М. Джон Харисън
Вирикониум (7)

Глава шеста

Кромис спеше, когато започна атаката. В мекото черно пространство вътре в главата му пърхаше огромно насекомо, което тъжно го гледаше с човешки очи, докосвайки вътрешността на черепа му с бързи крила и тънки крайници. Не можеше да проумее какво иска да му каже. Върху торакса на гърдите му бе изписано с йероглифи послание за Времето и Вселената, което той моментално разбра и научи наизуст, за да го забрави напълно в следващия миг. Жуженето на крилете се усили и задълбочи, за да се превърне в ужасяващия вой на летящите кораби на Мойдарт.

Биркин Гриф го буташе по рамото и крещеше в ухото му. Той се изправи, отърсвайки се с мъка от кошмара. Видя как Томб Джуджето се смъкна от каруцата си, намести се в своя екзоскелет и започна да го активира. Навсякъде около тях хората крещяха и сочеха с диви погледи към небето. Шумът от лагера на Лорд Уотърбек бе ужасен, петнадесет хиляди гърла ревнаха едновременно с яд и страх.

Препаса меча си.

— Прекалено уязвими сме!

Нищо не можеха да направят. Над главите им в просветляващото небе закръжиха дългите бързи сенки на въздушния флот на противника.

Долината бе залята със зловещо червено зарево, когато част от атакуващия ескадрон откри базата на въздушния флот на Уотърбек и започна да го бомбардира с варели горящ катран и големи камъни. Останалите нападатели се разпръснаха над целия лагер и безмилостно се освобождаваха от товара си, хвърляйки в луда паника хора и животни.

Отряд от силите на Уотърбек откри ответен огън с едно от трите енергийни оръдия, останали в кралството. Бледовиолетови светкавици излитаха от цевта му, оставяйки дири, подобни на опашките на големите болиди, които понякога могат да се видят в нощното небе.

Гриф крещеше команди към хората си. Първа грижа бе да се успокоят конете.

Независимо от усилията на хората на Уотърбек два от корабите му бяха унищожени — корпусите им разчупени, мощната древна енергия, заключена в моторите, разпиляна в огромни кълба ослепителна светлина — преди остатъкът от малобройния му въздушен флот да успее да се издигне. Стрелбата на енергийното оръдие моментално прекъсна и битката се пренесе в небето.

Над лагера бавно преминаха, долепени един до друг, два кораба, по корпусите им избухваха електрически заряди в странни пастелни искри. Понесоха се към южния рид и изчезнаха зад него. Кромис потръпна, когато забеляза как от тях беззвучно падат безжизнени човешки фигури.

— Ако бях направил друг избор, сега щях да съм там, горе — каза Томб Джуджето, гигантска гротескна фигура в заревото на пожарите. Гласът му звучеше тъжно-замислен.

— Кромис, виж, нещо става с птицата ти.

Металният лешояд тичаше насам-натам по покривалото на каруцата, където бе прекарал нощта. Протягаше шия, сякаш иска да повърне, пляскаше с огромните си иридиеви крила и крякаше като луд. Подскокна във въздуха, направи къс кръг и пак се върна на мястото си. Внезапно изкрещя:

— Бягайте веднага! Бягайте веднага! Бягайте веднага!

Прехвърли и заби метални нокти в ръката на Кромис.

— тегеус-Кромис, трябва незабавно да бягаш оттук и да отидеш…

Но Кромис почти не чу птицата. На северния рид се бе появила армията на Канна Мойдарт. Надолу по склона се спускаха воини с развети бойни знамена, зад тях тридесет хиляди Северняци, а пред тях на гъсти черни вълни напредваха гетайт-кемозит.

* * *

Времето подскачаше и плющеше в съзнанието на тегеус-Кромис като скъсано корабно въже и за момент той съществуваше в две различни и далечни точки от неговата спирала.

