М. Джон Харисън
Вирикониум (5)

Глава четвърта

Призори, докато звездите бледнееха, дружината на Гриф се заизнизва покрай стените на Каменния Град. Поеха трудния път на Север. Тънки нишки речна мъгла се стелеше към небето, на места се сгъстяваше така, че конниците не виждаха на повече от метър пред себе си. Дюйриниш бе тих, само подкованите ботуши на стражата отекваха от високите каменни стени. Чапла, кацнала върху изгнил дънер, с любопитство следеше малобройната колона воини, която се насочи към един от бродовете в извивките на Минфолин. Може би й се сториха по-заплашителни, отколкото любопитни, когато копитата на първите коне навлязоха в реката, вдигайки пръски бяла пяна, тя отлетя, разперила тежки крила.

Всички бяха заменили своите пъстроцветни, макар и окъсани и избелели от непрекъснатото излагане на природните стихии дрехи, с предпочитаното бойно облекло. Тук-таме блясваха брънки от плетени ризници, някои бяха добавили към тях късове метална броня, но повечето носеха кожа, обкована с метални пулове. Бяха мрачни, готови на всичко хора, с груба реч, опасни, дори когато се смееха, очите им гледаха изпитателно, оръжията им блестяха, винаги в идеално състояние, конете им имаха лъскав косъм и здрави мускули, които играеха на светлината при всяко движение.

Биркин Гриф яздеше начело, излъчващ сурова гордост.

Масивното му тяло бе защитено от лакирана, кобалтовосиня ризница, върху която носеше копринена наметка в лимоненожълто, покривалото на кобилата му бе в същия цвят. Широкополата селска шапка бе изоставена, огромната му руса грива се вееше на лекия бриз. На кръста си бе препасал широк меч с инкрустирана със сребро дръжка, от седлото му висеше двуостра бойна брадва с дълга дръжка, леснодостъпна, в случай че се наложи да я използва. Пъстрата кобила опъваше мощна шия, клатеше голямата си красива глава. Юздите й бяха от мека червена кожа, инкрустирана с най-фини медни нишки и пулове.

До него яздеше Кромис. Хладното утро го бе накарало да се сгуши върху мрачния си черен жребец, увит в тъмно наметало, подобно на черен гарван с настръхнала перушина. Стори му се, че Гриф и великолепната му кобила предизвикателно изтласкват от мрака колебливата утринна светлина. За миг изглеждаха божествени и непобедими, съдбата, към която водеха дружината — красива и непонятна. Но чувството бе кратко и отмина, за да остане обичайният хлад в душата му.

Отляво на Гриф, несигурен върху дръгливия, нисък товарен кон, яздеше Теомерис Глин. Единствената му броня бе кожена шапка, подсилена със стоманени пластини. Не спираше да мърмори и да се оплаква от студа, от ранния час, проклинаше каменните сърца на момичетата от крепостта. Зад тримата Метвени хората на Гриф мрачно запяха старинна песен от устието на Минфолин, чийто смисъл отдавна бе забравен:

Изгори ги и дълбоко във земята посади ги, о, потопи ги.

Тежко време е във флота, о, потопи ги.

Събери ги, потопи ги, о, дълбоко ги засей.

В урагана мощни конници тресат земята,

О, дълбоко ги засей!

Песента подейства силно върху Кромис. Тъжният ритъм на ударенията го хвърли в дълбок размисъл за смъртта и разрухата, измъчваха го мрачни предчувствия за разбития Вирикониум. Пред погледа му се появи ликът на Метвен Найан, натъжена и измъчена. Знаеше, че не може да се върне при нея, но печалните й очи го терзаеха. Над него, високо в небето, кръжеше и пикираше с мощните си криле стоманената птица на Селур, като зловещо предчувствие за угроза над целия свят.

