М. Джон Харисън
Вирикониум (10)

Глава девета

В стаята настъпи тишина. Петте фалшиви прозореца продължаваха да работят и да повтарят през зеления здрач далечните си послания на ужас и мъка. Древното лице на Създателя на птици беше непроницаемо, ръцете му трепереха, изглеждаше като душевно изпразнен от собственото си предсказание.

— Това е доста тъмна картина — обади се Томб, пийна вино от чашата и премлясна с устни. Той изглеждаше най-малко развълнуван от всички. — Но бих се обзаложил, че има някакво решение. Старче, ти не би ни повикал тук, ако не е така, нали?

Тъжна усмивка се появи на бледите устни на Селур.

— Прав си — отвърна той.

Томб направи жест, като че ли разцепва нещо с ръка.

— Давай тогава! Иска ми се да убия някого.

— Моята Кула има дълга памет, тук е събрана страшно много информация. Дешифрирайки я, аз открих, че гетайт-кемозит се контролират от Изкуствен Мозък, представляващ нещо като комплекс с големина на малък град. От информацията, която имам, някои неща не са съвсем ясни, но успях да открия две от тези градчета, на юг от планините Монадлиат. Остава само някой да отиде там…

— И?

— И да извърши някои съвсем прости манипулации, на които ще го науча.

Селур се приближи до люлеещата се колона от светлина с тъмнопурпурен цвят, прекара дланите си по спираловиден механизъм. Един по един фалшивите прозорци угаснаха, отнасяйки агонията на видяното със себе си. След това той се обърна към тегеус-Кромис:

— Моля някой от вас или всички, ако искате, да се заемете с тази мисия. Ако оставим настрани произхода ми и странния ми живот, аз съм един стар човек и не бих могъл да оцелея навън сега, когато Мойдарт слиза на юг от Пастелния град.

Все още вцепенен от видяното, Кромис кимна с глава. Той се вторачи в празните прозорци, обладан от лицето на мъртвото дете в Лендалфут.

— Ще отидем! — отвърна късо той. — Никога не съм очаквал нещо подобно. Томб ще научи всичко много по-бързо от Гриф или мен. Най-добре научи него.

— О, колко сме благодарни! — се чу ироничният писклив глас на Джуджето.

Кромис не му обърна внимание. Той запита:

— Колко време ни остава?

— Може би седмица. Югът още се съпротивлява, но Канна няма да има много проблеми там. Трябва да сте готови да потеглите преди седмицата да е свършила!

По време на разговора Метвен Найан плачеше открито. Сега тя стана на крака и извика:

— Този ужас! Винаги сме гледали на Културите на Залеза като връх в историята на човечеството. Стремяхме се да достигнем тяхното величие въпреки грешките, които са го разрушили. Как са конструирали тези неща? И защо, когато са имали звездите в ръцете си?

Създателят на птици сви рамене. Знаците но робата му се поклащаха и движеха като неспокойни животинчета от друг свят.

— Искате да ви кажа защо, Мадам? Страхувам се, че не мога.

— Били са глупави — намеси се Биркин Гриф. Пълното му честно лице беше едновременно учудено и наранено. Такъв беше начинът, по който той лично приемаше нещата. — Били са луди.

— Към края наистина са били умопобъркани — отвърна мрачно Селур. — Това го зная, но не ни е известна причината.

* * *

Лорд тегеус-Кромис се луташе из Кулата на Създателя на птици самотен, изпълнен с горчиви мисли. Запълваше времето си, като наблюдаваше от горните прозорци дъжда и вливането на реката в морето. Искаше му се да даде някакво име на тази делта, но дори въображението му не работеше. Опитваше се да пише поезия, но стиховете, които съчиняваше под непрекъснатия крясък на дивите орли-рибари и скърцането на старите мъртви пинии, бяха слаби, изпълнени с тъга. Ръката му бе непрекъснато върху дръжката на Меча без име, но и това не го успокояваше.

