М. Джон Харисън
Вирикониум (4)

Глава трета

Тази нощ, обладан от мисли за три жени и мрачно бъдеще, Кромис, Рицарят с Меча без име, който се смяташе за по-добър поет, отколкото боец, напусна Пастелния град през една от Северните врати. Копитата на коня му подскачаха безшумни по древната настилка на пътя. Никой не му попречи, никой не направи опит да го спре и да се заинтересува за причината да напусне града посред нощ.

Бе готов за дълъг път и битка, но не носеше броня, освен тънка лакирана черна ризница, изтъкана от фини стоманени звена, над нея — късо черно наметало, краката му бяха обути в бричове от мека кожа. Такъв бе обичаят на много от Метвените, те намираха тежката стоманена броня по-скоро за пречка, отколкото за защита при ръкопашен бой с енергийни оръжия.

Не носеше шлем, дългата му черна коса се развяваше на вятъра. Баанът бе пристегнат към кожения му колан, а любопитният източен инструмент — на гърба му.

На следващия ден Кромис навлезе между голите хълмове на планините Монар, които лежаха между Вирикониум и Дюйриниш. Вятърът виеше диво сред стръмните склонове, сякаш изплакваше някаква огромна мъка, неспособен да я изрази с думи. Незабележими тесни пътеки се извиваха между надвисналите масиви от жълтеникав плочест варовик, покрай прозрачни планински езера, нагоре по стръмните чукари, рязко надолу — в усойни, пусти кории. Липсваше всякаква растителност. Не се виждаха дори птици. Веднъж забеляза високо в небето кристалния корпус на въздушен кораб, след който се стелеше гъст черен дим. Дълго мисли за странната постъпка на Норвин Тринор, не можеше да намери обяснение.

Пътуването през планините продължи три дни и през това време се случи само една забележителна случка, докато прекосяваше хребетите на масива Круачан.

* * *

Бе достигнал третия хребет, когато се спусна мъгла. Знаеше, че пътеката напред е опасна. Жребецът му бе каталясал и всеки момент можеше да се подхлъзне и да падне върху нестабилния едър чакъл. Реши да спре. Вятърът бе стихнал, като бе оставил странно звънтене в ушите му. Мястото бе диво и самотно, непроходимо през зимата. Непроходими бяха и по-ниските долини. Не случайно Мойдарт бързаше.

На върха на хребета откри руините на странна четириъгълна кула, строена от сив гранит, съвсем различен от камъните под краката му. Бяха останали три стени и част от покрива в основата. Липсваха прозорци. Не можа да си обясни предназначението й, нито защо не бе изградена от местен камък. Стоеше загадъчна, странен къс, полузатрупана от срутените блокове, с които бе съградена. Какво огромно усилие бе необходимо за пренасянето на гранитните блокове на такава височина!

Вътре откри следи от други пътници, изненадани от мъглата на Круачан — няколко отдавна мъртви огньове и оглозганите кости на дребни животни.

Приближи до коня си, който бе започнал да трепери, разтри го, хвърли леко одеяло върху гърба му и го нахрани. Запали малък огън и си приготви обяд, после се облегна на стената в очакване мъглата да се вдигне. Източният инструмент бе в ръцете му и под странните метални звуци на потрепващите струни започна да композира тъжна поема. Мъглата се сгъстяваше около него, пропълзявайки на талази в импровизирания подслон. Думите му се ронеха в тишината като камъни, пропадащи в бездънна бездна.

* * *

Видения

Имам видения за това място в бездната на Времето… Далеч, далеч, вятърът люшка смърчовете… напуснах самодивските гори на брега на морето, гладко като огледало в пурпурния залез, където древната изстрадала земя уморено търси спокойствие, закрила от тътена на битките.

… По върховете на обрулените хълмове опустошението и самотата се просмукват в тънките ни кости, носещи само печал… Това място — старинна кула на ръба на хребета, диви ветрове и тишина… И аз добавям още един камък към руините… песъчинка във Вечността… и аз съм Вечност…

* * *

Смутен от собствения си глас, остави инструмента настрана. Конят му се размърда, изплашен от нещо. Мъглата се виеше в причудливи форми, изваяни от внезапен полъх.

— тегеус-Кромис, тегеус-Кромис! — повика го внезапно странен тръбен глас съвсем близо до него.

