Робърт Маккамън
Стингър (6)

5. Бордъртаун

„Денят на Страшния съд!“ — каза си Ванс, докато натискаше газта на патрулната кола и караше на изток по Коубър Роуд. Нещо в него се надигна отвътре и той се оригна гръмотевично. „Да, сър, денят на Страшния съд наближава!“ Селесте Престън скоро щеше да запее друга песен. Ако питаха него, властната и горделива госпожа щеше да се моли за някаква работа — поне да мие плювалниците в Клуба на Боб Уайър.

Колата се движеше покрай останките от мината. Някъде през март две хлапета се бяха покатерили през оградата, слезли долу в кратера и се разхвърчали на парченца, когато попаднали на невъзпламенен заряд от динамит — един от многото, поставяни по дупките в скалата. През последните седмици от работата в мината взривовете бяха нещо постоянно — като ударите на часовника. Ванс смяташе, че вероятно там долу бяха останали още неексплодирали заряди, но никой не беше достатъчно смахнат, за да иде да ги изравя. Какъв беше смисълът?

Той посегна към таблото и взе радиотелефона.

— Хей, Дани! Отговори, чуваш ли ме?

Говорителят изпука и се чу гласът на Дани Чафин:

— Да, сър?

— Сядай пред радиостанцията и се свържи… ъ-ъ-ъ, чакай минутка да видя нещо тук. — Ванс перна сенника надолу и като извади прикрепената към него карта на околията, я разгъна на седалката до себе си. За няколко секунди остави колата без управление. Тя свърна леко надясно и изплаши до смърт един броненосец. — Свържи се с въздушните коридори Римрок и Президио. Питай ги дали са пускали някакви хеликоптери днес. Коконата Престън е в паника, защото са й разрошили косата.

— Разбрано.

— Почакай — добави Ванс. — Можеш да излезеш и извън околията. Обади се на летищата в Мидлънд и Биг Спрингс. По дяволите, обади се и на Военновъздушната база в Уеб. Смятам, че това стига.

— Да, сър.

— Ще направя една обиколка на Бордъртаун и се връщам. Някакви обаждания?

— Не, сър. Всичко е притихнало като курва в църква.

— Хей, момче, пак мислиш за Опашката на Кита! По-добре я зарежи, преди да си паднал в капана. — Ванс се засмя. Само като си представеше, че Дани си има вземане-даване със Сю Мълинакс, Опашката на Кита, започваше да се смее, сякаш го гъделичкат. Опашката на Кита беше два пъти колкото момчето. Беше сервитьорка в кафене „Дамгосващо желязо“ на улица „Селесте“ и той познаваше около десет души, които бяха потапяли фитилите си в нейния пламък. Защо да не го стореше и това момче?

Дани не отговори. Ванс знаеше, че когато му говори така за Опашката на Кита, му лази по нервите, защото Дани Чафин беше романтично хлапе с жълто около устата и не осъзнаваше, че Сю го баламосва. Нищо. Щеше да се научи.

— Ще ти се обадя по-късно, Дани — каза Ванс и върна радиотелефона в гнездото му. Отляво се задаваше хребетът с Шезлонга. Къщите и сградите на Пъкъл от двете страни на Коубър Роуд проблясваха на ярката слънчева светлина.

Беше твърде рано за неприятни изяви в Бордъртаун и Ванс го знаеше. Но, от друга страна, човек никога не можеше да предположи какво би запалило фитила на тези мексиканци. „Испанци“, измърмори Ванс и поклати глава. Имаха кафява кожа, черни коси и очи, преживяваха с тортиля и енчилада и бръщолевеха езика, който се говореше на юг от границата. За Ванс това означаваше, че са мексиканци, независимо къде са се родили или с какви измислени имена ги наричаха. Бяха си чисто и просто мексиканци.

