М. Джон Харисън
Вирикониум (11)

Глава десета

Дългият поход на воините на Канна Мойдарт на Юг ги отведе до Мингулай и те го обсадиха. Градът падна, но на сенчестите улици, свършващи до прострялото се пред тях море, кемозит почувстваха, че няма накъде повече да вървят. Те изклаха цивилното население и след това — без причина — се нахвърлиха върху бившите си господари.

Много Северни воини загинаха. Над града се понесе мирис на кръв, омесен с традиционния дъх на риба…

По същото време в задните дворове и тъмните улички на Субридж и Пастелния град смъртта, крачеща със здрави, перфектно изработени механични крайници, продължаваше своята работа…

Започваше по-голяма война… А може би тя никога не бе спирала и автоматите просто изпълняваха задачи, за които са били конструирани преди повече от хиляда години.

Северняците се нуждаеха отчаяно от неприятели…

— Мрачна гледка!

тегеус-Кромис и Томб Джуджето стояха на измития от дъждовете хребет на Юг, представляващ ивица земя, разделяща планината Монадлиат от морето.

Земята около тях беше пуста и висока. Платото от варовик бе набраздено и пропукано от почти непрекъснатите дъждове, на места, където скалата бе успяла да устои на хилядолетната корозия, образуваше високи тънки колони, издигащи се на няколко метра височина.

— Според Създателя на птици тук преминава стар път. Трябва да търсим къде свършва той. Така поне ми каза — промълви Томб. — Дали ще го разпознаем?

Над гротескните извити колони и неравностите на терена тъмни облаци се носеха но сивото небе и вятърът ставаше все по-пронизващ.

Томб потупа нетърпеливо с огромните си метални пръсти левия крак на екзоскелета си.

— Колко пъти да ти повтарям, Кромис! Селур ми каза да следваме този път.

Пътуваха вече пет дни. Първата нощ успяха да преминат Лендалфут и гарнизона от Северняци, оставени там, и да прекосят брода на голямото устие на реката, вливаща се в залива Гирван, когато приливът бе слаб.

На втория ден следобед се натъкнаха на ферма на дребен земевладелец, близо до югозападната част на първите склонове на планините Монадлиат. Човекът беше смъртно изплашен и ги предупреди, че малки групи кемозит са били виждани в околността и тяхното движение е било внимателно следено от местните жители, повечето от които вече бяха избягали в планината.

Сега, след пет дни пътуване, началото на Голямата Южна Гора беше пред тях.

От пет мили насам земята под тях ставаше все по-здрава, пукнатините и каменните колони изчезваха. Появиха се дребни шубраци и мъхове, след това брези, а след тях черната линия на дърветата — тъмна, масивна дървесна стена, разпростираща се на хиляди мили от планината до варовитите отвесни скали край брега на морето.

— Е! — каза Кромис. — Нямаме друг избор.

Той остави Джуджето да тръгне напред и се отправи по северния склон на билото, където Биркин Гриф и Метвен Найан се бяха сгушили с конете си под куп дървета. Дъждът слепваше косите им и мантиите към телата им.

— Пътят за гората е чист — каза Кромис. — Не можем да разберем оттук какво се крие там. Няма да спечелим нищо ако чакаме. Гриф, да помислим как ще си проправим път сред дърветата.

* * *

След по-малко от половин ден те се изгубиха между зелените, подобни на катедрали, огромни дървета. Не се виждаше земя, само оголени корени и дънери, конете вървяха с мъка и групата напредваше съвсем бавно. Не се чуваше никакъв звук, нито се усещаше движение между по-ниските клони, само бавно капеща оттичаща се вода от по-горните етажи на гората. Пинии даваха път на по-гъсти групи дъбове и ясен и никъде не се виждаше пътека.

Следобед спряха на едно по-открито място, образувано от повалена бледосива канадска ела, опасана от паяжини.

Томб Джуджето ги напусна.

— Мръсно нещо, трябва да върша и вашата работа! — мърмореше той — Чакайте ме тук!

И той започна да сече права пътека с огромната си брадва, покосявайки величествени дървета със злобно хихикане. Влакнести мъхове растяха по южната страна на дърветата, заобикалящи поляната. Влажни горски гъби в странни цветове стърчаха по масивните стъбла, покриваха ги изцяло и при допир се разпадаха с остра миризма на гнилоч. Светлината, достигаща до тях, бе потискащо сивкава, като околните лишеи.