По-бърз от светкавица, той скочи, баанът изсъска в лявата му ръка, с бързо движение Мечът без име излетя от добре смазаната ножница, дебнещ, готов за схватка с неизвестния нападател.

— Нося послание за теб.

Не виждаше нищо, нищо освен мъглата. Конят му изтрополи, изцвили и се изправи на задните си крака. Енергийното острие цвъртеше във влажния въздух.

— Покажи се! — извика Кромис и зъберите на Круачан отекнаха: — Покажи се! кажи се! жи се!

— Нося ти послание — повтори гласът.

Кромис опря гръб о каменната стена и внимателно заоглежда празния полукръг пред себе си. Дишаше на къси пресекулки, готов за внезапна атака. Единствено пламъците на огъня червенееха в гъстата сива мъгла.

Върху дребния чакъл пред огъня се бе настанил огромен брадат лешояд. Те обикновено обитаваха равнините и долните склонове на планината. Някои ги наричаха америгли. Пламъците осветяваха зловещата му глава и кривата шия. В полумрака приличаше на гърбав злобен старец. Разпери едното си крило и клъвна под него, огънят се разгоря от движенията на въздуха. Перата му бяха странно лъскави, отразяваха пламъците, сякаш не бяха птича перушина.

Лешоядът обърна малко аленочервено око към него и каза:

— Следва послание.

Размаха крила, прелетя шумно и тежко през стаята и кацна на издаден камък в стената до главата му. Конят отново се размърда, опитвайки се да се освободи от ремъците, с които бе спънат, огромните му черни очи не изпускаха страшната птица.

Кромис отстъпи встрани и вдигна предупредително меча си. Америглите бяха силни и хищни. Някои овчари твърдяха, че предпочитат малки деца пред агнетата.

— Моля за разрешение да започна:

тегеус-Кромис от Вирикониум, приемам, че това си ти, тъй като напълно се покриваш с описанието, което ми е дадено, трябва веднага да отиде в Кулата на Селур.

Тук лешоядът разкърши крила, настани се по-удобно на издадения камък, наклони глава и продължи:

— Ще я намери в залива Гирван, на Юг, малко по на Изток от Лендалфут, по-нататък…

Ситуацията граничеше с фантастичното — мъглата, която прииждаше на талази, странната птица, която говореше, му оказваха магическо въздействие. Само преди миг се бе чувствал изгубен, извън Времето, върху този връх накрай света. В същото време реалността на момента го караше да бъде нащрек, Мечът без име бе готов за светкавичен удар. Канеше се да зададе няколко въпроса на птицата, но тя продължи:

— По-нататък, съветвам го, да не се колебае и да не позволи каквото и да е да попречи на това пътуване. Нищо не е по-важно в този момент, защото балансът на силите е много деликатен и залогът е много голям, става дума за нещо много по-значимо от съдбата на една дребна империя.

Това послание е изпратено от Селур от Гирван.

Край на посланието.

Кромис не знаеше кой можеше да бъде този Селур от Гирван, какви факти му бяха известни, кое можеше да бъде по-важно в този момент от унищожението на Вирикониум, как бе научил една хищна птица да разпознае човек, когото никога не е виждала?… Толкова много въпроси. Замислен, той отиде при коня си и го потупа окуражително по шията, за да се успокои.

— Ако смяташ, че имаш по-важна цел, имам инструкции да наблегна върху неотложността на този проблем и да остана с теб, докато не решиш да тръгнеш за Лендалфут и Гирван. През определени интервали ще повтарям посланието, за да не бъде забравено при развитието на обстоятелствата. Господарят ми знае, че ще искаш да зададеш някои въпроси. За целта съм зареден с богат речник.

След тази реч америгълът престана да му обръща внимание. Един от краката му, завършващи с остри криви нокти, почеса перушината зад главата му. Кромис реши, че тайнствената птица не представлява опасност и прибра оръжието си. Жребецът му се бе успокоил и той седна до огъня. Птицата го последва. Той се вгледа в блестящите й очи.

— Какво си ти? — попита Кромис.

— Аз съм пратеник на Селур.

— Кой е той?

— Не ми е позволено да го описвам.

— Каква е неговата цел?

— Не съм инструктиран да я съобщавам.