Сгушена в процепа под таблото лежеше пушката му, а под седалката до него се намираше Луисвил Слъгър — бухалката му за бейзбол. Беше създадена тъкмо за разбиване на черепи на потни гърбини, мислеше си Ванс. Особено за черепа на един нахакан пънкар, който се смяташе за силния на деня там. Сигурен беше, че рано или късно мистър Луисвил щеше да се срещне с Рик Джурадо и тогава — буум! — Джурадо щеше да бъде първата потна гърбина в открития космос.

Той мина покрай Престън парк и стигна Рипъблика Роуд, зави надясно при бензиностанцията на Ксавиер Мендоза и се отправи по моста на Змийска река към прашните улици на Бордъртаун. Реши да стигне до къщата на Джурадо на Втора улица, вероятно да поседи пред нея и да види дали има нужда от превантивна намеса.

Защото в края на краищата, каза си Ванс, работата на шерифа беше да предотвратява престъпленията. По това време догодина вече нямаше да бъде шериф, така че беше добре да предприеме колкото може повече превантивни действия. Мисълта за Селесте Престън, която го командваше като някакво ваксаджийче, го накара да премигне от обида и той настъпи яростно педала на газта.

Спря пред кафява дъсчена къща на Втора улица. Очуканото черно камаро на момчето беше паркирано до тротоара, а по улицата се виждаха и други таратайки, които дори Мак Кейд не би взел. В задните дворове бяха опънати въжета, на които висеше пране, а в голите дворове отпред тук-там се виждаше да кълве по някое пиле. Земята и къщите принадлежаха на някакъв граждански комитет на мексиканските американци и символичната рента отиваше в бюджета на града, но Ванс представляваше закона както тук, така и от другата страна на моста. Къщите, повечето от които бяха от началото на петдесетте, бяха дъсчени или пък е декоративна гипсова мазилка и ако се съдеше по вида им, всички се нуждаеха от ремонтиране, но бюджетът на Бордъртаун не можеше да позволи такива разходи. Това бяха бордеи, а тесните улици бяха посипани със ситен жълт прах, в който се подмятаха стари, негодни за употреба коли, перални и всякакви други боклуци — неизменните паметници на бедността. Бордъртаун имаше вече над хиляда жители и повечето от тях бяха работили в медната мина. Когато я затвориха, по-сръчните заминаха по други места, а останалите отчаяно се вкопчиха в малкото, което имаха.

Преди две седмици бяха пламнали няколко празни къщи в края на Трета улица, но доброволната противопожарна бригада от Пъкъл беше спряла разпространението на пожара. В пепелта намериха остатъци от напоени с бензин парцали. А миналия уикенд Ванс прекъсна една битка между цяла дузина ренегати и кротали в Престън парк. Отново назряваше нещо, също като през миналото лято, но този път Ванс беше решил да вкара духа в бутилката, преди някои граждани на Пъкъл да пострадат.

Наблюдаваше как един петел от дребната порода се перчи важно по улицата пред колата. Натисна клаксона и той подскочи във въздуха. От него паднаха три пера.

— Малък негодник! — каза Ванс и посегна към горния джоб и пакета с цигари.

Преди да успее да си извади една, долови някакво движение с крайчеца на окото си. Погледна надясно, към къщата на Джурадо, и видя момчето, застанало на входа й. Те се изгледаха продължително. Времето минаваше. Изведнъж ръката на Ванс трепна и сякаш по своя собствена воля натисна клаксона отново. Протяжният му вой отекна по Втора улица и предизвика кварталните кучета, които му отвърнаха с бесен лай.

Момчето не помръдна. Беше облечено в черни джинси и синя раирана риза с къси ръкави. С едната си ръка придържаше отворена мрежестата врата, а другата висеше надолу със свит юмрук.