Потъваше все по-дълбоко в мислите си, подобно човек, изпаднал под влиянието на силен наркотик, когато Гриф дръпна юздите на кобилата си и се обърна към своите хора:

— Тук ще напуснем Стария Северен Път. Ето накъде ще тръгнем — по-пряко, но значително по-неприятно пътуване.

Пътят пред тях правеше рязък завой на запад и изчезваше от погледа зад първите черни хълмове на нов планински масив, наричан от местните жители Ръба. Помежду тях широкият друм лъкатушеше, докато достигне морския бряг, оттам продължаваше право на Север по крайбрежието.

Но право напред, между ниските бодливи храсти и грубата висока трева, в плитка долина между наченките на два хълма се отваряше тясна просека. След първите петдесет метра тревата изчезна, отстъпвайки място на зеленикаво тресавище, осеяно с огромни петна в тъмновиолетово и масленожълто. По-нататък се виждаха гъсталаци от ниски разкривени дървета. Реката се промъкваше между тях, бавна и широка, с брегове, обрасли с високи тръстики с цвят на светла охра. Вятърът духаше от Север, носеше горчива, метална миризма.

— Тресавищата на металните соли — промърмори Гриф. Посочи към растителността на брега на Минфолин. — Дори през зимата цветовете тук са странни. През лятото смайват въображението. Птиците и насекомите са уникални, никъде другаде по Земята не се срещат подобни видове.

— Някои намират това красиво — каза Кромис. — Например аз.

Теомерис Глин подсмръкна и се хвана за огромния нос.

— Тук вони! Не трябваше да тръгвам с вас. Аз съм стар човек и заслужавам по-спокоен живот.

Гриф се усмихна.

— Ние сме едва на ръба, сивобрадко. Чакай да навлезем в същинските мочурища.

В дъното на долината, където свършваха бодливите храсти, бе изкопан дълбок ров, който служеше за преграда на добитъка от Долната Равнина към блатата. Стените му бяха стръмни, бе пълен със застояла вода, покрита с дебел слой всевъзможна мръсотия. Прекосиха го през мост, от двете страни на който имаше груби врати от клони. Копитата на конете затрополиха глухо по дървената настилка. Америгълът на Селур бе черна точка — високо в бледосиньото безоблачно небе.

* * *

Пътеката се виеше мъчително между блатни гъсталаци, железни мочурища, трудноразличими подвижни пясъци от алуминиеви или магнезиеви оксиди; запълнени с вода ями, повърхността им бе медносиня или перманганатоволилава, захранваха се от бавни, леденостудени потоци; с брегове, обрасли със сребърни тръстики и високи черни треви. Дънерите на дърветата бяха странно и диво разкривени, покрити с гладка тъмнооранжева или с цвят на светла охра кора. Листата им образуваха плътна маса, през която се процеждаше мрачна, причудливо оцветена светлина. В основата на стволовете и по стърчащите корени растяха на купчинки гъби, дошли като че ли от друг свят — кристални, многофасетни, полупрозрачни структури.

Лъскавочерни жаби със светещи зеленикави очи квакаха шумно около колоната, която мъчително напредваше с шляпане и затъване в гъстата кал около блатата. Под маслената повърхност на водата лениво плуваха, извивайки огромни тела, непознати влечуги. Гигантски водни кончета с мрежести крила, разперени повече от тридесет сантиметра, жужаха, втурваха се насам-натам или застиваха на едно място над ниските гъсти блатни храсти, дългите им злобни тела блестяха в металиковозелено и тъмносиньо. Хващаха плячката си в полет — прозрачни комари и пърхащи синьочервени молци, можеше да се чуе как челюстите им щракат.

Над всичко това бе надвиснала тежка, потискаща миризма на гнило и разлагащ се метал. След около час устните на Кромис се покриха с горчиво-кисел налеп. Откри, че му е трудно да говори. Докато конят му се препъваше и хлъзгаше в тинята, той с изумление разглеждаше природата около себе си, поезия омайваше въображението му, фина и бърза като блестящите бижута-птици, които летяха над тъмния бавен поток древна гнилоч.

