Робърт Хауърд
Крал Кулл (6)

Глава четвърта
Маски

Кулл седеше на трона си и гледаше разсеяно към морето от лица, обърнати към него. Някакъв пратеник му говореше нещо с тих и мелодичен глас, но Кралят едва го чуваше. Близо до него стоеше Ту, главният Съветник, готов да изпълни всяка негова заповед. Всеки път, когато погледнеше към него, Кралят потреперваше неволно. Заобиколен от толкова много хора, Кулл си помисли, че всичко случило се предишната нощ е било лош сън. Но ръката, положена на ръба на трона му, го връщаше към реалността. Силната, с цвят на бронз ръка, украсена с гривна, изобразяваща Летящ Дракон, и самият Брюле, застанал като бронзова статуя до трона, го караха да си припомня всички детайли от страшната нощ.

Не, не беше сън това чудовищно откритие!

Кулл седеше на трона и оглеждаше тълпата благородници със съпругите, дъщерите и синовете им, посланиците, членовете на Държавния съвет, едрите търговци, артистите. Винаги бе виждал лицата им като маски, но преди зад тях се криеха корупция, жажда за власт, пари, удоволствия и неудовлетворени амбиции. Хора с обикновени човешки пороци. Сега всичко му се струваше по-особено. Докато разменяше любезности с някои благородници или посланик, му се струваше, че усмихнатото лице изчезва като дим, заместено от ужасяващи змийски челюсти и студени неподвижни очи. Колко ли от тия край него бяха ужасни чудовища, заговорници, готови да го убият?

Валузия — земя на мечти и кошмари — кралство на сенките, управлявана от чудовища?

Хора-Змии? Брюле му беше казал предната нощ, че словосъчетанието е неточно, те никога не са били хора. Наистина, имаха телата на човеци (с малки изключения), крайници на хора, но това беше друга раса, друг клон от дървото на живота, изминало свой път на развитие, оплетен от тайни знания и мистицизъм. И от нещо друго — смъртна омраза към хората, които ги бяха изместили от господството над планетата. Те, както и другите видове, бяха избивани и накрая изтласкани в безводните пустини.

Кулл гледаше пред себе си с невиждащи очи. Мислите му се отправиха към Брюле, застанал до трона. Ето това е мъж и воин! И Кралят изпита приятелско чувство към дивия Пикт, единственото реално нещо в тази зала. Знаеше, че Брюле му отговаря със същото.

Лека-полека залата започна да се опразва и накрая останаха Кулл, Брюле и стражите до вратата.

Кулл се чувстваше изтощен, след ужасите от предната нощ той не бе мигнал. Не бе спал и предната, когато в градината на Ка-ну бе научил за първи път, че нещо ще се случи.

Въпреки вълчата си издръжливост и тренинга си на ловец, гонил плячка с дни и нощи, той почувства умора. И тя не беше толкова физическа, колкото от постоянното мислене и неизчезващия спомен за предната нощ. Нуждаеше се от сън, но той щеше да намали почти животинския му инстинкт за самосъхранение и да притъпи хода на мислите му. А и не смееше да заспи, дори и да искаше. Едно от нещата, които той и Брюле откриха сутринта, бе, че макар и двамата да стояха будни и нащрек цялата нощ, за да видят кога ще се смени стражата, не успяха да разберат. На сутринта тези, които пазеха вратите на кралските помещения, свободно повториха магическите думи на Брюле и не си спомняха за нищо необикновено през нощта. Кулл не им каза, защото Брюле беше настоял да пази тайна и Кралят се бе съгласил с него.

Сега Брюле се наведе към трона.

— Мисля, че скоро ще ударят, Кулл. Ка-ну ми даде сигнал преди да си тръгне. Жреците са разбрали, че ние сме разкрили техния заговор, но мисля, че не знаят какво сме разбрали. Трябва да сме готови на всичко. Ка-ну и главатарите на Пиктите ще бъдат наблизо. Сега всичко зависи от нас, Кралю!

