М. Джон Харисън
Вирикониум (8)

Глава седма

След като Кромис дойде в съзнание, въздушният кораб беше нападнат. Докато младият Куриер го управляваше в опасното небе, стоящият зад него Кромис все още имаше усещане, че губи равновесие. Като че ли седеше зад очите на премятащ се във въздуха гълъб — земята и въздухът му се струваха неясно очертана плетеница от кафяво и сиво, през която се виждаха смъртоносните силуети на Северняшките въздушни кораби. Разбираше, че Томб бе успял да се освободи от зловещата прегръдка на собствената си броня и че Гриф и Младата Кралица се бяха свили в задната част на кораба.

Но всички тези усещания за ставащото около него бяха абстрактни — тъй като той не можеше по никакъв начин да промени ситуацията, — а имаше и нещо друго, което занимаваше ума му: чувството на страх от внезапното появяване на Метвет Найан…

Изведнъж страничните илюминатори потъмняха. Корабът силно се разклати и със звук на строшени стъклени звънчета целият му нос се пречупи. Парчета кристал се разпръснаха със страшна сила в мрака.

Пред пилота се отвори огромна дупка — около два метра в диаметър, оставяйки по някакъв дяволски късмет командното табло здраво. През отвора за момент можеха да се видят въртящите се, падащи надолу останки от машината, която беше извършила тарана. В кораба с вой повя ледено-смразяващ вятър.

— О! — промърмори куриерът. Около половинметров къс кристал бе разбил черепа му. Човек би могъл да вкара юмрука си в раната. — Все още имаме сила в двигателите, ако някой може да управлява това нещо. Съжалявам, Кралице, няма да мога да…

Той се срина от седалката.

Томб Джуджето пропълзя по наклонената палуба на кораба и зае мястото му. Той стреля с енергийното оръдие, но то се откъсна от поставката си.

— Бенедикт Посманли трябва да ме види сега — промърмори той. Вдигна кораба и с широко завъртане прелетя отново над бойното поле.

След това Томб обърна кораба и го насочи към Пустошта, като непрекъснато губеше височина. Под ниско надвисналите облаци единственият оцелял кораб от ескадрилата на Кралицата продължаваше обречената си мисия срещу двата останали кораба на Севера.

— Погледни надолу — каза Томб, докато се отдалечаваха от долината на разгрома на Уотърбек. — Какво мислите за това?

Долината приличаше на зееща рана, беше изпълнена от воините на Севера, купища мъртви тела, облаци дим се издигаха от местата на падналите, разбити въздушни кораби замъгляваха тъмните фигури на гетайт-кемозит, все още изпълняващи странния си ритуал.

Пустошта, заобикаляща бойното поле, бе буквално залята от влечуги, идващи бавно от юг, изток и запад със странна клатеща се походка.

— Всеки гущер от Голямата Кафява Пустош е там долу. Но защо, какво ще правят?

— Изглежда, наблюдават сцената — отвърна Кромис. — Нищо повече.

И наистина, хълмовете, заобикалящи долината, бяха покрити с линия от гущери и други влечуги — приличащите им на камъни глави бяха застинали, изправени на задните си крайници, те сякаш наблюдаваха някакво морбидно религиозно представление.

— Ние направо ги очароваме! — обади се горчиво Биркин Гриф. Сега, когато корабът бе възвърнал стабилността си, той бе станал прав, от крака му все още течеше кръв. — Те са поразени от нашето предразположение към самоунищожение.

Той се засмя глухо и се обърна към Джуджето.

— Томб, колко далеч ще стигнем с тази машина?

Корабът се носеше безцелно, като водна птица по леко течение.

— Дюйриниш — отвърна Джуджето. — Или Дрънмор. Не бихме могли да достигнем Вирикониум. Корабът губи височина.

Метвен Найан беше клекнала над мъртвия куриер и затваряше очите му. Качулката й беше паднала назад и гъстите й светлокафяви коси се спускаха на вълни по лицето и раменете й.

Кромис, загледан в прииждащите влечуги, премести погледа си към Младата Кралица и страховете му отново се върнаха.

— Нищо няма за нас в Дюйриниш — завърши той. — По-скоро отговаряше на себе си, отколкото на Томб. — Градът ще падне. Страхувам се, че няма смисъл да отидем и в Пастелния град. Предполагам, че имате причина да дойдете тук, Ваше Височество.