В тъмнината, близо до скално езеро, излъчващо зловонна миризма, край мъгливо блато, той се бореше с грамадна тъмна сянка, висока повече от два метра. Крайниците на съществото бяха масивни, главата му — яйцевидна, без никакви черти на лицето, освен три светещи точки, разположени във формата на равностранен триъгълник. Движенията му бяха изпълнени с мощ. То съскаше, размахвайки огромен енергичен меч и оставяше странни, безформени отпечатъци по калта под себе си. В него имаше някаква студенина и спокойна пресметлива интелигентност.

Едновременно с това той беше и тук — в Голямата Кафява Пустош, и наблюдаваше съвсем точно, но почти лишен от емоции, ужасяващата, жадна за кръв линия от същества, които бяха авангард на Ордите на Мойдарт. Всяко от тях приличаше на огромна черна сянка. В ръцете им блестяха дълги енергийни мечове. Движенията им бяха чужди, странни за човешкия поглед, някак си размазани, но с механична прецизност. Сред плоските лица на яйцевидните им глави горяха с жълтеникава светлина по три очи.

— Пази се от гетайт-кемозит! — изкрещя механичният лешояд, кацнал на рамото му.

Гадеше му се и целият трепереше. Кромис едва сега разбра това, което беше почувствал и осъзнал още в битката си при Металното тресавище.

— Трябваше да те послушам — промърмори той. — Нямаме никакъв шанс.

— Имаме повече от бедния Уотърбек може би — каза Биркин Гриф и сложи ръка на рамото му, — ако оцелеем, ще отидем до Лендалфут, да намерим собственика на летящата птица. А тези, това са големи хора-автомати, боклук, който тя е изкопала в някой мъртъв град. Може би той ще знае…

— Нищо подобно не е виждано на тази земя повече от хиляди години — прекъсна го Джуджето Томб. — Къде ли ги е намерила?

Междувременно черните механични касапи на Канна Мойдарт вървяха към първата си битка във войната между Двете Кралици — война, която по-късно щеше да се опише като различен, невиждан досега и много по-трагичен конфликт.

Сблъсъкът между двете армии беше жесток. Вече дезорганизирани от въздушния рейд, разпръснати и разделени от командващите ги офицери, Вириконийците се въртяха безцелно в опустошените си лагери в отчаян, слаб опит да образуват нещо като защитна линия.

Ако се бяха изправили срещу обикновени противници, може би биха могли да издържат. Наистина в сърцата на всички гореше омраза към Северняците, която при други обстоятелства би могла да превъзмогне тактическата им слабост и да ги накара да се бият за победа. Но кемозит разбиха напълно бойния им дух.

Те ридаеха и умираха. Това беше армия от набързо повикани запасняци, полузабравили тренинга си. Енергийните мечове режеха мечовете и броните им като масло.

 

 

Още от момента на първия сблъсък фина червена мъгла се издигна от бойното поле и умиращите вдишваха кръвта на мъртвите, докато живите се биеха в мъглата, чудейки се защо са изоставили магазините и фермите си. Много от тях умряха просто от шока, гледайки високите фонтани кръв, плиснали от отрязаните артерии на своите другари. Въздухът бе изпълнен с мирис на смърт. Когато воините на Мойдарт се включиха в битката, те попаднаха на напълно обърканата, панически бягаща войска на Уотърбек. Виейки от удоволствие, Северняците заудряха щитове о мечове, нападнаха във фланг изтощените войски, пръснаха ги в малки, неспособни да се сражават групи и изгубили разсъдъка си воини, прегазиха стана и великолепната шатра и го насякоха на парчета. Воините от Севера обградиха Вириконийците и ги изтикаха с тежките си удари като с чук към мрачната наковалня на все още напредващите кемозит. Но имаше и съпротива.

В мъртвия парк на въздушните кораби някой бе успял да нагласи дулото на енергийното оръдие, за да може то да стреля хоризонтално.

