Лин Картър
Върховните Ереси на Уулимар (2)

1. Говорещият камък на Теластерион

В страната Абламарион, недалеч от блестящите брегове на морето Киренария, се издига голяма планина.

От върха на планината, която хората наричат Теластерион, могат да се видят крайбрежните градове Дазенберат и Хиларна, разположени на север, от двете страни на делтата на Свещената река и островите в синьозеленото море — Як-квалом, екзотичният Комира и архипелагът Ганкой. На юг Свещената река — Ут Чандерзуул, извива наоколо в подножието на Теластерион, където градът Чан Чан се е сгушил сред мраморните скали. По-нататък тя продължава още по на юг, покрай Седемте града и кейовете на Уулимар, градът, в който управляват жреците-пророци. На изток, сред хълмовете Фашт, земята става гола, следват блатата и пустинята Йенд, планините на черните троли, а зад тях е Тайна.

А на запад са се разпрострели Червените гори, пресечени от сребърната нишка на горската река Нийтра, на хоризонта цветът им става тъмновиолетов. Говори се, че стигат до края на света.

Всичко това се вижда от най-високия връх на Теластерион. Но тя е една от Седемстотинте планини, които Всемирните Богове са запазили за себе си. Затова няма човек, който да се е изкачвал по нейните склонове през вековете, когато Боговете загубиха властта си и Вярата умря.

Освен един.

* * *

Седем часа му бяха необходими да преодолее стръмния северен склон на Теластерион. На три пъти се наложи да спре и да се държи с все сили за острите скали, за да не бъде подхванат от безплътните пръсти на бурните ветрове и запокитен в пропастта. Всеки път мислеше, че няма да успее, независимо от огромната си сила, но всеки път Боговете му вдъхваха кураж да продължи.

Накрая, около обяд, когато Кайликс е в зенита си, той достигна върха. С усилие се прехвърли през последния остър зъбер и се простря на земята, задъхан, усещаше ледения вятър в лицето си, устните му вкусваха солената влага, донесена от пенливите вълни на морето Киренария.

След като си почина, се изправи и застана пред Сферата.

Бе от млечнобял, опушен кристал, поставена върху широка и ниска оловна колона. Диаметърът й бе колкото половината от височината на обикновен човек.

Гледаше Сферата. Бе изминал двадесет хиляди мили, за да я види. Изпълни го огромна вътрешна радост.

Някога, през славното златно време, сега безвъзвратно отминало, седемстотин кристални глобуса, подобни на този, украсяваха върховете на най-високите планини по лицето на Туурана. Чрез тях Боговете говореха на жреците, а те предаваха на човешките царства декретите, законите и мъдростта на Всемирните Богове.

После от Далечния север, от непознатите земи зад морето Киренария нахлу Морската орда на Ислак Кириот, опустоши градовете, изкла жреците, разруши храмовете и Вярата умря в душите на хората. Защото те видяха, че дори Всемирните Богове не могат да ги защитят от ужасите на войната, отвърнаха се от тях и си създадоха нови божества.

А когато Вярата умре, самите Богове се смаляват, западат и губят сили, въпреки че не умират напълно. Така стана и с Боговете на Туурана. През стотиците години един след друг Говорещите камъни по върховете на седемстотинте планини онемяха и се превърнаха в прах.

Но тук, на върха на Теластерион, все още стоеше Камък. Дали и той не бе безвъзвратно онемял?

Този въпрос вълнуваше мъжа, застанал мълчаливо пред Камъка.

Той притежаваше невероятна мощ, каквато аз и вие не сме срещали. Може би в древността, във времената, когато по Земята са бродили герои, които са изпълнявали волята на Боговете, е имало такива мъже.

Бе висок над два метра, могъщ и опитен воин, с широки рамена, изваяни сякаш от камък. Ръцете му бяха по-дебели от бедрата на средно едър човек. Тялото му бе божествено красиво, златнобронзово, с гъвкав тънък кръст и пъргави дълги крака.

