М. Джон Харисън
Вирикониум (14)

Епилог

Метвен Найан, Кралица на Вирикониум, стоеше в късния следобед на пясъчните дюни, лежащи като чужда земя между сушата и морето. Големи черногърби чайки летяха и се биеха над главата й. Кралицата беше висока и гъвкава жена, облечена в рокля от тежко червеникавокафяво кадифе. Голата й кожа не беше боядисана или обсипана с бижута, какъвто беше обичаят в тези дни. Деветте пръстена на Нийп блестяха по дългите й пръсти. Косата й, напомняща цвета на листата на самодивско дърво през есента, се спускаше на меки вълни до кръста и се навиваше по гърдите й.

Известно време тя вървя по линията на прибоя, разглеждайки предметите, изхвърлени от морето — полирани от водата камъни със странни шарки, полупрозрачни мидени черупки в най-различни цветове, клони с причудливи форми, донесени от прилива.

Кралицата се спря да наблюдава чайките, но виковете им й действаха потискащо.

Тя водеше сивия си кон с бяла юзда по дюните. Там намери каменната пътека до Кулата без име, макар че беше наречена от някои, заради разширението на брега на това място — Балмакара.

Кулата Балмакара беше разрушена, стените й бяха почернели, приличаше на счупен зъб. Въпреки пролетта, която беше донесла зеленина след мъртвата зима, самодивските дървета, заобикалящи кулата, бяха мъртви. Между тях тя попадна на разбитите и обгорели остатъци от въздушен кораб, който при падането си бе разрушил кулата. Корабът беше черен и голяма вълча глава с виненочервени очи гледаше към нея от изпъкналия корпус. Времето беше олющило боята.

Кралица Джейн го подмина и дойде до вратата, където завърза коня си.

Извика, но никой не й отговори.

Изкачи петдесет каменни стъпала, стъпките й отекваха самотно. Навсякъде беше покрито с кафяв прах, в ъглите той бе струпан на купчини. От кулата се чуваше тиха музика със стоманена точност, чиято интонация изпълни със сълзи виолетовите й очи.

Беше седнал на леглото, вградено в стената, под прозореца, покрито със синя бродирана коприна. Около него по стените висяха трофеи — енергийна бойна брадва, която бе получил от приятеля си Томб Джуджето след морската битка при Мингулай, по време на кампанията към Ривърмаут; пищният ярък щандарт на Торисман Карлимейкър, когото беше победил със собствените си ръце в планините Монадлиат; старинни оръжия и астрологични уреди, изкопани от пустинята.

Не вдигна очи, когато тя влезе.

Пръстите му натискаха твърдите струни на инструмента, звукът бе тих и меланхоличен. Рецитираше стихове, които бе съчинил на върха Круачан в планините Монар.

 

 

Имам видения за това място в бездната на Времето… Далеч, далеч, вятърът люшка смърчовете… напуснах самодивските гори на брега на морето, гладко като огледало, в пурпурния залез, където древната изстрадала Земя уморено търси спокойствие, закриляна от тътена на битките… По върховете на обрулените хълмове опустошението и самотата се просмукват в тънките ни кости, носещи само печал… Това място — старинна кула на ръба на хребета, диви ветрове и тишина… И аз добавям още един камък към руините… песъчинка във Вселената… и аз съм Вечност.

 

 

Когато свърши, Кралица Джейн каза тихо:

— Лорде, чакахме да дойдеш.

В тъмнината той се усмихна. Все още носеше разкъсаната си пелерина и натрошената си, на места счупена броня. Мечът без име лежеше до него — винаги, когато беше нервен или угрижен, ръката стискаше дръжката му и я галеше несъзнателно — правеше го механично.

Кромис отвърна с типичната си учтивост:

— Лейди, бих дошъл веднага, ако имаше някаква нужда от мен.

— Лорд Кромис, Вие сте абсурден!

Тя избухна в смях, за да не може той да види съжалението, което тя изпитваше към него.

— Смъртта те доведе тук — каза тя. — Криеш се и хапеш раните си като ранено животно. Във Вирикониум ние престанахме да мислим за смъртта.

— Това е Ваш избор, Мадам!

— Новородените хора са между нас. Не излязохте прав, тегеус-Кромис. Те не се чувстват по-висши от нас, а и ние не се мислим за варвари. Те ни дадоха нови изкуства, нови идеи и перспективи, а ние ги учим как да живеят в мир със Земята, без да я унищожават. Ако това ще ви донесе задоволство, Лорд Кромис: бяхте прав в едно — Империята е мъртва. Но мъртви са и Културите на Залеза. И нещо друго, нещо ново замества и двете.

Той стана и отиде до прозореца. Стъпките му бяха бързи и безшумни. Погледна я, а слънцето умираше в кървавочервена светлина в далечината зад него.

— Има ли място в тази Нова Империя за един неволен убиец? — попита тихо той. — Има ли?

— Кромис, ти си глупак — отвърна тя и не му позволи да отговори.

По-късно той я накара да погледне към Звездите с Имена.

— Там! — каза той шепнешком. — Не можеш да не се съгласиш с факта, че всеки, дошъл след това, не е могъл да разчете написаното там. Империите идват и си отиват и оставят език, неразбираем за наследниците им.

Тя му се усмихна, звездната светлина играеше в очите й. Отметна косата от лицето си и каза:

— Когато дойдеш във Вирикониум, ще видиш много нови лица. Ще срещнеш и приятелски лица, Кромис. Доста от останалите живи Рицари на Метвен дойдоха при нас. А колкото до това — тя посочи небето и пак се усмихна — Алстаф Фултор, Новороденият, може да ти каже какво означава.

— За мен е особено важно — отвърна й Кромис — тези неща да останат мистерия. Ако му заповядаш да си затваря устата, ще се върна!