Робърт Хауърд
Крал Кулл (3)

Глава Първа
Кралят

Кралството на Сенките

Звукът от приближаващите фанфари ставаше все по-силен, подобно тихото бучене на вълните по сребристите пясъци на Валузия.

Тълпата, събрана на централния столичен площад, крещеше, жени хвърляха екзотични цветя от покривите и балконите на къщите под ритмичния звук от хиляди сребърни копита. Първата редица на могъщата Армия се появи на широката бяла улица, заобикаляща покритата със злато Кула на Красотата.

Първи крачеха воините с тромпетите — стройни младежи, облечени в пурпурно.

След тях вървяха стрелците с лъкове — високи мъже от планините, следваше ги тежковъоръжената пехота — дългите копия се поклащаха в такт със стъпките им, щитовете блестяха на слънчевите лъчи с цвят на стара мед.

Веднага след тежковъоръжената пехота яздеха ескадроните на Червените Унищожители — най-страшната армия в света. Всички бяха на великолепни коне, облечени в червено от шлемовете до шпорите. Воините стояха гордо на седлата, вперили поглед напред, без да обръщат внимание на околния шум. Бяха като бронзови статуи, стиснали в ръцете си тежки копия, насочени нагоре.

Гордите им редици следваше смесената тълпа на наемниците. Лицата им бяха свирепи, див пламък гореше в очите им. Тук имаше мъже от Му и Као-у, от хълмовете на Изток и от Западните острови. Носеха копия и тежки двуостри мечове. От коланите им стърчаха ножове и ками. Отделно от тях вървеше групата на стрелците с лъкове от Лемурия.

Подире им мина леката пехота. Шествието завършваше с още младежи с тромпети.

Великолепната гледка изпълваше с гордост сърцето на Кулл, владетеля на Валузия. Той не наблюдаваше шествието от Топазения Трон, изправен пред Кулата на Красотата, както беше вековната традиция на кралете на Империята. Беше яхнал могъщ жребец, като истински Крал-воин. Очите му, изпълнени с гордост, се спряха на тромпетистите, без да се задържат дълго. Погледът му проследи за по-дълго следващите колони войници и блесна триумфално, когато Червените Унищожители се спряха пред него, за да му отдадат чест. От стотиците разпръснати Черни ескадрони Кулл бе успял само за две години да създаде непобедима кавалерия, всяваща ужас у неприятелите.

Очите му се разтвориха и в тях се появи буен пламък при вида на наемниците. Те не поздравяваха никого, вървяха с изправени рамене и гледаха Кулл в очите. В погледите им се четеше скрита арогантност и дързост, примесена донякъде с възхищение — все пак Кулл беше един от тях.

Погледът на Краля беше суров, той почиташе смелите мъже, а нямаше по-смели от тези, които преминаваха пред него.

Но Кулл бе все още достатъчно варварин, за да ги обича. Много от тях бяха врагове от векове на родното му племе и макар че сега името на Кулл се произнасяше навсякъде с проклятия в Атлантис, старата омраза не се забравяше лесно. Кулл не беше Валузианец, времето все още не бе заличило спомените за Атлантис.

Армията отмина и той подкара коня си към Двореца, следван от военачалниците си.

— Армията е като острие — каза Кулл. — Не трябва да се оставя да ръждясва.

Яздеха през стълпотворението от хора, дошли да гледат парада. Отвсякъде се чуваха викове.

— Това е Кулл! Самият Кулл! Вижте го, вижте ръцете, раменете му. Да живее Кралят!

Сред възторжените викове се долавяха и други, по-тихи, изпълнени с омраза.

— Кулл, проклетият узурпатор от варварските земи. Срам за Валузия! Варварин стои на трона на кралете!

Кралят не обръщаше внимание на виковете.

Със сила бе изтръгнал короната и властта на Валузия и със сила здраво я държеше в ръцете си. Един мъж срещу цяла нация!

В Двореца Кулл остана да поговори със съветниците си, за да обсъдят държавните дела. Накрая отиде в огромната тронна зала, както изискваше обичаят, и загуби повече от час във формални и банални фрази с първите благородници и дами на двора. Когато всички се сбогуваха, Кралят, останал сам, се облегна на огромния топазен трон и продължи да разисква с най-близкия си съветник Ту държавни въпроси. Не бяха говорили и половин час и един от стражите влезе да съобщи, че пратеник от посолството на Пиктия чака на вратите.

Кулл погледна стоящия пред него Пикт с безразличие. Мъжът му върна погледа със същото чувство. Беше среден на ръст воин, с масивни рамене, тъмен като повечето от расата си, със силно телосложение. От изсеченото му като бронз лице гледаха две пламтящи и не особено дружелюбни сини очи.