— От какво точно се страхува той?

— Той се страхува от гетайт-кемозит.

Мъглата не се вдигна през целия ден и последвалата нощ. Въпреки че прекара почти цялото време в задаване на въпроси, Кромис не успя да изкопчи почти нищо повече от говорещата птица, отговорите й бяха заобиколни, единствената сигурна информация бе неприятното име на тези, от които се страхуваше Селур.

Дойде утрото, студено и мрачно, с тежки надвиснали облаци, влагата във въздуха пронизваше костите. Величествените хребети на Круачан се протягаха от изток на запад, подобно ребра на гигантско животно. Напуснаха третия хребет заедно, птицата се рееше високо в небето, борейки се с капризните въздушни течения. Веднъж кацна на седлото пред него, но той бе принуден да я предупреди да се отдалечи, защото конят му се плашеше.

Когато най-сетне слънчевите лъчи пробиха облаците, той видя, че птицата бе метална, всяко перо, дори най-финият пух по тялото и крилете й, се състоеше от тънки пластинки, щамповани или ръчно изковани от иридий. Цялата птица блестеше, а когато бе близо до него, от нея долиташе слабо жужене. Скоро свикна с новия си неочакван спътник и откри, че е добър събеседник по най-разнообразни теми.

На петия ден след напускането на Пастелния град пред очите му се появи Дюйриниш, градът-крепост, последното населено място преди Ръждивата Пустиня.

* * *

Надолу по стръмните склонове на връх Легач той достигна извора, от който бележеше началото си реката Минфолин. Намираше се във Високата Равнина, обширно поле от песъчлива глинеста почва, заобиколено отвсякъде от хълмовете на Монар, на около осемстотин метра над морското равнище. Пи от водата на бистрия извор, грижливо ограден с камъни, заслуша се в песента на вятъра в тръстиките и потърси криволичещата пътека, която се спускаше по склоновете на планината Мам Судхейл и щеше да го отведе в града. Движеше се успоредно на Минфолин, която от малко ромонещо поточе постепенно набираше сили, втурвайки се като луда по бързеи и водопади.

Преодоля и последния от хълмовете на Мам Судхейл. От височина неколкостотин метра пред погледа му се откри гледка към Долната Равнина. Ниви във виолетово, кафяво и зелено, отделени една от друга със сиви каменни стени, многобройни овчарски кошари, които с настъпването на вечерта една след друга блесваха с яркожълти светлинки. Минфолин се виеше тъмна, пълноводна и бавна. Подобно река от олово, тя минаваше край града в северната част на равнината, за да се разпръсне на множество ръкави между тресавищата на Блатото от метални соли на ръба на Ръждивата Пустиня. След него величествената река отново се събираше и мощна, и спокойна, но обагрена в неописуеми цветове, продължаваше на запад до вливането си в морето.

Суровият Дюйриниш бе разположен помежду голите планински склонове, от една страна, и Голямата Кафява Пустош — от друга, съчетавайки тяхната обща черта — мрачна негостоприемност.

Град от кремък и черен гранит, заобиколен отвсякъде с крепостни стени, издигнати преди двадесет поколения, срещу заплахата от Северните кланове, Дюйриниш бе разположен в широка извивка на реката. Улиците, покрити с каменна настилка, водеха към централната твърдина Алвес. Сградите бяха ниски и здрави, всяка готова за отбрана срещу дивите орди. Стените откъм Пустинята от Ръжда се възправяха вертикално на тридесет метра, след което със стръмен наклон изпъкваха навън — непреодолима преграда за Северняците. Кромис навлезе в Долната Равнина в момента, когато Голямата Вечерна Камбана отброяваше смяната на седма стража на северната стена. Над реката плуваше бледа мъгла, опитвайки се да изпълзи в тънки струйки нагоре по каменните стени, които водите на Минфолин облизваха.

Дружината контрабандисти на Биркин Гриф бе разположила своя стан на около миля южно от града-крепост, в близост до големия каменен мост над Минфолин.

Лагерните огньове блестяха ярко в полуздрача, премигвайки, когато хората се движеха помежду тях. Дочуваха се смях и немелодично подрънкване на металически съдове. В средата на моста бе застанал часовой. Преди да прекоси, Кромис извика америгъла при себе си. Той долетя, размахвайки криле — огромен, черен силует на кръст в сивата, настъпваща вечер.