Гриф не преставаше да подканя хората си да бързат. Целта му бе да прекосят Металното блато за три дни. Но конете се движеха неохотно, объркани от прускосините потоци и странното розово небе. Някои отказваха да се движат, запъваха се и трепереха, налагаше се да ги теглят за поводите или да ги бутат. Очите им уплашено се въртяха в орбитите, собствениците им ругаеха, затъваха до кръста в калта, всяко преместване на ботушите им освобождаваше блатен газ с остра миризма, който избухваше в огромни мехури на повърхността.

Когато за малко се измъкнаха от гъсталаците, около обяд, Кромис забеляза, че истинското небе бе изпълнено с бягащи, разкъсани от вятъра облаци и независимо от топлите екзотични цветове блатото бе студено.

* * *

Вечерта на третия ден стигнаха до плитките води на Кобалтовото Езеро в северния край на блатото. Бяха загубили двама души и един кон в подвижните пясъци, трети мъж умря в огромни мъки, след като пи вода от лъжлив кристалночист поток — скоро след това крайниците му се подуха и станаха сребърносиви. Бяха мръсни и уморени, но доволни от бързината, с която се движеха.

Направиха си лагер в една приемливо суха просека, недалеч от ивицата кал около езерото. По-навътре се виждаха кафеникавият бряг, осеян с яркожълти петна, плаващи острови от гъсто оплетена растителност, върху които водните птици бяха накацали и почистваха електриковосините си пера. Денят си отиваше, цветовете ставаха по-приглушени, но в погребалната светлина на залеза водите на Кобалтовото езеро внезапно блеснаха в огромни, дълги повече от миля, петна в ярко– и по-тъмночервено.

* * *

Малко преди настъпването на зората нещо събуди Кромис, според него бе студът. Над водата висеше тънка флуоресцираща мъгла в най-различни цветове, някакво странно свойство караше водата да свети с равномерна бледа светлина. Нямаше сенки. От дърветата в края на просеката се стичаше на едри капки влага. Силуетите им бяха странни и причудливи, приличаха на разпнати на кръст мъченици.

Опита се да заспи отново, но не успя. Премести се до жаравата на замиращия огън. Лежеше по гръб, увит в пелерина и одеяло, скръстил ръце зад главата си, и гледаше Звездите с Имена.

Наоколо разбойниците на Гриф спяха дълбоко, конете пристъпваха от крак на крак, чуваше се как ноздрите им издишат кълба топла пара в леденостудения въздух. Беззвучно прелетя блестящата черна сянка на някаква нощна птица, само очите й грееха с яркожълта, концентрирана светлина — два снопа със силата на морски фарове. Удивен проследи полета й. Теомерис Глин хъркаше тихо, водата ромонеше между сребърните тръстики. Гриф бе оставил часовой, макар и вън от полезрението на Кромис, той чуваше как краката му потъват с мек звук във влажната пръст в края на лагера, усещаше как духа в шепите си, за да се стопли.

Кромис притвори очи. Дали щяха да се измъкнат от мочурищата преди края на следващия ден? Започна да обмисля подходящи стратегии за различните места, където можеха да се срещнат със силите на Мойдарт. Отново си представи Метвен Найан, каквато я бе запомнил последния път в залата с пет прозореца, през всеки от които се стелеше пейзаж, невиждан в никой край на Империята.

Мислеше за деликатните, меки, но решителни устни на Младата Кралица, когато долови нещо като дълбока въздишка зад себе си. Звукът беше прекалено нисък, за да събуди спящ човек, не идваше отблизо, но се носеше по въздуха със странна сила.

Спокойно изчака първия момент на страх да отмине, ръката му се плъзна към дръжката на Меча без име. Предпазливо се претърколи по корем, стараейки се да не издава звук, дишаше с отворена уста, гледаше движенията му да са максимално пестеливи и незабележими. Тази маневра му позволи да наблюдава полукръга, невидим допреди миг. Неподвижен като камък, той изследваше посоката, откъдето бе дошла въздишката.

