Робърт Хауърд
Крал Кулл (5)

Глава трета
Те, които бродят в нощта…

На следващата нощ Луната все още не бе изгряла, когато Кулл застана пред прозореца на стаята си. Всички прозорци гледаха към голям вътрешен двор, пълен с цветя и разцъфнали дървета, чийто аромат се носеше навсякъде. Пътеките през градините бяха пусти, чуваше се само ромонът на сребърните фонтани, скрити между високите окичени храсти.

Бръшляни се извиваха по стените на замъка. Кулл погледна надолу, помисли колко лесно може някой да се изкачи по тях и в същия момент забеляза някаква сянка да се катери по лианите. Мечът бе наполовина изваден от ножницата, готов за удар. Кулл се спря. Върху мускулеста предмишница светна амулетът във формата на разперил криле Дракон, който Кулл бе видял предната нощ в ръцете на Ка-ну.

Собственикът на амулета се прехвърли през парапета в стаята с бързината и ловкостта на леопард.

— Ти си, Брюле, нали? — попита Кулл, изпълнен с подозрение, защото позна същия мъж, който бе дошъл като пратеник на Ка-ну и предната вечер го бе изпратил до Двореца.

— Аз съм Брюле Копиеубиецът — отвърна Пиктът с равен глас, а след това, взирайки се в лицето на Кулл прошепна — Ка-нама-каа-Лажерама!

Кулл го погледна вцепенен от изненада.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли, Господарю?

— Не, думите са ми непознати, не са от език, който зная и все пак — кълна се във Валк, като че ли някъде съм ги чувал.

— Да, може би — беше единственият отговор на Пикта.

Очите му обикаляха стаята. Това беше работният кабинет на Краля. Нови две-три маси, два дивана и голяма библиотека с древни книги и папируси, стаята изглеждаше гола в сравнение с великолепието на останалата част от Двореца.

— Кажи ми, Кралю, кой пази вратите ти?

— Осемнадесет от Червените Унищожители. А ти как се промъкна през стражарите и успя да дойдеш?

Брюле махна с ръка.

— Стражите на Валузия са като слепи бикове. Бих могъл да открадна Армията им, докато спят. Промъкнах се и никой не ме видя или чу. Колкото до стените, мога да се покатеря по тях и без помощта на бръшляна. Ловил съм тигри по бреговете, когато острият бриз донасяше мъглите от морето, и съм се катерил по върховете на планините на Западното море. Но ела — пипни този амулет!

Той протегна ръка и когато Кулл докосна Дракона, въздъхна с облекчение.

— Добре! Сега свали тези натруфени одежди, тази нощ ще видиш неща, които никой Атлант не е сънувал.

Самият Брюле беше увил леопардова кожа около бедрата си. От колана му стърчеше къс извит меч.

— А кой си ти, за да ми заповядваш? — попита Кулл с подозрение.

— Не ти ли каза Ка-ну да ме следваш навсякъде? — попита Пиктът и в очите му припламна недоумение. — Аз не те обичам, Господарю, но сега съм изхвърлил всякаква мисъл за свада от ума си. Направи така и ти, и ела.

С безшумни стъпки Брюле прекоси стаята и се спря до вратата. Тя беше съвсем леко отворена, което позволяваше да се види външният коридор, без наблюдателят да бъде забелязан отвън.

— Какво виждаш?

— Нищо, освен осемнайсетте стражи.

Пиктът кимна с глава, подкани със знаци Кулл да го последва през стаята. Там той се спря до стената и с помощта на късия си меч натисна едно почти невидимо отверстие в нея. Кулл възкликна учудено, когато част от стената се отмести навътре и откри стъпала, водещи надолу.

— Таен вход? — извика Кулл с удивление. — И аз да не знам нищо за него! В името на Валк, някой ще отговаря за това!

— Тишина! — изсъска Брюле.

Той стоеше като бронзова статуя, безмълвен, стремящ се да долови и най-тихия звук. Държанието му накара косата на Краля да настръхне, не от страх, разбира се, а от някакво неопределено чувство за нещо зловещо, идващо от тайното подземие. Брюле внимателно пристъпи през отворената врата и започна да слиза по стълбата, водеща надолу. Подът бе каменен, но никъде не видяха натрупан прах или някакви признаци на запустение из отдавна забравените тайни коридори. Бледа, слабозеленикава светлина осветяваше прохода, но и при най-внимателно оглеждане те не можеха да открият откъде идва тя. На всеки десетина метра Кулл виждаше врати от старо дърво. Всички бяха затворени.

— Това място прилича на кошер — промълви той.