— Отидохме много далеч на Запад — каза Биркин Гриф, оглеждайки се наоколо. — Земята започна да става непроходима. Създателят на птици не ни обясни много добре пътя.

— И аз съм виновен за това — каза Кромис. — Не го разпитах подробно, мислех, че е обяснил всичко на Томб.

Метвен Найан потръпна.

— Мразя това място! — прошепна тя.

Разговорът замлъкна — гласовете им бяха приглушени и звучаха странно, като тропот на копита върху безкрайно поле от разложени листа.

Джуджето се завърна на свечеряване. Изглеждаше по-весел. Поклони се на Кралицата и каза с тон, в който се долавяше злорадство:

— Томб, на Вашите услуги, Кралице. Странстващо Джудже с избухлив нрав! Механик и откривател на пътеки.

Той погледна смразяващо Кромис и Гриф, които изследваха нощните сенки на храсталаците.

— На Вашите услуги, Мадам! Последвайте ме! — продължи той и се изкиска.

Поведе ги по едва очертана пътека, заобиколена от големи трънливи храсти. Светлината около тях започна да изчезва. Слънцето се скри някъде далеч зад дърветата и сивите облаци. Стигнаха до обширна пуста местност. Малки храсти и магарешки бодили покриваха земята, но не можеха да прикрият огромните обработени каменни квадратни плочи. Всяка беше към шест метра дълга. Плочите излизаха от дъното на гората и оформяха път с гигантски пропорции. И големият влакнест мъх не можеше да скрие високите мегалити, по които се виждаха дълбоко издълбани букви на някакъв вече мъртъв език. Мегалитите бяха издигнати в линия покрай пътя и го очертаваха към града в гората — Тинг Фифти, столица на Юга, в дни, много по-далечни от паметта на чудесната Кула на Селур.

Направиха лагер за през нощта близо до пътя, на завет, под една високо издигната плоча. Огънят им осветяваше мегалитите и тайнствените думи, изписани по тях, и като че ли зовеше през Времето и Пространството. Светлината привлече огромните ленивци към тях.

— Има нещо, което се движи наоколо — каза Биркин Гриф и се хвана за дръжката на меча. Изправи се с гримаса на болка от неизлекуваната рана в крака и се спря, заслушан в ужасяващата тишина на гората.

Пламъците на огъня осветяваха широкия му гръб. Извади меча си и направи крачка напред. Нищо не се чуваше, освен тихото пращене на огъня.

— Там! — прошепна през зъби той и се затича напред към тъмнината, като размахваше тежкото оръжие над главата си.

— Спри! — извика Метвен Найан. — Рицарю, не ги убивай!

Бавно поклащайки се наляво и надясно, три мегатерия се показаха в светлината на огъня. Гриф ги остави да минат, оръжието му отразяваше пламъците, а дъхът излизаше тежко от гърдите му.

Те премигаха от светлината, седнаха на големите си задни крайници и вдигнаха предните си лапи. На всяка от тях се виждаха дълги, режещи като стомана нокти. Езиците на огъня редяха странни оранжеви сенки по дебелите им бели козини.

Високи повече от четири метра, те стояха и се взираха надолу към Гриф, като се мъчеха да фиксират погледа на късогледите си кафяви очи върху него. Едновременно с това поклащаха големите си рошави глави от една страна на друга. Гриф се отдръпна.

Бърза и ловка като острие на меч, Метвен Найан, Кралица и Императрица, застана между него и мегатериите.

— Здравейте, скъпи мои — прошепна тя. — Вашите роднини ви изпращат поздрави от Двореца.

Те не разбраха думите й, но клатеха умно глави и се мъчеха да надникнат в очите й. Един след друг се отпуснаха на земята и се приближиха до огъня, оглеждайки го предпазливо.

— Това са Зверовете на Кралицата — обясни Метвен Найан на Биркин Гриф. — А някога може би са били и нещо повече от това. Те няма да ни причинят нищо лошо.

* * *

След два дни стигнаха в Тинг Фифти.

Градът не беше голям, около десет квадратни мили, с натрошени кули, потънали в меката земя.

Площади и алеи, потопени в няколко метра застояла мръсна вода, се бяха превърнали в езера.

Повърхността им беше покрита с дебел килим мъртви кафяви листа.