Ванс натисна клаксона още веднъж и го остави да стене в продължение на шест тягостни секунди. Кучетата вече наистина вдигаха шум до бога. Някакъв мъж надникна от вратата на четвъртата къща откъм горния край. На верандата на друга къща се появиха две деца и останаха да зяпат, докато излезе някаква жена и ги накара бързо да се приберат. Когато врявата поутихна, Ванс чу крясъци и псувни на испански — този език непрекъснато му звучеше като псуване — от отсрещната къща. Тогава момчето пусна вратата и слезе по разнебитените стълби на верандата до тротоара. „Хайде, малък петльо! — мислеше си Ванс. — Хайде, само посмей да започнеш нещо!“

Момчето спря точно пред патрулната кола. Беше около метър и седемдесет и осем, загорелите му ръце бяха доста мускулести, гарвановочерната му коса бе сресана назад и откриваше челото му. На фона на бронзовото му лице очите му изглеждаха абаносови, но бяха очи на възрастен, видели твърде много, а не очи на осемнайсетгодишен младеж. В тях се таеше студена ярост — като тази на дивото животно, подушило следите на ловеца. На двете си китки имаше черни кожени гривни с квадратни метални украшения, коланът му също беше от осеяна с кабари кожа. Гледаше втренчено шерифа Ванс през предното стъкло и никой от двамата не помръдваше.

Най-после момчето заобиколи колата и застана на около метър и нещо от отворения прозорец на Ванс.

— Какъв ти е проблемът, човече? — Гласът му беше смесица от мексикански акцент и западнотексаско ръмжене.

— Патрулирам — отвърна Ванс.

— Патрулираш пред къщата ми? На моята улица?

С едва доловима усмивка Ванс свали слънчевите си очила. Светлокафявите му очи бяха дълбоко разположени и изглеждаха твърде малки за лицето му.

— Исках да прескоча да те видя, Рики. Да ти кажа добро утро.

— Buenos dias. Нещо друго? Стягам се за училище.

Ванс кимна.

— Вече завършваш, а? Вероятно занапред всичко ти е уредено, така ли е?

— Ще се оправя и сам.

— Сигурно. Най-вероятно ще се заемеш с улична продажба на наркотици. Добре че си жилав човек, Рики. Може даже да вземе да ти хареса животът в затвора.

— Ако изобщо попадна там — каза Рик. — Ще гледам да уведомя момчетата, че си тръгнал насам.

Усмивката на Ванс се скърши.

— Какво искаш да кажеш с това, умнико?

Момчето вдигна рамене, зареяло поглед нейде по Втора улица.

— Ще се провалиш, човече. Рано или късно щатските власти ще сгащят Кейд, а ти ще си следващият. Само че ти ще си този, който ще опере пешкира, докато той отдавна ще е отвъд границата. — Рик се втренчи във Ванс. — Кейд няма нужда от ортак. Още ли не ти е станало ясно?

Ванс седеше, без да помръдне. Сърцето му заби силно, а в съзнанието му изплуваха неприятни спомени. Не можеше да понася Рик Джурадо не само защото беше водач на кроталите, а поради някакви по-дълбоки, подсъзнателни причини. Когато беше дете и живееше в Ел Пасо с майка си, Ванс трябваше да минава на път за училище през една прашна дупка, наречена Кортес парк. Майка му работеше в една пералня през следобедите, а къщата им беше само на четири пресечки от училището, но пътят до него беше като слизане на долната земя и представляваше истинско мъчение за него. Мексиканчетата киснеха на групи в Кортес парк и имаше един едър осмокласник на име Луис, със същите черни и бездънни очи като на Рик Джурадо. Еди Ванс бе дебело и мудно дете, а мексиканчетата можеха да бягат като пантери. През един ужасен ден те го наобиколиха, като не спираха да дърдорят и крещят, а щом се разплака, положението съвсем се влоши. Блъснаха го на земята и разпиляха книгите му, а другите бели деца го гледаха, но бяха твърде уплашени, за да се намесят. Оня с име Луис му дръпна панталоните, въпреки опитите за съпротива, а после другите го хванаха и държаха, докато Луис му свали и долните гащи и ги върза около лицето му като торба със зоб. Той хукна полугол към къщи, придружаван от смеха и подигравките на мексиканчетата, които крещяха възбудено: Burro! Burro! Магаре!