— Да. Ден и нощ си наблюдаван, Кралю, от много очи.

Кулл беше впечатлен от промяната, настъпила у Брюле. Пиктът се движеше напред бавно, ослушвайки се внимателно, почти приклекнал, с изваден меч, който държеше ниско пред себе си с насочено напред острие. Говореше почти шепнешком, а погледът му непрекъснато се стрелкаше из помещението.

Коридорът зави рязко и Брюле внимателно надникна зад ъгъла.

— Виж! — прошепна той. — И помни! Нито дума! Никакъв звук, или сме мъртви!

Кулл предпазливо погледна. Коридорът завършваше внезапно с няколко стъпала нагоре. На тези стъпала лежаха осемнадесетте Червени Унищожители, които пазеха покоите на Краля тази нощ. Само ръката на Брюле, стиснала огромната му десница, и яростният шепот на Пикта спряха Краля.

— Мълчи Кулл! Мълчи, в името на боговете! — изсъска Брюле в ухото му. — Сега тези коридори са празни, но аз рискувах много, като те доведох тук, за да ти покажа, че можеш да ми се довериш. Отвсякъде ни дебнат опасности. Бързо да се връщаме в кабинета ти.

Той бързо закрачи назад. Кулл го следваше, изпълнен с гняв и желание за мъст.

— Това е предателство — мърмореше Кралят, очите му блестяха като стомана. — И то изпълнено бързо. Само преди минути тези хора стояха пред вратите ми на стража.

Когато се върнаха в стаята, Брюле затвори тихо входа на подземния коридор и накара Кулл да погледне през открехнатата врата на коридора. Кралят едва сдържа вика си. Защото пред вратата стояха осемнадесетте воини!

— Това е магия — прошепна той, извадил наполовина меча от ножницата. — Мъртъвци ли пазят Краля?

— Да! — беше отговорът и в очите на Брюле се появи странно изражение — в тях проблясваше ярост, примесена със страх.

Двамата се гледаха в очите без да продумат. След това устните на Брюле почти без да мърдат казаха:

— Змията, която говори!

— Замълчи! — ръката на Кулл легна върху устните на Пикта. — Това, което казваш, носи смърт! Това име е прокълнато!

Безстрашните очи на Брюле го гледаха изпитателно.

— Погледни отново, Крал Кулл. Смяташ ли, че стражата е подменена?

— О, не, това са същите хора. В името на Валк — това е магия — някакво безумие! Видях телата на тези мъже преди по-малко от пет минути. И въпреки това, ето ги, стоят пред вратата.

Брюле отстъпи от вратата и се отправи към другата част на стаята. Кулл нехайно го съпроводи.

— Кулл, какво знаеш за традициите на расата, която управляваш?

— Доста… всъщност, малко. Валузия е толкова стара.

— Да! — В очите на Брюле се появи странен блясък. — Всички ние сме деца-варвари в сравнение със Седемте Империи. И те самите не знаят колко са стари. Нито спомените на човека, нито хрониките на историците дълбаят достатъчно назад във времето, за да ни кажат кога първите хора са дошли от морето и са построили градове по крайбрежието. Но, Кулл, хората не винаги са били управлявани от хора!

Кулл втренчи поглед в него.

— Прав си, има легенда сред моите хора…

— И сред моите! — прекъсна го Брюле. — Това е било много преди ние, от Островите, да се съюзим с Валузия. Да, по време на царуването на Лъвския Зъб, седми военен вожд на Пиктите, толкова отдавна, че никой вече не си спомня годината. Ние дойдохме през морето от Острова на Залеза, минахме покрай Атлантис и нахлухме по бреговете на Валузия с огън и меч. Ай, дългите бели брегове ехтели от ударите на копитата и мечовете и нощта била като ден от пламъците на горящите замъци.

И Кралят, Кралят на Валузия, който умря в този мъглив ден…

Гласът му се сниши. И двамата застанаха нащрек, готови за скок. Нищо не се чуваше.

— Древна е Валузия! — прошепна Кулл. — Хълмовете на Атлантис и Му са били малки островчета в Океана, когато Валузия е била още млада.

Нощният бриз шепнеше през отворените прозорци. Но този шепот не беше свободен и свеж, какъвто бе студеният вятър в родните земи на Краля и Брюле. Това беше бриз като дъх от миналото, напоен с мускус, миризма на забравени същества и на страшни тайни от времето, когато светът е бил млад.