Виолетовите й очи бяха широко отворени от току-що преживения шок. Той никога не беше виждал нещо толкова прекрасно и толкова тъжно. Едва успя да скрие чувствата си, като се престори, че търси меча си в полуразрушената кабина. Тършувайки, Кромис попадна на остатъците от металния лешояд от Селур. Както младия куриер, птицата беше разбита от парчета кристал, очите й бяха безжизнени, части от фините й механизми и кабели изскочиха от гърдите й, когато той я повдигна. Кромис почувства някаква абсурдна симпатия към нея, почуди се дали такава перфектна имитация на оригиналния живот може да изпитва болка.

— Да, Лорд Кромис — прошепна Младата Кралица. — Тази сутрин въстаниците отново се вдигнаха на оръжие, Канна Мойдарт може да очаква съпротива само в Дюйриниш. Вирикониум е в ръцете на поддръжниците й…

— Лордове! — извика отчаяно тя. — Какво ще стане с тези хора? Те са прегърнали усойница…

И Кралицата заплака.

— Ще бъдат ухапани — отвърна мрачно Биркин Гриф. — Те не Ви заслужават, Кралице Джейн!

Тя изтри очите си. Пръстените на Нийп блестяха по тънките й деликатни пръсти. Изправи рамене и погледна в лицето му.

— Много сте рязък, Биркин Гриф. Може би причината за падането на града не е в тях, а в тяхната Кралица.

* * *

Те се носиха няколко часа над Пустошта, като се мъчеха да поддържат посока юг. Томб Джуджето се опитваше и сполучваше да поддържа разпадащия се кораб с умение, почти равняващо се на това на неговия учител и господар (никой не знаеше дали Посманли действително бе предприел полета до Луната със своя легендарен кораб „Тежката звезда“ — едно беше сигурно: той бе изчезнал от лицето на Земята, след като саморъчно бе разбил въздушната обсада на Мингулай). Повечето пилоти фанатично вярваха в този полет… Томб успя накрая да ги доведе до разрушения Дрънмор, в прохода Метедрин, град, унищожен от Борринг преди повече от половин хилядолетие.

По време на пътуването всички говореха за предателството.

— Ако можех да хвана шията на Норвин Тринор между ръцете си — каза Биркин Гриф. — Щях да я пречупя без никакво колебание, дори с удоволствие, въпреки че навремето го харесвах.

Той опипа ранения си крак и потрепери от болка.

— Той покри всички ни с позор — промълви Кромис, — като с предателството си хвърли петно на Ордена на Метвен.

— Карон Бан е тази, която съжалявам — намеси се Кралицата. — Жените по са свикнали с предателствата от мъжете, но ги приемат много по-дълбоко.

Във всяка пустош има някаква ненаситна необходимост да се разпростира все повече и повече, да изяжда, колкото може, плодородна земя. Това личи особено в преддверията й, където движението й прилича на живота, който самата тя някога е притежавала.

Като че ли търсейки помощ от бавния ход на юг на Ръждивата Пустиня, Дрънмор се беше сгушил до едно от най-ниските възвишения, от които започваха планините Монар.

Но и това не бе помогнало, крепостните стени и улиците бяха покрити с дебел слой прах, който се вдигаше на вихрушки при всяко подухване на вятъра.

Същият този вятър се провираше из улиците на града и като армия домашни прислужници прехвърляше пясък през отворените врати и пробитите покриви на вътрешния град и изпълваше изоставените войнишки бараки. Ерозията повече от петстотин години бе разяждала каменните му пътища, бе изгладила и разрушила линиите на руините му, докато гордата му в миналото архитектура не се бе превърнала в жалки останки, лежащи между Планините и Пустошта.

Дори като развалина Дрънмор беше жалък.

Времето и географското му положение го бяха задушили.

Към края на полета широка пукнатина внезапно се появи на палубата на кораба, изваждайки на показ древните му двигатели.

Сега, докато кръжаха над града, цветни искри и малки извиващи се като червеи ивици енергия се издигнаха от пукнатината и обвиха металните повърхности на командния пулт, неподвижната част на механизма на металния лешояд и образуваха кръгове около пръстените на Кралицата.

Томб стана видимо нервен.

— Светлина от трупове — промърмори той.

Той сниши машината и кацна на Лутос Плаца, около четириакрово пространство от гранит, полиран от Времето, от който Борринг бе организирал разрушението на Дрънмор преди толкова много генерации.

Гриф и Кромис извлякоха мъртвия куриер от разбития кораб и го погребаха в дълбок льосов нанос в южния край на Плаца.

