Робърт Маккамън
Стингър (59)

58. Изгревът

Рик започна да се изкачва по въжето. Шестте метра до повърхността му се сториха безкрайни. Успя да изкачи само три и ръцете му отказаха. Той се пусна обратно, напълно изтощен.

Отгоре се разнесе глас:

— Направи клуп на въжето и си пъхни крака в него! Ние ще те издърпаме!

— Добре! — извика Том. — Чакайте малко!

Той направи клупа и Рик промуши крак в него. Не мина много време и го издърпаха върху пода на къщата на Крауфийлд. Дискът на утринното слънце се червенееше на небето. Силовото поле го нямаше вече и пустинният бриз издухваше дима и праха.

От Крепостта бяха дошли Ксавиер Мендоза, Боби Клей Клемънс, Зарра и Пекуин. Те пуснаха отново въжето и този път изтеглиха Миранда.

Когато издърпаха Роудс, той замалко не коленичи да целуне пода. Възпря го страхът, че ако се наведе, може да не се изправи отново. Отиде, залитайки, към пътната врата, стиснал осакатеното си рамо, вдъхна дълбоко от свежия въздух и погледна навън към белия свят.

В небето над Пъкъл и Бордъртаун кръстосваха хеликоптери и предпазливо заобикаляха пирамидата. Високо горе то бе нашарено от белите следи на реактивните самолети, които очакваха по-нататъшни разпореждания от земята. На шосе №67 се виждаха светлини от стотици фарове — цял конвой от камиони, джипове, камионетки и каравани. Роудс поклати глава. Сега вече нищо не можеше да се скрие. Той чуваше шума, който пирамидата издаваше. Оттук му приличаше на ниско боботене. Дофин… сега Сардж… все още задържаше кораба, оставяйки им време да прекосят тунелите.

 

 

Рей Хамънд чу шум от летящ хеликоптер над себе си и отвори очи. Лежеше в някаква вана, а остриганата по индиански глава на Гнуси бе опряна на рамото му. През един счупен прозорец влизаше червеникава слънчева светлина. Двамата се криеха тук, откакто се бе обърнала камионетката на Танка. Бяха чули счупването на прозорците на околните къщи, но не бяха се мръднали от мястото. Рей беше предложил да влязат във ваната.

Той понечи да се измъкне от ваната, но Гнуси промърмори нещо и го задържа. Тя все още беше замаяна и сигурно щеше да се наложи доктор Ърли да я прегледа. Рей погледна лицето й и приглади няколко косъма от разрошената й коса и тогава, на червената светлина на утрото, видя онова, което мракът бе държал в тайна: блузката на Гнуси беше отворена и… О, мили боже! О, мили боже, ето ги! И двете й гърди бяха разголени. Стояха си там и всичко им се виждаше — и зърната, и всичко останало. Бяха само на сантиметри от пръстите му. Рей ги гледаше хипнотизиран. Толкова близо. Толкова близо до него. Направо си беше странно как мозъкът му превключваше от мисълта, че може да бъде убит, на мисълта, че може да загуби девствеността си в една вана. Какво би могъл да направи — това си беше Секслъчът на Извънземните. Винаги непредсказуем.

Дали да не я докосне, само веднъж. Съвсем набързо, тя никога няма да разбере. Той придвижи пръсти към гърдите й и Гнуси отвори очи. Червени и подути. Лицето й беше подпухнало и изглеждаше понатъртено, но въпреки това му се струваше красива. Никога не е била по-красива, облегната на рамото му, а лицето й — толкова близо до неговото. Очите й се помъчиха да фокусират образа пред нея.

— Рей?

— Самият той — засмя се Рей нервно.

— Така си и знаех. — Тя се усмихна сънливо. — Всичко ти е наред, момче. Един ден ще накараш някое момиче да се почувства наистина по-специално. Като истинска жена. — Очите й отново се затвориха и слабият й дъх погали шията му.

Рей погледа още малко гърдите й, но не приближи повече пръстите си. Ще му дойде времето — помисли си той. — Но не сега. Не днес. Някога в бъдещето. Вероятно не с Гнуси, а с някое момиче, което още не познаваше. И може би щеше да бъде свързано с любов. Изглежда, размислите върху тези неща са онова, на което хората викат „порастване“.

— Благодаря ти — каза й той, но Гнуси не отговори. Рей притвори блузката й и закопча няколко копчета. Ако някой ги намереше, тя щеше да му се стори такава, каквато бе сега в неговите очи — спящата Гуинивер. А това беше рицарската му проява за годината, помисли си той. Отсега нататък всичко ще бъде друго. Почувства тялото си цялото във възли. Отпусна глава назад и се загледа в изгряващото червено слънце.

