М. Джон Харисън
Вирикониум (9)

Глава осма

У всеки от групата се бе създал инстинкт да избягва големите пътища и населените места. Затова бяха принудени да пътуват през необитавани диви места между Лендалфут и блатата на Кладиш. Вървяха през вътрешността на страната, разрушена и разбита, когато Културите на Залеза са били нещо повече от мечта в зародиша на човекоподобна маймуна. Земя от каменни дефилета със скали, пропукани от Времето, и спящи от хилядолетия вулканични кратери.

— Имам доста бедна Империя! — каза Метвен Найан. — Независимо дали е загубена, или ще я спечеля отново. Навсякъде се вижда умираща природа. Имам чувството, че това е умалено копие на смъртта на целия свят.

Никой не отговори и тя нахлупи качулката върху лицето си.

На Юг нямаше сняг, но почти непрекъснатият дъжд биеше по сивата безлистна растителност и блестящия черен базалт. Дъждът, стичайки се надолу, образуваше клокочещи потоци през дефилето към морето. През нощта електрически сияния танцуваха над кратерите на мъртвите вулкани и осветените от тях високи базалтови структури приличаха на остатъци от древна архитектура, строена от гиганти.

Докато вървяха, непрекъснато над главите им летяха птици, имаха чувството, че високо в разгневеното небе злобните им силуети ги следваха.

Забелязаха Кулата на Селур вечерта на втория ден от пътя си. Прекосявайки билото на хребета, те стигнаха устието на една от многото безименни реки, идващи от планината зад Кладиш. Осветена от изчезващата слънчева светлина, водата се разстилаше пред тях като метален лист. Високи черни отвесни скали се спускаха към тъмните брегове. Студеният вятър бродираше краткотрайни безсмислени знаци по повърхността на морето.

Разположен в плитчините, близо до Западния бряг, се издигаше малък, куполообразен остров, съединен със сушата с пътека, павирана с натрошени от времето каменни блокове. Островът беше пуст, ако не се смятаха няколкото бели мъртви пинии.

Сред пиниите като каменен пръст, смалена от разстоянието, се издигаше Кулата. Беше петоъгълна, с остър връх, изградена от черен камък. Тънък сноп светлина се процеждаше от най-високата й част, но тя не беше силна и постоянна, а постепенно се появяваше и изчезваше.

Птици кръжаха над Кулата и крещяха печално в настъпващия здрач. Бяха морски орли с необикновени цветове, спускаха се от време на време надолу, и едва докоснали морската вода, се издигаха нагоре. Крилата им приличаха на мантии, развети от вятъра.

— Тук няма нищо за нас — каза Биркин Гриф рязко. — Само някой лунатик би избрал това място за живеене. Изглежда, рибарите са имали право.

Но Кромис, който разбираше желанието за самотност (беше много впечатлен от това място, напомнящо собствената му кула, издигната между самодивските дървета на Балмакара), поклати глава.

— Ние дойдохме точно затова тук, Гриф. Тези птици, погледни ги, те не са направени от плът — той докосна трупа на лешояда, висящ на колана му. — Ще слезем долу.

Устието на реката беше осветено от кафявата разсеяна светлина на залязващото слънце, островът беше тъмен, очертанията му не се виждаха добре в настъпващия мрак.

Пращенето на мъртвите пинии долиташе до тях, носено от бурния вятър. От базалтовия бряг те започнаха да изкачват пътеката. Камъните под краката им бяха хлъзгави и напукани, част от тях — потънали няколко сантиметра под водата. Бяха принудени да вървят един зад друг, като Кромис остана последен. Когато се приближиха до острова, Томб извади брадвата си, а Гриф измъкна с няколко сантиметра меча си от ножницата. Той непрекъснато се оглеждаше около себе си, като че ли очакваше всеки момент нападение, а може би мрачният пейзаж му вдъхваше такива чувства.

С измокрени крака те стояха пред Кулата.