Беше мрачна и тъжна работа, бяха принудени да работят бавно, тъй като нямаха никакви подръчни средства, освен голите си ръце. Кралицата ги наблюдаваше, изправена до тях, качулката й бе дръпната назад, аленото наметало се развяваше от вятъра. Докато свършваха, големи бели искри започнаха да се отделят със свистене от разбития кристален кораб и околните сгради.

— По-умно ще е да сме далеч оттук — каза Томб, който, верен на природата си, се мъчеше да измъкне все повече неща от разбития кораб.

Той се впусна за последен път сред развалините на кораба за още инструменти и материали за своя екзоскелет. След това всички се отправиха по улиците, които под въздействието на вятъра бяха лъснали като човешки кости. Вървяха, докато Гриф не можеше да издържа повече, сподиряни от стърженето на бронята на Томб, той я влачеше зад себе си.

Под единствения непробит покрив, който откриха в града, приличащ на петстотинвековен спомен, останал сред купчините прах, по-стар от Империята, лежал тук още от създаването на Голямата Пустош, те запалиха огън и приготвиха обяд от малкото остатъци храна, взети от разбития кораб. По стените, почернели от прахта и времето, играеха странни сенки. Лъчите на залязващото слънце приличаха на капки кръв по склоновете на планината.

Под въздействието на импулс, който сам не бе разбрал, Кромис бе взел със себе си трупа на птицата на Селур. Докато ядяха, той обясняваше какво представлява тя на седналата край огъня Кралица. Томб започна да човърка механизма й с тънък стоманен нож.

— Не знам нищо повече за този човек. Но изпращайки тази птица, той ни предупреди, а фактът, че не се нуждаех от предупреждение, не намалява цената на постъпката му.

— Предупреждението за гетайт-кемозит може би говори, че той има някакъв начин да се справи с тях — каза Кралицата.

Биркин Гриф дъвчеше парче сухо месо. Той се изсмя високо и каза:

— Това е чисто предположение, Кромис. Не вярвам някой да може да се справи с тези адски създания, изкопани от Пустинята.

— Това е единствената възможност, която имаме, Гриф — отвърна Кромис. — Не ни остана нищо друго.

— Този човек е много сръчен. Да, сръчен и умен — мърмореше Томб, разглеждайки вътрешността на птицата. — Или пък като Канна Мойдарт е много добър в разкопките.

— Така че ако нямате нищо против, Милейди, ще пътуваме към Залива Гирван, да потърсим помощта на този Селур — продължи Кромис, без да обръща внимание на думите на Джуджето. — Да се надяваме, че там ще намерим някое сигурно място, където да ви оставим и…

— Местата не гарантират сигурност, Лорд Кромис, само хората могат да дадат такава гаранция. Мисля, че и двамата се убедихме в това напоследък — прекъсна го Кралица Джейн. — А освен това бях защитена и на сигурно място цели седемнадесет години. Струва ми се, че да се изложа на риск за известно време, ще ми хареса.

Биркин Гриф с мъка се изправи на крака, разпръсквайки прах около себе си. Той погледна надолу към Кралицата мърморейки нещо. След това бавно й се поклони до пояс.

— Мадам! — каза той. — Вие имате храбростта на Вашия баща! Държанието Ви е много смело!

Той седна отново и се обърна към Томб:

— Щастливец, това е адски дълъг път за мъж в моето положение, де да имах кокилите ти!

Кралица Джейн от Вирикониум за първи път, откакто бе загубила Империята си, се засмя. Кромис си помисли, че това поне показва колко бързо се възстановява един млад човек, дори и след тежка загуба.

* * *

Престояха в древния град пет дни, обгърнати от руините на безвъзвратно минало величие, когато селището е било и център на Северняците. Може би посрещаше с „добре дошъл“ звънтенето от чука на Томб, докато той поправяше повредите на доспехите си. Като че ли се отваряше врата, едва доловимо изкривено ехо от миналото, в което други механици бяха удряли изкусните артефакти на Културите на Залеза?

Кракът на Гриф се оправяше много бавно, раната се отвори отново, кръвта не се съсирваше и му беше много трудно да се движи. Като възстановяващо се след дълга болест дете той бе станал сприхав и често изпадаше в пристъпи на глупава ярост. Куцаше силно, ругаеше непрекъснато, проклинайки собствената си безпомощност. Накрая Гриф с големи усилия отиде до останките от кораба им на Лутос Плаца, успя да откърти тежък кобалтов лост и направи от него някакво подобие на патерица.

