М. Джон Харисън
Вирикониум (6)

Глава пета

— Ето защо не бива да се стремим да подражаваме на Цивилизациите на Залеза — каза Гриф. — Те унищожиха тази земя с индустрията си, изоставиха я на своите вълшебни машини, които са могли да следят и контролират всяка операция. Отчасти, а може би и изцяло те са загинали — изтощили са земята. Например ние изравяме останалите от тях метали, защото в недрата на планетата вече няма естествени залежи от руда…

— И оставяйки ни такова наследство, те са причина нашите постижения да бъдат от съвсем друго естество.

— Никога вече няма да има нови Звезди с имена — промърмори Кромис.

Той откъсна поглед от парчетата на Меча без име. Смрачаваше се, пустинята се намяташе с кафеникав сумрак, който усилваше чувството за отчужденост и несвойственост на пейзажа. Ставаше все по-студено. Все още не виждаха пустинните дракони, но бавните движения по дюните в далечината говореха за тяхното присъствие.

— Дори и това няма да остане — каза мрачно Гриф, сочейки мъртвата природа около себе си.

Бяха устроили лагера си в подножието на останки от огромна постройка без покрив, с отдавна забравено предназначение и сложна архитектура. Въпреки че девет десети от сградата бяха потънали в отровната земя, оцелелите стени се извисяваха повече от двадесет метра в бързо настъпващия мрак. Духаше слаб вятър, недоволното му мърморене се превръщаше в тъжни стонове по закръглените била на възвишенията. Между дюните извиваше коритото на мръсна черна река, обсипано с едри камъни, набраздени и проядени от времето.

Край защитената от вятъра страна на една от стените горяха два-три огъня. Хората на Гриф се грижеха мълчаливо за тях. Нащрек заради суровата негостоприемност на пустинята, те бяха завързали конете си близо един до друг, недалеч от огньовете, а часовоите се стремяха през цялото време да бъдат в полезрението на групата.

— Скоро нищо няма да има — каза Теомерис Глин. — Мойдарт, Цивилизациите на Залеза — и двете са различно име за Времето. Вие сте сантиментални, липсва ви чувство за перспектива. Когато станете на моите години…

— Ще бъдем скучни стари песимисти, ще отегчаваме околните и ще се правим на глупаци с мръсните момичета от Дюйриниш. Хубаво време ни чака — прекъсна го Гриф.

— Не мисля, че ще доживееш това време, Биркин Гриф — отговори мрачно старият човек.

След битката на Кромис с тайнствения черен гигант металният лешояд на Селур прекарваше по-голямата част от времето високо в небето, кръжейки в огромни бавни елипси. Какво виждаше, бе неизвестно, защото отказваше да говори. Сега се бе спуснал в кръга светлина, образуван от огъня.

— По тези места ефектът от постиндустриалния шок, причинен от така наречените Цивилизации на Залеза, е ограничен — каза птицата. — Има сведения, че на запад, отвъд морето, съществува цял континент, унищожен подобно на Голямата Кафява Пустош. В глобален смисъл този старец е може би прав — Времето ни е на привършване.

Ясният тръбен глас добави още едно потръпване в студената вечер. Последва мъртва тишина. Вятърът рязко се усили, слънцето окончателно изчезна. Биркин Гриф се засмя неловко, няколко от хората му почти неохотно го последваха.

— Птицо, ти ще свършиш като купчина ръжда. Липсват каквито и да е доказателства за твоето твърдение. Ако сме в края на Времето, как можеш да знаеш? Или може би ревнуваш, че не можеш да изживееш нещастието на човешката плът — да знаеш предварително своята съдба и все пак, умирайки, да се надяваш?

Птицата се заклатушка по-близо до огъня. Пламъците заиграха в бляскави отражения по тялото й.