Няколко секунди енергийните заряди, почти невидими на дневна светлина, съскаха и се сблъскаха с редиците на механичните хора. За момент изглеждаше, че това ще ги спре. Няколко от тях пламнаха като факли и след това експлодираха, унищожавайки и други около тях. Но веднага малка група механични хора се втурна към оръдието и косейки редиците на защитниците, стигна бързо до него. Оръдието изсъска, припламна като свещ след дъжд и избухна в синкави пламъци.

От наблюдателния си пункт на покрива на караваната на Томб, тегеус-Кромис — Лорд на Вирикониум, който се мислеше за по-добър поет, отколкото боец с меч, прозря истината.

— Те сами показват собствената си слабост. Единствената им сила са кемозит. Без тях те са нищо — беше отвратен от толкова смърт. Металният лешояд бе кацнал на рамото му. — На юг почти няма да срещнат съпротива. — Кромис се обърна към Биркин Гриф: — Можем да убием много от тях, ако твоите хора са съгласни.

Гриф извади меча си от ножницата и се усмихна, стана от тревата, качи се на дорестата си кобила (красивото й покривало блестеше на сивата светлина) и се вгледа в грозните, безчестни лица на спътниците си.

— Всички ще умрем — каза им той, озъбвайки се срещу тях, а те се ухилиха към него като лисици. — Какво ще кажете?

Те потриха мечове в кожените си гамаши.

— Какво още чакаме? — попита един от тях.

— Проклети глупаци! — изкрещя Гриф и се заля в гръмогласен смях. — Никой не ви кара да го правите!

Те нададоха бойни викове и дюдюкания, метнаха се на седлата, все още радвайки се на добрата шега.

Бяха скитници и убийци, но в гърдите им гореше огънят на гордостта и неподчинението.

Кромис само кимна с глава, не искаше да говори, но все пак устните му промълвиха.

— Благодаря ви — гласът му се изгуби в грохота на битката.

— Аз вече съм на половината път до там — изхили се Томб, докато нагласяше и последните елементи на великанското метално снаряжение. Той размаха няколко пъти грамадната си брадва — просто за да бъде сигурен.

Теомерис Глин подсмръкна.

— Един стар човек заслужава нещо по-добро — каза той. — Но защо да губим време?

Изглеждаше някак глупаво и отчайващо уязвим с изтърканите си дрехи и стария очукан шлем.

Може би наистина би трябвало да бъде в леглото.

— Да тръгваме тогава! — изкрещя Кромис.

Той скочи от покрива на фургона. Метна се на коня си и полетя напред, а лешоядът, блестящ с перата си от иридий, се вдигна от рамото му и размахвайки плавно крила, полетя над главата му. Кромис размаха Меча без име и с боен вик четиридесет контрабандисти, трима рицари от Ордена на Метвен и гигантското джудже се втурнаха в битката, която вече беше загубена.

А какво друго им оставаше да направят?

Мъртви и умиращи лежаха на огромни купища, от които долитаха стенания, молби за помощ и проклятия.

Древният злопаметен прах на Голямата Кафява Пустош лакомо поглъщаше кръвта, спомняйки си за Престъпленията на Мъртвите Култури. Прахът се превърна в ръждивочервеникава кал. Около пет хиляди души от армията на Уотърбек бяха все още на крака, събрани в три-четири големи групи, най-голямата от които се беше окопала извън кървавото тресавище върху дълъг нисък хребет в центъра на долината. В момента на атаката Кромис се понесе двадесетина метра към морето от бойци без да нанесе удар, воините на Севера падаха под копитата на бойния му кон и биваха стъпквани. Той крещеше обиди в лицата им и успя да се добере до хълма, последван от препускащите след него контрабандисти. Копиеносец отпра парче плът от шията на кобилата му, Кромис се наведе от седлото и замахна към каротидните артерии на воина. Острието на меча се впи в тях, плисна кръв, която обля коня, той се отдръпна назад и изцвили триумфално. Миризмата на конска пот, кожа и кръв беше остра като нож.