— Кацни тук — той протегна ръка с маниера на ловците на соколи — и не прави никакви внезапни движения!

Копитата на коня затопуркаха по калдъръма на моста, от съприкосновението на кремък със стомана заизскачаха искри. Птицата тежеше на ръката му, металните пера блестяха малиненочервени в заревото на скрилото се вече зад западния хоризонт слънце. Часовоят я изгледа с широко отворени очи, но го отведе при Гриф без да задава излишни въпроси. Гриф се бе изтегнал до един от огньовете, смееше се на някаква известна само нему шега и похапваше от любимия си деликатес — суров телешки език.

— Този вид птици не стават за ядене — отбеляза той. — Очевидно, има някаква по-сериозна причина да я носиш със себе си.

Кромис скокна от коня си и подаде поводите на часовоя. Крайниците му бяха схванати от уморителното спускане по склоновете на планината. Апетитната миризма на готвено подразни ноздрите му и той изведнъж откри, че е много гладен.

— Много сериозна причина — каза той. Повдигна ръка и заповяда: — Повтори посланието!

Биркин Гриф повдигна вежди.

— тегеус-Кромис от Вирикониум — започна птицата с мелодичния си тръбен глас — трябва веднага да отиде в Кулата на Селур, която ще намери…

— Достатъчно! — прекъсна я Кромис. — Е, Гриф?

— Цяло ято от тези същества ни следва два дни подред. Летяха високо над нас и кръжаха. Свалихме една от птиците, но като че ли бе направена от метал, затова я хвърлихме в реката. Странна работа, вярвам, че ще ми разкажеш повече докато вечеряме.

Кромис кимна:

— Предполагам, че повече няма да се случи да ви притесняват. Постигнали са целта си.

Подкани америгъла да напусне ръката му и разтривайки мястото, където здравите нокти се бяха впили, приседна до Гриф. Прие чаша дестилирано вино, което приятно затопли гърлото му. Шумът в лагера бе утихнал, чуваха се плачливите въздишки на вятъра по чукарите на Монар. Минфолин ромонеше в темелите на каменния мост. Топлината на огъня и виното го сгряваха, започна да се чувства удобно.

— Все пак — добави той — бих посъветвал хората ти да не ги закачат, ако случайно се появят отново. Този Селур може би разполага с особени средства за отмъщение.

Америгълът бе застанал близо до огъня и следеше разговора, обърнал към тях светещо червено око.

— Значи не си открил Тринор? — по-скоро констатира Гриф. — Мога ли да те изкуша с малко от тази вкусотия?

— Гриф, твоите вкусове ме отвращават. Не, освен ако не го изпечеш първо.

След това той му показа пръстена на Нийп и разказа как Метвет Найан му го е дала, какво се бе случило на Улицата на Хляба (един епизод, естествено, бе премълчан), по какъв странен начин Карон Бан бе изоставена от приятеля им, как се бе запознал със загадъчната механична птица в мъглата на Круачан.

— И ти не възнамеряваш да посетиш този Селур? — попита Гриф.

— Каквото и да мисли Селур от Лендалфут, ако Вирикониум загине, ще загине целият свят. Най-важен за мен в момента е разгромът на Мойдарт.

— Нещата стават все по-неясни и сложни — каза замислено Гриф. — Ние не разполагаме с всички детайли на ребуса. Опасявам се, че ще го решим прекалено късно, когато отговорът ще бъде без значение.

— И все пак трябва да се изправим срещу Мойдарт, макар да не сме готови и независимо от вероятността тя да е само незначителна част от цялата история.

— Несъмнено — съгласи се Биркин Гриф. — Но помисли, Кромис, ако падането на Вирикониум е само част от това, което ни чака, каква е истинската дълбочина на картината? Няколко пъти вече сънувах неизброими древни армии, които тихомълком напредват в тъмнината и, честно да ти кажа, започвам да изпитвам страх.

С леко разперени криле америгълът доближи, полюлявайки се, и занарежда:

— Страхувайте се от гетайт-кемозит, тегеус-Кромис от Вирикониум трябва незабавно да отиде в Кулата на Селур, която…

— Млъквай, птицо, и отиди да си пощиш крилете. Може би ще откриеш метални въшки в перата си — прекъсна го Гриф.