Големите гоблени по стените се поклащаха от вятъра и внезапно Кулл се почувства безпомощен като голо дете пред злокобните загадки на мистичното минало. Отново го облада нереалността — усещаше около себе си гигантски фантоми, които говореха чудовищни неща. Разбра, че и Брюле преживява същото. Погледите им се кръстосаха и Кулл срещна топлината на приятелството на воина от неприятелското племе. Като два подгонени от ловци леопарда те се обърнаха срещу преследвачите си с общо желание за мъст срещу злобните сили на древността.

Брюле пак се отправи към тайнствения вход. Безшумно двамата влязоха в мрачното подземие и тръгнаха в обратна посока. След малко Пиктът спря и се притисна към една от тайните врати. Кулл погледна напред.

— Този коридор води към неизползваемо стълбище, минаващо покрай вратата на кабинета ми.

И двамата се втурнаха напред и видяха тъмна сянка, която се изкачваше по стълбата.

— Ту! Председателят на Съвета! — възкликна Кулл. — Посред нощ, с меч в ръка! Какво означава това, Брюле!

— Убийство! И предателство — изсъска Пиктът. — Не! Недей се нахвърляй върху него, ние сме изгубени, ако го нападнеш тук. Ела!

Почти тичешком те се върнаха обратно по коридора. Затвориха внимателно след себе си секретната врата и се отправиха към кабинета на Краля.

Брюле се огледа и поведе Кулл към най-тъмната част на стаята. И двамата се скриха зад един от големите гоблени. Минутите течаха. Кулл чуваше в спалнята си бриза, издуващ тежките завеси на прозорците. Струваше му се, че долавя шепот на духове.

Тогава в стаята влезе Ту, главният съветник на Краля. Вървеше тихо, с гол меч в ръка. Спря се за момент, изследвайки празната стая, осветена само от една свещ.

След това се приближи, оглеждайки се във всички посоки. За момент спря пред скривалището на двамата мъже.

— Убий го! — думите на Брюле бяха изпълнени с ярост.

С един скок Кулл се озова в празната стая. Ту се обърна, но зашеметяващата бързина на атаката не му даде никакъв шанс за отбрана. Мечът изсвистя във въздуха и Ту се строполи назад. Оръжието на Кулл стърчеше в гърдите му.

Кралят се наведе над него, зъбите му бяха оголени в смразяваща усмивка на убиец, широките му черни вежди бяха сключени и под тях очите грееха като сивите ледове на Северното море. Той издърпа меча си и внезапно отскочи встрани, замаян и потресен, като че ли бе почувствал студената ръка на смъртта по тялото си. Докато гледаше трупа, лицето на Ту стана странно разкривено и нереално, чертите му започнаха да се променят и като в мъгла то изведнъж изчезна, а на негово място се появи ужасяваща змийска глава!

— Валк! — прошепна Кулл. Студена пот се стичаше по челото му. — Валк! В името на Боговете, какво е това?

Брюле се наведе напред с каменна физиономия, но в очите му се отразяваше част от ужаса, изписан върху лицето на Кулл.

— Вземи отново меча си, Господарю — каза той. — Има да се вършат още много неща.

Почти насила Кулл хвана дръжката на меча. Кожата му настръхна, когато постави крак върху ужаса, лежащ в нозете му. Едва прикривайки отвращението си, той изтегли меча си и огледа отново безименното същество, което познаваше като Ту, председател на Съвета. Като се изключи, че главата бе на змия, съществото беше точно подобие на човек.

— Човек със змийска глава! — промърмори Кулл. — Това, значи, е жрец на Змийския бог?

— Да. Ту си спи в покоите, без да подозира нищо. Така е, Кралю, те могат чрез магьосничество или древна наука, непозната на хората, да променят чертите си както актьорите си надяват маски. Могат да приличат на когото поискат.

— Старите легенди са били истина! — промълви Кулл. — Странните стари неща, за които никой не смее да говори. В името на Валк, вярвах донякъде, но чак дотам. Почакай! А стражите на вратите?

— Те също са хора-Змии? Къде искаш да отидеш?

— Ще ги унищожа! — отвърна яростно Кулл.

— Ако ще вършиш нещо, свърши го добре — отвърна Брюле. — Осемнадесет са пред вратата и може би още толкова в коридорите. Ка-ну Беловласият научи за този заговор. Неговите шпиони успяха да го разнищят. Той отдавна бе намерил карта на скритите коридори. Ка-ну ми я даде, научих я наизуст и дойдох тази нощ при теб да ти помогна, освен ако не искаш да умреш като другите Крале на Валузия. Дойдох сам, ако бяхме повече, щяхме да събудим подозрение. Част от заговора ти видя сам. Хора-Змии пазят стаята ти, а този, преобразен като Ту, може да мине навсякъде из Двореца. На сутринта, ако планът на жреците не успее, истинските стражи ще се върнат по местата си, без да помнят нищо за тази нощ. Те не са мъртви, Кулл, а само упоени. Но ако жреците успеят, върху тях ще падне вината. Стой тук, Кралю, ще огледам наоколо.