Томб Джуджето беше зает постоянно с различни машини и инструменти — той и Селур рядко напускаха работилницата на петия етаж. Носеха и храната си там, ако изобщо се сещаха да ядат. Биркин Гриф стана мрачен и неразговорлив, болките в наранения му крак се усилиха, раната не се възстановяваше, въпреки лечебните мехлеми, дадени му от Селур. Метвен Найан стоеше в стаята, приготвена специално за нея, оплаквайки народа си и мъчейки се да прости на ужаса, чиято наследница така или иначе беше.

Липсата на акции караше боеца да скучае, а мрачната природа и страданията пречеха на поета. Кралицата бе обладана от изцяло погрешно чувство за отговорност и двамата по свой различен път се стремяха да се срещнат и да преодолеят усещането за безпомощност пред това, което бяха научили от Създателя на птици и от тайната, която покриваше неговото съществуване.

До определена степен всеки от тях успя, но Селур прекъсна всичко, когато го повикаха в стаята на последния етаж следобеда на петия ден от тяхното пристигане.

Всеки дойде поотделно, Кромис влезе последен.

— Искам да видите това — каза им Селур, влизайки в залата.

Старият човек беше изморен, кожата на лицето му беше прилепнала плътно към косите като омазнен хартиен абажур на лампа. Тъмни торбички висяха под очите му. Сега приличаше много по-малко на човек и Кромис наистина повярва във факта, че някога в далечното минало той е преминал огромни празни пространства, за да достигне Земята.

Ако това беше истина, колко ли симпатия би хранил той към чисто човешките проблеми? Можеше да се забърка в тях, но щеше ли да ги разбере? Кромис си спомни за големия тропически гущер, който бе видял в Пустошта, и омаяния поглед на чудовището от горящия огън.

— Ето ни събрани отново заедно — промълви Създателят на птици.

Лицето на Биркин Гриф изразяваше страдание, той се огледа и каза мрачно:

— Къде е Томб? Не го виждам?

— Джуджето има още да учи. За пет дни той трябваше да усвои основните принципи на нова, изцяло непозната нему технология. Бързината, с която се справя с всичко, е просто смайваща. Но нека продължи. Всъщност това, което ще ви покажа, му е вече известно.

— Покажи ни пак движещите се картини — каза Гриф.

Древните ръце започнаха да се движат по светлинната колона. Селур наведе глава и прозорците зад него оживяха.

— Един от моите лешояди лети над Вирикониум — каза той. — Наблюдавайте!

 

 

Вижда се улица в Артистичния квартал — Алеята на красивите неща или може би Софт Лейн, със своите наклонени къщи, плътно затворени заради силния вятър. Черна котка с очи-топлийки, свита до една от затворените врати, ближе устата си. Нищо не се помръдва, никъде не се виждат хора. Внезапно се появяват трима Северняци, идващи от западния край на квартала — походката им е несигурна, а кожените дрехи и гамашите им са пропити с пот, кръв и хубаво червено вино. Подпират се един друг и си подават бутилка.

Северняците изпускат от погледа си нещо, в един от тъмните входове на къщите, което ще ги убие.

Тихо и гъвкаво като котка голяма черна сянка се прокрадва незабелязано след тях. Огромният енергичен меч профучава във въздуха. Воините не могат да реагират, един от тях се простира на земята, скоро и другите двама се строполяват до него. Триъгълникът от жълти очи оглежда телата с клинично безразличие.

 

 

— Започна се, както сами можете да се убедите — каза Създателят на птици. — Случва се навсякъде из града. Автоматите са започнали партизанска война със Северняците на Канна Мойдарт. Там още не могат да разберат какво става. Но тя губи контрол над ситуацията.

Биркин Гриф стана на крака, загледа се в екрана с отвращение и куцукайки, тръгна навън.

