Робърт Хауърд
Крал Кулл (2)

Изгнаникът от Атлантис

Слънцето залязваше. Последните отблясъци се плъзгаха по равнината и лежаха като корони от кръв върху покритите със снегове планински върхове. Тримата мъже, наблюдаващи края на деня, поеха с пълни гърди свежия хладен вятър, идващ от гъстата гора, и продължиха заниманията си.

Единият, надвесен над малък огън, където се печаха няколко къса месо, повдигна глава и извика:

— Всичко е готово! Кулл, Кхор-нах, хайде да ядем!

Беше млад — почти момче, с широки рамене и изпъкнали мускули.

Най-възрастният от тримата, с масивно телосложение, огромни мускули и мрачно лице, взе копието си и се запъти към огъня.

Другият беше млад, като момчето, което приготвяше храната, но по-висок, с развити заоблени мускули на плувец и бегач. Косите му бяха черни, падаха на вълни по раменете му и контрастираха със студените му сиви очи.

— Крайно време беше — каза той. — Гладен съм.

— Имало ли е време да не си бил гладен, Кулл? — попита със смях другият младеж.

— Когато се бия — отвърна Кулл сериозно.

— Тогава си гладен за кръв, момче — прекъсна ги по-възрастният мъж. — Ам-ра, стига сте дрънкали, дай храната!

С падането на нощта вятърът стана студен. В далечината се чу рев на тигър.

Кхор-нах инстинктивно протегна ръка към изправеното до него копие.

Кулл обърна глава и студена светлина проблесна в мразовитите му сиви очи.

— Ивичестите братя ловуват тази нощ.

— Те боготворят изгряващата Луна — каза Ам-ра и посочи на Изток.

— Защо? — попита Кулл. — Лунната светлина ги прави по-невидими за тяхната плячка ли?

— Някога, преди хилядолетия — каза Кхор-нах, — Кралят на тигрите, подгонен от ловци, призовал на помощ Жената на Луната. Тя му спуснала стебло, по което се изкачил. На Луната бил в безопасност и дълго живял там. Оттогава всички ивичести братя боготворят Луната.

— Всичко това са детски приказки — отвърна замислено Кулл. — Защо трябва ивичестите братя да боготворят Луната, задето е спасила един преди хиляда години? Много от тях, подгонени от ловци, са успявали да изкачат Скалата на смъртта, но никой не я боготвори. А и как ще помнят всичко това след толкова време?

Кхор-нах свъси гневно вежди.

— Готов си да спориш за всичко, Кулл! Да се присмиваш на старейшините на племената, на легендите, дошли от древността. Присмиваш се дори на хората, които са те осиновили! Тази легенда е вярна, защото е предавана от поколение на поколение, хиляди години. Това, което е било винаги, трябва винаги да бъде!

— Не го вярвам — упорито повтори Кулл. — И тези планини не се срутват, но някой ден ще се сринат и ще изчезнат. Някой ден морето ще покрива тези върхове…

— Стига с тези богохулства! — изкрещя Кхор-нах яростно. — Кулл, ние сме близки приятели и те извинявам заради младостта ти. Трябва да се научиш на нещо — да уважаваш традициите. Не се подигравай с обичаите и начина на живот на хората. Ти, когото тези хора спасиха от дивата джунгла и му дадоха дом и племе.

— Бил съм отвратителна бяла маймуна, скитаща из джунглите — отвърна честно Кулл, без никакво чувство за срам. — Не съм можел да говоря езика на хората, а приятели ми били само тигрите и вълците. Не знам какви са били хората от моето племе, нито каква кръв тече във вените ми.

— Това няма значение — каза Кхор-нах, гласът му бе по-спокоен. — Като че ли произхождаш от племената, живеещи в Тигровата долина, изчезнала по времето на Големия потоп. Но това е без значение. Ние те приехме и ти стана великолепен ловец и храбър воин…

— Ще се намери ли младеж, който да хвърли копие като него? — прекъсна го с блеснали очи младият Ам-ра. — Има ли в племето борец, с когото той да не може да се справи?

— Вярно е! — отвърна Кхор-нах. — Той е гордост на племето ни, но трябва да контролира езика си и да се научи да тачи светините на миналото!

— Не се подигравам — отвърна добродушно Кулл. — Но зная, че много неща, които жреците разказват, не са верни. Тичал съм хълбок до хълбок с тигрите и познавам дивите животни по-добре от жреците. Животните не са нито Богове, нито пратеници на Злото, а просто живи същества без завистта и жаждата за богатство на хората…

— Още богохулства! — извика Кхор-нах и вдигна ръце към небето…

Ам-ра се опита да смени темата.