Пратеникът се изпъна и каза:

— Главатарят на старейшините Ка-ну, дясната ръка на Краля на всички Пикти, ти праща поздрави и казва: „Има приготвен трон за празника на изгряващата Луна за Кулл, Крал на Кралете, Господар на Господарите, Император на Валузия.“

— Добре — отвърна Кулл. — Предай на Ка-ну Древния, посланик на Западните острови, че Кралят на Валузия ще пие вино с него, когато Луната изгрее над хълмовете на Залгара.

Пратеникът не помръдна.

— Имам съобщение само за Краля, не и за тези роби тук — той махна пренебрежително с ръка.

Кулл освободи съветниците си и погледна внимателно пратеника.

Мъжът пристъпи по-близо и прошепна:

— Ела сам на празненството тази нощ, Кралю. Това ми поръча моят господар.

Очите на Краля се разшириха и придобиха металносив блясък.

— Сам?

— Да.

Гледаха се безмълвно. Старата вражда не беше изчезнала. Пиктите бяха вековни врагове на Атлантите. И сега зад културните фрази на учтивостта, казани на език, който дори не беше техен, очите им искряха като на зверове. Кулл можеше да бъде Крал на Валузия, а Пиктът — пратеник в Двореца, но тук, в Залата на Кралете, се гледаха двама племенни врагове, готови за бой, докато в ушите им шепнеха призраците на диви воини и древни врагове.

Върху устните на Краля се появи усмивка, прилична повече на озъбване на див звяр.

— И така, да дойда — сам? Откъде мога да бъда сигурен, че идваш от Ка-ну?

— Казах — бе краткият отговор.

— И кога един Пикт казва истината? — присмя се Кулл. Той знаеше, че Пиктите никога не лъжат, но искаше да подразни мъжа.

— Виждам плана ти, Кралю — отговори невъзмутимо Пиктът. — Искаш да ме разгневиш. Валк ми е свидетел, няма нужда да продължаваш. Достатъчно съм ядосан и те призовавам на дуел с меч, копие или кама, на кон или пеша. Ти Кулл ли си, или мъж?

Очите на Кулл блеснаха от възхищение. Като всеки смел воин, той уважаваше смелостта на другите. Реши да не дразни повече пратеника.

— Крал не може да приеме предизвикателство от безименен дивак — присмя се той, — нито пък Императорът на Валузия ще наруши неприкосновеността на един Пратеник. Позволявам ти да се оттеглиш. Кажи на Господаря си, че ще дойда.

Очите на Пикта светеха със смъртоносен блясък. Все пак той успя да надделее примитивната си жажда за кръв, обърна се рязко и излезе от залата.

Кулл се облегна на трона и се замисли.

Ка-ну искаше да отиде сам? Защо? Предателство? Той мрачно поглади с ръка дръжката на меча си. Не вярваше, че тук има замесено предателство — Пиктите ценяха високо съюза си с Валузия — Кулл можеше да е воин от Атлантис и наследствен враг на Пиктите, но сега бе Император на Валузия. Най-мощният съюзник на хората от Западните острови.

Той дълго размишлява върху странното стечение на обстоятелствата, което го бе направило приятел на старите си врагове и враг на старите си приятели.

Стана и се заразхожда из залата с бързи, безшумни стъпки на тигър. За да задоволи амбициите си, беше прекъснал вериги от приятелства и традиции.

И хвала на Валк, бог на морето и земята, той бе реализирал желанието си! Беше Крал на Валузия — една пропадаща и дегенерираща Империя, Империя, живееща повече със сънища и мечти за преминалата слава, но все още мощна и най-велика от Седемте Империи. Валузия, земя на Сънищата, я наричаха племената и понякога му се струваше, че наистина е така. Струваше му се, че върви насън — чужди му изглеждаха интригите на придворните в Двореца, странни му се виждаха и хората, обитаващи тази земя. Всичко беше като маскарад. Дори и завладяването на трона беше лесно — кратка схватка и тиранът, когото всички мразеха, бе убит.

След това — бързи преговори с амбициозни благородници, съгласието на големите владетели и Кулл, наемникът, изгнаникът от Атлантис, се издигна до върха на мечтите си. Беше станал Император на Валузия, Крал на Кралете. Сега все му се струваше, че да вземе всичко това, бе много по-лесно, отколкото да го запази. Пиктът му бе напомнил за свободното диво детство. Обхвана го особено чувство. Кой беше той — устремен към целите си човек от планините и морето, за да управлява една раса, мъдра с мистицизма и древността си. Една древна раса…

— Аз съм Кулл! — изкрещя той, отмятайки глава назад. — Аз съм Кулл!

Соколовите му очи огледаха залата. Доверието в силите му се възвърна.

А в полутъмнината на залата един от висящите стенни гоблени леко се помръдна — съвсем леко, като че ли от полъх на вятър.