М. Джон Харисън
Вирикониум (13)

Глава дванадесета

С лице, изкривено от бойна лудост, извадил меч, описващ невероятни фигури пред него, Кромис ги наблюдаваше как се отдръпват назад към Залата с Мозъка. Той ритна студеното окървавено лице на мъртвия им водач и приведен като вълк ги последва, обсипвайки ги с хули и предизвикателства.

Но те не му обръщаха внимание, в движенията им се четеше страх и напрежение. Накрая той проследи посоката, в която Северняците бяха вперили очи.

Откъм вратата, движейки се безшумно през млечната светлина, идваше група хора.

Бяха високи и добре сложени, облечени в мантии в черно и зелено, червено и изумрудено, като преливащите цветове в бронята на водно конче.

Тъмните им коси падаха по раменете им покрай дългите им бледи лица. Ботушите им кънтяха по обсидиановия под. Като пътници извън Времето те минаха покрай него и той видя, че оръжията им са необикновени, зловещи, а погледът в очите им носи разрушение.

Предвождаше ги Томб Джуджето.

Бойната му брадва бе сложена на рамото му, а косите му бяха вързани отзад. Беше готов за битка и подсвиркваше нещо през ужасните си зъби. Когато видя тялото на Биркин Гриф, устните му се свиха.

Със силен боен вик той се впусна напред, освобождавайки оръжието си. Томб се стовари върху отдръпващите се Северняци, цялата му странна и прекрасна дружина го последва. Остриетата на оръжията на новодошлите издаваха странен звук, подобен на песен.

Като човек, преместен от ложето си сред сън, Кромис наблюдаваше Джуджето, застанало на късите си възлести крака, да върти брадвата около главата си, а страшната му компания да се врязва като блещукащ стоманен огън сред Северняците. Когато видя, че битката е свършила, той хвърли безименното си оръжие на земята.

Лудостта му премина. Той седна на земята, повдигна главата на мъртвия си приятел и заплака.

Когато Метвен Найан ги откри, той се беше посъвзел. Трепереше, но не поиска да наметне мантията, която тя му подаде.

— Благодарен съм да Ви видя в безопасност, Милейди — каза, и тя го поведе към главната зала. Той остави меча си на земята. Не чувстваше нужда от него.

В центъра на залата съзря любопитна картина.

Мозъкът танцуваше, колоните от светлина и сянка пулсираха, безбройни фини линии в различни цветове се преплитаха в непрекъснато сменящ се ритъм.

А сред тези кули и метални греди се движеха тринадесет тъмни фигури, дрехите им изглеждаха като пламтящи огньове, от които изскачаха искри, изразът върху дългите им бледи лица беше едновременно отнесен и съсредоточен в нещо.

Мозъкът пееше в единствен пронизващ акорд, краката на танцьорите се движеха все по-бързо, овалният диамантен покрив отразяваше образите им.

На единия край на дисплея беше седнал Томб Джуджето, груб мъж, без идеали, подпрял с ръка брадата си. По грозното му лице се бе разляла щастлива усмивка, очите му следяха всяка стъпка на танца. Бойната му брадва лежеше до него.

— Те са прекрасни! — каза тегеус-Кромис. — Жалко, че такова кръвожадно джудже е открило такава красота. Защо танцуват по този начин?

Томб се изхили.

— Да кажа, че съм благодарен за думите ти, ще бъде лъжа, Лорде. Не зная защо всички хора мислят, че грозните и уродливите не ценят красотата. Въпрос на манталитет, бих казал, но нищо. Колкото до танца, подозирам, че те имат метод да комуникират с Мозъка много по-ефективно, отколкото бях допускал. В известен смисъл те самите са Мозъкът в този момент…

— Кои са те, Томб?

— Те са хора от Културите на Залеза, приятелю мой. Това за Възкръсналите хора!

Кромис поклати глава. Танцьорите продължаваха танца си, наметките им приличаха на вихър от черно и смарагдовозелено.

— Не можеш да очакваш да разбера всичко това, Томб? Обясни ми!

Томб скочи на крака. Той внезапно затанцува около Кралицата и Кромис странна пародия на балета на Мозъка, имитация, пълна с тъга и хумор.

Плесна с ръце и се обърна към тях.

— Кромис, това беше майсторски удар!