Тя беше създадена в невъобразимо далечното минало на планетата от един-единствен обсидианов монолит, дълъг около шестдесет метра и с двадесет и четири метра в диаметър. След това Кулата е била повдигната в единия край с някакъв изгубен вече във Времето технически способ. Петте й повърхности бяха полирани и върху всяка от тях имаше изсечени по двадесет високи прозореца.

Никакъв звук не се чуваше отвътре, светлината на върха беше изчезнала. Към вратата й водеше тъмна пътека, криволичеща между пиниите.

Томб Джуджето се изсмя тихо на себе си.

— Строили са за хилядолетия — обърна се той към Кромис, като че лично той бе изкопал това от пустинята. — Не можеш да им отречеш това, нали?

Той тръгна между пиниите, бойното му снаряжение проблясваше, подобно на сребърен скелет в мрака. Извади брадвата си и с грохот стовари тъпата й част върху вратата.

— Излизай! — извика той. — Излизай!

Той ритна вратата с металния крак на екзоскелета, но никой не се показа.

Кромис почувства, че Метвен Найан се приближи до него.

— Излизай навън! Създателю на птици! — продължаваше да вика Джуджето. — Или ще насека вратата ти на кибритени клечки!

Слабо, но отчетливо в тишината, която последва тази заплаха, се чу тих писклив смях.

Биркин Гриф изруга свирепо.

— Зад гърба ви! — изкрещя той, изваждайки тежкия си меч.

Ужасен от собствената си липса на предпазливост, Кромис се обърна да посрещне опасността, идваща отзад, капки пот избиха по челото му. Мечът без име беше вече в ръката му. Горе, високо в небето, морските орли се въртяха около Кулата като призраци и диво пищяха.

Пътеката между пиниите изглеждаше като зейнала паст на някакво чудовище, тунел, изпълнен с клопки и тишина. Кромис нанесе див удар с меча си в мрака, но ръката му се спря.

Там стоеше Селур от Лендалфут, Създателят на птици. Господарят на птиците бе толкова стар, че изглеждаше да е прескочил физическите симптоми на годините си и направо бе преминал в Безвремието.

Дългият му куполообразен череп изглеждаше лишен от плът, но кожата му беше гладка, ненабръчкана, фина, почти прозрачна. Под нея костите му блестяха като деликатен кехлибар.

Лицето му беше леко жълтеникаво, странно, но не и нездраво.

Очите на Селур бяха зелени, ясни, изпълнени с присмех и веселост. Устните му бяха тънки и бледи.

Носеше широка незакопчана черна роба с групирани в плетеници ромбове, над която имаше мантия с избродирани със златни жици фигурки, напомнящи някои геометрични знаци, изсечени в кулите на Пастелния град. Тези странни и необикновени фигури едновременно биха могли да бъдат и визуално изкуство, и математически език на самото Време.

Когато се помръдваше, те като че ли се движеха и летяха по някакъв техен път, несвързани с движението на самата дреха, част от която бяха.

— Свали оръжието си, Лорд Кромис — промърмори Селур, докато острието на Меча без име бе опряно в гърлото му. Той се загледа в мъртвата, изтърбушена птица, висяща на колана на Кромис.

— По птицата виждам, че ти си тегеус-Кромис. Доста се забави, докато ме посетиш. Ще бъде жалко, ако продължаваш с грешките си и убиеш този, когото си дошъл да видиш.

Селур се засмя.

— Хайде, ще влезем вътре — той посочи Кулата. — Трябва да ме представиш на твоя енергичен приятел с енергийната брадва. Той желае да ме убие, чувствам го, но ще трябва да се лиши от това удоволствие. Да вървим!

Но твърдоглавият Биркин Гриф не беше сигурен в нищо. Когато Кромис прибра оръжието си, той не даде знак, не ще го последва, а застана пред стареца.

