Робърт Маккамън
Стингър (7)

6. Черната сфера

Минаваше девет, когато един кафяв пикап спря до повредената камионетка на Джеси Хамънд. От него слязоха Джеси и шофьорът — Бес Лукас: жилава петдесет и осем годишна жена с посивели коси, яркосини очи и привлекателно овално лице. Носеше джинси, бледозелена блуза и сламена каубойска шапка. Като видя обезобразения мотор, тя премигна слисана.

— О, боже! — изрече. — Сигурна съм, че оттук вече нищо няма да върши работа. — Моторът беше изстинал и съвсем притихнал. Под него проблясваше локвичка масло. — Какво ли го е разкъсало така?

— Не знам. Както ти казах, парче от онова, което мина, удари капака. Като тези там. — Джеси тръгна към синьо-зелените парчета, които бяха престанали да изпускат дим, но във въздуха все още се носеше зловоние като от разтопена пластмаса.

Бес и Тайлър също чули шума и мебелите в дома им танцували в продължение на няколко секунди. Когато излезли навън, видели, че във въздуха се е вдигнал много прах, но не забелязали и следа от хеликоптери или нещо подобно на онова, което Джеси им беше описала. Бес клатеше глава и цъкаше с език. Дупката в мотора беше голяма колкото детски юмрук. Тя се отдалечи от камионетката и последва Джеси.

— Казваш, че това нещо просто профуча, без никакво предупреждение? Накъде отиде?

— Натам.

Джеси посочи на югозапад. Хребетът пред тях пречеше на гледката, но Джеси забеляза пресните следи от реактивни самолети в небето. Беше стигнала до онова заровено в пясъка парче, което беше покрито със странни знаци. От него все още се излъчваше топлина — толкова силна, че Джеси усети как страните й пламват.

— Какво е написано там? — попита Бес. — Нещо на гръцки ли?

— Не мисля. — Тя коленичи на известно разстояние, без да смее да се приближи съвсем. Там, където предметът се беше забил в земята, пясъкът беше изгорял до такава степен, че се бе превърнал в стъклени бучки, а наоколо бяха разпилени почернели парчета от кактуси.

— Това се казва гледка. — Бес също бе забелязала буците стъкло. — Трябва да е било страшно горещо, а?

Джеси кимна и се изправи.

— Ужасно нещо — да си гледаш работата и да те постигне такава катастрофа посред бял ден. — Бес огледа пустошта наоколо. — Може би тук става доста населено, а?

Джеси почти не я слушаше. Беше се втренчила в синьо-зеленото парче. Със сигурност не беше част от метеор. Не приличаше и на част от познатите й летателни машини. Възможно беше да е от някой сателит. Но знаците определено не бяха английски, нито пък руски. Кои други страни имаха изведени в орбита сателити? Спомни си, че над Северна Канада преди няколко години бяха паднали части от космически апарати, а неотдавна това се бе случило и в пустошта на Австралия. Спомни си как след съобщението на НАСА, че някакъв повреден сателит започнал да пада, хората се шегуваха, че може да бъдат ударени от падащи отломъци и носеха каски, за да се спасят от неколкотонните парчета метал.

Но ако това пред нея бе метал, то със сигурност бе най-странният метал, който бе виждала.

— Ето ги и тях.

Джеси вдигна глава и видя двамата ездачи, които приближаваха към тях. Тайлър беше отпуснал Суийтпи в лек галоп, а Стиви стискаше Тайлър отзад през кръста.

Джеси се върна до камионетката, наведе се напред и надникна в дупката, която се беше образувала в блока на двигателя. Каквото и да бе пронизало мотора, не можеше да се види в бъркотията от масло и разкъсани жици и метал. Дали е излязло от долната страна, или беше заседнало някъде? Представяше си лицето на Том, когато му кажеше, че някакъв падащ летателен апарат е пресякъл пътя им и е направил на пихтия…

Тя се спря. Летателен апарат? Дума, която не преставаше да се върти в ума й. Летателен апарат. Е, сателитът беше летателен апарат, нали? Но не можеше повече да се заблуждава. Знаеше много добре какво беше имала предвид. Летателен апарат от открития космос. От някъде далече-далече в космическото пространство.