Не виждаше нищо, освен размазаните сенки на разкривените ниски дървета. Изходът към поляната представляваше малко по-тъмно петно. Наглед нямаше нищо заплашително. Конете също бяха тъмни сенки, издишващи кълбета бяла мъгла. Забеляза, че един-два бяха наострили уши.

Изведнъж разбра, че нито вижда, нито чува часовоя.

Внимателно се освободи от завивките и извади меча няколко сантиметра от ножницата. Рефлексът го накара да се приведе ниско към земята, докато тичаше към ръба на поляната, и да смени посоката няколко пъти, в случай че го дебнат стрелци с лъкове или енергетични оръжия. Чувстваше се уязвим, но не изпитваше никакъв страх, докато не навлезе между дърветата и не откри трупа на часовоя.

Тялото лежеше близо до пътеката в грозна, неестествена поза, вече бе започнало да потъва в лепкавата кал. Разгледа го внимателно. Оказа се, че не бе успял да извади никое от оръжията си. Нямаше кръв, крайниците му бяха незасегнати.

Кромис коленичи и с отвращение хвана студената, покрита с гъста четина брада, опитвайки се да разбере дали вратът е счупен. Не бе. Тогава черепът. Провери неохотно. Пое рязко дъх и скочи на крака.

Горната половина от черепа липсваше, срязана с хирургическа точност два сантиметра над ушите.

Изтри лепкавата кръв от ръцете си в някакви мъхове, преглъщайки горчилката в устата си. Обзеха го едновременно гняв и страх, карайки го да потръпне. Наоколо цареше пълна тишина, само в далечината се дочуваше жуженето на водно конче. Земята около тялото на убития бе утъпкана, забеляза следи от големи безформени ходила, които се приближаваха и отдалечаваха в южна посока. Не можеше да прецени що за същество ги бе оставило. Започна да ги проследява.

И през ум не му мина да събуди лагера. Жадуваше отмъщение за тази жалка, нелепа смърт. Това бе негово лично задължение.

Далеч от Кобалтовото Езеро фосфоресциращата светлина избледня, но той виждаше отлично в тъмнината и можеше безпогрешно да следва безформените стъпки. Те се отклониха от пътеката към място, осветено от синкавата светлина на куп кристални гъби. Спря неподвижен и се заслуша. Нищо, освен шум на течаща вода. Краката му затъваха в гъстата кал, стволовете на дърветата бяха застинали в потискащите си изкривени пози. Внезапно вляво от него се счупи клонка.

Той се впусна стремглаво в гъсталака по посока на звука, като си разчистваше път с меча. Клоните се вкопчваха в ръцете му, с всяка стъпка затъваше все по-дълбоко в лепкавата кал, дребни животинки се разбягваха, невидими за погледа му. Спря задъхан на малка полянка близо до открита водна повърхност. Не се чуваше никакъв звук. Разбра, че е бил примамен встрани от пътеката, беше се разкрил пред тайнствения си противник, който умееше да се движи безшумно в тъмнината на мочурището. Изби го студена пот, мравки полазиха кожата му.

Само безпогрешният му инстинкт за самоотбрана го спаси. Зад гърба му прозвуча гибелно свистене. Коленете му сами се подвиха и въздухът, където само преди миг се намираше главата му, бе разсечен от светещо със студена зеленикава светлина енергийно острие. Използвайки левия си крак за опора, той се завъртя като пумпал, мечът му описа полукръг, насочен към коленете на нападателя. Отскочи назад, усещайки, че не е установил контакт.

Пред него се извисяваше огромна, черна сянка, висока около два, два и половина метра. Крайниците й бяха дебели и тежки, главата — като яйце с тъпата част нагоре, без черти на лицето, само три жълти светещи точки образуваха равностранен триъгълник. Издаваше съскащ звук, движенията, плавни и контролирани, показваха невероятна мощ. Краката оставяха странни, безформени следи в калта. Излъчваше хладна враждебност и спокойна, пресметлива интелигентност.