И Брюле отново изчезна зад тайния изход.

Кулл обикаляше стаята със стъпки на разярен тигър.

Брюле отново излезе от входа.

— Бързо си огледал — каза Кулл.

— Да — воинът пристъпи напред, гледайки надолу, — има пръст по килима. Виждаш ли я?

Кулл се наведе напред. С крайчеца на окото си видя блясък на стомана. Като огънат лък той отскочи назад и застана изправен. Брюле замахна с меча си, но бърз като дива котка, Кулл бе извадил вече своя, парира удара и с един замах разцепи Пикта на две. Докато си поемаше въздух, лицето на Брюле започна да се преобразява, човешките черти изчезнаха и на тяхно място се появи голяма змийска паст, зловещо зяпнала към него. Дори и в смъртта малките очи на създанието бяха изпълнени с ненавист.

— Той е бил жрец на Змията през цялото време! — промълви Кралят. — Колко хитро измислено, за да ме накарат да се почувствам спокоен. Дали и Ка-ну е човек? С Ка-ну ли говорих на празненството в градината, или с някое от тези създания? Божествени Валк! Дали хората във Валузия са хора, или всички са змии?

Той стоеше нерешително, оглеждайки нещото, наречено Брюле. Амулетът с Дракона не беше на ръката му.

Кулл чу шум зад гърба си и рязко се обърна.

Брюле излезе от тайната врата и тръгна към него.

— Спри! — гласът на Кулл беше като стомана.

Брюле спря като закован. Той се огледа и мрачна усмивка се появи на устните му.

— В името на Морските Богове! Тези демони са по-изобретателни, отколкото си мислех. Изглежда, че е обикалял коридорите и е успял да влезе преобразен като мен. Така. Трябва да го изнеса навън.

— Спри! — в гласа на Кулл имаше смъртна заплаха. — Видях двама мъже да се превръщат в змии пред очите ми. Как мога да съм сигурен, че ти си истински човек?

Брюле се засмя.

— По две причини, Крал Кулл. Никой човек-Змия не носи това. — И той показа гривната с дракона. — И никой не може да каже тези думи: „Ка-нама-каа-Лажерама“.

— Ка-нама-каа-Лажерама — механично повтори Кулл. — Къде съм чувал тези думи?

— Ще си спомниш, Кулл — каза Брюле. — През тъмните коридори на паметта блести тази фраза, макар че никой не я произнася сега. От дълбините на вековете те са запечатани в ума на човека и никога няма да изчезнат оттам. Фразата е била предавана тайно преди хилядолетия, когато Земята е била още млада и много по-различна от сега. Това са били думи за разпознаване между хората в ужасната им битка срещу чудовищните същества от Старите Раси. Защото никой освен истински човек не може да ги произнесе — устните и челюстите му са различни от тези на другите същества. Забравено е било значението на думите, но не и самите те!

— Вярно е — каза Кулл, — спомням си легендите.

Той замълча. Внезапно пред очите му се разтвориха забулени в мистична мъгла врати, от дълбините на подсъзнанието му изплуваха странни и невероятни образи. За момент като че ли той погледна назад във времето и видя през тежката и призрачна пелена бледи образи — хора в битки с чудовищни създания. По зелените, обвити със сива мъгла поля, се движеха странни, кошмарни същества, като че ли родени от фантазиите на болен мозък. Създания, които и сега караха косите му да настръхват от първичен непонятен страх. Видя и хора, следващи дългия кървав път на съдбата си, водещи бой след бой срещу кошмарите на Старите Раси. Кулл разтреперан тръсна глава — тези внезапни прозрения в бездните на спомените, съхранени през хилядолетията, го стреснаха.