Кулл се усмихна мрачно. За него една битка с врага беше най-доброто решение. Загадките, изчакванията не бяха в природата му. Той мечтаеше за трясъка на мечовете, за удоволствието да се сражаваш заради самата битка.

Ту отново се появи в залата. След него идваха членовете на Съвета.

— Господарю, дойде време за Съвет, дошли сме да Ви придружим до Съвещателната зала — каза ниско покланяйки се Ту.

Кулл се изправи и съветниците коленичиха, докато прекосяваше пред тях към вратата. Някои повдигнаха вежди, когато Брюле го последва, но никой не каза нищо.

Групата премина през няколко хола и накрая стигна до залата на Върховния съвет. Вратата се затвори както винаги, съветниците, съобразно ранга си, се настаниха по пейките пред трона на Кулл. Брюле застана неподвижен и мълчалив до Краля.

Кулл огледа стаята с бърз поглед. Тук поне не можеше да има предателство. Пред него стояха седемнадесетте му съветници. Той познаваше всеки един от тях много добре, всички бяха прегърнали каузата му, когато взе трона на Империята.

— Хора от Валузия — започна той с обичайния си, кратък и рязък начин на разказване и спря изумен. Съветниците се бяха изправили и тръгнаха към него. В очите им не се четеше злоба или желание за мъст, но самото им поведение беше странно. Най-близките бяха почти до него, когато Брюле скочи напред, приклекнал като леопард.

— Ка-нама-каа-Лажерама! — гласът му разкъса тишината в стаята.

Най-близко стоящият съветник се дръпна назад, ръката му посегна към тогата, но като стрела Брюле полетя напред и го прободе в сърцето. Мъжът изпусна полуизвадения меч и се строполи на земята. Лицето му започна да променя чертите си и се превърна в глава на огромна змия.

— Сечи, Кулл! — извика Брюле. — Те всички не са хора!

Останалото беше кървав кошмар. Кулл видя как приятелските лица изчезнаха като мъгла и на техните места се появиха ужасяващи змийски глави. Всички се нахвърлиха върху него. Умът му беше все още замаян, но не и инстинктите му.

Песента на огромния двуостър меч изпълни стаята, оставяйки след себе си потоци кръв. Но те не се отказваха, нито се отдръпваха, като че ли животът им значеше малко — важното беше да се доберат до Краля! Отвратителните им челюсти се мъчеха да го захапят, ужасяващите им немигащи очи се впиваха в неговите, остра миризма изпълни залата — змийска миризма, която Кулл познаваше от джунглите на Юга. Мечовете и кинжалите се мъчеха да го застигнат. Но Кулл беше в стихията си — никога преди в живота си не беше срещал такива отвратителни чудовища, но това нямаше значение — те бяха живи, във вените им течеше кръв, която можеше да се пролее, и те умираха, щом огромният му меч разцепеше черепите им или прорежеше телата им. Кралят знаеше, че не е сам, Брюле, приклекнал, отразяваше ударите, отправени към него. Кулл беше изпаднал в амок и се биеше по ужасния начин на Атлантите — не правеше никакви опити да отклони ударите от себе си, напълно изправен, стиснал двуострия меч, нанасяше безмилостни удари наляво и надясно. Всичко бе изчезнало от ума му, освен желанието да убива. Рядко по време на битка Кулл забравяше уменията си да парира и напада, но в този момент като че ли някаква верига се бе разтрошила в душата му и съзнанието му бе изпълнено единствено с желание да сече и убива. Брюле, до него, се биеше като Пикт, не с дълги и силни замахвания, а с къси удари и внезапни втурвания напред. Двамата представляваха зловеща гледка — опръскани от глава до пети в кръв, заобиколени от съскащите жреци на Змията.