За жалост това беше лошо решение. С патерицата вървежът му стана още по-неустойчив и Томб жестоко се подиграваше с него, като го имитираше с нескрито злорадство. Гриф загуби съвсем чувството си за хумор, избухна и му заяви, че неговото енергийно бойно снаряжение е много по-унизителен вид патерица.

Двамата се сбиха свирепо и Кромис едва ги раздели със сила.

Дръпнаха се, като всеки обеща да отнеме главата на другия във възможно най-кратък срок.

— И двамата сте жалки глупаци! — отвърна им Кромис и те се отдръпнаха още и седнаха по местата си.

След това той се обърна към Метвен Найан:

— Отегчени са от бездействието и несигурността ни. Ще напуснем това място утре сутринта.

Думите му се потвърдиха по-късно през деня, когато два въздушни кораба, носещи знаците на Мойдарт, се появиха като призраци от Пустошта и увиснаха в небето над Плаца. Северните воини се спуснаха като мравки по дългите въжени стълби на площада, за да изследват изгорелите останки на въздушния кораб, ритайки шумно разхвърляните части.

Те търсеха оцелели, но Кромис заведе хората си в древните предградия на Дрънмор. Беше ясно, че въздушните сили бяха челен отряд в опит градът да се окупира отново след половин милион години отсъствие.

Малката група напусна мястото същата нощ и продължи незабелязана от никого към Прохода на Метедрин.

* * *

Започнаха пътуването си надолу към Раннок през обширна, почти ненаселена земя от заледени блата, обградени с високи хълмове. Вървяха през мочурищата от торф и гранитни морени, откъснати от планините Монар по време на свличане на глетчер, образувал по пътя си корита на широки, бързи и плитки реки. Тревата беше маслиненозелена и груба, мъхът — яркозелен, на места, където имаше завет, се виждаха нежни зимни цветя. По пълзящите склонове растяха сгърчени трънливи дървета. Влажният постоянен вятър духаше в клоните на брезовите горички и трънаците. Високите хребети се очертаваха на небесната повърхност, изпъстрена от сиви облаци. Понякога минаваха покрай внезапно отворили се гейзери с бяла вода, които се явяваха често през пролетта, но по необясними причини изчезваха с идването на лятото.

Всичко бе оцветено в зелено и кафяво, зелено и сиво — тук не можеше да се отглежда нищо, а тези земи бяха около една четвърт от Империята на Вирикониум.

Всяка сутрин Кромис ставаше от одеялата си полузамръзнал и треперейки, проверяваше какво се е хванало в капаните, поставени предната нощ. Най-често бяха зайци. Ботушите му прогизваха, докато ги намереше сред мократа трева и локвите. Но тези самотни разходки му доставяха някакво мрачно удоволствие. Никога не можа да разбере какво беше това. Изпълнен с учудване, той се завръщаше с улова си, за да събуди другите в лагера и да ги накара да тръгнат отново на път.

Представляваха странна окъсана група, вървяща надолу към Раннок. Томб приличаше на разпънат на кръст в кожените си гамаши сред металното дърво на екзоскелета. Неуморим, крачещ като машина през тресавищата и реките, прескачащ пукнатините, проправяйки си път — той сечеше цели дървета с енергийната си брадва. Зад него подскачаше и залиташе Биркин Гриф. Великолепната му мантия в кобалтовосиньо бе разпокъсана, от нея висяха парчета, а самият Гриф непрекъснато проклинаше патерицата си. Изпокъсан, подскачащ и залитащ, той приличаше на полудяло бостанско плашило.

И дрехите на Кромис бяха раздърпани и изпокъсани от острите клони на дърветата. Прекрасната му черна коса се вееше на вятъра. Устните му бяха здраво стиснати.

Лошото време, теренът и храсталаците не бяха пощадили и Метвен Найан, но тя не им обръщаше внимание. Намерила част от изгубената си вече Империя, за чието съществуване не беше и предполагала, тя беше открила и нещо от себе си.

— Кулите не са всичко, Лорд Кромис! — смееше се тя, хванала ръката му — Наистина не са! — Тя носеше цветя и беше много разочарована, че той не може да ги назове. Кромис й показваше планините, които тя не познаваше, и се усмихваше, нещо, което му се случваше много рядко. Тези дребни наглед обяснения много бързо ги сближиха.

Вървейки така, групата изминаваше по трийсет мили на ден.