Оттогава Еди Ванс започна да минава по заобиколен път, с близо два километра по-дълъг от обичайния, за да избягва Кортес парк, а в мислите си бе убил онова мексиканско момче на име Луис над хиляда пъти. И ето че Луис се беше появил отново, само че сега се казваше Рик Джурадо. Този път беше по-възрастен, говореше английски по-добре и беше дори по-умен и макар Ванс да наближаваше петдесет и четвъртия си рожден ден, дебелото момченце вътре в него би разпознало тези лукави очи навсякъде. Беше самият Луис, но просто имаше друго лице.

Истината беше, че Ванс не беше срещал мексиканец, който да не му напомня по някакъв начин за онези присмиващи се деца в Кортес парк отпреди почти четирийсет години.

— Какво зяпаш, човече? Да не би да имам две глави? — предизвика го Рик.

Шерифът излезе от транса си. Обхвана го ярост.

— По-скоро бих скочил от колата да ти счупя врата, нагла потна гърбино.

— Няма да го направиш. — Но тялото на момчето се стегна, готово както за бягство, така и за борба.

„Спокойно!“, каза си Ванс предупредително. Не беше готов за такъв род разправия, и то точно тук, в средата на Бордъртаун. Сложи с рязко движение очилата си и потърка кокалчетата на юмруците си.

— Някои от твоите момчета ходят в Пъкъл, след като се стъмни. Тая няма да мине, Рики.

— Доколкото съм чувал, това е свободна страна.

— Свободна е за американци. — Макар да знаеше, че Джурадо бе роден в клиниката на Пъкъл на улица „Селесте“, Ванс знаеше също, че майката и бащата на момчето пребиваваха без документи в страната. — Остави твоята банда от пънкари да отиде…

— Кроталите не са банда, човече, а клуб.

— Аха, точно така. Остави пънкарите от клуба си да преминат моста след мръкнало и гледай какво ще става. Не отговарям за последиците. Не искам никой кротал да прекосява, моста по тъмно. Ясен ли…

— Глупости — прекъсна го Рик и махна гневно към Пъкъл. — Какво ще кажеш за ренегатите, човече? Те ли притежават този шибан град?

— Не. Но твоите момчета си просят боя, като се появяват там, където не трябва. Искам това да спре.

— Ще спре — каза Рик, — когато ренегатите престанат да нахлуват тук и да чупят прозорците на хората или да боядисват колите им със спрей. Те вдигат врява по МОИТЕ улици, а от нас се очаква да не преминаваме дори моста, без да ни нашляпат. Ами пожарът? Как така Локет още не е затворен?

— Няма доказателства, че той или някой друг от ренегатите го е запалил. Всичко, което имаме, са няколко късчета от изгорели парцали.

— Човече, ти знаеш, че са те! — извика Рик. — Можеха да изгорят целия град до основи! — Поклати глава с отвращение. — Ти си курешка, Ванс! Голям шериф, а? Тогава слушай! Моите хора наблюдават улиците нощем и се заклевам в Господа, че ще отрежем топките на всеки ренегат, когото хванем. Comprende?

Страните на Ванс почервеняха от гняв. Все едно че отново стоеше лице в лице с Луис на бойното поле на Кортес парк. Някъде дълбоко в него стомахът му се свиваше от страха, който изпитваше дебелото момче.

— Нещо не ми харесва тонът ти, момче! Аз имам грижа за ренегатите. А ти дръж твоите пънкари от тази страна на моста след мръкнало, разбра ли?

Неочаквано Рик Джурадо се отдръпна на около два метра, наведе се и взе нещо от земята. Ванс видя, че това беше червеното петле. Мексиканчето се приближи до колата, хвана петлето над предното стъкло и го стисна силно със здравите си ръце. То се разкряка и запърха с крила и накрая изпусна една сиво-бяла курешка, която се стече надолу по стъклото.