Косата му бе дълга, разрошена, с цвят на избеляла от слънцето слама. Лицето му бе открито, смело, долната челюст — добре развита, бе гладкообръснат, очите му бяха ясносиви.

Тези очи излъчваха смях — весел, бурен и сърдечен. Гласът му, когато заговореше, бе нисък и гърлен като гръмотевица.

Бе облечен в къса туника от обработена кожа, обшита цялата с бронзови пръстени. Краката му бяха обути в ботуши от мека кожа, стигащи до коленете, с обърнати кончове. Дългото вълнено наметало с винен цвят, което бе свалил по време на изкачването, за да не пречи на движенията му, бе пристегнато на гърба му. Широк колан от черна кожа, прекаран през рамо, придържаше единственото му оръжие — дълга тояга от твърд бронз.

Той бе мъж, но не смъртен.

Той бе безсмъртен, но не Бог.

Наричаше се Амалрик.

Сега той се обърна към Сферата:

— Аз съм тук, Богове!

Гласът му сякаш разкърти въздуха.

— Изпълни ли нашата воля?

Гласът на Говорещия камък бе тънък, студен и ясен. Амалрик, човекът-бог, винаги се чудеше дали този глас бе истински, или звучеше единствено в неговата глава.

— Да, господари — отговори той. — Рицарите-Призраци вече не яздят в Йом Тарма до Селибрийските хълмове. Царуването на Еритон, Белия магьосник, свърши, вълшебният му жезъл е строшен и той е прогонен от Кулата на дракона. Народът в земите му престана да го слуша и се върна към прослава на имената на Всемирните Богове.

Амалрик замълча. Той не обичаше дългите приказки. Освен това знаеше, че Господарите предпочитат къси разговори. С годините силата им бе западнала, а се искаше огромна енергия, за да се поддържа връзката между Сегастерион, техния свят, и Туурана, света на хората, връзката, която се осъществяваше чрез Говорещите камъни. Затова не каза нищо за интересната съдба, сполетяла цар Адрастус, не разказа защо работниците от гората Кастадор вече не дават жертвите си на Обитателя на блатото, не сподели за странната тайна, научена от Баздийра, вещицата от Наозуун, в замяна на сянката й, която бе откраднал в черно огледало.

В действителност тези неща бяха без значение.

След време гласът отново прошепна от дълбините на магическия кристал.

— Слушай внимателно, о, Амалрик, следвай новата си задача!

— Слушам и се подчинявам, Господари!

— Далеч на юг се намира страшен град, извращение, което замърсява лика на златната Туурана. Отдавна го наблюдаваме как расте, как жителите му се обръщат към мрачни, ужасяващи знания. Говорим за град Ютонтис, който ще намериш зад Планините на полухората.

— Ютонтис — повтори той — Ютонтис… Не съм чувал това име. Но от дванадесет хиляди години, може би и повече, не съм бил на юг от Огнената река и много нови неща могат да се случат през това време.

Гласът продължи, сякаш не го бе чул — спокоен, студен, шепнещ, лишен от всякакво чувство:

— Управниците на Ютонтис са създали отвратителна цивилизация. Победили са самата смърт. Изкривили са живота в нови, ужасяващи форми. Чрез своите противоестествени знания се опитват да създадат свръхраса, но в тези си усилия са отровили земята на Туурана, сякаш я е сполетяла космическа чума.

Амалрик слушаше неподвижен, свъсил замислено вежди, могъщите му, покрити с белези ръце стискаха здраво дръжката на тежката бронзова тояга. Странно, мразовито предчувствие го обзе, докато слушаше шепота на Гласа.