— Това не ми е дадено — каза тя. — А на вас ще ви бъде отнето, ако не съумеете да разберете истинската цел на тази война — страхувайте се от гетайт-кемозит! Моментално отидете в Кулата на Селур, ще я намерите…

Обзет от ужасно отчаяние, Кромис хвърли на земята парчетата от меча си и се отдалечи от огъня. Откачи източния музикален инструмент от седлото на коня си и напусна лагера, далеч от вързаните коне и часовоите. Приседна на един камък, обзет от мисли за смърт. Пред него, извити в огромни дъги стоманени тръби, излъскани до метален блясък от пясъчните бури, се въздигаха и потъваха отново в ръждивите дюни, подобни на червеи от желязо. „Те са замръзнали — помисли той, — пленени по време на странното си пътешествие през една враждебна планета в най-забравения край на Вселената.“

Треперейки, започна да композира така:

„Ръжда в очите ми… метално минало и бъдеще ни приковаха към голите северни земи… ние сме нищожества, ерозирали хора… вятърът заслепява погледите ни с пелена от лед… ние изяждаме земята… закоравели в апетитите си, се опиваме с киселини… Нямаме мечти тук, фантазиите ни са желязо и леденото ехо на собствените ни кости… Ръжда в очите ни, ние, които някога имахме нежни лица…“

„Ръжда в очите ни…“, започна той отново, решил този път да изпее напева в стила на пътуващите музиканти от Гирван, но в този момент в лагера се вдигна страшен шум, прогонвайки тъжната поезия от главата му. Той скочи и се затича към огньовете.

Видя как металическата птица излетя с невероятна бързина, огромните криле заплющяха уплашено. Хората тичаха хаотично, дългите им тесни сенки се преплитаха в причудлива мрежа по високите древни стени. Ръката му автоматично посегна към меча, но сграбчи само въздуха над празната ножница. През цялата бъркотия прогърмя гласът на Гриф:

— Не го закачайте! Глупави свине, не го закачайте!

Обзет от мисли за един враждебен чуждоземен свят, Кромис в първия момент трудно отдели фантазията от действителността в масивната, тъмна сянка, която бавно се движеше в полумрака пред мъртвата сграда, като пръхтеше тежко на всяка стъпка. Привлечен от негостоприемните дюни към топлината или светлината, заобиколен от мъже с извадени мечове, странният звяр изглеждаше хипнотизиран и объркан от огъня — дълго около шест метра тежко тяло, носено от четири тънки, странно разкривени крака, обитател на някакъв чужд свят, който само той познаваше.

С разочарование Кромис разбра, че това е само едно от черните влечуги, които населяваха пустинята, огромни, но безвредни. Според преданията във Вирикониум притежаваха способност да ядат метал.

— Голям гущер! — възкликна един от хората на Гриф удивено. — Голям гущер.

Кромис наблюдаваше с интерес плоската сплескана глава с грозна изпъкнала долна челюст и недоразвито белезникаво трето око в средата на челото. Не видя нито дългите бодли, нито бароковите гребени от кости, с които обикновено гущерът бе описван, кожата му беше груба и матова, поглъщаща светлината.

— Отдръпнете се! — заповяда Гриф тихо.

Хората се подчиниха, но държаха оръжията си в готовност. Оставено на спокойствие, влечугото тръгна уверено към огъня, доближи, докато пламъците почти започнаха да близват главата му. Застина неподвижно, две от очите му отразяваха играещата светлина, и стоя така няколко минути.

След това премигна. Кромис подозираше, че ако бавният му мозък бе разбуден от някакво тайнствено желание, породено от огъня, сега бе разочарован. С труд то се отдръпна назад, обърна се и бавно изчезна в тъмнината, поклащайки глава наляво-надясно на всяка стъпка.

Бойците се приготвиха да го последват, но Гриф отново ги спря.

— Оставете го на спокойствие. То е напълно безвредно.

Той отново седна до огъня и каза:

— Ние сме тези, които нямаме място тук.

— Какво мислиш, че видя в пламъците? — попита Кромис.

* * *

Два дни в пустинята. Изглеждаха много повече.

— Пейзажът е толкова еднообразен — оплака се Гриф, — че времето тече много по-бавно.