После се обърна към Кромис и предложи:

— Ако си се нахранил и отпочинал, да отидем в града. Една обиколка на кръчмите може да ни донесе новини относно Тринор.

* * *

Изминаха мълчаливо късия път до Дюйриниш по брега на Минфолин, всеки погълнат от своите мисли. Ниска бяла мъгла до гърдите покриваше равнината, но небето беше чисто, обсипано с безброй студени звезди. Между тях с леден, смарагдов огън блестяха Звездите с Имена. От хилядолетия грееха те в нощното небе, изписвайки две думи на отдавна забравен език, и само овчарите размишляваха над тайнственото им значение.

Пред стоманената порта пътят им бе преграден от стражите, облечени в плетени ризници и надянали ниски, конични шлемове. Те гледаха с подозрение ярките дрехи на Гриф и огромната птица, кацнала върху ръката на Кромис. Началникът им пристъпи напред и каза:

— Никой няма право да влиза в града след залез. — Стойката и суровият глас подсказваха, че гледа съвестно на воинските си задължения. — Непрестанно ни безпокоят Северняци или шпиони. Ще чакате до сутринта. — Той изгледа Гриф. — Ако имате законно право да влезете.

Биркин Гриф го изгледа студено, след това бавно прехвърли поглед към губещите се в мрака високи черни стени. Някъде отвисоко долитаха отмерени стъпки по камъка.

— Тъй — каза той. — Значи, или да се покатеря по тая грамада, или да ти размажа нахалната мутра. Последното май е по-лесно. — Сви заканително ръце в тежки юмруци. — Пусни ни да влезем, глупчо.

— Почакай, Гриф — задържа го Кромис. — Това е разумна мярка. Те просто си вършат работата.

Като демонстративно държеше ръце встрани от оръжията си, той се доближи до офицера. Свали пръстена на Нийп от пръста си и го протегна, за да може да бъде добре разгледан.

— Ето моите правомощия. Поемам отговорността за отварянето на вратите, ако възникнат въпроси. Изпълнявам задача на Кралицата.

Постави обратно пръстена на пръста си, отвърна със сдържан поклон на поздрава на офицера и двамата влязоха в Каменния град.

Вътре улиците бяха тесни — за да се отбраняват, в случай че портата или високите крепостни стени бъдат превзети. Мрачните гранитни сгради, в по-голямата си част казарми, оръжейни и складове, бяха сблъскани една до друга, а вторите им етажи бяха надвиснали над улиците, за да може да се излива огън върху евентуалните нападатели. За прозорци служеха тесни процепи. Дори в търговския център, където имаше магазини за продажба на метал и кожи, сградите излъчваха сурова готовност за бой. Дюйриниш не бе весел град.

— Преди няколко дни оттук е минала армията — каза Гриф. — Май доста са скучали.

— По-важно е, че трябва да са вече на средата по пътя към разрушения Гленлюс, дори и да са решили да пътуват по стария крайморски път — отбеляза Кромис.

— Ще успеем да ги настигнем, ако тръгнем право на Север, напряко през тресавищата, а след това през Ръждивата Пустиня. Неприятно, но бързо пътуване.

— Ако Мойдарт ги хване на пътя преди Гленлюс, с тях е свършено. Битката ще е приключила, преди да успеем да ги намерим — промърмори разтревожен Кромис.

Около час бродиха из тесните улички, които постепенно се изкачваха спираловидно към Алвес. Навестиха две кръчми, но никъде не откриха сведения за Норвин Тринор. Клиентите се отдръпваха от Кромис и неговата птица. Но в „Благородния Син Метал“, хан в търговския квартал, намериха друг Метвен.

* * *

„Благородния Син Метал“ представляваше триетажна сграда, която заемаше цяла една страна на Площад Ехо, на по-малко от миля от централната твърдина Алвес. Предназначението й, очевидно, бе да обслужва по-заможната търговска прослойка. Фасадата на постройката бе осветена от скъпи, меки сини светлини, изровени преди много години в Ръждивата Пустиня. За разлика от амбразурите, служещи за прозорци в по-голямата част от града, нейните бяха значително по-приветливи, с бели, покрити с орнаменти кепенци, каквито изобилстваха в по-топлите южни градове.