— Ето отговора ми — предизвикателно каза момчето. — Курешка за курешка.

Ванс изскочи от колата, преди миризливата течност да се стече до капака. Рик отстъпи две крачки, пусна петлето и се стегна да посрещне връхлитащата буря. Петлето изкукурига немощно и побърза да се скрие зад един храст от юка.

Макар да знаеше, че ще подпали фитила на динамита, Ванс посегна да хване момчето за яката, но Рик беше твърде бърз и лесно му се изплъзна. Ванс замахна напразно във въздуха и пред очите му отново изплуваха Луис и Кортес парк. Той измуча яростно и дръпна ръка назад, готов да нанесе юмручен удар на своя мъчител.

Преди да изтласка юмрука си обаче, чу затръшване на врата и момчешки глас, който запита на испански:

— Хей, Рикардо! Имаш ли нужда от помощ?

Веднага последва остър звук и юмрукът на шерифа замръзна във въздуха.

Той погледна към отсрещната страна на улицата, където на предните стълби на една разнебитена къща се беше появило тънко като върлина мексиканче с военни ботуши.

— Имаш ли нужда от помощ, човече? — отново попита то, този път на английски, след което вдигна назад дясната си ръка и бързо и умело замахна рязко напред.

Камшикът от волска кожа изплющя като фойерверк. Краят му перна една угарка в канавката и във въздуха се разхвърчаха късчета тютюн.

Времето сякаш спря. Рик Джурадо наблюдаваше лицето на Ванс, а то издаваше яростта и страха, които се бореха в душата му. После Ванс премигна и Рик разбра кой беше победителят в борбата. Юмрукът на шерифа се разтвори, той свали ръка и я прибра като счупено крило.

— Не, Зарра. — Гласът на Рик звучеше съвсем спокойно. — Всичко е наред, човече.

— Просто проверявам. — Карлос Зарра Алхамбра нави камшика около дясната си ръка и седна на стълбите на верандата с протегнати напред крака.

Ванс забеляза още две мексикански момчета да се приближават към тях по Втора улица. В долния край, където улицата свършваше сред камънаци и пелин, още едно момче стоеше на тротоара и наблюдаваше шерифа. В ръката си държеше железен лост за сменяне на гуми.

— Имаш ли още нещо да казваш? — подразни го Рик.

Ванс усети многото очи, които го наблюдаваха от прозорците на отвратителните къщи. Знаеше, че няма как да победи тук. Целият Бордъртаун представляваше един голям Кортес парк. Ванс погледна неловко към пънкарчето с камшика. Знаеше, че с това проклето нещо Зарра Алхамбра би могъл да извади очите на гущер. Той посочи с дебелия си пръст към лицето на Рик.

— Предупреждавам те! Никой от кроталите да не се мярка в Пъкъл по тъмно, чуваш ли?

— А? — Рик направи с ръка фуния на ухото си.

Зарра се изсмя от отсрещната страна на улицата.

— Запомни това! — каза Ванс и влезе в патрулната кола. — Запомни това, умнико! — извика още веднъж, след като затвори вратата.

Струйката по стъклото го вбеси и той включи чистачките. Струйката се превърна в зацапано петно. Щом чу смеха им, лицето му пламна. Включи на задна скорост, даде назад по Втора улица и излезе на Рипъблика Роуд. Там свърна и после с пълна скорост премина по моста и влезе в Пъкъл.

— Човек на закона! — издюдюка Зарра и се изправи. — Трябваше да го изплющя по дебелия задник, а?

— Този път не. — Пулсът на Рик се връщаше към нормалното. Беше силно ускорен по време на разправията с Ванс, но въпреки това Рик не бе показал дори и сянка на страх. — Другия път можеш да го нашибаш хубавичко. Можеш да му скъсаш топките.