— Ти си или луд, или злодей — каза той. — Да рискуваш да умреш, както щеше да стане преди малко, само и само да видиш, че някой глупав трик ще ни направи впечатление. Стигайки дотук, сме убили повече мъже, отколкото топли вечери си изял, и много от тях загинаха за по-малко от тази глупава шега. Искам доказателство, че ти си същият, изглупял, но неносещ зло човек, преди да прекрача прага на къщата ти. Как бихме могли да знаем, че точно ти си Селур от Лендалфут, а не някоя дяволска машинария, както твоите метални птици.

Старият човек поклати глава и се усмихна.

— Може би това ще те убеди…

Той повдигна ръцете си, наклони глава назад, докато очите му не се впериха в тъмнеещото небе, където летяха орлите-рибари. Шарките по развяната му от вятъра роба изглеждаха прозрачни. От гърлото на Селур се откъсна див, силен вик, писък, в който се чувстваха самотността на солените брегове, на вятъра и морето — писък на морска птица.

Веднага птиците прекратиха безсмисленото си кръжене около Кулата. Една след друга те свиха огромните си крила и отвръщайки на вика, се спуснаха надолу. Вятърът свиреше през тях.

За момент въздухът около Създателя на птици бе пълен с движение и звуци. Той изчезна сред тази буря от махащи крила и когато се появи отново, на всяка от протегнатите му ръце бе кацнал по един орел, а десетина стояха на земята пред него.

— Така са конструирани — каза Селур, — да отговарят на звуков код. Те са много бързи!

Биркин Гриф прибра оръжието си.

— Извинявам се — промърмори той.

От сянката на вратата Томб Джуджето се изкикоти тихичко. Той намести блестящата брадва на едното си рамо и тръгна напред, потропвайки с бойните си доспехи. Протегна напред една от металните си ръце към стареца.

— Луд или не, това е трик, който бих желал да науча. — Томб разгледа перфектните пера от иридиум на кацналия на ръката на стареца орел. — Ще сключим договор, старче. Научи ме да правя такива неща и аз ще забравя, че съм чувствително, злопаметно джудже, както ме нарече преди малко. Съжалявам, че заплаших да унищожа вратата ти.

Селур поклати глава. Лицето му беше сериозно.

— Съжалявам! — каза той. — Не би било възможно да я разрушиш. Ще научиш много неща, приятелю мой. Много е важно някой от вас да бъде обучен… да кажем, на някои операции. Елате.

* * *

Той ги поведе към Кулата.

Мястото беше древно, изпълнено със същия сумрак, който витаеше и във въздушните етажи, всеки с една-единствена петоъгълна стая.

Три от тях бяха обзаведени за живеене. Имаше големи канапета и килими, остатъци от неща с неясна природа, като скулптури, изровени от Голямата Пустош. Светлинни завеси се люлееха във въздуха, чуваха се смътни и далечни гласове, чийто смисъл те не разбираха…

— Зелено! — Шепнеха те. — Десет зелени. Преброй!

 

 

Томб Джуджето се разхождаше между предметите, лицето му не изразяваше жестокото присмехулство, характерно за него, а по-скоро имаше глупав вид. Внезапно той каза:

— Загубих тридесет години. Трябваше да бъда тук, а не да копая детритите на пустините…

Ненапълно завършени скелети на метални птици лежаха на дълги рояци — имаше орлови кукумявки, бойни орли и черни раменни канни, готови, но неподвижни, чакащи някакъв ритуал, който да им даде сила и да вдъхне живот в малките им сиви очи.

В последната стая на върха на Кулата имаше пет фалшиви прозореца, точно колкото в тронната зала на Вирикониум, показващи области, които не можеха да се видят в Империята…

Там, след като се освежиха, Селур, Създателят на птици, им разказа за своя странен живот и за гетайт-кемозит:

— Очаквах от известно време пристигането ви. Разберете, че ни е останало много малко време. Трябва на всяка цена да имам вашето съдействие, за да може моята намеса в тази афера да бъде положителна и ефективна. Трябваше да стане много по-рано, но няма значение.