Когато излязоха на Площад Ехо, Биркин Гриф вече с трудност намираше място за масивните си крака по неравния калдъръм. Пристъпваше много внимателно и през цялото време пееше с пълно гърло няколко строфи от тъжна пиянска песен от Кладиш. Дори на мрачния Кромис нещата изглеждаха далеч по-розови. Птицата на ръката му обаче не даваше никакви забележими признаци на развеселяване.

През широко отворените врати на кръчмата в улицата се изливаше ярка жълта светлина, която приятно контрастираше със синьото на фасадата, страхотен шум огласяше пустия площад. Двама-трима клиенти се измъкнаха бързешком от заведението, хвърляйки тревожни погледи зад себе си. Отвътре долитаха крясъци и трясък на захвърлени мебели. Биркин Гриф внезапно прекъсна гърлената си песен и престана да се люшка. Замръзна на място. Едрото му лице разцъфна в усмивка.

— Това — каза той — е битка.

Забърза напред, движенията му бяха сигурни и стабилни.

Прекоси половината площад, преди Кромис да успее да го настигне подтичвайки. Застанаха в рамката на огряната от светлина врата и огледаха просторната зала.

В по-близкия край зад барикада от дървени маси и столове се бяха скрили останалите клиенти и двама келнери. В краката им се валяше изпопадала от масите храна, няколко души боязливо надничаха иззад импровизираната преграда, други се бяха свили и не мърдаха. Собственикът, дебел, червендалест, изпотен, бе подал глава през един от отворите за сервиране на храна откъм кухнята, дрънкаше с все сила върху метален съд и сипеше хули и обиди към група хора, скупчени в средата на стаята пред масивната камина.

Групата се състоеше от седем души — петима едри мъжаги с черни коси и бради, облечени в омазнените, кафеникави кожени панталони и дълги палта, характерни за търсачите на метали, едно от момичетата, които обслужват масите (то се бе притиснало в чупката на комина с ръка на устата, лицето й бе начернено със сажди, очите й гледаха уплашено, едната й едра гръд бе оголена), и сивобрад старец в пищен, червеникавокафяв жакет с подплънки на раменете и бухнали ръкави.

Всички бяха с извадени мечове, сивобрадият държеше в лявата си ръка гърлото на строшена бутилка. Брадата и бакенбардите му бяха зацапани с червено вино. Озъбен, той очакваше нападателите си, които бавно затваряха кръга около него.

— Теомерис Глин! — провикна се Гриф.

Търсачите на метал спряха самоуверената си атака и го заоглеждаха предпазливо. Собственикът престана да блъска и ругае и също се вторачи с изцъклени очи в него.

— Ти, глупав, стар козел! Защо не си гледаш почтено спокойните старини, а си седнал да се биеш за някакво мръсно момиче?

Теомерис Глин малко се смути:

— О, здравей!

Сивите му очи хитро заничаха над огромен гърбав червендалест нос, осеян с червеникави жилки. Той се вторачи в Гриф.

— Опитвам се да застигна армията — промърмори извинително. — Те ме изоставиха. — Лицето му изведнъж светна в предизвикателен смях, дебелите му бели вежди излетяха високо и изчезнаха в разчорлената му коса. — Ха-ха-ха, ела да смачкаме няколко въшки, а, Гриф? Тъй и тъй си вече тук.

Продължавайки да се смее, той внезапно финтира към един от нападателите със счупената бутилка. Дочу се внезапно тежко дишане и тътрене на крака по покрития с дървени стърготини под. Макар и стар, Глин бе бърз като отровна змия — ярка червена кръв рукна от мястото, където мечът му бе нанесъл истинския си удар и един нападател отстъпи ругаейки.

Другарите му притиснаха стареца към стената.

Гриф се втурна мълниеносно, без никаква грациозност, да ги изпревари, мечът му излетя от ножницата. Но Кромис остана на мястото си, чудейки се какво да прави с америгъла.

Птицата му каза:

— В името на твоята безопасност те призовавам да напуснеш моментално това място. Не е разумно да рискуваш живота си в дребни схватки. Селур се нуждае от твоята помощ.