— Дооообрееее! До разгром, човече! — Зарра вдигна левия си юмрук за поздрава на кроталите.

— До разгром — без особен ентусиазъм отвърна на поздрава Рик.

Той видя Чико Магелас и Пити Гомез да приближават с неестествено наперена походка, сякаш вървяха по улица от злато, а не от напукан бетон. Бяха тръгнали към ъгъла на улицата да хванат автобуса за училище.

— Ще се видим по-късно — каза той на Зарра и се върна по стълбите в кафявата къща.

Спуснатите щори не допускаха слънчевата светлина. На местата, където тя все пак беше успявала да проникне, сивите тапети бяха придобили избелял бежов цвят. По стените висяха картини на Исус в рамка, поставени върху основа от черно кадифе. Къщата миришеше на лук, тортиля и боб. Дъските на пода скърцаха мъчително под стъпките му. Рик прекоси малкото коридорче и застана пред една врата близо до кухнята. Почука леко. Не последва отговор. Той изчака няколко секунди и почука отново, този път по-силно.

— Будна съм, Рикардо — каза на испански немощен глас на стара жена.

Рик беше затаил дъх. Вече можеше да издиша. Знаеше много добре, че една сутрин щеше да застане пред тази врата и щеше да почука, но нямаше да получи отговор. Добре че не беше днес. Отвори вратата и погледна в малката стая, в която щорите бяха пуснати и малък вентилатор раздвижваше тежкия въздух. Вътре миришеше на виолетки, които са започнали да се разлагат.

Под чаршафа на леглото се забелязваше мършавата фигура на стара жена. Бялата й коса беше разпиляна като дантелено ветрило върху възглавницата, кафявото й лице бе цялото прорязано от бръчки и дълбоки линии.

— Тръгвам за училище, Палома. — Гласът на Рик бе нежен и внимателен, без следа от нотките, които се долавяха в него преди малко на улицата. — Да ти донеса ли нещо?

— Не, gracias. — Старата жена бавно седна и немощно се опита да пооправи възглавницата си. Рик я изпревари.

— На работа ли си днес? — попита го тя.

— Si. Ще се прибера към шест.

Той работеше три следобеда през седмицата в железарския магазин в Пъкъл и би работил повече, стига мистър Лутели да му позволеше. Но трудно се намираше работа, а и трябваше да гледа баба си. Всеки ден някой от доброволческия комитет на църквата й донасяше обяд в кутия, съседката — госпожа Рамирез — прескачаше от време на време да я види. Отец Лапрадо също се отбиваше, но Рик никак не обичаше да я оставя сама. В училище го измъчваше страхът, че тя може да падне и да си счупи таза или гръбнака и да страда в тази ужасна къща, докато той се върне у дома. Но парите от неговата работа на разносвач им бяха нужни и нямаше какво повече да се добави по този въпрос.

— Какъв беше този шум, който чух? — попита тя. — Свиреше клаксон. И ме събуди.

— Нищо. Просто един минаваше оттук.

— Чух крясъци. Много е шумна тази улица. Твърде неприятни неща стават на нея. Един ден ще живеем на някоя тиха улица, нали?

— Да, ще живеем — отговори той, докато гладеше изтънялата бяла коса на баба си със същата ръка, която беше стиснал в юмрук за поздрав.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Бъди добро момче днес, Рикардо. Училището върви, нали?

— Ще се опитам.

Той погледна лицето й. Пердетата на очите й бяха толкова сиви, че едва ли можеше да види нещо. На седемдесет и една години вече се беше преборила с последствията от два по-слаби мозъчни удара и все още повечето зъби в устата й бяха нейни. Беше побеляла още на млади години и оттам идваше и името й — Палома, гълъбицата. Истинското й име бе от онези селски мексикански имена, които дори самият той се затрудняваше да произнесе.

— Моля те, бъди внимателна днес — каза Рик. — Искаш ли да вдигна щорите?

Тя поклати глава.