— Селска метафизика — присмя му се Теомерис Глин. — Просто умираш от скука. А аз мисля, че съм вече мъртъв. — Той плесна дребния си кон по задницата. — Това е наказание за разюздания ми живот. Трябваше повече да му се радвам.

От обяд пътуваха между редица ниски конични хълмове от шлака. Движеха се бавно, защото краката на конете затъваха в дребен чакъл или се плъзгаха по люлеещите се плочи от сив камък. Високите стотина метра купчини шлака отразяваха с камбанно ехо шума от чаткащите копита. Често бяха свидетели на свличания на камъни и земя, които, макар и неголеми, плашеха хора и животни.

Кромис не участваше в безкрайната размяна на плоски шеги. Бе безсмислено, както купчините шлака и камъни. Още повече бе обезпокоен от странното поведение на металния лешояд.

Преди десет-петнадесет минути птицата бе спряла обичайните си широки кръгове и висеше над място на около двеста метра височина — сребърен кръст в небето, единствените й движения бяха да компенсира въздушните течения, които се надигаха от ниските хълмове, хлъзгайки се нагоре-надолу върху мощните си крила. Доколкото Кромис можеше да прецени, бе застинала на около миля от тях, точно над пътя им.

— Птицата е забелязала нещо — обърна се той към Гриф, когато бе сигурен. — Виждаш ли как кръжи над едно място? Спри дружината и ми дай меч, не, не твоето огромно парче желязо, конят ми ще се строполи под тежестта му. Ще отида да проверя.

Бе странна, самотна екскурзия. Повече от половин час обикаляше по стръмните пътеки, които извиваха около конусите на хълмовете, придружаван само от ехото. Отчаянието на пустинята все по-силно се загнездваше в душата му.

Веднъж ужасяващата горчива тишина на хълмовете от шлака бе нарушена от далечно ритмично чукане — леки, бързи удари на метал о метал, но копитата на коня му свлякоха камъни и слабият звук се удави. Миг по-късно, когато внимателно се спускаше надолу по последния склон на веригата, чукането се чу отново. Голямата Кафява Пустош пак се простираше пред очите му, птицата на Селур висеше на около сто и петдесет метра над главата му като зъл знак.

В основата на склона бяха спънати два коня. До тях, захвърлено в прахта, бе снаряжението им, няколко метра встрани бе спряна малка талига с четири колела, често срещана на юг от Вирикониум и използвана най-вече от пътуващите цигани-калайджии от Мингулай, които скитаха надлъж и шир, натоварили шарените си многолюдни семейства и примитивни инструменти. Напомни му за темпераментния юг, за екзотичните циганки и техните деца, неспирно вдигащи врява до бога. Големите колела с дебели дървени спици бяха боядисани в яркожълто, капаците и ритлите бяха украсени с причудливи барокови заврънкулки в електриковосиньо, високото, извито в широка полудъга покривало от намаслено платно, бе пурпурно. Кромис не можеше да разбере откъде идва чукането (в момента бе спряло), но забеляза, че иззад талигата към небето се извива тънка струйка син дим.

Стана му ясно, че се бе изложил непредпазливо на милостта на неизвестния пътник под него — копитата на коня му непрекъснато свличаха камъни, шумът от които вероятно отекваше надалеч. Освен това се намираше по средата на склона, бягство назад щеше да го направи още по-уязвим, затова смушка коня да слезе колкото се може по-бързо надолу по стръмното, стискайки здраво взетия назаем меч.

Но последните пет метра се оказаха много трудни за жребеца — задните му крака се подхлъзнаха едновременно и той рязко ги подви, опитвайки се да се закрепи. Резултатът бе внезапно спиране, Кромис изхвърча във въздуха през главата му, превъртя се и тупна в ръждивия прах, изпускайки меча. Очите му се напълниха с фини песъчинки. Изправи се залитайки, с невиждащи очи, осъзнаваше, че тактическата му позиция е ужасна.

— Защо не останеш неподвижен на мястото си, далеч от този нескопосан меч? — каза глас, който му се стори познат. — Ха! Вдигна шум за десет души, докато слизаше по хълма.