Вляво от Кромис Томб Джуджето стърчеше в своя екзоскелет над главите на Северните воини — смъртоносно, блестящо, гигантско насекомо, ритащо в лицата с окървавените си метални крака, трошащо черепите на обезумелите от страх войници с ужасяващата си бойна брадва. Вдясно от него Биркин Гриф въртеше тежкия си боен меч със смъртоносна точност, без да се съобразява с каноните на фехтовката. В очите на стария Глин светеше налудничав убийствен пламък, той сипеше презрителни хули срещу враговете си и в момента, когато те мислеха, че са го хванали, ги пронизваше с лукави изненадващи удари.

— Правехме го по съвсем различен начин, когато бях на вашите години! — крещеше той, а като пратеник от Ада металният лешояд на Селур разкъсваше очите на жертвите му, но ги оставяше живи.

Те бяха си проправили пътека на половината разстояние до хълма, крещейки окуражително на останалите живи защитници от армията на Уотърбек, когото Кромис зърна за миг между многото флагове на Северните воини с вълчата глава. Реши да го повали в калта, а с него и този, който го носи. Надяваше се съвсем слабо, че може да бъде самата Мойдарт.

— Гриф! — изкрещя Кромис. — Заведи хората си до хълма!

Той обърна коня си и като запратено от бога на войната копие полетя към стената от Северни воини, които изоставяйки ярките си щитове, панически се разбягаха от смъртта, а тя блестеше в очите му и проблясваше от окървавеното му оръжие.

— Метвен! — изкрещя Кромис и се втурна в редовете им.

Беше взел пика от убит войник и стискайки я здраво в ръката си, я използваше като бойно копие. Крещеше за някой, който да влезе в единоборство с него и отправяше подигравки към скупчените воини на Севера. Пиката се заби в корема на някакъв боец и остана да стърчи там.

Уби дузина изплашени мъже. Беше полудял от ужас пред собствената си кръвожадност. Не виждаше лицата на тези, които изпращаше в Ада, както и страха по лицата на хората около себе си. Без да знае какво говори, Кромис или рецитираше поеми на език, познат само нему, но здравият разум надделя, когато чу гласа на мъжа, носещ знамето с вълчата глава.

— Ти си глупав да дойдеш тук, тегеус-Кромис. След като свърша, ще те дам на моите вълци…

— Защо направи това? — прошепна Кромис.

Лицето на предателя бе дълго и бледо, с широка подвижна уста и тънки устни под подвитите над тях мустаци. Дълъг сбръчкан белег започваше от ъгъла на едното от дълбоко разположените му сиви очи и стигаше до ъгъла на устата. Белегът беше стара следа от бързата ръка на Торисман Карлимейкър. Дългите му черни къдрави коси падаха свободно върху пурпурночервената мантия, която някога бе носил в Двора на Крал Метвен.

— Уотърбек е мъртъв — каза той. — Ако си дошъл да молиш за мир от името на тази сбирщина…

Стоящите около него Северни воини завиха от ярост и заудряха мечове о щитовете си.

— Може би ще бъда милостив — продължи предателят с подигравателен тон. — Кралицата ми даде много широки пълномощия за действие.

Все още треперещ от безумен гняв, Кромис се изправи на седлото. Беше поразен, част от него не искаше да разбере какво става.

— Дойдох за единичен бой с най-силния воин от войската на Канна Мойдарт. Ти ли си този човек?

— Аз.

Предателят кимна с глава, а пехотинците на Мойдарт започнаха да се отдръпват назад, за да разчистят арена за двамата, като викаха и размахваха щитове.

Другаде битката продължаваше, но това нямаше никакво значение за хората, скупчени около кръга.

— Какво ти предложи тя? По-скъпо ли беше от болката, която причини на Карон Бан?

Човекът, държащ щандарта с вълча глава, се усмихна.

— Има жизненост на Север, Лорд Кромис, която изчезна във Вирикониум след смъртта на Метвен. Тя ми предложи една млада, непрекъснато разрастваща се култура в замяна на нещо мъртво.