Гигантският баан в ръката на страшното същество описа втора дъга към него. Немислимо бе да се опитва да го посреща със своя прост стоманен меч. Отскочи пъргаво назад, краят на енергийното острие закачи плетената му ризница, разряза я със същата лекота, с която върхът на нокът бележи следи върху масло. Кръв от плитка рана затопли гърдите му. Независимо от големината си нещото се движеше с невероятна бързина. Мечът без име светкавично последва удара, насочен към мястото, където вратът се съединява с рамото, но то се изплъзна и двамата отново се задебнаха, изправени един срещу друг. Кромис бе преценил бързината му и със съжаление установи, че е по-бавен.

С това приключи опознаването помежду им. Започна сериозна битка. На малката полянка на брега на зловонното блато баанът и стоманеното острие заблестяха в жесток смъртоносен танц. Кромис бе тоя, който винаги трябваше да отстъпва. Надяваше се на момент небрежност, пролука в защитата на противника, но съществото бе изключително бързо и се биеше без ни най-малка следа от умора. Постепенно бе изблъскан до ръба на водата, очите му се замъглиха от стичащата се солена пот. Бе ранен на много места. Стоманената му ризница висеше на дрипи.

Петата му докосна повърхността на водата и в този миг допусна баанът да закачи острието на Меча без име. Блеснаха искри и върхът отхвръкна встрани. Нямаше вече възможност да пронизва, можеше да използва меча единствено да сече. В душата му се промъкна и загнезди страх. Гигантът се биеше като автомат, замахваше, отскачаше, нападаше отново. Снопът празни, святкащи бледи очи го следеше безпристрастно и неуморно. Внезапно му хрумна опасен план за спасение.

Дясната му ръка намери под дрехите малкия баан, който бе причинил смъртта на сестра му. Стискайки го здраво, той забави отговора на своя меч, леко приведен, преструвайки се на ранен, надеждата, че хитростта ще успее, бе минимална. Но великанът видя, че защитата му е пропукана. Докато оръжието му се отдръпна назад и се понесе надолу, Кромис активира своя енергиен нож и посрещна с острието му убийствения удар.

Когато двата енергийни лъча се сблъскаха, светна ужасяваща светкавица. Кромис бе отхвърлен във водите на блатото, ръката му бе парализирана от рамото. Но сблъсъкът на древните енергии ги бе унищожил взаимно. Великанът се залюшка като пиян насам-натам из поляната, останал без оръжие, съскаше пронизително и злобно.

Кромис се измъкна от зловонната вода, ръката му бе пронизана от агонизираща болка. Отровната течност, проникнала в устата му, го давеше, повдигаше му се, но той светкавично поднови атаката си, за да открие, че при последната среща на оръжията острието на меча му бе разцепено на две до самия предпазител. Проклинайки горчиво, той замахна с това, което бе останало. Но гигантът се извърна, затича се тромаво между дърветата и навлезе във водите на блатото, вдигайки огромни пръски.

Убийствената му самоувереност бе унищожена, грациозността го бе напуснала, бе победен. Но Кромис се хвърли върху отъпканата от боя земя и заплака от яд и разочарование.

До него се чуха викове. Америгълът прелетя през гъсталака от листа и с грозен писък се впусна подир отдалечаващата се сянка. Кромис усети, че го вдигат.

— Гриф — промълви той, — мечът ми е счупен. Това не бе човек. Успях да го неутрализирам с един от триковете на Томб. Тук действат древни сили… Мойдарт е събудила нещо, с което не ще можем да се справим. Аз едва се спасих.

Изведнъж го обзе нов страх, който го прониза чак до мозъка на костите. Отчаяно заопипва пръстите на лявата си ръка.

— Гриф, невъзможно бе да го убия!

— И съм загубил Десетия Пръстен на Нийп.