— Техните амбиции и жажда за знания са ги подлудили. Те са луди от гордост за постигнатото и сега мечтаят да отхвърлят естествените сили на природата, на които почива самото съществуване на планетата във всевечния Космос. Техен главен управник е злобно същество, наречено Тун. Той бе първият от расата им, който победи смъртта. Мозъкът му бе прехвърлен в идеално тяло от жив метал, така че дори при нещастен случай да не може да загине. Той не е глупав, Амалрик, той е силен, умен и изключително храбър. За теб ще бъде гигантско препятствие, защото силата и издръжливостта му са толкова по-големи от твоите, с колкото ти превъзхождаш обикновените смъртни хора.

Амалрик се изплю презрително.

— Не се страхувам от никое живо същество — изръмжа той — човек, чудовище или дявол! Какво от това, че обитава тяло от жив метал? Ако си спомняш, преди три хиляди години в града на Птеремидите, отвъд Горящата пустиня, се бих срещу Гонголар, Каменния човек? Направих го на парчета! Така ще постъпя и с принц Тун.

— Не бъди прекалено самоуверен, Амалрик! — прошепна Гласът. — Защото в града на покорителите на смъртта ще ти се наложи много по-често да използваш мозъка, а не силата си. Вече тридесет хиляди години се стремим да те издигнем до нивото на Бог, за да можеш да основеш Божествена Династия, да станеш праотец на расата от Богове, които ще ни наследят. Защото още в тази далечна епоха ние съзнавахме, че сме обречени. Ти си научил много, но все още разчиташ прекалено на своята груба, физическа сила, а не толкова на ума си, въпреки че точно него сме тренирали до перфектност, остава ти само да се възползваш.

Амалрик склони глава пред този деликатен упрек.

— Ще имам предвид това — избумтя гласът му.

— Изглеждаш много уморен — забеляза Гласът.

— Не! — Той сви мускулите на могъщата си ръка и се усмихна. — Корав съм като желязо. Изкачването на планината ме измори малко и чувствам мускулите си леко стегнати. Но съм много силен.

— Все пак минали са сто години, откакто те заредихме с енергия за последен път. Забелязваме малки бръчки около очите ти и ъглите на устата. Кожата ти е суха и загрубяла. Приближи се към Сферата!

Той застана съвсем близо до кристалния глобус. Усети лек сърбеж по цялото тяло. Кожата му настръхна. Боговете го проучваха.

— Да, в радиогенните точки на тялото са се натрупали отрови, които предизвикват умора, артериите са се втвърдили и стеснили, натрупал се е много холестерол. Тялото функционира едва с осемдесет и три процента от капацитета си…

— Чувствам се силен като бик — възрази Амалрик. Но това не помогна.

— Прегърни сферата! — заповяда студеният безчувствен Глас.

Проклинайки през зъби и с огромна неохота, Амалрик пристъпи още по-близо. Обхвана топката от млечен кристал и я притисна до гърдите си, както се държи жена. После зачака.

Блесна светкавица! Тялото му бе обзето от мощен спазъм, който прогони въздуха от дробовете му. Студени електрически импулси преминаха през всички нерви. Болката бе ужасна, съкрушителна, непоносима. Отхвърли назад глава и изрева като наранено животно. Костите му скърцаха в ставите. Сърцето му бе разкъсвано от мощна гореща агония. Очите му виждаха единствено ослепителен огън. Бореше се да си поеме дъх с големи, задъхани хрипове, сякаш вдъхваше чист огън.

Болезнени искри пронизаха вътрешностите му, сграбчиха в смъртна схватка здравите мускули на раменете, гърдите и ръцете му. Ревеше като разярен лъв, но не изпускаше здраво обгърнатата сфера.

Познаваше тази болка, това пречистване чрез огън, така бе станал безсмъртен преди много хилядолетия, когато бе приел да стане полубог в залеза на вярна служба на Безсмъртните Богове. Посрещаше ужасните мъки с достойнство, но едва издържаше.