Кромис поклати глава и повдигна Меча без име.

— И повече нашето приятелство не означава нищо за теб?

— Ще ми бъде малко по-трудно да те убия, Лорд Кромис.

— Радвам се, че го съзнаваш. И наистина, може би е по-тежко за изменника, отколкото за този, на когото е изменено. Норвин Тринор, ти си предател и глупак!

С бойните крясъци на наобиколилите ги Северни воини в ушите си той дръпна юздите на коня и се впусна напред.

Тежкото острие на меча на Тринор профуча към главата му. Той парира удара, като се наклони почти извън седлото на коня си, за да избегне посоката му. Тринор се изхили лукаво и впримчи крака си под лявото стреме на коня му, в усилие да го изхвърли от седлото. Кромис дръпна здраво поводите, прехвърли меча в лявата си ръка и го заби между ребрата на коня на противника си. Животното, обляно в кръв, се дръпна рязко встрани заедно с ездача си.

— Беше най-добрият в бой с мечове по времето на Империята, Лорд Кромис — извика Тринор. — Какво става с теб?

— Чувствам се болен от предателството — отвърна Кромис. И наистина беше така. — Ще мине.

В продължение на пет минути те се биха без да обръщат внимание на грохота на сражението около тях. На Кромис му се струваше, че цялата битка се водеше тук, в средата, между най-силните воини, които някога са били приятели. При всяка схватка той ставаше все по-отчаян.

Виждаше нараненото гордо лице на Карон Бан в сребристата паяжина на острието, с което съпругът й искаше да го убие, но това не му даваше сила. Разбра, че тя е изпитала съжаление към него, в онази нощ във Вирикониум, знаейки, че рано или късно двамата щяха да кръстосат оръжията си. Разбра още, че не може да мрази Тринор, както го мрази тя, и затова при всеки удар на мечовете нещо спираше Мечът без име и вместо да изпитва ярост, той чувстваше повече тъга при подигравателните подвиквания на своя съперник.

Но накрая способностите му на дуелист, макар и по странен начин, надделяха.

Конят на Тринор, който непрекъснато губеше кръв от раната в ребрата си, падна на колене в окървавената кал. Предателят се задържа на седлото, но изпусна меча си. Северните воини изпъшкаха от ярост и се придвижиха напред. Кръгът около двубоя се стегна като примка, а Тринор стоеше неподвижен върху окуцялото животно.

— По-добре да свършваш с това — промълви той и повдигна рамене. — Така или иначе вълците ще те убият, Лорд Кромис, виж как са ни наобиколили. Ще те унищожат, а заедно с това и Пастелния град. Те са хора, жадни за кръв.

„По-добре свърши с това“ — думите звучаха в ушите на тегеус-Кромис, докато вдигаше Мечът без име за фаталния удар. Наведе се и се изплю в лицето пред себе си — въпреки всичко това лице все още беше на приятел. Кромис потрепери, отклони погледа си към обкръжаващите го Северняци, които очакваше да пролеят кръвта му в замяна на тази на своя вожд. Изстена от ярост и чувство на безсилие, но не можеше да удави гласа на миналото в душата си.

— Запазете за себе си скапания си вожд! — извика той. — Убийте го вие, защото той ще предаде и вас!

Обърна коня си и като буря, идваща от пустинята, се вряза в редицата на Северните воини. Проби с няколко удара крехката им съпротива и се втурна с див боен вик на уста в касапницата на бойното поле. Струваше му се, че зад него са се отворили самите врати на Ада.

Доста по-късно в подножието на хълма, все още защитаван от войската на Империята и приятелите му, разположени в центъра на долината, двама Северни пехотинци умъртвиха коня му и останаха много учудени от извиненията му, когато той скочи от смъртно ранения кон и ги прободе.

 

 

— Не можах да го убия, Гриф!