— Чух тътена на крайбрежните барабани рано сутринта. Има битка в морето. Сигурно корабите на Валузия нападат Лемурийските пирати?

— Дано и двете се затрият — промърмори Кхор-нах.

Очите на Кулл заблестяха.

— Валузия? Земята на загадките! Някой ден и аз ще видя прочутия Град на Чудесата!

— Проклет ще е за тебе този ден! — изръмжа Кхор-нах. — Ще бъдеш окован във вериги, безсилен от мъчения. Никой от нашата раса не е видял Великия Град, освен като роб!

— Дано Злите демони го погълнат — промърмори Ам-ра.

— Проклятия да се сипят над нея! — извика Кхор-нах, махайки с юмрук на Изток. — За всяка капка атлантска кръв, за всяко робско страдание в проклетите им галери, нека тъмна прокоба да тегне над Валузия и всички Седем Империи!

Кулл си отряза още едно парче от печеното.

— Бил съм се с Валузианци — каза той, — храбри са наистина, но умират като всички други. Не използват и магьосничество по време на боя.

— Бил си се с обикновени войници от крайбрежните постове! — подхвана запалено Кхор-нах. — Повечето от тях дори не са Валузианци, а хора от други племена, които са допуснати да живеят по тези места, за да пазят Северното крайбрежие на Империята. Почакай да се срещнем с истинската им сила — Черните ескадрони или със самата Валузианска армия, като мен на младини. Това бяха години! Тогава имаше кръв за пиене! С Гандаро от Клана на Копието аз нападнах бреговете на Валузия. Бях по-млад от теб, Кулл. Петстотин бойци от бреговете на Атлантис подложихме всичко по пътя си на огън и меч. Навлязохме дълбоко в земите на Империята. Само четирима от нас се завърнаха. Пред селцето на Ястребите, което току-що бяхме изклали и опожарили, три отряда от Черните ескадрони се хвърлиха срещу нас. Хей, там копията пиха кръв и мечовете бяха жадни за битка! Клахме и ни клаха, но когато грохотът на сражението замря, четирима, само четирима от нас успяхме да се измъкнем и всички бяхме ранени!

— Аскаланте ми каза, че стените около Кристалния град са десет пъти по-високи от едър мъж, че блясъкът на златото и среброто ослепяват очите, а жените по улиците и високите балкони били облечени в странни дрехи и много красиви — замислено продължи Кулл.

— Е, да, той ще знае — мрачно отговори Кхор-нах, — защото беше толкова време роб сред тях, че забрави истинското си атлантско име и се нарича с това, което Валузианците са му дали.

— Но той избяга! — намеси се Ам-ра.

— Да, но за всеки избягал роб седем се скапват в тъмниците или галерите им. Умират всеки ден, защото мъж, роден в Атлантис, не може да бъде роб.

— Ние сме врагове със Седемте Империи още от зората на времето — прошепна Ам-ра.

— И ще бъдем, докато свят светува! — отвърна Кхор-нах с дивашка усмивка. — Защото Атлантите са най-непримиримите от всички.

Ам-ра се надигна, взе копието си и се приготви да стои на пост. Останалите двама легнаха в гъстата трева и заспаха. Какво сънуваше Кхор-нах? Битки, може би, тътена на стадата диви биволи или някое момиче от пещерите. А Кулл?

През мъглите на съня си той чуваше слаба, далечна мелодия от фанфари.

Обгръщаше го облак, излъчващ сияние. Внезапно облакът се разнесе. Озова се над равнина — в единия й край се бяха скупчили тълпи хора, долавяше слаб звук от удари на стомана. Пространството се изпълни с гърмящ звук, в който звучаха думи на непознат за него език. Мъглата се отдръпна и се появи лице на мъж, сурово и мъжествено, а над него стоеше корона. Лицето беше неподвижно, лице на ястреб, със сиви очи като студен океан. Звукът ставаше все по-силен и той долови някои от думите:

— Ура за Краля! Ура за Краля! Кулл! Кулл!

Кулл се събуди и скочи на крака. До него тихо спеше Кхор-нах, по-нататък видя Ам-ра — гола бронзова статуя, огряна от червената Луна. Кулл погледна оскъдното си облекло — леопардова кожа, завързана около бедрата, пристегната с широк кожен колан около кръста. Кралят Кулл! Сънят все още беше пред очите му. Той разтърси глава и заспа отново.

Станаха рано сутринта и се отправиха към пещерите, обитавани от племето. Слънцето бе още ниско над хоризонта, когато стигнаха до тях.

— Погледнете! — извика остро Ам-ра. — Ще горят някого.