— Бих дал едната си ръка никога да не бях идвал тук — каза той, когато напуснаха стаята. — Никога да не бях виждал това! Твоите прозорци направиха невъзможно за мен да мразя неприятеля, с когото се сражавам през целия си живот. Сега имаме нов враг и от него чувствам как краката ми треперят.

Селур повдигна рамене.

— Кога можем да тръгнем? — попита Кромис.

— След ден, може би два. Джуджето е почти готов. Викам отвсякъде птиците си. Каквото и да мислите, Лорд Кромис, аз не съм безстрастен любител на насилието. Няма нужда да гледам падането на Мойдарт. Птиците ще бъдат полезни, ако ги разгърна над пътя, който скоро ще поемете. Наблюдавайте завръщането им лорд Кромис. Това е гледка, която не се среща често.

Кромис и Метвен Найан напуснаха заедно.

Навън тя се спря и го погледна в очите. Беше остаряла. Момичето се бе превърнало в жена и, изглежда, това не му харесваше. Лицето й беше сурово, устните — стиснати здраво. Беше прекрасна!

— Лорд Кромис — каза тя. — Не бих желала да живея с такава отговорност до края на живота си. Всъщност индиректно всичко, което се случи, е и моя грешка. Не бях силна Кралица. Когато всичко свърши, ще абдикирам.

Той не беше очаквал такава реакция.

— Мадам! — отвърна Кромис. — Вашият баща имаше подобни мисли почти всеки ден от дългото си царуване. Но той знаеше, че за него няма друг път, и Вие също го знаете.

Тя сложи глава на гърдите му и заплака.

За около двадесет и четири часа небето около Кулата бе потъмняло от птици. Пристигаха, цепейки вятъра, като от Север се носеха брадати лешояди и канни от нисшите плата на планините Монар.

Орли-кукумявки като призраци прелитаха от гъстите гори. От равнините на Лоу Лидейл долетяха мрачни ястреби и орли с дълги мощни крила, а от Голямата Кафява Пустош пристигаха ята от хранещи се с големи гущери-орли — в странни цветове, с огромни извити клюнове. Долетяха сто сокола, двеста орли-рибари, в небето се виеха най-малко хиляда въздушни хищници. През бурята от крила се виждаха дълги изкривени клюнове.

Кромис стоеше с Младата Кралица до прозореца и наблюдаваше как идват от нощта, обикалят Кулата в съвсем точно подредени ята, изучаващи тъмния бряг и скалите около малкия остров. Беше пленен от гледката. От металните тела се излъчваше сила и мощ, жестоките клюнове проблясваха под лъчите на настъпващото утро. Видя как изпълниха пиниите и сега разбра защо всички дървета са мъртви — най-вероятно преди години Селур е имал нужда от птиците си и техните нокти бяха обелили кората на дърветата докрай, а стоманените им тела бяха пречупили всички клони.

— Прекрасни са! — прошепна Кралицата.

Но точно птиците, въпреки красотата си, станаха причина за откриването на създателя им.

В пустите земи, северно от Субридж, където селяните бяха подпалили реколтата си преди идването на нашествениците, гладен Северняк стреля с арбалета си по ято бързо летящи сови. Стрелата удари една от тях, но скоро радостта на воина бе помрачена. Никога преди той не беше виждал подобна птица.

Той реши да я занесе на капитана си…

Утрото настъпи мрачно и обвито с облаци над базалтовите скали на делтата. То докосна и прозореца, от който Кромис беше наблюдавал цяла нощ и за миг смекчи суровото му изражение. Светлината проблесна в множество цветове, когато падна върху накацалите върху пиниите птици, и посребри човките и ноктите на последните пристигащи от ятото — седемнадесет пепеляви огромни лешояда, размахващи бавно над водата своите триметрови крила.

Светлината докосна и проблесна по гигантския кораб, който бавно се носеше над залива — подобен на дълга черна шушулка, върху която се виждаше знакът на вълчата глава и трите кули.