Два часа след зазоряване. Студена особена светлина едва проникваше през ниско разположените облаци, оцветяваше в сиво лицата на мъртвите, натрупани на купища по бойното поле, и предизвикваше мистериозни отблясъци в стъклените им очи.

Сухият вятър на пустинята развяваше окървавените коси и повалените знамена. Четири въздушни кораба на Севера бяха застинали неподвижно под мрачните облаци, като поличба, видяна насън. Останалата част от долината беше море от Северняци, заобиколило тънкия остров на съпротивата.

На върха на хълма Биркин Гриф бе успял да доведе около двеста души от разбитата армия на Уотърбек, може би последните, които не бяха убити или избягали от бойното поле. С тях бяха и останалите живи от неговите собствени хора, около двадесетина души — със зачервени очи, мрачни лица и здраво стиснати устни. Миришеха на кръв и пот. Воините се споглеждаха мълчаливо и приготвяха нащърбените си оръжия за последната атака.

— Не можах да го направя — повтори Кромис.

Той бе успял да се добере до хълма пешком, подпомогнат от Томб Джуджето и няколко от контрабандистите на Биркин. Металната птица ги бе довела при него, докато се сражаваше с воините, убили коня му (сега лешоядът бе кацнал на рамото му, човката и острите му нокти бяха покрити със засъхнала кръв). Птицата каза: „Страхувай се от гетайт-кемозит!“ Всъщност това беше единственото нещо, което тя произнесе, откакто се бяха добрали до хълма. Кромис не й обърна внимание. Самият той беше изпръскан от главата до петите с кръв, бе ранен леко на няколко места, умът му бе яма от ужас. Не си спомняше как бе успял да оживее в тази жестока касапница.

— Поне си жив — отвърна му Гриф. Дебелите му бузи бяха увиснали от умора и като се движеше, пазеше десния си крак, разпорен от коляното до глезена. — Тринор би могъл да убие всеки друг между нас много лесно. Освен Томб, може би.

От всички Джуджето бе пострадало най-малко, увиснало върху големия си екзоскелет, той като че ли черпеше сили от касапницата, енергийната му брадва просветваше ярко, а моторизираните крайници се движеха мощно, както винаги. Той се хилеше злобно, загледан в долината под него.

— Трябваше да го направя, знам — каза отново Кромис. — Особено него! Но за какво?! Виж там, долу, Гриф, ето го нашето бъдеще…

Долу между купчините от трупове се движеха черни метални фигури, изпълняващи страшен, неразбираем за хората механичен ритуал, стар повече от хиляда години. Гетайт-кемозит бяха загубили интерес към битката. Трите им очи блестяха и се въртяха във всички посоки, докато минаваха от труп на труп.

Изпълняваха странната си хирургия върху мъртвите глави и вземаха от всеки Вирикониец, както и преди от мъртвия контрабандист при Металните блата — мозъка.

— Ще ни нападнат, когато Северняците свършат битката — каза Кромис. — Какво правят те, Томб?

— Започват разрушението на една Империя — отвърна Джуджето. — Ще им извадят мозъците, ще ги занесат в Каменния град и там ще ги изядат. Те ще държат властта и силата и никой във Вирикониум не може да ги спре. Питам се: кой е всъщност истинският господар на тези същества — много неразумно, в повечето случаи, е да си служиш с неща, оставени от Културите на Залеза.

— тегеус-Кромис трябва веднага да отиде до Кулата на Селур — каза металната птица, но никой не й обърна внимание.

Теомерис Глин, старият боец, беше седнал настрани от останалите членове на Ордена на Метвен. Опитваше се да възстанови поне малко от меча си, почиствайки го в ботуша на убит войник.

— Мисля, че започва! — извика весело той — Изглежда, най-после е събрала кураж тая пасмина от безмозъчни страхливци долу. Ще им покажем по нещичко, нали?