Отчаянието го хвърли в несвяст.

* * *

Дойде зората, жълта и черна, като злокобно предзнаменование, над Кобалтовото Езеро, където изолирани валма от нощната мъгла все още висяха над гладката тъмна повърхност на водата. Върху малките островчета или помежду гъстите тръстики крякаха птици. Те усещаха подсъзнателно наближаващата зима, огромни, многоцветни ята плуваха по водите на езерото, бавно и постепенно в десетки хиляди печални, малки черепчета се разбуждаше инстинкт за миграция, който в един от близките дни щеше да достигне своя връх.

— А тази година зимата ще бъде убийствена — промълви тегеус-Кромис, сгушен до огъня, докато наблюдаваше шумните птици.

Мечът му, разцепен на три, лежеше на земята до него, разкъсаната на парцали ризница се полюшваше и дрънчеше глухо при всяко негово движение. Бяха се погрижили за многобройните му рани и синини, но не можеха да направят нищо за състоянието на мислите му. Потръпна, когато си помисли за свирепата зима в Севера и дивите погледи на гладните вълци.

Бе се разбудил от къса дрямка с горчилка на разочарование от загубата в гъсталака. Хората на Гриф, разделени на двойки и тройки, обхождаха без надежда за успех полянката, където се бе състояла битката, в търсене на Десетия Пръстен на Нийп. Пръстенът бе окончателно изгубен, може би заровен в гъстата кал или потънал в отровното блато. Металната птица се върна, съществото бе успяло да й се изплъзне във водните храсталаци. До него бе седнал Теомерис Глин, който в целия този хаос бе хъркал спокойно.

— Прекалено песимистично гледаш на една моментна загуба — каза старецът, докато почистваше брадата си от остатъци храна. Набучено на ножа му парче месо се печеше на огъня. — Когато остарееш, ще разбереш… — Той се засмя сподавено, прекланяйки глава пред многобройните неуспехи, които животът му бе поднесъл. — И все пак е странно. Винаги се е твърдяло на юг от Пастелния град, че щом тегеус-Кромис и неговият Меч без име не могат да убият противника, значи той вече е мъртъв! Странно! Искаш ли мръвка печено свинско?

Кромис се засмя глухо:

— Голяма утеха си, няма що. Един старец, който бръщолеви ласкателства, а само печеното му е в ума. Какво ще правим без правомощията на Кралицата? Какво можем да направим?

Биркин Гриф приближи, за да сгрее ръцете си на огъня. Носът му долови миризмата и той моментално настани огромното си тяло между двамата. Бе чул последните думи на Кромис и дълбокомислено изказа своето мнение:

— Ще направим същото, което бяхме решили, когато имахме проклетата дрънкулка. Да сътворяваш непрекъснато нови стратегии при най-малка промяна в обстановката, може да те подлуди. Реалността не може да се променя. На всичко отгоре не може да се предвиди.

— Но за да командваме армията… — започна Кромис безпомощно.

Гриф небрежно остъргваше насъбралата се по ботушите му кал.

— Виждал съм те да командваш и преди, поете. Струва ми се, че го вършеше забележително само със силата на характера си, а не защото притежаваше някакво евтино бижу.

— Това е абсолютно вярно — потвърди Глин и изплю някаква жила. — Ето как се справяхме едно време. Много скъпи ботуши имаш, Гриф. Трябва по-често да ги смазваш, за да не прониква влагата в тях. Не че аз лично съм командвал някога нещо друго, освен задника на някоя хубавица.

Гриф прегърна приятеля си през рамо и леко го разтърси.

— Мислителю, грешката не бе твоя!

Кромис сви рамене. Не му ставаше по-леко.

— Погребахте ли часовоя? — попита той, желаейки да смени темата.