— Тях вече ги няма — каза Брюле, като че ли четеше мислите му. — Жените-птици, харпиите, хората-прилепи, летящите чудовища, хората-вълци, демоните — всички, освен съществото, лежащо на земята в краката ни, и малко от хората-вълци. Дълга и ужасна е била войната, продължила десетки кървави столетия. Едва после първите хора се осмелили да излязат от скривалищата си и започнали война с тези, които тогава управлявали Света. И накрая хората победили — това е било толкова отдавна, че никъде в книгите и древните папируси не се споменава. Само далечните легенди, дошли при нас от вековете, загатват за тези времена. Хората-Змии са си отишли последни, накрая човеците победили дори и тях и ги изтласкали в пустинните места на планетата. Там, казват мъдреците, те били принудени да се смесят с истински змии и така този дяволски род се изродил, за да изчезне завинаги. И човекът триумфално празнувал победата си. Но в триумфа си той станал мек, дегенерирал и забравил древните войни. И някои от съществата се завърнали. Тогава започнала мрачна и тайна война! Между хората от Младата Земя се движели ужасните чудовища от Старите Раси, запазили се чрез древните си познания и мистицизъм. Те можели да приемат каквито си искат форми и образи и тайно извършвали кошмарните си обреди. Никой не знаел кой е истински човек и кой не е. Никой не се доверявал на никого. Тогава, отчаяни и търсещи спасение, хората успели да открият начини, чрез които можели да различават истинския човек от чудовището, скроено по негов образ и подобие. Хората приели за символ фигурата на Летящия Дракон — чудовище от древността — яростен противник на Змията. И използвали думите, които ти казах, като знак и символ, защото никой освен истински човек не можел да ги повтори. И битката започнала отново. И за втори път хората победили. Но пак не се поучили от горчивия опит — минали векове, древните войни били забравени. И те отново се завърнали — този път като жреци, готови да учат хората на нова, истинска религия. Людете ги слушали безропотно и се подчинявали на чудовищното обожание към Бога-Змия. Такава е днес силата им, че се наказва със смърт всеки, който разказва старите легенди за хората-Змии. А те се кланят на Змията и са толкова заблудени, че не виждат връзката между това, което става днес, и случилото се преди хилядолетия. Като жреци хората-Змии са готови да господстват и въпреки това…

Той млъкна.

— Продължавай! — мрачно каза Кулл.

— Кралете на Валузия са властвали като истински хора — прошепна Пиктът. — И въпреки това, убити в битка, са умирали като змии — като този, който е бил прободен от копието на Лъвския Зъб, когато ние, от Островите, сме нападнали Валузия. Как може да стане това, господарю Кулл? Тези крале са били родени от жени и живеели като мъже! Това е! Истинските крале умирали през нощта — тайно и безшумно, — както и ти би умрял тази нощ. И жреците на Змията заемали местата им без някой да узнае.

Кулл изруга през стиснати зъби.

— Така трябва да е. Никой не е виждал жрец на Змията и да е живял след това. Те са съвсем потайни.

— Управлението на Седемте Империи е пълен хаос — отвърна Брюле. — Много от хората знаят, че сред тях се промъкват шпиони на Змията, съюзници на жреците, като този Канаууб, барон на Баал, който беше твой опонент за трона. Въпреки че се досещат, никой не се осмелява да разкрие публично някого от шпионите, от страх за собствения си живот и семейството си. Хората вече не се доверяват един на друг и истинските държавници се страхуват да кажат това, което всеки вече знае. Ако биха били сигурни, ако някой човек-Змия се демаскира пред всички или някакъв заговор на тези чудовища бъде разкрит, то тогава, о, Кулл, властта на Змията ще бъде пречупена, защото всички ще се обединят срещу общия враг. Само Ка-ну има достатъчно смелост да се свърже с някои от съюзниците на Змията, предлагайки им помощ. Но дори и той успя да научи твърде малко за заговора тази нощ и да ми го каже. Дотук аз бях подготвен, отсега нататък ще трябва да се доверим на късмета и способностите си. Мисля, че тук сме в безопасност, хората-Змии, взели образите на стражата ти, няма да посмеят да напуснат мястото си. Може да дойдат неочаквани посетители и целият им план да се провали. Но утре, бъди сигурен в това, те ще опитат нещо ново — дори и Ка-ну не ще може да ни каже какво са намислили. Трябва да стоим един до друг, Кралю, докато победим или умрем и двамата. Сега ела с мен да изхвърлим това чудовище оттук.

Кулл последва Пикта в тъмния тунел на тайния вход, където в една от нишите Брюле остави чудовищния си товар.

Излязоха от тайния проход, като внимателно наместиха капака на отвора.

Кулл повдигна очи и ги впери в Брюле. Гледаха се безмълвно минута.

— Остава ни да чакаме — прошепна Кулл. — Моля те, Брюле, ако бъда смъртноранен от чудовищата, закълни се, че ще ме доубиеш. Не искам душата ми да попадне в плен на тези мистици. Искам да умра както съм се родил — свободен.

— Кълна се, Кулл — отговори Брюле. — Свирепият израз на лицето му беше омекнал. — Направи същото и за мен, Господарю!

Силните им десници се срещнаха и потвърдиха мълчаливо кръвната клетва.