* * *

Надавайки диви викове, Северняците се хвърлиха към хълма. Дъжд от копия затъмни небето. След това воини, въоръжени с пики, настъпиха по долните склонове, пробождайки оцелелите и тъпчейки ранените. След тях крачеха мъже с мечове, бойци, въоръжени с двуостри брадви. Вълната от Северняци като че ли нямаше край. Между мечоносците се виждаха изкривените лица и безумният боен блясък в очите на търсачите от най-северните части на Голямата Пустош.

Те размахваха странни оръжия, изкопани от пустите пясъци и блата. Нападателите смазаха жалките остатъци от войниците на Уотърбек и ги унищожиха до крак.

Вълната от Северни воини се удари във върха на хълма, като земетресение разпръсна Рицарите на Метвен и всеки от тях трябваше сам да защитава живота си…

Томб Джуджето се кикотеше и размахваше жадната си за кръв брадва.

Беше като бойна кула сред нападалите си, а те бягаха като плъхове около стоманените му крака.

От устата на Биркин Гриф се разнасяха проклятия. Мечът му беше пречупен до дръжката. Той прекърши врата на най-близкия Северняк и сграбчи неговия. През цялото време насърчаваше своите контрабандисти, но храбрата безмилостна дружина бе вече мъртва.

Старият Глин се бе вкопчил в двубой с огромен воин и виеше като вълк от удоволствие.

— Това преди никога не си го виждал, нали? — изкрещя той с писклив глас, докато забиваше скрития в ръкава си нож в гърлото на противника.

Кромис се навеждаше, търкаляше се по Земята и отскачаше встрани като акробат. Металният лешояд беше над главата му, а Мечът без име — навсякъде.

Те се приближиха един към друг, за да организират последната си съпротива.

— Метвен! — изкрещя Кромис и всички повториха в един глас магическото име.

Нещо в сивото небе откъсна вниманието на Кромис от битката. Забеляза някакво раздвижване под облаците, но в същия момент удар с меч почти докосна гърдите му и той се отдаде на сечта. Смъртта искаше своя дял и тегеус-Кромис, най-доброто острие на Империята, й го даваше с пълни шепи. Когато след време погледна отново нагоре, там, където имаше четири въздушни лодки, в небето сега се виждаха седем и три от тях носеха знака на Метвен Найан, Кралица Джейн от Вирикониум.

— Гриф! Погледни нагоре! — извика Кромис.

— Ако са куриери — отвърна Гриф, — струва ми се, че малко са закъснели.

Кристалните кораби се сблъскаха със звук на гръмогласни камбани. Докато Кромис наблюдаваше, капитанът на Северната ескадрила се приготви за таран срещу противника, но небето около кораба му изведнъж експлодира и се запали. Корабът се разтресе и полетя към земята с опашката надолу.

Почти невидими виолетови светкавици продължаваха да се впиват в корпуса, докато падаше.

— Има оръдие на някой от тези кораби! — каза Томб Джуджето с учудване. — Сигурно е собственият кораб на Кралицата.

Сконфузени от внезапните промени в небето над тях, Северните воини се отдръпнаха от плячката си. Умиращият въздушен кораб се стовари върху тях и избухна, разкъсвайки тела и брони. Виейки от ярост, те подновиха атаката и хората от Ордена на Метвен знаеха, че ще е последната.

Горе, в облаците, един от корабите на Вирикониум остави другите два да се бият с оцелелите три кораба на Севера и започна да обикаля напред-назад из долината. Рицарите на Метвен не знаеха за това, докато огромната сянка не мина над тях, остана за малко неподвижна и след това се върна. Томб нададе ликуваш вик, разкъса червената мантия на Кромис с огромната си метална ръка и я завъртя над главата си. Въздушният кораб се спусна с рев над тях.

На около три метра от върха на хълма той се завъртя бързо около оста си и кацна до тях. Енергийното оръдие под носа му пулсираше и моторите на кораба пееха. В средата му се отвори люк.