Кромис разтърка очи.

Пред него, стиснала здраво енергийна бойна секира в яки, възлести ръце, бе изправена тънка фигура на джудже, не повече от метър и двадесет, с дълга бяла коса и усмихнати бледосиви очи. Лицето му бе с нехармонични пропорции, едро и грозно, и същевременно детинско, изкривено в ужасна усмивка, която откриваше кафяви, изпочупени зъби. Бе облечен в тежкото кожено облекло на търсач на метали. Ако някой изправеше редом с него секирата му, тя щеше да го надвиши най-малко с тридесет сантиметра.

— Ти — каза Кромис — нямаше да се справиш по-добре от мен. Непоправим стар пират. Махни този топор, защото моят дух-приятел — той посочи към металния лешояд, който се бе спуснал по-ниско, точно над главите им — изпитва силно желание да изтръгне очите от нещастната ти физиономия, а аз съумявам да го възпра с неимоверни усилия.

— Първо, трябва да признаеш, че си мой пленник. А кекавата ти птичка ще накълцам за храна на кучетата.

След тези думи Томб Джуджето, вероятно в цялата империя нямаше по-ужасен и опасен дребосък, заскача около него в сложен танц на победител, хилейки се и цвъркайки като папагал.

— Ако знаех, че си ти — каза Кромис усмихнато, — щях да доведа цяла окупационна армия, за да ти запуши устата.

* * *

Нощ.

Огромен мъртвешки саван от тъмнина се бе проснал над хълмовете от шлака, погребал дивата им голота под черни дипли. В подножието на склона ярката бяла светлина на преносимата пещ на Томб доминираше над трептящите оранжеви пламъци на кръга огньове около нея — дружината си приготвяше вечерята.

Осветено отдолу от дивия блясък, грозното лице на малкия човек от Долината сякаш идваше направо от Ада — демонично, внушаващо ужас. Чукът му падаше с точни, отмерени удари върху меката сгорещена стомана. В такт с ударите той си тананикаше странната песен от делтата на Минфолин с измислени от самия него думи:

Подпали ги, в искри превърни ги,

о, удряй здраво!

В ръцете му бе Мечът без име на Кромис, сега цял, който ту червенееше в огнището, ту сипеше бляскави искри между чука и наковалнята и с всяка отмерена сричка на дивата песен се възраждаше за мрачната си съдба на крадец на души.

След срещата Кромис повика птицата и я изпрати да доведе Гриф и дружината от позицията на изчакване между хълмовете. Когато пристигна, двамата стари приятели се поздравиха с дива радост, единият ревеше гръмогласно като вол, другият подскачаше и кудкудякаше. Сега Гриф похапваше любимото си сурово месо и подвикваше наставления към хората си, докато Томб и Кромис работеха около наковалнята.

— Ти прекъсна работата ми — надвика Джуджето рева и свиренето на меха, с който разгаряше огъня. — Поправях това.

Той посочи с палец към объркана купчина сребърностоманени пръти, някои закачени един за друг, други, извити в дъги. Приличаше на внушителен скелет на отдавна изчезнал звяр. Миниатюрни мотори, подобни на тези, които движат въздушните кораби, се намираха в сгъвките на крайниците, сложна система от металически скоби и стремена бе прикрепена към горните части на бедрата и ръцете. Кои ли отдавна изчезнали хора бяха сътворили този грозен, неподвижен, но видимо опасен колос.

— Какво е това? — попита Кромис.

— Ще видиш, когато влезем в битка. Изкопах го преди около месец. Някои от идеите на тези древни учени заслужават истинско възхищение.

В очите на Томб гореше ентусиазъм, а може би това бе само отражението на огъня? Кромис не зададе повече въпроси.

По-късно четиримата Метвени седнаха около огъня. Пиеха дестилирано вино от големи чаши. Изкованият Меч без име изстиваше бавно, хората на Гриф спяха шумно, увити в миризливите си одеяла.