Усмивката изчезна от устните на Гриф. Той кимна:

— Да, и попаднахме на още една частица от загадката. Бях удивен от изключително правилната форма на раната. Когато я разгледах внимателно, открих… — той направи пауза, разбута огъня с върха на ботуша си, наблюдавайки разхвърчалите се искри. — Погребахме само част от човек, Кромис, останалата част е била отнесена от съществото, което ти принуди да избяга…

— Мозъкът му бе откраднат.

За миг настъпи мъртва тишина. Влагата капеше от причудливите дървета. Теомерис Глин започна шумно да дъвче. Кромис взе в ръце остатъците от меча си, припомни си грозната картина на неестествено проснатия в калта труп, засъхващата, лепкава течност по ръба на раната.

После каза:

— Мойдарт е събудила нещо от Старата Наука. Съжалявам за този човек и виждам всеки от нас сполетян от неговата участ. — Едно по едно той вкара парчетата от меча си в ножницата. — Чака ни ужасна смърт, Гриф.

Изправи се и раздвижи мускулите си. Цялото тяло го болеше от среднощния епизод.

— Ще оседлая коня си. Трябва колкото се може по-бързо да се движим напред.

Металната птица бе кацнала на един бледосиньозелен клон над главата му и мълчаливо го наблюдаваше.

— Сигурен ли си, че не искаш малко свинско печено? — попита Теомерис Глин.

* * *

Достигнаха северните граници на блатото, без да дадат нови човешки жертви. Следобеда на четвъртия ден пищната растителност започна да изтънява, появи се истинско небе с надвиснали облаци, но в съвсем приемливи цветове. Земята ставаше все по-корава, напредваха все по-бързо. Тресавището се разчупи в неравномерни площи, разделени от широки ивици издигната твърда земя с ръждив цвят, който ставаше все по-наситен, колкото по на Север се придвижваха. Студен вятър издуваше наметалата им, люшкаше разкъсаната ризница на Кромис, фини капки дъжд покриха телата на конете.

От запад до изток в огромна мързелива дъга дългата ивица на Голямата Кафява Пустош преграждаше пътя им. Безкрайни вериги ръждиви дюни се свързваха в обширен равен склон, набразден тук-там от формирани от масивна ерозия долини.

— Имаме късмет, че идваме в началото на зимата — обърна се назад Биркин Гриф, който водеше дружината в единична нишка по плавния склон нагоре по коритото на леденостуден черен поток. От двете им страни се издигаха глинести ръждивокафяви накъсани брегове. — Сега ветровете са по-силни, но съдържат повече влага, която се отделя в почвата. В действителност Пустошта не е истинска пустиня.

Кромис кимна унило. В Долната Равнина бе все още есен, тук трудно можеше да се повярва, че е така. Вперил поглед в небето между двата дълбоки бряга, той си припомни за Балмакара, където годината си отиваше много по-красиво.

— Опасността от свличания на земни маси е доста по-малка — продължи Гриф, — няма ги прашните бури. През лятото тук можеш да се задушиш, дори в периферията.

От надвисналото небе Кромис премести поглед към виещата се колона хора зад него. Едва се различаваха, обгърнати в мъгла от дъжд, сгушени и мълчаливи върху изморените животни.

На върха на корията дружината спря и сякаш предварително се бяха уговорили, конниците се разпръснаха в редица по гърба на дюната. Всеки от мъжете мълчаливо преценяваше мрачната панорама пред себе си.

Пустинята нямаше край — тук златиста, там тъмна охра, мъртва, враждебна. Многобройни потоци с високи вертикални брегове изписваха безсмислени идеограми в земята. В далечината, разкривени в лъжливо-ограничени форми, се издигаха метални конструкции, размахали сърдито пръсти към небето, сякаш се заканваха на причинителя на хилядолетната им мъка. Хората на Гриф замърмориха оживено, струваше им се, че откриват някакво бавно, но определено движение сред смайващите форми на суровия пейзаж.

Но тегеус-Кромис бе обърнал жребеца си назад и гледаше към виолетоворозовата мараня, която покриваше блатото. Бе погълнат от мисълта за тъмните гиганти с три светещи очи.