Пред пещерите беше забит голям дървен стълб, за който бе завързано младо момиче. Стоящите наоколо хора гледаха с мрачни лица. В очите им се четеше само любопитство от предстоящото зрелище и нито капка милост или съжаление.

— Саринта — каза Кхор-нах. — Тя се омъжи за Лемурски пират! Смърт на кучката!

— Прав си, Ловецо! — прекъсна го жена с каменно изражение. — Тази кучка, която донесе срам на Атлантис, като избяга с проклетия пират. Тази сутрин корабът им бе разбит от Валузианците. Мъжът й умря, а тя бе изхвърлена на брега до пещерата на племето. Боговете не прощават никому!

Кулл погледна вързаното момиче със съжаление. Не можеше да разбере защо тези хора се отнасяха така към човек от тяхната кръв, от собственото им племе, само защото бе избрала за мъж неприятел на расата им? От всички очи, вперени в момичето, той успя да види само в погледа на младия Ам-ра тъга и съчувствие.

Не знаеше какво изразява собственото му лице, но очите на обреченото момиче се впиха в неговите. В погледа й нямаше страх, а силен зов за помощ. Кулл погледна към дървата струпани пред краката й. Скоро жрецът, който произнасяше магичните думи за Вечно Проклятие, щеше да ги запали с факлата в лявата си ръка. Ръцете и краката й бяха завързани здраво за стълба. Нямаше начин да я освободи, тълпата щеше веднага да му попречи. Очите на девойката бяха все още впити в неговите. Той докосна с ръка дългия нож в колана си. Момичето разбра, кимна леко, в очите й се четеше облекчение. Бърз като нападаща кобра, Кулл изтегли острието и замахна. Ножът се заби точно над лявата гръд и девойката умря моментално с усмивка на устните.

Докато хората около него стояха стъписани и изумени, той си проправи път и хукна покрай скалата, обграждаща пещерите. Беше стигнал вече края й, когато един от мъжете грабна лък и обтегна тетивата. Очите му се присвиха. В този момент вцепенението, обхванало хората, изчезна и всички завикаха. Младият Ам-ра като че ли случайно се блъсна в стрелеца. Стрелата излетя далече встрани от целта и в следващия момент Кулл изчезна от погледите им.

Зад гърба си чуваше крясъците на хората от племето, обзети от жажда за мъст, че бе нарушил свирепите им закони, но беше спокоен.

Нямаше мъж в Атлантис, който би могъл да надбяга или хване Кулл.

* * *

Кулл успя да се спаси от преследвачите си, но знаеше, че вече няма сигурно място за него. Новината щеше да обиколи бързо всички крайбрежни племена и всеки би сметнал за чест да вземе главата му. Той не се страхуваше от битки, но беше достатъчно разсъдлив да разбере, че животът му в Атлантис винаги ще бъде в опасност. Имаше и нещо друго, по-силно от опасностите — мечтата му да види Валузия, Кристалния град и другите Империи. Сънят от предната нощ бе предрешил пътя му.

От Атлантис до Голямата земя го деляха не повече от сто-двеста мили. Една нощ, когато Луната бе залязла, той успя да открадне голяма лодка от едно от крайбрежните племена. Разгъна платното и се насочи на Изток. Беше пътувал около три дни, когато големият Лемурийски кораб забеляза лодката и я нападна. Кулл се би като тигър, но числеността на нападателите го принуди да се предаде. Попаднал в плен на Лемурийските пирати, той прекара две години окован за греблата на кораба им. Мислеше, че животът му ще свърши тук, когато при един бунт на екипажа успя да избяга. Бяха на по-малко от миля от бреговете на Валузия и той успя да преплува до спасителния бряг.

Заскита сам към вътрешността, но бе нападнат от банда ловци на роби и продаден за гладиатор на Голямата Арена в Града на Чудесата. Огромната му сила, добита на галерата, съчетана с бързина и ловкост, скоро го превърнаха в любимец на публиката. При летните борби в чест на Върховния бог Валк той стана победител и по стара традиция бе освободен. Постъпи като много други наемник в Армията на Валузия, отличи се във Войната с Грондар и след две години беше назначен за командир на наемниците.

Въвлече се в политическите борби за трона, на който царуваше, потънал в разврат и жестокост, крал Брона. Народът на Валузия ненавиждаше Краля си и Кулл, подкрепен от войските си и група недоволни Валузиански благородници, нападна кралския Дворец. Не срещна особена съпротива — всички бяха намразили жестокия и налудничав Крал. В битката Кулл лесно уби Брона и изтръгна короната от окървавената му глава.

Мечтата бе станала реалност — младият варварин от Атлантис седна на престола на могъщата Валузия!