„Господи! — помисли си Джеси и почти се изсмя. — Трябва да си сложа шапката, преди мозъкът ми да заври.“ Но погледа й се плъзна отново към синьо-зеленото нещо, заседнало в пясъка, и към другите парчета наоколо. „Стига — каза си тя. — Само защото не можеш да го оприличиш на нещо познато, не означава, че е от открития космос! Прекалила си с научно-фантастичните филми, които хващаш от сателита късно през нощта.“

Яхнали големия златистокафяв кон, Тайлър и Стиви почти бяха стигнали до тях. Тайлър беше едър мъжага, скоро прехвърлил шейсетте, с обрулено лице, прорязано от бръчки, и буйна като грива побеляла коса, мушната под смачкана фуражка на Конфедеративната армия. Той пръв слезе от Суийтпи и с лекота свали Стиви от коня. Приближи се да разгледа камионетката отблизо и силно подсвирна.

— Направо може да отпишете мотора — каза. — Даже и Мендоза няма да може да закърпи такава дупка. — Преди да тръгнат, телефонираха на Мендоза и той обеща да тръгне до половин час, за да изтегли камионетката на буксир.

— Такива парчета има разхвърляни навсякъде — каза му Бес. — Виждал ли си някога подобно нещо?

— Никога! — Тайлър се беше пенсионирал в тексаското енергоснабдяване. Сега се занимаваше с писане на доста сполучливи романчета за един ловец на престъпници, за които е обявена награда, на име Барт Съдника. Бес си прекарваше времето в рисуване на пустинни цветя и растения. И двамата се отнасяха към Суийтпи като към бързо израснало кутре.

— И аз също — призна си Джеси.

Тя видя Стиви да приближава. Очите на малкото момиченце отново бяха широко отворени и то гледаше втренчено, сякаш изпадаше в транс. Джеси я беше прегледала в къщата на Лукас, но никъде не бе открила следи от наранявания.

— Стиви? — Тя нежно произнесе името й.

Звукът на вятърните камбанки привличаше момиченцето, беше приказен, успокояващ. Трябваше да разбере откъде идва този звук. Детето понечи да заобиколи майка си, но Джеси го хвана здраво за раменете, преди да стигне до камионетката.

— Недей се цапа с това масло. Ще ти похаби дрехите.

Тайлър беше с работен комбинезон и не го беше страх, че може да се изцапа. Беше любопитен да разбере какво бе пробило такава дупка в капака и двигателя, затова бръкна с ръка и започна да опипва.

— Внимавай да не се порежеш на нещо, Тай — предупреди го Бес, но той изръмжа и продължи да бърника.

— Имаш ли фенерче, докторе?

— Да, ей-сега ще ти го дам. — Във ветеринарната си чанта Джеси имаше писалка-фенерче. — Не пречи на господин Лукас — каза тя на Стиви, която разсеяно й кимна. Взе си чантата от камионетката, намери фенерчето и го подаде на Тайлър. Той го щракна и освети дупката.

— Божичко! Каква бъркотия! — възкликна. — Каквото и да е било, минало е точно през двигателя. Потрошило е всички клапани.

— Можеш ли да видиш какво е то?

— Не мога. — Той премести фенерчето. — Трябва да е било твърдо като гюлле и бързо като светкавица. Май се е изпарило някъде тук. Голям късмет си извадила, докторе, че не с минало през резервоара или предпазната стена.

— Знам.

Тайлър се изправи и изгаси фенерчето.

— Мисля, че имаш застраховка, нали? При Доджър?