— Слушай…

Томб седна отново и продължи:

— Излъгах Тринор. Нямаше нищо по-лесно от това, да се справя с гетайт-кемозит. Тези чудовища спряха да се движат минути, след като влязох в стаята. Където и да са, сега са неподвижни, механизмите им са спрели да функционират и са започнали да ръждясват от дъждовете и вятъра. Селур ме научи на всичко. Това, което той не ми каза, е, че с Изкуствения Мозък може да се води диалог — научих го сам през последвалите двадесет минути. Тогава… Кромис, Селур се е лъгал. За него кемозит бяха просто унищожители, но изглежда, Северняците са били по-близо до истината, когато са ги нарекли „крадци на мозъци“. Кемозит са били жетварите.

Томб спря за момент, загледан в танцуващите фигури.

— Да знаех как го правят! — каза той с нотка на съжаление в гласа. — Но да продължим с гетайт-кемозит. Тяхната роля в дните на Културите на Залеза не е била да попречат на възкръсването на боеца, както мислеше Селур, а точно обратното. Те са носели мозъците на убитите тук и в подобни центрове, разпръснати навсякъде, са ги предавали на грижите на Големите Изкуствени Мозъци. Това е важало както за убитите приятели, така и за убитите гетайт-кемозит. Мисля, че тогава хората са гледали на войната по различен начин, може би като на някаква игра. Когато Канна Мойдарт е попречила на кемозит да изпълняват пълните си задължения и само ги е използвала като бойци, е била на път да унищожи целия човешки род.

Томб спря замислен и след минута продължи:

— Сега ще ви обясня всичко за това място. Всеки прозорец е танк, изпълнен с поддържаща течност, в която се намира мозъкът на убит човек. Боецът е мъртъв от хилядолетия, но мозъкът му е жив и чрез автоматично инжектиране на различни химични и биологични субстанции и хранителни вещества той може да бъде стимулиран и да възстанови мъртвия си притежател. Не ме питайте как! Знайте, че по време на Културите на Залеза хората са крачели по Звездите и са имали огромни познания за неща, които днес не подозираме, че съществуват. Но да продължа разказа си. На третия ден от пленничеството ни тук Изкуственият Мозък реконструира Фимбротил и Лонат, тези със смарагдовите пелерини. На четвъртия ден — Беллин, Мадид-Монад и Слет. Вижте ги как танцуват! А вчера — всички останали. След това Мозъкът ме свърза с техните мозъци. Те се съгласиха да ми помогнат. Днес изпълниха плана си. От тази зала излизат дванадесет коридора, като спици на колело. Всеки един е дълъг по няколко мили, Възкръсналите се родиха в северозападния коридор. При даден сигнал от Мозъка те отново се превърнаха в хора, промъкнаха се дотук и изклаха войниците на Тринор. Не мога да разбера все още кое е подало сигнала — може би отварянето на вратата или идването ни тук. Не знам. След като се освободихме от охраната, всички ние стъпихме в светлинните колони. Оттам… това вече не мога да обясня, бяхме преместени вън, в пустинята. Чакахме Тринор, но тогава, разбира се, той е бил… зает с нещо друго. Решихме да влезем в бункера и пристигнахме навреме, за да те спасим от самия теб.

тегеус-Кромис се усмихна сухо.

— Много добре си постъпил, Томб. А сега? Ще ги върнем ли обратно в съня?

Джуджето се намръщи.

— Кромис! От тях ще направим армия! Дори сега те напълно събуждат Мозъка. Ние ще построим нов Вирикониум заедно. Метвените и Отново Родените, рамо до рамо…

Диамантените стени и куполът на залата блестяха и отразяваха танца на мъжете. Мозъкът продължаваше да издава монотонния си звук. Арктически студ обхвана съзнанието на Кромис. Той погледна ръцете си.

— Томб! — гласът му звучеше глухо. — Предполагам, че разбираш — това ще унищожи Империята, както би я разрушила Канна Мойдарт.

Джуджето скочи бързо на крака.

— Какво?