Черни бръшляни се виеха около металните конструкции на Културите на Залеза и образуваха свои собствени орнаменти върху потъмнелите от ерозията и ръждата символи, подобни на тези, които можеха да се забележат но стените на Двореца на Пастелния град или по мантията на Създателя на птици — Селур.

Навсякъде се виждаха дървета, храсталаци, огромни магарешки бодили и бледите стъбла на див бучиниш — градът бе загинал под дебелите хилядолетни корени на растенията.

Между сринатите кули се движеха магатерии, единствените обитатели на мъртвия метрополис. Те живееха в полупотънали в земята стаи, ходеха бавно по разбитите улици ден и нощ, сякаш се мъчеха в продължение на хилядолетие да открият смисъла на съществуването си.

Томб Джуджето водеше групата по разбитите улици на града към центъра му.

— В самия център — каза той — се издига самотна кула на овален площад.

Той наклони глава и затвори очи, като че ли слушаше някаква лекция.

— За да се спуснем в подземията под нея — продължи той, — ще трябва да влезем в кулата. Сигурно някои от защитните механизми все още работят, но се надявам, че с наученото от Селур ще мога да се справя с тях.

Земята под краката им ставаше все по-наклонена, като че ли Тинг Фифти е бил построен в дъното на впечатляващ с размерите си театър. Бяха принудени да прекосят потънали места и неприятно миришещи ровове, навсякъде течеше вода, извори бликваха изпод начупените каменни блокове, с които бяха павирани улиците.

— Не очаквах това — мърмореше Джуджето.

— Бункерите може би са напълнени с вода. Потоците от подножието на планините Монадлиат са виновни. Цялата тази вода е добре дошла за растителността, но уви, не и за нас.

Бяха близо до площада, но когато излязоха там, се видя, че никое от новите умения, които Томб бе усвоил в Кулата на Селур, няма да му бъде от полза.

В средата на града, където беше разположен централният площад, сега се намираше овално езеро с чиста вода. В центъра му като останал счупен зъб се издигаха последните няколко метра от високата кула. В кристалночистите дълбини те видяха огромни корени на водни растения, захванати в тинята и блокиращи входовете на бункерите.

В настъпилата мъртва тишина се чу гласът на Биркин Гриф.

— Тук сме победени преди да започнем. Всичко е потънало.

Метвен Найан погледна към Томб.

— Какво ще правим сега? — в гласа й се долавяха нотки на отчаяние.

— Да правим? — засмя се горчиво Томб. — Можем да се хвърлим там, долу. Правете каквото искате. Аз не мога да направя нищо, тук. — Той се отдалечи, седна на земята и започна да хвърля камъни и парчета дърво в мъртвите води на езерото.

— Не можем да слезем долу — каза Кромис. — Можем да спим в сухата част на града тази нощ и утре сутринта да тръгнем оттук.

— Селур ни каза, че намирането на Изкуствения Мозък тук не е сигурно — продължи Кромис. — Бяхме предупредени за това. Ще трябва да опитаме втората възможност, за която той ни спомена — в Малката Ръждива Пустиня. Ако не успеем, можем отново да се върнем…

Томб Джуджето се изсмя подигравателно.

— И да се гмуркаме като патици? Ти си глупак, Кромис. Загубихме играта.

Кромис стисна дръжката на меча си.

— Загубихме играта преди много време, Томб, в Голямата Кафява Пустош. Но все още сме живи. Нямаме друг избор.

— О, да, наистина — каза мек ироничен глас близо до него. — Мисля, че този път загубихте.

Бърз като светкавица, Кромис се обърна, мечът блесна в ръката му.

Пред него стоеше Норвин Тринор.

А зад предателя бяха наредени двадесетина Северняци с извадени енергийни мечове.

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност, Лорд Кромис — каза Тринор. Той поклати театрално глава. — Но може би не е било писано да стане така?

Той погледна от Кромис към Биркин Гриф. Белегът, оставен от острието на ножа на Торсиман Карлимейкър, парализираше едната половина на лицето му, дори когато се усмихваше, само едното му око и половината от устата му се движеха.

Все още беше с мантията и ризницата, с които Кромис го бе видял на бойното поле. Северняците бяха пропити с пот, кръв и вино.

— Здрасти, Гриф! — каза Тринор.

Биркин Гриф му се озъби.

— Близач на задници — отвърна му той. — Твоите момчета няма да могат да те спасят, дори и да ме убият, след като те изтърбуша. Той се изплю пред краката на предателя и отстъпи малко назад.