— Не — каза Томб Джуджето, показвайки отблъскващите си зъби, — не сме много далеч от тях. Отдавна щях да съм с Уотърбек и неговите послушни бебета, но исках да възстановя напълно тази енергийна броня.

— Няма да бъде както в стари дни — оплака се Глин. Виното го бе хванало бързо и той бе изпаднал в жалкото самосъжалително настроение на заклетите пияници. — Ех, какви славни времена бяха!

Томб се засмя.

— Какво ми се натресе на главата? Сивобрадко с лоша памет, бандит-контрабандист и поет, който дори не може да се грижи както трябва за меча си. Мисля, че по-добре ще бъде да се присъединя към противника. — Той протегна ръце към огъня. — Крайно време е да убия някого, честна дума. Зажаднял съм за кръвопролития.

— Ти си злобен малък звяр, зная го много добре — каза Гриф. — Още малко вино?

Кромис, все пак доволен, че е открил Томб, ако не Норвин Тринор, се усмихна мълчаливо. „Има още време, а и не само този път води към разрушения Гленлюс“, помисли той.

Но се оказа, че няма нужда да пътешестват толкова надалеч. Предвиждането на Томб бе вярно — след два дни застигнаха експедиционния корпус на Лорд Уотърбек, който бе построил лагера си няколко мили югоизточно от злополучния град. В тази част Голямата Пустош се издигаше в серия от ниски ридове и плитки долини, които изобилстваха с находки от древните култури. Времето е ерозия — леденият вятър неспирно хвърляше потоци абразивен прах срещу оголените скали на ридовете, не бе преставал да духа така повече от хиляда години.

С развята черна пелерина, тегеус-Кромис внимателно оглеждаше древната долина, до него Гриф подскачаше на място и духаше в шепите си. Под тях бяха разпръснати палатките и леките колиби на армията на Уотърбек — многоцветни, избродирани с бодри бойни знаци, но далеч не весели. Платнищата плющяха на вятъра, обтегачите на палатките стенеха, тракаше броня, многобройни вестоносци търчаха насам-натам, заобикаляйки купища хаотично струпано снаряжение.

Палатките бяха подредени във формата на спици на огромно колело, всяка запазена за отделен род войска — конници, пехотинци, артилеристи, се съединяваше в централна главина, заобиколена от леки спомагателни постройки. Това бе щабът на Лорд Уотърбек. Неговата шатра бе огромна, обикновеното платнище бе заменено с импрегнирана алена коприна, извезана със златни нишки.

— Явно има силно развито чувство за своето величие — отбеляза Гриф. — Да слезем и да го поразсеем.

— Прекалено мнителен си. Не бързай да го преценяваш предварително — сгълча го Кромис.

Той не изпитваше особено въодушевление от предстоящата задача. Ръката му нервно опипваше дръжката на меча. Опита се да не мисли за лошите предчувствия.

— Кажи на Томб да отведе хората встрани и там да си направят лагер, а ние двамата с теб да тръгваме и да видим какво може да се свърши.

Яздеха по една от широките просеки между палатките. Гриф, огромен и блестящ върху кобилата, покрита с яркожълто наметало, Кромис, черен като гарван върху своя жребец, свит под напора на древния студен вятър. Привлякоха погледите на няколко свободни войници-пехотинци, но много по-голям интерес предизвикаха разбойниците на Гриф, които под ръководството на Томб организираха своя стан около неговата шарена каруца. Стилът бе несъзнателна пародия на лагера на Уотърбек, талигата заместваше щаба. Приличаха повече на пътуващ цирк.

Докато напредваха бавно, Кромис долавяше част от разговорите:

— … Мойдарт…

— … а не можеш да се доверяваш на слухове…

— Двадесет хиляди северняци…

— … Мойдарт…

— … и много въздушни кораби. Стотици! Какво можем да направим срещу тях?

— … ще се радвам всичко да свърши веднъж завинаги.