Кромис бе сам. Кралицата се бе оттеглила преди няколко часа. За момент той гледа кораба, който се движеше напред-назад над делтата. По стените му се виждаха множество дупки и драскотини. След две-три минути корабът изчезна зад скалите на Запад и Кромис помисли, че този път са имали късмет. Но той се завърна отново, въртейки се над залива, търсещ като стрела от компас.

Замислен, Кромис, слезе до работилницата на петия етаж. Той извади меча си и удари с дръжката му вратата.

— Селур! — гласът му беше прегракнал. — Открити сме!

Погледна острието без име и го прибра в ножницата.

* * *

— Може би ще можем да ги задържим. Кулата има собствена защита. Всичко зависи от типа оръжие, което те имат.

Бяха се събрали в най-високата стая, Метвен Найан, трепереща от студ, все още оплакващият се от ранния час за ставане Биркин Гриф, Кромис — с пресъхнали уста, безчувствен от недоспиване. Цялата ситуация му се струваше нереална.

— Такъв кораб може да превозва поне петдесет души — каза той.

Сега летателният апарат висеше над каменния път, свързващ острова със сушата, и започна бавно да се спуска върху разбитите камъни на пътеката, с връх, насочен към острова.

— Пехотата не представлява опасност за нас — заяви Селур. — Вратата ще ги задържи, а имам и птиците.

Под тежестта на кораба каменната пътека се пропука с глух трясък. Блокове се разхвърчаха настрани и се плъзнаха в делтата на реката. На места камъните потънаха и водата започна да се разбива в корпуса на кораба. Зад него хълмовете се оцветиха в металносива светлина. Орлите на Селур започнаха отново да кръжат неуморно в небето.

И петте екрана показваха една и съща картина — водата и кацналия летателен апарат.

В средата на кораба, отляво, се откри отвор като рана.

От него заизскачаха гетайт-кемозит с извадени мечове.

Биркин Гриф изсъска през зъби. Поглади наранения си крак и каза:

— Нека да видим как домът ти ще се защитава сам, Селур! Нека да видим!

— Само двама души са с тях! — каза Кралицата. — Офицери или роби?

Те тръгнаха напред по пътеката, повече от петдесет енергийни меча, над сто и петдесет бездънни, жълти очи.

Птиците ги посрещнаха.

Ръцете на Селур се движеха по командния пулт. Небето потъмня, когато той вдигна огромното си ято от острова и го хвърли върху брега. Като димен облак то се насочи към гетайт-кемозит. От гърлата на птиците се понесе див пронизителен писък. След миг нападателите изчезнаха сред огромното ято.

Остриета просветваха сред облака птици, сечейки метала като масло. Огромни птичи нокти и извити клюнове, остри като бръснач, се впиха и вадеха разположените в триъгълник очи. Стотици птици падаха на земята с отрязани части от телата им, от гърдите им висяха разкъсани механизми. Но когато ятото се оттегли обратно, двадесетина от механичните бойци лежаха на пътеката. Телата им бяха разпръснати, части от тях лежаха във водата. Останалите се отдръпнаха към кораба си.

— Ха! — възкликна Биркин Гриф в последвалото затишие. — Стари човече, ти не си така беззъб, а те не са така неуязвими.

— Не — отвърна Създателят на птици, — но съм изплашен. Погледнете долу! Струва ми се, че Канна Мойдарт е изкопала и нещо друго от пустинята, освен металните си чудовища…

Той се обърна към Кромис.

— Трябва да тръгвате! Веднага! Под Кулата има подземия, там държа коне. Има базалтови тунели, които водят на половин миля южно оттук. Джуджето Томб е готов, половин ден повече или по-малко не е от значение. Подчинявайте се на неговите указания, когато стигнете мястото, където е Изкуственият Мозък! Вървете, кажете и на него, че часът е дошъл, и бягайте! Аз поправих бойната му екипировка, тя е долу при конете. Напуснете бързо Кулата!

Докато говореше, очите му се разтвориха от страх.