Хеликоптерите прелетяха над улица „Селесте“ и разпръснаха мъглата. От „Дамгосващо желязо“ се появиха Ед Ванс, Селесте Престън и Сю Мълинакс. След като стената се срути, те бяха останали зад бара, проснати по лице сред отломките на пода. Бяха чули още трясъци от разрушаване на къщи и Ванс бе помислил, че настъпва краят на света. Изведнъж Селесте беше започнала да крещи неистово и точно тогава бяха чули шума от хеликоптерите. Сега, когато се увериха, че силовото поле беше изключено и вятърът от хеликоптерите се завихряше около тях, Ванс не можа да се сдържи. Той нададе радостен вик и прегърна Селесте, като я вдигна от земята.

Нещо като зелен прилеп мина покрай лицето на Ванс. Последваха го още, гонени от вятъра.

— Какво е това? — извика Сю.

Селесте протегна ръка и хвана няколко. Отвори шепа и какво да види — осем стодоларови банкноти. По улица „Селесте“ хвърчаха пари!

— Боже! — Сю сграбчи в шепи колкото можа и ги натъпка в блузата си. На улицата наизлязоха и други хора и сред всичките тези разрушения започнаха да събират пари. — Откъде идват?

Селесте се отскубна от мечешката прегръдка на шерифа и закрачи сред летящите около нея огромни количества пари. Жълтият й кадилак се беше обърнал на една страна, две от гумите му бяха спукани и на червеното зарево тя видя как доларите се завихряха и излитаха нагоре, щом над тях минеше някой от хеликоптерите. Тя отиде до колата с треперещи крака и каза:

— По дяволите!

Стодоларовите банкноти излизаха от разпорената предна седалка. Ванс приближи към нея. Мократа му риза беше натъпкана догоре с банкноти.

— Виждала ли си някога нещо подобно? — крещеше той.

— Открихме къде е скрил парите Уинт — прекъсна го Селесте. — Старият негодник натъпкал с тях седалките. Той ми казваше да не продавам никога тази кола. Мислел е, че аз знам защо.

— Добре де, започвай да ги събираш тогава! По дяволите, те ще се разхвърчат из целия град.

Селесте изсумтя и се огледа. Улиците бяха целите в дупки и пукнатини, магазините приличаха на ударени от пряко попадение на бомба, навсякъде се виждаха смачкани коли, а много още горяха вътре в двора на Кейд, къщите не ставаха за нищо друго освен за подпалки.

— Не остана много нещо от Пъкъл — каза Селесте. — Май с градчето е свършено.

— Хващай парите! — настоя Ванс. — Хайде, нали са твоите пари. Помогни ми да ги събера.

Тя погледна пълната си с долари ръка. След това разтвори пръсти и парите отлетяха, издухани от вятъра.

— Ама ти луда ли си? Те хвърчат навсякъде!

— Вятърът ги иска — каза в отговор Селесте. — Вятърът би трябвало да ги отнесе. — Тя го погледна с леденосините си очи. — Ед, аз съм дяволски благодарна, че след всичко, което се случи, съм все още жива. Живяла съм и в бордей, живяла съм и в палати и не знам кое от двете ми подхожда повече. Ако ги искаш — давай, събирай. Така или иначе всичко ще иде за данъци. Но тази сутрин съм жива, Ед, и от това се чувствам страшно богата.

— Същото се отнася и за мен, но това не означава, че съм си загубил ума! — Той бързо започна да тъпче джобовете си.

— Това няма никакво значение. — Селесте махна с ръка на неговите възражения. — Сю, да имаш още бира тук?

— Не знам, госпожо Престън. — Сю беше спряла да събира банкноти. Блузата й вече беше пълна, но погледът й бе замъглен и на фона на разрушения Пъкъл всичко й изглеждаше двойно по-нереално. — Мисля… че ще ида да проверя какво е останало от къщата ми. Вие си вземете каквото искате от бара. — След тези думи тя тръгна през вихрушката от пари към улица „Боуден“.

Селесте погледна към горния край на улицата и видя светлини от фарове.

— Май много скоро ще си имаме компания. Ще пийнеш ли една бира с мен, преди да дойдат?

Ванс се пресегна и хвана още една банкнота. Хвана я, но три други паднаха. Той осъзна, че никога няма да може да събере всичките, а ако се опиташе, щеше да откачи. Претъпканите му джобове вече щяха да се пръснат. Май преживяваше истински кошмар в кошмара и единственото реално нещо беше жената, която сега стоеше пред него. Банкнотите летяха наоколо и му се присмиваха, а той знаеше, че дори и цял живот да работи, пак няма да може да изработи и една кофа от това, което вятърът разнасяше около него.

Само преди час беше сигурен, че няма да доживее до изгрева, а сега — ето го и него. Топлината му го помилва по лицето. Той премигна, за да скрие напиращите сълзи.

— Хайде, Ед, идвай — подкани го Селесте тихо. Беше й се сторило, само за миг, че сред шума от хеликоптерите и вятъра чува смеха на Уинт. Или по-скоро кикота му. Тя хвана шерифа за ръката. — Хайде сега ние, богаташите, да се махнем от улицата — каза тя и го поведе като послушна мечка през разрушената фасада на „Дамгосващо желязо“.