— … Мойдарт…

Лорд Уотърбек от Фалдик бе едва тридесетгодишен, но косата му бе силно прошарена, късо подстригана и грижливо пригладена назад, маниерите му бяха безупречни. Лицето му бе меко, издаваше нерешителност. Нямаше нито една бръчка, но кожата му бе особена, суха, сякаш на възрастен човек. Бе облечем в елегантна тясна куртка от шоколадовокафяво рипсено кадифе, без никакви украшения или отличителни знаци. По грижливо поддържаните му ръце с ненатрапващ се маникюр липсваха дори пръстени. Кромис прецени, че той бе неспособен да възразява на висшестоящите — винаги готов да изпълнява, и може би това качество му бе спечелило настоящия пост.

Когато влязоха в павилиона (отвътре съвсем не изглеждаше така представителен, ставаше течение), той бе седнал зад малка, грубо скована масичка и внимателно поставяше подписа си под документ, написан с красиви сиви букви върху бял пергамент. Той повдигна глава, кимна бегло и отново се задълбочи в работата си.

— Канцеларията, където се записват доброволците, е недалеч оттук — каза той. Гласът му бе твърд, но приятен. — Все пак няма значение, щом сте дошли при мен, ще извикам един ординарец и веднага ще оформим документите ви.

Той ги погледна и бегло се усмихна.

— От дрехите ви заключавам, че сте пътували дълго, за да се присъедините към войската. Това е много насърчително за морала на войниците, за жалост сигурно сте последните. Браво, юнаци!

Биркин Гриф пристъпи напред. Бе едновременно озадачен и раздразнен.

— Това е тегеус-Кромис от Вирикониум — каза той. — Рицар от Ордена на Метвен. Ние сме тук по заръка на Кралицата. Наложително е да…

— Моля, изчакайте един момент.

Уотърбек надникна в малка тетрадка. Кимна доволно, сгъна документа и започна старателно да го адресира.

— Може би Лорд Кромис ще говори сам за себе си?

Той отново им предложи беглата си усмивка.

— Разбирате, че съм прекалено зает с безброй неотложни задачи. Очаквам да влезем в бой преди да е изтекла седмицата, а тези петнадесет хиляди бойци отвън разчитат на мен. Затова, ако обичате…

Той направи къс извинителен жест, сякаш ги канеше колкото се може по-бързо да напуснат, и добави:

— Нямам сведения за движение на наши въздушни кораби напоследък. Ако ми съобщите есенцията на вашето послание, може би по-късно ще разговаряме за отговора.

— Аз не съм куриер, Лорд Уотърбек — каза Кромис. — Дошъл съм тук с бойна задача, която е смущаваща за двама ни.

— Разбирам. Никога не съм Ви срещал в града, Лорде. Може би сме се движили в различни среди? Всеки по своя път, тъй да се каже.

Той се изправи и протегна към тях дясната си ръка с дланта нагоре.

— Предполагам, че имате акредитиви от Нейно Височество? Може ли да ги видя?

— Започнах пътуването си с доказателство — каза Кромис, съзнавайки колко глупаво звучат думите му. Отсрещната страна изобщо не желаеше да му помогне. — Но по моя вина го загубих. Независимо от това Кралицата ще гарантира за мен. Ако изпратите незабавно въздушен кораб до…

Уотърбек се разсмя. Поклати бавно глава:

— Скъпи човече. Скъпи човече. Какви доказателства имам? Може би говоря с най-обикновен авантюрист. Или, въпреки че с нежелание го казвам, със Северняк. Нямам право да разхождам въздушни кораби само за да проверявам правомощията на всеки скитник, който идва при мен с мистериозно и необяснимо предложение. Ако желаете да се биете на наша страна, ще ви взема. Но не мога дори само да изслушам каквото и да е предложение без конкретно и представено на момента доказателство за вашата легитимност.

Биркин Гриф се намръщи грозно. Подпря ръце на масата, доближи лицето си до това на Уотърбек и процеди през зъби:

— Ти си голям глупак, иначе би се отнасял по съвсем друг начин с един Метвен. Поне чуй какво трябва да кажем. Лорд Кромис ръководеше морската битка при Мингулай и я спечели, когато ти си ходел още под масата с жълто на устата.