Въпреки постоянните атаки на птиците, при които дадоха още няколко жертви, гетайт-кемозит успяха да се укрепят върху малка част от пътеката, водеща към острова, точно пред кораба си. На това място четирима от тях изнесоха тежко снаряжение от него и бързо започнаха да сглобяват някаква машина. Работеха методично, без паника.

— Това е подвижно енергийно оръдие — прошепна Биркин Гриф. — Не съм предполагал, че подобно нещо съществува в Империята!

— Много неща съществуват под нея, Лорд Гриф — му отвърна Селур. — Сега тръгвайте!

Кулата потрепери.

Виолетови искри изскочиха през дулото на оръдието. Скали и дървета се изпариха от удара. Петстотин птици изгоряха в златна неправилна сфера от огън — феникси, които никога нямаше да се родят отново. Селур се обърна към пулта си. Кулата започна да бучи и вибрира. Над главите им, на самия връх, нещо изтрака, чу се силно бучене и миризма на озон изпълни въздуха.

Светкавици блъвнаха от острова и обгърнаха бордовете на въздушния кораб с бледосини пламъци.

— И аз имам собствено оръдие — каза Създателят на птици, върху древното му лице се изписа усмивка. — Имам и други неща, които нито те, ние вие сте виждали. Жалко за птиците. Останаха само тези, които бяха зад Кулата по време на изстрела. Но нищо не се знае, може би ще успея да направя нови. Съжалявам за тях, много от птиците са толкова сложни за изработка, някои дори се научиха да говорят. А за мен това е една добра дефиниция на въпроса какво е живот.

Водата около пътеката започна да кипи.

Кромис взе ръката на Кралицата.

— Тук няма място за нас. Старинните оръжия се събудиха отново. Да ги оставим да се бият.

Скалата под острова отново потрепери.

— Не беше ли по-добре да вземем стареца с нас? — попита Гриф. — Те ще го убият накрая.

— Не мисля, че щеше да иска да дойде — каза Кромис. — И беше прав. — А кой кого ще убие, ще разберем след месеци…

* * *

Намериха Томб Джуджето в работилницата. Погледът му бе замаян, по лицето му се четеше изумление.

— Пропилял съм четиридесет години от живота си — каза той. — Предполагам, че трябва да тръгваме.

Около седемдесет стъпала водеха до подземията на Кулата. Там намериха конете и снаряжението на Томб.

Тунелите, по които минаваха, бяха слабоосветени, а конете, от липса на упражнения, бяха станали плашливи. Влагата мокреше стените и се стичаше в подножието им. Навсякъде стените бяха покрити с огромни гъби в такива фантастични комбинации от цветове, че приличаха на творения на луд художник. Огромни метални машини стояха в специално издълбани ниши, потънали във вода.

Вибрациите на битката отгоре заглъхнаха.

— Намираме се под устието на реката — тихо каза Томб.

Бяха принудени да преминат през колона от студен огън. Конете цвилеха и се опитваха непрекъснато да спрат. Откриха много странни и неразбираеми неща. Встрани от тях видяха бял скелет на кон и ездач: огромен меч, много голям за всеки от тях; голяма паяжина от тънки като косъм метални струни, върху която лежеше тялото на прекрасна мумифицирана принцеса.

Звуци, които не бяха ехо, ги следваха по кривите коридори.

— Струва ми се, че сме извън Времето — промълви тегеус-Кромис.

Най-накрая се изкачиха нагоре, излязоха от тунела и се озоваха на ръба на скалите западно от острова. Погледнаха надолу — Кулата на Селур беше невидима, загърната в многоцветен облак дим, през който проблясваха искри. Пътеката към острова беше едва видима, на места камъните се бяха стопили. Над устието на реката се издигаше пара.

Подухна силен северен вятър. Мъглата около Кулата на Създателя на птици се разнесе. Кулата беше понесла тежки загуби, огромни дупки се виждаха в стените й, птиците бяха изчезнали. Докато гледаха, група от около десетина нападатели се нахвърли върху вратите с енергийните си мечове. Дълга змиевидна синя светкавица блесна във въздуха и обви телата на гетайт-кемозит. Дори от такова разстояние Кромис чу трясъка.