— Точно така. — Додж Крийч беше агент на Тексаската автомобилна застрахователна агенция и имаше канцелария на втория етаж на банката в Пъкъл. — Макар че не знам как да опиша злополуката. Не знам дали нещо подобно е предвидено в застраховката ми.

— Старият Додж ще намери начин. Той може да накара и камъка да пролее сълзи.

— То е още тук, мамо — съвсем спокойно каза Стиви. — Чувам го да пее.

Тайлър и Бес я погледнаха, след това се спогледаха.

— Мисля, че Стиви е малко разстроена — обясни Джеси. — Всичко е наред, миличко. Ще си тръгнем веднага щом господин Мендоза…

— То е още вътре — повтори детето. Този път гласът му прозвуча твърдо. — Не го ли чуваш?

— Не — отговори Джеси. — И ти също. Искам да престанеш да си измисляш, чуваш ли?

Стиви не отговори. Продължаваше да гледа към камионетката, като се опитваше да разбере точното място, откъдето идваше мелодията.

— Стиви? — извика я Бес. — Хайде ела при мен да дадем бучка захар на Суийтпи, съгласна ли си? — Тя порови в джоба си и измъкна няколко бучки захар. Светлокафявият кон се приближи към нея в очакване на угощението. — Една сладка бучка за едно сладко конче. Хайде, Стиви, ела и му дай една, искаш ли?

Обикновено Стиви подскачаше от радост при такава възможност, но сега поклати глава. Не искаше да се откъсне от музиката на вятърните камбанки. Направи още една крачка към камионетката, преди Джеси да я спре.

— Я виж тук — каза Тайлър и се наведе до спуканата дясна гума. Върху калника се беше образувал мехур. Той отново запали фенерчето и го освети. — Тук има нещо. Май е прогорило метала.

— Какво е? — попита Джеси. След това добави: — Стиви! Не се приближавай толкова!

— Не е голямо. Случайно да имате чук?

Джеси поклати глава и Тайлър опита с юмрук. Удари по мехура, но предметът не помръдна. Пресегна се навътре в калника, а Бес се обади:

— Внимавай, Тай!

— Това нещо е хлъзгаво от маслото. Ама здравата е прилепнало.

Той го хвана и дръпна изведнъж, но ръката му се изплъзна. Избърса се в работния си комбинезон и опита отново.

— Маслото никога няма да се изпере! — тормозеше се Бес, но въпреки това се приближи, за да може да наблюдава какво става.

Мускулите на рамото на Тайлър се напрегнаха и изпъкнаха, но той продължи да дърпа.

— Мисля, че помръдна. Чакайте, сега ще опитам с все сила. — Пръстите му се впиха в предмета и той рязко го дръпна.

След още няколко секунди онова изскочи от вдлъбнатината, която беше направило в калника, и остана в ръката му. Беше абсолютно сферично и той го извади навън като перла от черупката на мида.

— Ето го. Мисля, че то е причинило повредата.

Наистина беше като гюлле, само че голямо колкото юмручето на Стиви, черно като абанос, гладко и без никакви надписи на повърхността.

— Трябва да е пробило и гумата — каза Тайлър и се намръщи. — Сигурен съм, това е проклетото нещо. Голямо е колкото дупката, но…

— Но какво? — попита Джеси.

Тайлър подхвърли предмета нагоре и после го улови.

— Като че ли изобщо не тежи. Изглежда не по-здраво от сапунен мехур. — Започна да го търка в панталоните си, за да избърше маслото и мръсотията, но то си оставаше все така черно. — Искате ли да го видите? — Тайлър го подаде на Джеси.

Тя се поколеба. Беше само една малка черна топка, но Джеси не го искаше. По-скоро би казала на Тайлър да го сложи там, където го бе намерил, или просто да го хвърли колкото може по-надалеч.

— Вземи го, мамо — каза й Стиви с усмивка. — Ето кое нещо пее.