— Ще разпилея червата ти по земята!

Кромис сложи ръка на рамото му.

— Не, Гриф, недей!

Тринор се засмя.

— тегеус-Кромис разбира от тези неща — каза той. — Героизмът е безполезен срещу стратегията. Самият Метвен ни го е казвал преди години.

— Ти научаваше всичко най-бързо тогава — отвърна сухо Кромис и се обърна към Гриф. — Можем да го убием четири пъти, но когато свършим, ще трябва да срещнем двадесет енергийни меча. Дори и Томб не би могъл да застане срещу такава сила. Колкото и добре да се бием, Кралицата ще умре.

Норвин Тринор се поклони на Младата Кралица.

— Напълно вярно. Чудесно изложение, Лорд Кромис. Всъщност има път за спасение и за вас от създалата се ситуация. Разбирате ли, нужен ми е Томб. Нека да обясня. И аз търся същото, което и вие. Дори мога да ви кажа, че си губите времето тук, в Тинг Фифти, освен ако интересите ви не са чисто археологически.

Тринор спря за момент, изгледа Кромис в очите и продължи.

— От известно време сме малко разтревожени от поведението на нашите съюзници. По време на някои изследвания, които направих в библиотеката на Добрата ни Кралица в Пастелния град — той отново се поклони, — успях да открия какво неконтролируемо оръжие са кемозит. И вие сте го разбрали. Бих искал да зная къде сте получили тези знания. Успях да открия и малка част от отговорите на проблема — точното местоположение на машината, която би могла да ги изключи, така да се каже.

От разговорите ви тук успях да науча, че Джуджето има информация, която аз не можах да получа от древните папируси и книгите, накратко — искам той да свърши тази работа за мен. Не бих могъл да го взема от вас, без да го убия, и може би той да убие мен. Убедете го, че е в общ интерес за всички ни да работи за мен, и аз ще ви освободя след това, разбира се, също и Кралицата.

По време на дългия монолог Томб не бе помръднал от мястото, където седеше. Сега той взе брадвата си и се изправи. Воините на Норвин Тринор се размърдаха неспокойно. От остриетата на мечовете им проблясваха сини, подобни на пламъци искри. Джуджето се извиси до пълните два и половина метра, които му позволяваше бойното снаряжение, и застина като великан над предателя.

Вдигна брадвата си и каза:

— Роден съм в задния двор на Пастелния град, Тринор. Ако бях заподозрял в битката при Мингулай, че ти ще направиш това на трима мъже, които се биеха рамо до рамо с теб, щях да те пробода с баан, докато спиш. Ще свърша твоята работа просто защото това е работата, за която действително съм дошъл. След това ще отрежа вътрешностите ти и ще ги пъхна в изкривената ти уста. Дотогава Метвен Найан няма да бъде наранявана.

И той отпусна брадвата си.

— Много добре — отвърна Тринор. — Сключваме сделката тогава, но ще има една малка подробност, просто предварителни мерки, които няма да наранят чувствата ви. Ще ви позволя, Лордове, да задържите оръжията си.

Той се усмихна, виждайки изненадата по лицето на Кромис.

— Но мой човек ще стои до Кралицата през цялото време. Имаме въздушен кораб, приземен в южната част на града. Ще напуснем това място веднага.

По-късно, когато влизаха през задния вход на черния кораб с трите кули и голямата вълча глава, изрисувана на тях, Кромис попита:

— Как ни открихте? Не бихте могли да ни проследите през гората, а дори и през Пустошта, без да бъдете видени.

Тринор изглеждаше озадачен, след това се усмихна.

— Не сте ли го разбрали още? Беше чист късмет. Ние бяхме вече в града, когато дойдохте. Това е красотата на късмета. Бяхме спрели за прясно месо. Тогава мислех, че ще прекараме дълги месеци в пустинята.

Тринор показа две огромни купчини в дъното на кораба, завързани с вериги. Кожите на убитите мегатерии бяха покрити със съсирена кръв, късогледите им очи бяха вперени в безкрайността.

— Ти си животно, Тринор! — каза с погнуса тегеус-Кромис. — И ще умреш като такова.

Норвин Тринор се изсмя високо. Той потупа Кромис по рамото.

— Когато забравиш, че си животно, Лорд Кромис, започваш да губиш.