Сега: всички знаете каква заплаха е Канна Мойдарт за съществуването на Вирикониум, но не сте запознати с една друга, много по-основна заплаха, причинена от използването на това, което Северняците със своята суеверност и незнание наричат гетайт-кемозит. На техния език това означава „крадци на мозъци“.

Трябва съвсем ясно да ви обясня голямата опасност, затова би трябвало да подготвя умовете ви за всичко, а също и да ви разкажа за себе си, за странния си дом. Моля ви, господине, не ме прекъсвайте. Ще спечелите много време, ако си спестим въпросите, докато ви опиша в общи линии цялата картина.

Добре. Искам да бъда ясен, въвличането ми в тази война не е политическо, за мен победата на Вирикониум е с толкова малко значение, както и победата на Северняците, освен заради едно-единствено нещо… Моля ви, Лорд Гриф, седнете и слушайте. Както ви казах, има нещо, с което трябва да се заема лично. Това, което ме засяга, е запазването на човешката раса на Земята. Сигурно ще попитате кой съм аз…

Моята трагедия е, че не знам. Забравил съм, не знам кога съм дошъл в тази Кула, знам само, че съм тук най-малко от хилядолетие. Сигурен съм, че съм бил тук при сгромолясването на Културите на Залеза — така поне ги наричате вие сега, бил съм тук по това време, и то най-малко от век. Но не мога да си спомня дали принадлежа на тази мистериозна раса. Както за вас, така и за мен те са изгубени в хода на Времето. Сигурен съм още, че съм или безсмъртен, или проклет със страшно дълъг живот, но и тази тайна е изгубена. Дали това не е някаква болест или проклятие — всичко това е тайна. Паметта ми е способна да помни и знае неща, случили се двеста години назад. Не повече. Това е проклятието, виждате сами — паметта не е безгранична. Има място за спомени за един човешки живот, но хилядолетията всичко изтриват.

Не си спомням даже дали съм човек.

— Много раси идваха — или бяха докарвани въпреки волята им на Земята, в началото на Заминаващите Култури. Някои останаха, обречени и захвърлени от бързия колапс на околната среда, от която се роди Ръждивата Пустиня. Те бяха хванати в капан, когато глобалната икономика не можеше повече да поддържа технологиите и големите кораби спряха да идват и да си отиват от тази планета. Все пак две раси надживяха колапса и тогава се адаптираха успешно към всичко около нас. Може би аз представлявам третата. Това е нещо от второстепенно значение. Ако погледнете екраните пред вас, ще се опитам да ви дам някаква представа за това, което бихме могли да очакваме от механичните слуги на Старата Кралица. Да, Мадам, „прозорците“, както вие ги наричате, са тук най-малко от времето, когато съм се заселил в тази Кула. Може и да съм ги изобретил, не помня. Докато не открих определени свойства на звука и светлината, те също показваха само фиксирани гледки от места, които не могат да се намерят в Империята. Сега всеки от тях е свързан с очите на някоя от птиците ми. Да видим първия екран. Както сами можете да се уверите, Канна Мойдарт почти не е срещнала никакъв проблем да превземе Дюйриниш…

 

 

Големите метални врати на града са разбити и се люлеят от напорите на вятъра. Под високите защитни стени се вижда планина от мъртви Северняци и Вириконийци. По бойниците няма никой. Из града се разхождат патрули, облечени в кожи. Пушеци са потъмнили белите излъскани хералдически знаци по стените, накрая на площад Реплика, Синьото Метално Откритие лежи е руини. Самотно куче души обезглавена фигура в центъра на площада. Мъртъв търговец…

 

 

— Тук птицата напуска мястото си — обади се Селур — и се отправя към Вирикониум.