Уотърбек се изправи.

— Официалната палатка за записване на доброволци е недалеч оттук — каза тихо той. — Не желая повече да разговарям с вас.

* * *

По-късно те седяха един до друг върху задната дъска на каруцата на Томб и наблюдаваха как Джуджето за последен път регулира загадъчното си приспособление.

— Той знаеше — каза Гриф. — Той знаеше защо сме там. Усещаше го.

— Не можеш да твърдиш това със сигурност. Той бе прав, макар че не вижда по-далеч от носа си. Пръстенът не е у мен, а дори и да беше, срещата щеше да е много трудна. Той несъмнено щеше да се възпротиви на нашето командване.

Гриф разсече въздуха с две ръце, сякаш държеше въображаем меч, и се изплю в прахта.

— Той знаеше, сигурен съм. Ако ни беше изслушал, щеше да бъде принуден да изпрати кораб.

Томб Джуджето хихикаше диво. Остави инструментите си встрани и отърка ръце в кожените си панталони.

— Гледай сега! — каза той. — Когато свърша с това чудо, ще посетя Лорд Уотърбек. Ще му отрежа топките и ще ги накълцам на дребно с брадвата си.

Бе разперил огромния скелет на земята така, че краката му стърчаха изпънати, а ръцете бяха разперени встрани. Легна внимателно по гръб и се намести върху студените метални кости.

Мушна крака в стремената в горната половина на бедрата и пристегна металическите скоби около глезените си. Сложна система от колани закрепи горната половина на тялото му в гръдния кош на скелета.

— Студена прегръдка — пошегува се Томб.

Разположи ръцете си, за да може да работи със серията лостове, които излизаха от горната половина над лакетните стави. Стоманеният череп без долна челюст бе нагласен да покрива главата му, подобно на боен шлем. Лежейки така, приличаше на мъченик, разпънат на кръст върху дърво с безумни форми.

— Сега ще го активизирам — обясни той и започна да движи един след друг лостовете. Въздухът се изпълни с тихо мелодично жужене. Мирисът на озон припомни на Кромис катастрофата с въздушната яхта край Балмакара.

— А! — възкликна Томб.

Продължаваше да движи лостовете, натискаше някакви металически копчета.

Скелетът помръдна огромните си стоманени кости.

Томб хихикаше доволно.

Раздвижи ръката си и в отговор стоманената металическа ръка се издигна във въздуха. Правеше движения, сякаш хваща. Сгъваше пръстите си.

Томб сви крака и металното чудовище бавно се изправи. Бе високо над три метра.

— Къде ми е секирата? — попита той.

Взе оръжието си и затанцува лудешки. В екстаз описваше с топора огромни застрашителни осморки, повдигаше високо дългите си нови крака, за да се похвали с тях, сочеше гордо гъвкавите им пръсти и стави.

— Ще ги скъся! — изрева той диво. Вятърът свиреше в стоманените му кости.

Без да обръща внимание на удивения смях на приятелите си, Томб отново се провикна:

— Ще ги нарежа на парчета!

Не си направи труда да каже към кого отправя заканите.

— Прекрасно — изкудкудяка той, след което се втурна в луд бяг, за да изпита машината си пред смаяните очи на петнадесет хиляди воини, невероятен парадокс, разположен на тънката граница между гротеската и ужаса.

* * *

Нито Метвените, нито тяхната малка, но юначна дружина се присъединиха официално към армията на Уотърбек. Неговата преценка за придвижването на силите на Мойдарт към Дюйриниш се оказа малко оптимистична. Един час преди зазоряване на следващия ден над северния рид с виещи мотори се появиха десет въздушни кораба, носещи емблемата на Северната империя — вълча глава с три кули над нея.

До края на живота си Кромис с удивление си спомняше как един върховен военачалник може да бъде до такава степен погълнат от администрирането на армията, че да не обърне внимание на докладите на своите разузнавателни отряди.