Зави й се свят. Джеси почувства, че ще припадне. Слънцето прежуряше и проникваше направо в мозъка й. Въпреки това протегна ръка и Тайлър сложи топката на дланта й.

Сферата беше хладна, сякаш току-що беше изкарана от хладилник. Това я изненада, но най-удивена остана от теглото й. Според нея не беше повече от сто грама. Тя прокара пръст по гладката повърхност. Стъклена ли беше или от пластмаса?

— Изключено е да е било това! Не е възможно такова нещо да е ударило камионетката. То е толкова крехко!

— Вярно! — съгласи се Тайлър. — Но е било достатъчно здраво да направи мехур в метала, без даже и драскотинка да остане по него.

Джеси се опита да стисне топчето, но то не се свиваше. По-твърдо е, отколкото изглежда, помисли си. Страшно твърдо и формата му беше абсолютно сферична. Сигурно бе обработено от машина, която не оставя следи по повърхността. Но защо е толкова студено? Минало беше през горещия двигател, а сега бе изложено на пряка слънчева светлина и въпреки това беше студено.

— Изглежда като голямо яйце на ястреб-мишелов — отбеляза Бес. — И без пари да ми го дават, не бих го взела.

Джеси погледна към Стиви. Детето се беше втренчило в сферата и тя се видя принудена да попита:

— Още ли го чуваш да пее?

Стиви кимна, направи крачка напред и протегна ръце към нея.

— Мога ли да го подържа, мамо?

Тайлър и Бес ги наблюдаваха внимателно. Джеси се колебаеше и продължаваше да върти топката в ръцете си. По нея нямаше нищо — ни пукнатина, ни драскотинка, даже нямаше и ожулено място. Тя я вдигна нагоре и се опита да погледне през нея към слънцето, но напразно — това нещо беше абсолютно непрозрачно. Сигурно се е движело с огромна скорост, когато се удари в нас, помисли си Джеси. От какво ли е направено? И какво всъщност беше?

— Моля те, мамо! — Стиви подскачаше нетърпеливо.

Не изглеждаше опасно. Все още беше студено при допир, но й нямаше нищо на ръката.

— Дръж го здраво! Да не го изпуснеш — предупреди я Джеси. — Много внимавай. Разбра ли?

— Добре, мамо.

Джеси й го подаде неохотно. Стиви го пое в шепите си. Сега вече не само чуваше музиката, а я усещаше през костите си — красива, но някак тъжна. Като песен за нещо загубено. Накара я да усеща сърцето си като една голяма сълза, да се почувства така, сякаш всичко и всички, които познаваше и обичаше, скоро щяха да си отидат от нея далече-далече, толкова далече, че дори да се качеше на най-високата планина, пак нямаше да може да ги вижда. Тъгата я обземаше все по-силно и по-силно, но красотата на музиката я унасяше като в транс. На лицето й бяха изписани едновременно и удивление, и тъга.

Джеси я наблюдаваше.

— Какво има?

Стиви поклати глава. Не й се приказваше. Искаше само да слуша. Мелодията отекваше в костите й и предизвикваше силни проблясъци в мозъка й. Никога досега не беше преживявала подобно нещо.

Внезапно музиката спря. Просто така — изчезна.

— Ето го и Мендоза. — Тайлър посочи светлосинята сервизна кола, която се приближаваше по Коубър Роуд.

Стиви тръсна сферата. Нямаше музика.

— Дай ми я, миличка. Аз ще я пазя — Джеси се пресегна към Стиви, но тя отстъпи назад. — Стиви! Хайде, миличка, дай ми това нещо!

Малкото момиче се обърна и побягна. Застана на около трийсетина метра, стиснало абаносовата сфера в ръце. Джеси сподави гнева си и реши да се разправя с детето вкъщи. Сега имаше достатъчно други грижи.