 

 

Пастелният град! Пет хиляди воини маршируват на площад Протон с излъчващи триумф лица. Виждат се таверни в Артистичния квартал — с разлято вино по пода, прахоляк и начупени мебели. Виждат се бежанци. Пастелните кули са назъбени от последната битка, когато единственият оцелял въздушен кораб от Кралската флотилия бе разбил силовия блок на последното останало енергийно оръдие в Империята, в напразен опит да повтори освобождаването на Мингулай от въздушна обсада, извършено от Бенедикт Посманли преди години…

 

 

Птицата бързо полита на Юг.

— Тук можете да видите гетайт-кемозит в акция — продължи тихо Селур. — Срещу тях са група партизани, оцелели от клането при Субридж…

 

 

Ужасяваща, черна бойна линия, вървяща напред по хълма, размахала енергийни мечове. Мъртви бойци се търкалят по хълма или агонизират, стъпкани от металните воини. Внезапно на екрана се появява, съвсем отблизо, един кемозит — черно лице без черти, три жълти очи, разположени в равностранен триъгълник, лице, по което не можеш да прочетеш нищо, чуждо и смъртоносно…

 

 

— Забележете това! — отново се обади Създателят на птици. — Това са истинските неприятели на Вирикониум. Съжалявам, Лорд Кромис, не исках да причиня толкова скръб на Нейно Величество. Ще прескочим четвъртия екран, Милейди, и ще преминем към най-важния. Това, което виждате, става сега, в Лендалфут, града, който току-що напуснахте…

 

 

Нощ. Виждат се бледите трептящи светлини по главната улица на града. След това светлината очертава група рибари, наведени над нещо, лежащо на каменната улица. Сцената се премества над главите на рибарите. Вижда се бледото, шокирано лице и сълзите на безсилна от мъка жена. Там, на камъка, лежи дете — мъртво, горната част на главата е отрязана — черепът му е празен…

 

 

— Най-напред нека разбера какво знаете вие за така наречените кемозит — подхвана разговора Селур. — И да поговорим за причината, поради която ви поканих тук. Не, Лорд Гриф, ще бъда кратък. Моля ви, изслушайте ме. По време на множеството вътрешни битки към края на Средния Период последните от Културите на Залеза успяха да създадат техника, чрез която воинът, колкото и смъртоносно да е бил ранен, би могъл отново да оживее. Неговото тяло не представлявало проблем — докато мозъкът му е останал непокътнат! Поставена в специален танк с нутрини, химични и биологични агенти, кората на мозъка е можела да бъде използвана като „зародиш“, от който „израствало“ цялото тяло. Как е правено това, нямам представа. На мен самия ми се струва чудовищно. Гетайт-кемозит са резултат от това. Били са създадени че само да убиват, но и да не позволяват възстановяването на жертвата, унищожавайки мозъчната й тъкан. Както и сами забелязахте, ужасяващо е. Но това не е лош сън, не това са думите, които ще използвам — това е действителността, с която хилядолетие по-късно трябва да се справяме. Ясно е, че Канна Мойдарт е открила тези автомати в северната част на Голямата Кафява Пустош, заспали в подземни бараки. Аз го узнах преди няколко години, когато някои елементи от апаратурата ми отбелязаха събуждането им (тогава не бях сигурен точно какво бяха регистрирали детекторите, едно десетилетие мина, докато реша проблема, по това време войната беше неизбежна). Сега, Лорд Кромис, записите в моята Кула са ясни по един пункт — веднъж събудени, тези автомати имат само една програма — да убиват. Ако Канна Мойдарт не успее да ги спре в края на военната си кампания, те ще продължават да убиват, независимо от политическите възгледи на жертвите си. Старата Кралица може действително да завладее целия Вирикониум. Но когато това стане, когато и последното гнездо на съпротивата изчезне, за гетайт-кемозит не остава с кого да се бият, тогава те ще се обърнат срещу нея. Така е с всички оръжия — те са двуостри, такава е природата им: да бъдат смъртоносни, както за този, който ги използва, така и за жертвата му. Но това, с което имаме работа, не са просто оръжия — те са абсолютните оръжия, последен продукт на технология, посветена на насилственото решение на всички политически проблеми. Те мразят живота. Така са били построени.