Кулл се изсмя с висок смях, в който кънтеше лудост. Ужасяващите образи около него плуваха в червена мъгла. Повечето от жреците лежаха по пода на залата. Малката групичка оцелели се втурнаха отново към Краля, но Кулл ги изпревари и пръв се нахвърли върху тях. Главата на най-близо стоящия изхвръкна настрани, а от шията на падащото тяло плисна струя тъмна кръв. Друг жрец се прегъна на две и се строполи с разпилени вътрешности на пода. Брюле с ловкостта на дива котка прободе един от жреците и се изправи да търси други нападатели. Кулл почувства как стомана разпаря ръката му, мечът му се спусна надолу и последният от пратениците на Змията падна разсечен почти наполовина. Брюле го сграбчи за ръката.

— В името на Валк! Какво клане! — изхриптя той, изтривайки кръвта от очите си. — Кулл, ако бяха воини, знаещи как да използват стоманата, щяхме да сме мъртви. Тези жреци не разбират нищо от воинско изкуство и умират по-лесно от всички, с които съм се бил. И въпреки това, ако бяха малко повече, може би всичко щеше да свърши по-различно.

Кулл кимна с глава. Бясното му желание за битка бе стихнало и сега се чувстваше изтощен. Кръв течеше от раненото му рамо, от гърдите и краката. Брюле, също покрит с рани, го погледна загрижено.

— Господарю Кулл, да извикаме да те превържат.

Кулл поклати глава.

— Не, по-късно, когато всичко свърши. Върви да се погрижиш за себе си — заповядвам ти!

Пиктът се изсмя мрачно.

— Моите рани са по-леки от твоите, Кралю, и аз…

Той спря внезапно и се огледа наоколо.

— Кулл, това не е Залата на Съвета!

Кулл също се огледа.

— Не, това е Залата, където преди хиляда години е бил убит Еаллад. Оттогава е затворена, никой не влиза в нея. Наричат я Прокълнатата.

— Значи все пак те са ни излъгали — извика Брюле, яростно ритайки телата по пода. — С проклетата си магия са ни заблудили да дойдем тук!

— Тогава, ето още нещо — потвърди Кулл, — ако има истински хора в Съвета на Валузия, те заседават в истинската Зала на Съвета. Ела бързо!

Напуснаха залата и се върнаха обратно през холовете и стълбищата. Никъде не се виждаха хора. Накрая стигнаха до Залата на Съвета и Кулл спря — студена пот течеше по гърба му — отвътре се чуваше висок глас и този глас беше неговият!

С трепереща ръка той разтвори тежките завеси и погледна. Там стояха съветниците, а изправен срещу тях, говореше Кулл, Кралят на Валузия!

Той отстъпи назад втрещен. Объркани мисли се въртяха в главата му.

— Това е лудост! — прошепна Кулл. — Аз ли съм Кулл? Дали този, който стои там, не е истинският Кулл, а аз съм само сянка, създадена от хората-Змии?

Ръката на Брюле го сграбчи за рамото, разтърси го и го накара да дойде на себе си.

— В името на Валк, не бъди глупак, Господарю! Все още ли има нещо, на което можеш да се учудиш, след всичко, което преживяхме? Не виждаш ли, че това са истински хора, омагьосани от жреца на Змията, приел твоята форма и лице. Не си ли спомняш, че само преди миг изклахме двайсетина мъже, които приличаха поразително на съветниците? Ако не бяхме победили, ти щеше да бъдеш убит и това чудовище да царува. Влез и бързо го унищожи — това е единствената ни възможност! От двете му страни стоят стражи от Червените Унищожители, истински хора, незнаещи какво пазят, и никой освен теб не би могъл да доближи до това чудовище. Бързо!