След тези думи тя излетя от ръката му и с див писък, размахвайки огромните си криле, подобна на изчадие от Ада, се впусна към нападателите. Смаян, той видя как здравите осемсантиметрови нокти се забиха в бяло ужасено лице (това бе прекалено много за стопанина, той изпищя неистово, виждайки как птицата отскубва парчета месо със стоманения си клюн, затръшна прозореца към кухнята и избяга). Кромис забеляза своята жертва. Гриф сечеше наляво и надясно, но той вече нямаше време да наблюдава, защото към главата му летеше назъбеното острие на меч.

Той избегна удара, приклекна и с две ръце заби меча си в слабините на своя нападател, изтегляйки острието нагоре. С ужасен рев мъжът изпусна оръжието си и се строполи на земята, притискайки раната с две ръце.

Зад гърба му се бе появил нов нападател. Кромис прескочи сгънатото тръпнещо тяло, изтърколи се акробатично встрани и отново бе на крака, изправил се в бойна стойка срещу врага си. Стаята се превърна във вихър от движещи се тела, яростни викове, стонове и плющене на гигантски криле.

Теомерис Глин бе хванал за дългите коси един от нападателите и блъскаше лицето му в жаравата на камината. Той бе жесток стар човек. Петият търсач на метали бе отстъпил до стената към кухнята, от лицето му се стичаше кръв и безуспешно се опитваше да откъсне от себе си подивелия, кълвящ и драскащ америгъл. Гриф, който вече бе свалил първата си жертва, като че също се опитваше да пропъди птицата, за да може свободно да замахне с меча си.

Кромис с лекота отбягна дивото замахване на меча на своя противник.

— Спри сега и ще си отидеш жив! — извика той задъхано.

Но нападателят само се изплю презрително и се втурна в нова схватка с Меча без име.

— Ще те пронижа! — изсъска той.

Кромис хлъзна острието си по неговия меч така, че предпазителите им се сблъскаха. Незабелязана, свободната му ръка се скри под плаща му. Преднамерено освободи натиска на меча си и същевременно се отпусна напред. За миг тялото му докосна тялото на противника. Той активира баана и последният търсач на метали се сгромоляса на пода с пронизано от енергийния меч сърце.

Кокалчетата на пръстите му бяха окървавени от дръжката на меча на падащия нападател. Облиза ги, докато разглеждаше трупа. На врата му висеше стоманен медальон. Усети докосване по рамото.

— Това, последното, беше забележителен номер — каза Гриф със странна, пресилена усмивка. — Някой път трябва да ме научиш да го правя.

— Ти си прекалено тромав. Предпочитам да те науча да пееш. Погледни това…

С върха на меча си той побутна медальона на търсача на метали, който блестеше на ярката светлина. Беше монета, но не от Вирикониум. Носеше символите на Канна Мойдарт — вълча глава с три кули над нея.

— Тя вече се е приготвила да управлява — каза Кромис. — Това са Северняци. Трябва да тръгнем с настъпването на утрото. Страхувам се много, че ще закъснеем.

Докато говореше, зад гърба му отново избухнаха викове и писъци.

* * *

Теомерис Глин от Субридж, старият ветеран, се бореше пред камината с едрогърдестото момиче. Синият й нагръдник бе свален и двете й гърди, с набъбнали розови зърна, се показваха, но в същото време върху бузата на стареца ярко червенееха следи от плесници. Малките й юмручета се сипеха върху му.

— Един мъж, който рискува живота си заради своята Кралица, заслужава малко внимание, глупачке! — извика той умолително.

Зад гърба му се бе появил собственикът и кършейки мазни ръце, настояваше да му се заплати за щетите, но дребният старец не му обръщаше внимание и продължаваше да убеждава девойката да го дари с ласките си.

Биркин Гриф се засмя гръмогласно. Кромис успя само да се усмихне с половин уста. Последното му откритие го бе разтревожило силно.

— Спаси я от стария глупак, Гриф. Ще го вземем с нас. Поне отново ще види бойното поле, за друго май не го бива.

По-късно, когато напуснаха Дюйриниш, докато старият Глин се мъкнеше зад тях залитайки, Гриф каза:

— Тя наистина се готви да управлява. Самочувствието й е огромно. Какво могат да направят един поет, един стар сладострастник и петдесетина разбойници, за да пречупят такава силна воля?