Ксавиер Мендоза, едър и широкоплещест мъж с побелели коси и мустаци, спря сервизната кола на Коубър Роуд, така че да може да вземе на буксир камионетката на Джеси. Излезе от колата, за да прецени какви са повредите, и първата му реакция беше:

— Ай! Caramba!

Стиви се отдалечи още малко, тръскайки непрекъснато черната сфера, за да накара музиката да засвири отново. Мина й през ум да я счупи. А може би ако я тръснеше достатъчно силно, вятърните камбанки вътре щяха отново да запеят. Раздруса я и като че ли чу вътре нещо да се плиска, сякаш кълбото беше пълно с вода. Вече не беше и толкова студено. Може би се затопляше отвътре или пък това се дължеше на слънцето.

Тя продължи да го върти в ръцете си.

— Събуди се, събуди се!

Изведнъж се сепна. Осъзна, че нещо в черната топка се беше променило. Пръстите й се бяха отпечатали върху нея, а дланите й се бяха очертали в електриковосиньо. Стиви натисна с показалец топката. Отпечатъкът се задържа отгоре, след това бавно започна да изчезва, като че ли нещо го издърпваше навътре. Нарисува с нокът малко засмяно личице и то също се задържа за малко, оцветено в синьо — стотици пъти по-синьо от синьото на небето. След това Стиви нарисува сърце, после малка къщичка. Всичките й рисунки оставаха за около пет-шест секунди, преди да се стопят. Тя вдигна глава и понечи да извика майка си, за да й покаже тези чудеса. Но преди думите да излязат от устата й, зад нея се чу силен шум, който страшно я изплаши. В следващия миг я връхлетя прашна вихрушка.

Един сиво-зелен хеликоптер закръжи над сервизната кола на Мендоза и камионетката на Джеси. Беше се появил изневиделица — може би иззад онзи хребет на югозапад. Сега правеше бавни кръгове над тях. Суийтпи зацвили и се изправи на задните си крака. Бес грабна юздите и се опита да го успокои. Около тях се завихри толкова много прах, че Мендоза се запени от ругатни на испански.

Хеликоптерът направи още няколко кръга и отново се насочи на югозапад. Набра скорост и изчезна.

— Проклет глупак! — изкрещя Тайлър Лукас. — Ще ти дам да се разбереш!

Джеси погледна към дъщеря си, която беше застанала на пътя. Стиви дойде до нея и й показа сферата.

— Отново стана черна — каза тя. Лицето й беше покрито с прах. — Знаеш ли? — Сниши глас, сякаш се готвеше да сподели някаква тайна. — Струва ми се, че отново щеше да запее, но се уплаши.

Какво ли щеше да представлява светът без детското въображение, помисли си Джеси. Канеше се да вземе черната сфера, но реши, че не е опасна за Стиви. И без това щяха да я предадат на шерифа Ванс веднага щом стигнеха до града.

— Да не я изпуснеш! — повтори Джеси и се обърна да види какво бе предприел Мендоза.

— Добре, мамо.

Стиви се отдалечи на няколко крачки и отново започна да тръска черната топка, но не можа да върне нито музиката, нито бляскавия син цвят на повърхността й.

— Не умирай! — заповяда й Стиви, но не последва никаква промяна. Топката си оставаше черна и Стиви можеше да види собственото си лице, отразено от лъскавата й повърхност.

Вътре в сферата, в ядрото й, нещо се размърда бавно и предпазливо — едно древно нещо, съзерцаващо блясъка на докосналата го през мрака светлина. След това то отново се затаи, като размишляваше и набираше сили.

Мендоза закачи камионетката към сервизната кола. Джеси благодари на Тайлър и Бес. Двете със Стиви се качиха при Мендоза и той подкара към Пъкъл. Момиченцето продължаваше да стиска в ръце черната сфера.

От югозапад, на такова разстояние, че оставаше почти незабелязан, ги следваше един хеликоптер.