Кулл разтърси глава, за да се отърве от замайването, и я вдигна високо, пое дълбоко въздух като силен плувец, готов да се хвърли в морето. Брюле беше прав. Там пазеха хора от Червените Унищожители, стражи, научени да действат мигновено, и само той можеше да премине през тях. Кулл се втурна като ураган в залата и с два скока стигна трона. Външността на Кулл, идентична с тази на мъжа на трона, за момент спря стражата. Това му беше достатъчно. Узурпаторът се надигна, хванал меча си, но още преди да се покаже острието му, Кулл го прониза в гърдите и той се строполи на пода.

— Стойте! — Кулл вдигна ръка и гласът му спря суматохата.

Докато всички чакаха неподвижни, Кралят им показа съществото, лежащо пред тях, лицето му беше изчезнало и на мястото му се виждаха отворените челюсти на гигантска змия. Чуха се викове на ужас, съветниците се дръпнаха назад. От една от вратите влезе Брюле, а от другата Ка-ну.

Те сграбчиха кървавата ръка на Кулл и Ка-ну извика:

— Хора от Валузия, видяхте всичко със собствените си очи. Ето истинския Кулл, най-могъщия от Кралете, управлявали Валузия. Силата на Змиите е пречупена и всички ние отново сме човешки същества. Какво ще заповядате, Кралю?

— Махнете тази мърша! — каза Кулл и войници от стражата вдигнаха мъртвото същество и го изнесоха от стаята.

— Сега ме последвайте! — каза Кралят и ги поведе към Прокълнатата зала. Брюле загрижено поиска да го подкрепи, но Кралят отблъсна ръката му.

Разстоянието се стори безкрайно на Кулл — от десетина рани по тялото му течеше кръв, но накрая стигна до вратата и се засмя мрачно и жестоко, когато чу ужасените викове на съветниците.

По негова заповед стражите оставиха тялото на мнимия Крал при другите. Кулл изчака всички да излязат и огледа мъртвите чудовища. После се извърна и излезе от стаята. Чувстваше се замаян и трепереше. Като в червена мъгла виждаше обърнатите към него лица, изпълнени с възторг, ужас и обожание.

Извади меча от ножницата.

— Брюле, тук ли си?

— Да! — Лицето на Брюле беше до неговото, но гласът му се чуваше като че ли от километри.

— Спомни си клетвата ни, Брюле! А сега кажи на всички да се дръпнат назад.

Издигна меча си и с цялата останала му сила го прекара през процепа между двете врати чак до дръжката.

Широко разкрачил нозе, за да не падне, той огледа съветниците.

— Нека тази зала бъде двойно прокълната. И нека тези трупове лежат тук завинаги, като знак на умиращата мощ на Змията. Тук пред вас, аз се заклевам, че ще преследвам хората-Змии от земя до земя, от море до море, докато не бъдат унищожени напълно. Докато се възцари Доброто и силата на Ада бъде пречупена. Кълна се в това, аз, Кулл… Крал на Валузия.

Коленете му се подгънаха и той се строполи на земята. Съветниците се насъбраха около него, Ка-ну ги разпръсна с кокалестите си юмруци и виковете си.

— Назад, глупаци! Искате да отнемете и малкото живот, останал в него? Кажи, Брюле, ще умре ли? — обърна се той към воина, надвесен над падналия Крал.

— Да умре? — в гласът на Пикта звучеше раздразнение, примесено с насмешка. — Такъв мъж не се убива лесно! Дългото безсъние и загубата на кръв са го сломили, сам виждаш, Ка-ну, че раните му са дълбоки, но не смъртоносни. Накарай тези подплашени глупаци да извикат веднага дамите от двора, жените във Валузия знаят как да лекуват рани.

Очите на Брюле светеха с дива и горда светлина.

— Ка-ну, какъв мъж! Не мислех, че ще срещна такъв в тези дни на упадък. Само след седмица той ще е на седлото — и тогава, горко на Децата на Змията! Защото това, в което той се закле, ще стане. И какъв лов ще бъде, Ка-ну, какъв лов! А, виждам дълги и щастливи дни за Валузия с такъв Крал на трона!