След това болката изчезна. Той продължаваше да стиска здраво студената грапава повърхност на матовия кристал, разпнат на върха на планината. Хлипаше, от очите, противно на волята му, се стичаха сълзи. Приятното гъделичкане на възстановителните процеси обгърна тялото му. Като сребърните сълзи на пролетен дъжд. Като нежните милувки на вятъра в горещ летен ден. Хладно, успокояващо, изцеряващо, прилив на нов дух и нов живот. През всеки нерв и тъкан, всяка жлеза и орган, всяка клетка — от главата до петите. Натрупаните отрови бяха отстранени, калциевите наслоения по костите му — разрушени и премахнати, дробовете му — пречистени, дори най-малките боледуващи частици от тялото му бяха първо изпепелени от изцерителния енергиен огън, след това регенерирани в нови клетки и тъкани. Той пое дълбоко дъх, тръпнейки. Удоволствието от възстановяването прерасна в опиващ, върховен екстаз, почти оргазъм, тържество на безсмъртния живот.

Дойде редът на ревящата, разкъсваща, божествена, огромна мощ и енергия, които изпълниха всяка фибра от тялото му. Изпита дълбока, опиваща радост, удоволствие, надвишаващо възможностите на плътта, чисто, свежо, блестящо, покоряващо превъзходство, равнопоставеност на Всевишните Богове, което го извиси и миг по-късно го стовари върху голите безжизнени скали, изтощен и ликуващ.

Лежеше в мъртва тишина, пребит, победен, изцеден — и възроден.

— Заредихме те със силата и издръжливостта на тридесет смъртни мъже — прошепна Гласът в главата му. — Много по-голяма сила от досегашната. Но тя ще ти е необходима. Ще бъдеш подложен на страшни изпитания от безсърдечния господар на Ютонтис. Честно казано, съмнително е дали ще издържиш. Ние виждаме три възможни пътеки във времето, разклоняващи се от главния път след около дванадесет дни. По една от тях ти ще загинеш, няма да преживееш тежките мъчения. По втората ще останеш жив, но ще бъдеш пречупен, осакатен роб. По третата ще бъдеш победител.

Не отговори, само кимна с глава и изръмжа.

— Ще откриеш Ютонтис в пустинна равнина. Градът се охранява от особени, невидими същества, чието естество е непознато дори на нас. Но каквито и да са, те са в състояние да изсмучат жизнените сили на всяко живо същество. Все пак могат да бъдат заобиколени. Търси прах без следи…

Гласът внезапно заглъхна. После, след къса пауза, проговори отново:

— Остават още само няколко секунди до края на връзката. Не достига мощност. Слушай, Амалрик! Скоро ще срещнеш човек, който ще стане твой спътник. Пътеките във времето показват, че той ще ти окаже много ценна помощ, не го отбягвай! Той изглежда жалък… В града на враговете ти ще срещнеш друг човек, когото ще спасиш от сигурна смърт. Той е много важен за теб, защото… — Гласът отново заглъхна.

След секунда той се чу отново, но слаб, едва доловим:

— … Внимавай! Мисли, използвай мозъка, а не мускулите си. Ако оживееш, търси планината Мармординак, близо до Езерото на удавените царици. То е…

Сферата окончателно замлъкна.

* * *

Отпочинал и възстановен след тежката процедура на възраждане, Амалрик се изправи и се протегна. Засмя се. Чувстваше се млад, гъвкав и свеж, изпълнен с неизчерпаема енергия, в тялото му напираше бездънна сила. Смееше се гръмогласно, обзет от еуфория, задължителен вторичен ефект от енергизирането.

Бе на върха на всевечната си мъжественост, господар на света. В края на дълго пътуване, изпълнено с чудеса и тъмни опасности, го очакваше враг. Щеше да постигне славна победа, а може би щеше да го сполети бърза смърт, но все едно, следваха приключения, битки и противници, кървавочервеният вихър на боя, сблъсъкът на оръжията, мрачната, ужасяваща песен на войната.

Човекът-бог се засмя весело, преметна бойната си тояга през рамо и обърна гръб на Сферата.

Чакаше го спускането по стръмния планински склон.