Времето ставаше все по-студено. Вятърът свиреше между оголените дървета и пронизваше телата им. Сутрин сивкави мъгли обгръщаха дърветата и трябваше да се движат много бавно.

В една такава утрин ги нападнаха разбойниците.

Бяха малка окъсана група, около десетина души, въоръжени с всевъзможни оръжия, каквито бяха успели да намерят. Приличаха повече на селяни, напуснали земята си (а може би накарани да я напуснат), отколкото на воини. Томб беше отишъл далеч напред, следван от Гриф, така че Кромис беше единственият, който ги посрещна. Той избута Кралица Джейн под прикритието на една голяма скала и се изправи в целия си ръст срещу тях.

— Назад! Кой ще се опита да кръстоса оръжие с Рицар на Метвен!

Това ги смути за момент, някои колебливо направиха крачка назад, но водачът им нададе дрезгав вик, размаха меча си и всички се втурнаха напред. Мечът без име изсвистя във въздуха и първият, достигнал Кромис, се просна в краката му с разсечени гърди. Последва кратко меле, придружено от викове на ярост и стонове.

Мечът на Кромис тъчеше невидима паяжина от стомана около него и когато нападателите се отдръпнаха, трима от тях останаха сгърчени в мекия торф.

Разбойниците се спогледаха, по лицата на някои от тях личеше уплаха, но водачът им отново ги поведе в атака. В същия миг вляво от тях от мъглата изскочи Биркин Гриф, огромният му меч просветна във въздуха и най-близкият нападател се строполи с разсечен череп. Гриф, куцукайки, се довлече до Кромис.

— Какво е това? — прогърмя гласът му — Нима обикновени джебчии се опитват да мерят сили с нас? Кромис, да разчистим тази сган!

Останалите шестима разбойници се спогледаха. В очите им се четяха едновременно страх и алчност. Те виждаха, че единият от неприятелите им е ранен, а красотата на жената ги бе подлудила. Водачът им отново ги поведе в атака и това беше най-голямата грешка, която правеше в живота си.

— Метвен! — изкрещяха Кромис и Гриф и вместо да се отдръпнат, се впуснаха напред.

Мечът без име се впи в шията на главатаря, главата му изхвърча и падна в торфа. За момент тялото остана право, след това бавно се свлече надолу, Гриф разсече друг от нападателите почти до кръста, а трети, който се опита да премине през Кромис, се търкаляше с разпрани вътрешности по поляната. Останалите трима хукнаха назад и се натъкнаха на огромната, гротескна фигура на Томб, върнал се назад от шума на боя.

— Хлебарки! — изкрещя Джуджето и брадвата му разполови единия от тях. — Малки нищожни насекоми, с кого се опитвате да мерите сили?

Последните двама оцелели, крещейки от ужас при появата на огромния екзоскелет, хукнаха надолу.

— Хвани ги, Томб! — извика Кромис. — Унищожи ги! Никой не трябва да знае, че сме тук!

— Слушам, благородни господарю! — изкиска се подигравателно Джуджето и закрачи с огромни крачки след бегълците.

— Лорд Кромис, трябва ли наистина тези хора да бъдат убити? — прозвуча нежният глас на Кралицата.

— Да, Мадам! — гласът му беше студен и твърд. — Никой не трябва да знае дали сме още живи и къде сме.

— Но все пак те са мои поданици…

— Поданици, Кралице моя — прекъсна я Гриф, — които бяха готови да Ви убият. Послушайте Кромис, той наистина е прав.

— Никой не може да каже кой е прав и кой не е в тези времена — промълви Кромис. — Но смятам, че това наистина е най-доброто решение.

В далечината се му див вик на ужас и агония, последван от втори.

Кралицата скръбно сведе глава.

— Да тръгваме — предложи Кромис. — Загубихме вече доста време.

Продължиха напред. По време на третата седмица от пътуването им заваля сняг. Лед скова потоците и рекичките. По върховете на високите хълмове с трясък се чупеха скали и политаха надолу в прохода. Студът беше ужасен, но те продължаваха напред. Кромис намираше в капаните си бели зайци, а понякога и лисици-албиноси с червени, интелигентни очи. Биркин Гриф уби бял снежен леопард с патерицата си — по свирепост битката беше равностойна, до последния удар на подивелия от ярост Гриф.