— Твърде светло ми става. Но ще се оправя, след като се оперирам. Тогава ще виждам всичко дори по-добре от теб.

— Ти вече виждаш всичко по-добре от мен. — Наведе се над нея и я целуна по челото. Отново усети миризмата на разлагащи се теменужки.

Пръстите й опипаха една от кожените му гривни.

— Пак ли тези неща? Защо ги носиш?

— Без причина. Просто такава е модата. — Той издърпа ръката си.

— Модата, si. — Палома се усмихна едва доловимо. — И кой определя тази мода, Рикардо? Вероятно някой, когото не познаваш и във всеки случай едва ли би харесал. — Тя се чукна леко по главата. — Използвай това. Живей по твоята мода, а не по тази на някой друг.

— Трудно е да се осъществи.

— Знам. Но така изграждаш самия себе си, а не се превръщаш в нечие чуждо ехо. — Палома обърна глава към прозореца. Пролуките, през които иззад щорите нахлуваше светлина, й причиняваха главоболие. — Майка ти… ето една жена със собствен стил — нежно каза тя.

Рик не беше очаквал това. Беше минало доста време, откак Палома не беше споменавала майка му. Изчака малко, но тя не каза нищо повече.

— Вече е почти осем. По-добре да вървя.

— Да. По-добре тръгвай. Не искаш да закъсняваш, нали, господин зрелостник?

— Ще си бъда тук в шест — каза й той и тръгна към вратата, но преди да излезе от стаята, хвърли един поглед назад към крехката фигура на леглото и каза, както всяка сутрин, преди да тръгне за училище: — Обичам те.

А тя му отвърна, както винаги досега:

— Да ти се връща два пъти повече обич.

Рик затвори вратата след себе си. Докато прекосяваше антрето, осъзна, че пожеланието на баба му за двойно повече обич му беше напълно достатъчно, когато беше малък; но отвъд стените на тази къща, в света, където слънцето те поваляше като чук и само страхливците говореха за милост, пожеланието за двойно повече обич от една умираща стара жена не би могло да го защити.

С всяка крачка лицето му едва доловимо се променяше. Очите му изгубиха нежността си и добиха твърд и студен блясък. Устните му се стегнаха и се превърнаха в сурова, издаваща горчивина линия. Преди да стигне до вратата, спря и взе бялата мека шапка с лента от змийска кожа от куката й на стената. Сложи си я пред едно олющено старо огледало и я килна леко, за да си придаде възможно най-нахакан вид. После плъзна ръка в джоба на джинсите си и провери дали сребърното му автоматично ножче бе там. Дръжката му беше от зелен нефрит с инкрустирано камео на Исус Христос и Рик си спомни деня, когато беше отмъкнал това острие — Божия гняв — от някаква кутия, в която се беше навила на обръч една гърмяща змия.

Погледът му вече беше злобен и нахакан — значи беше готов да тръгне.

Щом прекрачеше прага, онзи Рик Джурадо, който трепери над своята Палома, щеше да остане вътре, а навън щеше да се появи другият Рик Джурадо — главатарят на кроталите. Тя никога не беше виждала другото му лице и понякога той беше благодарен, че Палома има перде на очите. Но така или иначе нямаше друг изход, ако искаше да оцелее в борбата срещу Локет и ренегатите. Не смееше да сваля тази своя маска и дори понякога се случваше да забрави кое бе маска и кое неговата истинска същност.

Пое си дълбоко въздух и напусна къщата. Зарра го чакаше при колата и веднага му подхвърли една току-що свита цигара марихуана. Рик я улови и я мушна в джоба за по-късно. Дрогиран или поне преструвайки се, че си такъв, бе единственият начин, по който можеше да преживееш деня.

Мушна се зад волана. Зарра седна отпред до него и щом Рик превъртя ключа, моторът на камарото забоботи. Той си сложи слънчевите очила с черни рамки и вече напълно превъплътен, даде газ.