Оттеглянето беше трудно. Северните воини напираха да вземат това, което считаха за свое. Томб получи удар от боздуган в сгъвките на коленете на своя екзоскелет, един от спомагателните двигатели бе разбит и Джуджето се олюляваше като паяк, едва смогвайки да пази равновесие.

Кромис се озова встрани, на няколко метра от отвора на кораба. До него се биеше старият му боен другар от множество сражения Теомерис Глин. Секунди се сражаваха мълчаливо, а след това старият воин се облегна на купчината трупове и се озъби на Северняците.

— Не мисля, че ще дойда, Кромис — каза той. — Ще имаш нужда някой да пази гърба ти. Всъщност и без това мразя летящите машини.

— Не ставай глупав — отвърна Кромис. Той докосна ръката на стареца, за да покаже благодарността си. — Ще успеем.

Но Глин се отдръпна, годините като че ли внезапно снеха отпечатъка си от него. Беше изгубил шлема си и кръв от раната на главата му се бе съсирила по бялата му брада, бронята му бе огъната и разсечена, но гордостта, изписана по лицето му, се виждаше ясно.

— тегеус-Кромис — каза той, — ти се забравяш. Възрастта има своите привилегии и една от тях е смъртта. Остави ми честта да я посрещна по свой, собствен начин. Качи се в кораба, а аз ще пазя гърба ти. Върви. Сбогом!

Очите му се втренчиха в очите на Кромис и в тях отново се появи познатото лукаво пламъче.

— Ще взема някои от тях със себе си, нали? — каза той. — Само още няколко. Пази се. — И Теомерис Глин, Лорд от Метвен, въпреки възрастта си, се обърна да посрещне враговете. Последното, което Кромис видя, бе вихрушка от стоманена паяжина, каквато самият той бе използвал, когато старият Крал бе жив, а кръвта му беше по-млада.

Треперейки, ослепен от смелостта на стария воин, Кромис се промуши през отвора на кораба. Металната птица го последва, тя все още крещеше ненужните си предупреждения. Кромис помисли, че механизмът й се е развалил по време на битката. Отвън Северняците блъскаха с оръжията си по кораба, търсейки друг вход, издавайки ревове на побеснели животни.

Корабът потрепери, завъртя се и се отдели на два-три метра от земята. В зеления сумрак но командния пулт се движеха светлини, като на пясъчни прашинки, осветени от сиянието на чуждо слънце. Инструментите за навигация издаваха тихи, подобни на пеене звуци.

— Имам някои проблеми — каза пилотът. — Но все още няма от какво да се безпокоим.

Беше млад мъж, облечен в красива униформа, с коса, събрана в мрежичка над главата — начин, по който се обличаха в Куриерския корпус.

Биркин Гриф лежеше на вибриращия кристален под с пребледняло лице. Жена, облечена в пурпурна мантия със спусната качулка, се бе надвесила над него. Гриф каза с отслабнал глас:

— Господарке, трябва да сте полудели, за да дойдете тук…

Тя поклати глава, косите й избутаха качулката назад. Наметката й беше закопчана на врата с метална брошка във формата на водно конче. Гледайки я, Кромис изпита ужасно предчувствие.

Проснат в подножието на навигационното табло, Томб Джуджето се мяташе на всички страни, за да се освободи от изкривените части на екзоскелета си. Грозното му лице беше обезумяло.

— Вдигни кораба! Вдигни го! — крещеше той. — Някой да ми помогне да се измъкна от това…

— Можем да очакваме малко неприятности, когато се качим горе — отвърна пилотът. — Ето, успях! Дръжте се здраво!

Той отвори въздушните клапани и корабът започна уверено да се издига нагоре.

Кромис, който се беше запътил към Джуджето, бе хвърлен на пода и изпусна оръжието си. Главата му се удари в панела за контрол на енергийното оръдие. Докато припадаше, разпозна жената в пурпурната одежда — беше самата Метвен Найан, Младата Кралица.

„Всички сме луди — помисли той. — Мойдарт зарази всички със своята лудост.“