Откъснати глави и крайници бяха разхвърляни навсякъде, някои от тях паднаха в морето и изчезнаха обгърнати в бяла пара. Само двама от нападателите успяха да се спасят, хуквайки към кораба, но синята змия ги последва, обви в прегръдките си енергийното оръдие и всичко изригна във вулкан от сини и виолетови мълнии. Когато облакът се разсея, групата видя, че големият въздушен кораб бе разпилян по крайбрежните скали и парчета от зловещия му екипаж се търкаляха навсякъде.

— Като си помисля, че исках да разсека тази врата с брадвата си! — промълви Томб. В гласа му се четеше уважение и почит.

— Може би Създателят на птици я активизира само при определени случаи — утеши го Биркин Гриф. — Този Селур се оказа много по-твърд, отколкото очаквах. Да унищожиш петдесет кемозит заедно с кораба им…!

— Чудя се дали е още жив? — попита Метвен Найан. Младата Кралица все още не се беше съвзела от току-що видяното.

— Няма причина да не е — извика прегракнало Гриф, сочейки с ръка на Север.

Втора едра сянка затъмни за миг слънцето. Голям въздушен кораб с отличителните знаци на Канна Мойдарт се беше появил над острова.

Кромис изпита странно чувство на безсилие. Това му се случваше много рядко. Поглеждайки разбитата Кула и кръжащия над нея кораб, той разбра, че Селур е обречен, и това, че не можеше да промени събитията, го вбесяваше.

— Проклети да са! — изръмжа Гриф. — Сега никой не може да помогне на стареца.

Корабът се наведе леко напред, носът му сочеше Кулата. Проблесна белезникава светкавица и скалите до края на пътеката с вече изчезнали пинии се превърнаха в пара.

Принцеса Джейн закри очи с ръка. От върха на Кулата се издигна яркожълто кълбо. То се понесе с огромна скорост към кораба. Движението му беше безшумно.

За миг то се озова до летателния апарат, като непрекъснато увеличаваше размерите си.

Въздушният кораб се помъчи да избяга, свивайки остро надясно, но за миг кълбото го обгърна, чу се сухо пукане, последвано от силна експлозия. Корабът се разцепи на две, остатъците му се посипаха в океана. Сред летящи отломки се виждаха падащи черни фигури с гротескно разперени крайници. Страшните гетайт-кемозит бяха мъртви. Останалите около стотина птици от хилядното ято се мъчеха да изкълват безжизнените им очи, докато падаха.

Всички мълчаха.

— Той ми каза, преди да тръгнем, че има неща, за които не сме и мислили — каза Кромис. Все още не можеше да откъсне очи от плаващите останки на кораба и диво крещящите прелитащи над тях птици. — И все пак ги победи! Един беззащитен старец изби за половин ден повече от сто от тези ужасяващи чудовища.

— Не забравяй вековните знания, които има, а и всички тези машини — отвърна му Томб. — Най-доброто, което можем да направим, е да продължим да следваме инструкциите му.

Студеният вятър повя отново и гъста мъгла ги покри, когато обърнаха конете си и тръгнаха на югозапад, през Лендалфут и Гората на Слотс. Във висините над тях кръжеше огромен орел-рибар, но те не го видяха.

* * *

Томб Джуджето никога не им каза нещо за престоя си на петия етаж на Кулата, нито пък за това, което беше научил там. Беше сигурно, че е узнал много повече, отколкото изискваше мисията им, и че в негово лице Селур е намерил един възторжен следовник. Никой не настоя да каже нещо за своя учител, за човека, забравил произхода и възрастта си. Но след години Томб често мърмореше тихо на себе си:

— Изхабихме живота си в полуистини и глупости! Изхабихме го!