Повече от седмица живяха при група пастири — дребни чернокоси хора, говорещи със странен мек акцент. За тях воините на Север и Запад бяха само слухове. Когато Кромис им обясни кои са те, всички коленичиха пред Кралица Джейн. Подариха й палто от овчи кожи и през цялото време се отнасяха с уважение към тях. Бяха срамежливи и добри хора и в знак на признателност Томб Джуджето сечеше дърва за тях от зори до здрач, докато Гриф, седнал и повдигнал ранения крак пред себе си, цепеше дърветата на трески, които щяха да им послужат за повече от година. Междувременно след битката с разбойниците Гриф и Томб отново се бяха сприятелили и в резултат на възобновеното приятелство вършеха с удоволствие работата си — всъщност и двамата най-много обичаха да режат и секат.

Всичко в живота им започна да им се вижда далечно — сам той ги бе изолирал от Времето. Кромис се мъчеше да запази в ума си картината на катастрофата на бойното поле на Изток. За неговата мрачна природа беше много важно да си спомня за ужасните мечове на гетайт-кемозит. Той непрекъснато мислеше за тях и започна да си ги представя, като във въображението му те ставаха все по-опасни, като нещо предопределено да унищожи всичко по пътя си. Виждаше ги как обсаждат Дюйриниш и се чудеше дали зимата би представлявала някаква преграда за тях.

След още седем дни и една нощ пътуване през мрачните планини в южния край на Раннок всички с радост видяха плодородните земи на Лендалфут и съвсем малка част от сивото море, разбиващо се в тъмните вулканични брегове на Залива Гирван.

* * *

Лендалфут беше рибарски град, изграден от белезникав, сивобежов камък — струпани къщи, повечето едноетажни и неприветливи, и дълги навеси за сушене с потъмнели покриви, обрасли в лишеи и мъх.

Тук-там се издигаха високите бели къщи на местните големци. През лятото фин розов пясък, издухан от дюните на Залива Гирван, изпълзяваше по стръмните ветровити улици. Между къщите, в малките дворове, голоръките жени на рибарите си говореха под палещото слънце. Скърцащи каруци караха улова нагоре но Големия Южен Път към Субридж.

Но сега вълните хапеха злобно чакълестия бряг. Морето се вълнуваше, големи черногърби чайки кръжаха и се биеха над пустите вълноломи, а закотвените лодки се бутаха със скърцане една о друга.

Решен да провери дали новините за Младата Кралица са пристигнали вече от Север по Пътя на рибата, Кромис изпрати Томб в Лендалфут. Джуджето трябваше да се представя като самотен пътник и да събере колкото се може повече информация.

Томб се раздели, макар и неохотно, с енергийното си бойно снаряжение — това беше едно от условията, за да не изплаши местните жители, — но отказа да остави брадвата си.

Другите го чакаха до един пуст хълм от базалт, издигащ се зад града.

Джуджето се завърна гордо от бързо и ефективно свършената работа. Той подхвърляше в ръка малка изсъхнала ябълка, която (както каза той) му била подарена от някаква старица.

— И тя беше изсушена като ябълката — засмя се Томб. — Сигурно си е помислила, че съм някое хлапе.

Но всички смятаха, че по-вероятно я е откраднал отнякъде.

— Добре стана, че отидох сам, долу всички са изплашени и враждебно настроени. Новините са дошли вече дотук от Субридж. — Той отхапа парче от ябълката си и продължи: — Мойдарт е превзела Лоу Лидейл, унищожила е Дюйриниш. Доколкото разбрах, там са дадени много жертви и от двете страни и сега армията й се връща към Вирикониум. Между Пастелния град и Субридж нощем се появяват гетайт-кемозит и избиват без причина когото намерят.

Той изяде кората на ябълката, изплю невнимателно семките върху Биркин Гриф, който точеше меча си със специален пясъчник, и легна в екзоскелета.

Замълча за миг и продължи.

— Успях да разбера посоката, в която трябва да вървим, наистина не много точно, но мисля, че ще се оправим.

Томб закопча всички части на бронята около себе си и се изправи. Отново беше гигант, обграден с гора от метални ленти, пръти и болтове. Показа към базалтовите скали.

Моторът на екзоскелета вече тихо шумеше.

— Целта на пътуването ни е на Изток и малко във вътрешността. Всички рибари, с които разговарях, рязко променяха държанието си, когато им казвах закъде пътувам. Ставаха мрачни и студени. Изглежда, не обичат много този Селур. Рядко са го виждали и доколкото разбрах, е някакъв старец. Гледат на него със суеверие и го наричат Създателя на птици.