потупа го по рамото и гласът му прогърмя:

— Хей, човече! Остави момичето на мира. Така не се печели любов.

Пияният, заслепен от сладострастие младеж, изглежда, не разбираше с кого си има работа. Той грабна шпагата си от масата и сляпо замахна към гиганта.

Преди той самият или някой друг в кръчмата да разбере какво точно става, Амалрик го сграбчи, нанасяйки къс отмерен удар по главата му, който мигновено го изпрати в несвяст, метна го през рамо, доближи вратата и като я разтвори широко, захвърли тялото навън, далеч в тъмнината.

След това се върна на мястото си и заръча гръмогласно още една кана вино. Когато собственикът я донесе, отново лично, цял сияещ от благодарност, Амалрик пожела да приготвят стая за нощуване.

В просторното помещение цареше пълно мълчание. Един след друг посетителите уредиха сметките си и се изнизаха в тъмната нощ. Единствено островитяните от Ганкой доближиха Амалрик и падайки на колене пред него, му целунаха краката, какъвто беше обичаят за царски особи, след което също така мълчаливо изчезнаха в нощта.

Стаята, където щяха да спят, бе съседна на кръчмата, но в нея се влизаше от външна врата. С фенер в ръка там ги заведе момичето, което Амалрик бе спасил от похотливите грубости на пияния дребен благородник. Леглото бе голямо, предназначено за трима души, но докато го гледаше, Убонидус си направи сметка, че вероятно ще се наложи да прекара нощта на земята, тъй като спътникът му бе прекалено едър.

Докато през главата му минаваха такива прозаични мисли, момичето закачи фенера на една от гредите на тавана и се обърна към Амалрик:

— Господарю, не зная името ти, но искам да ти се отблагодаря по подобаващ начин за това, че ме спаси от опорочаване на честта ми пред всички. Аз съм жена и това, което мога да ти дам с най-голямо удоволствие в този момент, е любовта си, ако я желаеш.

След тези думи тя направи движение зад гърба си и роклята й се свлече на пода. Остана пред тях съвсем гола, със стройно, знойно тяло. Косата й бе тъмноруса, виолетовите й очи хвърляха искри. Кожата на тялото й бе млечнобяла и гладка, гърдите й бяха едри и стегнати, завършващи с гордо щръкнали розови зърна, кръстът й — тънък и гъвкав, бедрата — приятно закръглени, венериният й хълм бе напълно обезкосмен, кожата — мека и розова като на бебе.

Амалрик я гледаше усмихнат.

— Девойко, не по този начин избирам партньорките си. Разбирам желанието ти да се отблагодариш и дълбоко оценявам жеста ти. Но дори и да се съглася да прекарам с теб нощта, трябва да те предупредя, че съм много по-надарен от другите мъже и повечето жени не са способни да поемат мъжествеността ми. Затова още веднъж ти благодаря, но по-добре си иди, без да мислиш, че искам да те обидя.

— Господарю, познавам много начини да задоволя нуждите на един истински мъж. Моля те да ме приемеш. — Тя се бе приближила и докато изричаше тези думи, започна да гали могъщите му гърди. — Отказвам да си тръгна. А що се отнася до поемане на мъжественост — тя погледна към Убонидус и той усети, за пръв път от десет години, как слабините му започнаха приятно да потръпват — може би твоят приятел няма да възрази да ми помогне…

* * *

Убонидус си бе направил сметката да почака, докато Амалрик заспи дълбоко. Ако се вземеше предвид, че бе погълнал повече от силното червено вино, отколкото можеха да изпият шестима здрави мъже, нямаше да се наложи да чака дълго. Но развоят на събитията не бе чак толкова лош. Бягството можеше да почака. След тези допълнителни упражнения гигантът щеше да спи още по-непробудно, а самият Убонидус се съмняваше, че ще може изобщо да мигне, знаейки каква ужасна, пълна с неизвестности и неизброими трудности съдба го очаква, ако тръгне с предполагаемо безсмъртния изпълнител на волята на Боговете.

Затова, след като трикратно изпълни задълженията си на истински мъж към красивата, бурнострастна девойка, той се върна в голямата стая, заявявайки, че възнамерява да прекара остатъка от нощта там.

Но неизвестно как (може би се дължеше на дългото пътуване и невероятните приключения през последните часове), следващото, което Убонидус видя, бе, че утрото е настъпило, и над него се е надвесил Амалрик, който го тупаше по рамото и с гърлен глас твърдеше, че са се успали и е време да потеглят на юг.

Докато се обливаше със студена вода и оправяше утринния си тоалет, старият магьосник слушаше как веселият свеж Амалрик се пазари на висок глас с жената на собственика за подходящи ездитни птици. Нима бе възможно човек да изпие над пет литра вино и няколко часа по-късно да бъде трезв, сякаш не е близвал капка алкохол през целия си живот.

Убонидус стенеше и изсипваше кофа след кофа леденостудена вода върху главата си. Стомахът му се присвиваше болезнено при мисълта за закуска. Въпреки че бе спал дълбоко, събуждането му бе придружено с болки в главата и на неизброими места по тялото. След подобни премеждия дори и архангел нямаше да се чувства добре.

По всичко изглеждаше, че щеше да бъде стотици пъти по-добре, ако бе оставен сам да се справи с таласъмите.