— Те са прекалено прекрасни, Томб, прекалено сложни и интелигентни за нас. Ако продължим с това, те ще ни абсорбират и след хилядолетна пауза Културата на Залеза ще продължи дългото си господство на Земята. Няма да се случи нищо лошо. Всъщност те може би ще ни благодарят за това, че сме ги върнали обратно тук. Но както сам ти каза, техният поглед към живота ни е чужд, ценностната им система сигурно е съвсем различна от нашата. Не забравяй, че те са причина за Пустошта и разрушенията около нас…

Докато наблюдаваше прекрасните тела на Възкръсналите хора, Кромис бе обхванат от дълбока тъга и почти брутално чувство за собственото му несъвършенство. Гледаше честното лице на Томб срещу себе си, но не намираше отражение на собствените си мисли и страхове в него, виждаше само учудване и спотаено въодушевление.

— Томб, не искам да участвам в това.

Отивайки към арката, от която бяха влезли, той наведе глава, за да не гледа повече странния танц, за да не бъде пленен от красотата му и очарован от почти нечовешкия му час. Метвен Найан, Кралица Джейн от Вирикониум, застана пред него. Виолетовите й очи се впиха в неговите.

— Кромис, не трябва да се чувстваш така. Смъртта на Гриф те е сломила. Обвиняваш себе си за всичко, виждаш нещата изкривени. Моля те…

— Аз причиних смъртта му, Мадам — отвърна той. — Отвращавам се от себе си, от това, че винаги попадам на грешното място в погрешно време. Отвратен съм от безкрайното убиване, необходимо, за да поправя грешките си. Той ми беше приятел. Дори Тринор някога ми беше приятел.

— Но това не е причината?

— Кралице, ние гледаме на Северняците като на варвари и те наистина са такива. — Кромис се засмя. — Днес ние сме варвари. Погледни ги!

И когато тя се обърна да погледне към танцуващите по хореографията на Мозъка фигури, празнуващи десет хиляди години смърт и възкресение, той избяга по коридора.

Тичаше към дневната светлина. Докато минаваше покрай тялото на мъртвия си приятел, се разплака отново. Взе меча си и се помъчи да разбие един от кристалните прозорци с дръжката му, но не успя. Побягна навън.

„Трябваше да го направиш“ — шепнеше гласът на Биркин Гриф в ушите му. „УРУБУНДУС“ — изкиска се обезумялата врата, докато минаваше през нея. Навън вятърът започна да увива мантията около тялото му, така че заприлича на голям черен гарван с пречупени криле. Приближи се, залитайки, до кораба и влезе в него. Лицето му беше мокро.

Отправи се към командния мостик. Зелената светлина го обгърна, а лицата на избитите от Гриф Северняци се бяха вторачили в него с пълни с пясък очи. Включи двигателя, не избра посоката, тя сама го избра. С пълна тяга той отлетя в празното небе.

* * *

И така, тегеус-Кромис, Лорд на Метвен, не присъства при формирането на Воинството на Новородените, нито видя въоръжаването им в дълбочината на по-малката Пустош, както и техния поход. Не видя знамената и щандартите.

Той не беше свидетел и на падането на Субридж, когато месец след тежката смърт на Биркин Гриф, Томб Джуджето поведе колоните от пеещи мъже от Културата на Залеза срещу огромната армия на Северняците и взе победата в сражението.

Не видя как в отчаянието си Северните воини подпалиха Субридж и умряха в пламтящите развалини.

Нямаше го и когато Алстаф Фултор щурмува вратите на Многоцветния град, след като преведе хиляда воини — Новородени бойци — през планините Монар в средата на зимата.

Не видя и храбрата смърт на Ротгоб Мунго, капитан от Севера, който напразно се опита да пробие блокадата на Квартала на Артистите и потънал в кръв, умря в Бистро Калифорниум.

Не беше и там, когато Томб се срещна с Алстаф Фултор на площад Протон в Пастелния град, Джуджето идваше от другия край на града и стисна ръката на Новородения.

Не присъства на превземането на огромната зала на Метвен, където петстотин бойци умряха за един час и Томб получи прочутата си рана. Търсиха го там, но той не отиде.

тегеус-Кромис не присъства и когато победителите влязоха във вътрешните стаи на Двореца, между движещите се завеси от светлина, и откриха под умиращата грамада на Ушин-Ленивеца — Звяра на Кралицата, студения и прекрасен труп на Канна Мойдарт.

Говореше се, че Младата Кралица плакала над тялото на братовчедка си, но той не видя и това.