От къщите, в които се бяха крили, наизлязоха още хора и започнаха да премигват на светлината от утринното слънце. В Пъкъл сякаш беше вилняло торнадо. По улиците се виждаха огромни дупки на местата, където почвата не беше издържала и се бе свлякла в тунелите. Някои хора намериха нещо повече от разрушения: на улица „Оукли“ конят, който беше покосил къщите по „Травис“, „Сомбра“ и „Оукли“, лежеше, паднал след смъртта на Стингър. Хванати в процепите лежаха и други същества с тела на скорпиони и човешки глави, издъхнали веднага щом Стингър беше прекратил подаването на живителна енергия към тях. Щяха да са нужни седмици, за да се съберат всичките тела.

Сю Мълинакс наближаваше дома си на ъгъла на „Боуден“ и „Оукли“, когато чу някой да вика:

— Хей, госпожо! Чакайте!

Тя погледна нагоре, към хребета на Шезлонга. Светлината ставаше по-ярка и сенките вече се скриваха. На върха видя малка открита кола с двама души в нея. Единият държеше видеокамера и снимаше черната пирамида. След това я насочи към Сю. Другият се спусна надолу по хълма, като свличаше камъни и вдигаше прах след себе си. Беше с черна брада и носеше шапка, на която пишеше NBC.

— Как се казвате, госпожо? — попита я той, като същевременно търсеше из джобовете си бележник и писалка.

Сю му каза името си. Той извика на другия мъж:

— Слез тук долу! Правим интервю! — Мъжът с камерата се спусна надолу, като едва не падна на задника си, преди да стигне до тях.

— О, господи! — възкликна Сю, опитвайки се отчаяно да оправи разрошената си коса. — Боже, по телевизията ли ще ме покажат?

— По националната телевизия, госпожо! А сега погледнете насам. — Червена лампичка светна на камерата и Сю беше принудена да гледа към нея. — Кога се приземи НЛО-то?

— Беше почти десет и петнайсет. Спомням си точно, защото погледнах часовника непосредствено преди то да падне на земята. — Тя приглади с ръка косата си. Беше й ясно, че банкнотите, натъпкани в блузата, я правеха да изглежда още по-пълна, отколкото беше. — Аз работя в „Дамгосващо желязо“. Това е кафене. Мили боже, сигурно изглеждам ужасно!

— Много добре изглеждате. Направи една панорамна снимка и после дай лицето й в едър план. — Операторът се завъртя леко, снимайки къщите на Пъкъл. — Госпожо, градът ви ще стане най-известният в страната, в целия свят!

— Ще стана… известна? — недоверчиво попита Сю.

— Вие и всички други жители на града. Имаме сведения, че се е осъществил контакт с извънземни, можете ли да потвърдите това?

— Да. Да. Появиха се две извънземни. Двете бяха различни. Шерифът — казва се Ед Ванс — ми каза, че едното преследва другото. Когато корабът се спусна на земята, градът…

— Стоп! — извика мъжът с шапката. Той гледаше през рамото й и беше видял какво се приближава към тях. — Благодаря ви, госпожо Мълинакс. Трябва да тръгваме! — И двамата заедно с оператора започнаха да бягат обратно нагоре към оставената кола.

Сю се обърна и видя какво ги беше изплашило. Един джип, натъпкан догоре с войници, които носеха каски с буквите МР, се приближаваше към тях, криволичейки между пукнатините и дупките. Няколко войника скочиха в движение и се затичаха нагоре към откритата кола на репортерите.

— Госпожица Мълинакс! — извика тя след тях. Откритата кола излетя от мястото си като на рали и изчезна оттатък хълма, преди войниците да стигнат до нея.

Една тъмносиня кола без регистрационен номер спря в северния край на моста на Змийска река. Двама мъже в униформи на офицери от авиацията и един цивилен слязоха от нея и закрачиха бързо към групичката хора, които идваха към тях от южния край на обгорения мост.

— Мили боже! — Офицерът с ястребов нос и персонална значка, на която пишеше „Бъкнър“, спря изведнъж. Беше разпознал един от мъжете, които идваха към тях, но ако това наистина беше полковник Роудс, Мат се бе състарил с десет години през тази нощ. — Струва ми се, че го открихме. — След още няколко крачки добави: — Потвърждавам, това е полковник Роудс. Предайте на Центъра.

Другият офицер, капитан Гарсия, носеше портативен телефон:

— „А-едно“ вика Центъра, намерихме полковник Роудс. Повтарям: намерихме полковник Роудс. Спешно се нуждаем от линейка. Колкото може по-бързо.

— Линейката тръгва, „А-едно“ — отговори диспечерът от фургона на централното командване, разположен на паркинга пред Клуба на Боб Уайър.

Роудс вървеше, подкрепян от Зарра Алхамбра. Той видя полковник Бъкнър от Специалното разузнаване и каза:

— Добро утро, Алън. Снощи изпусна нещо наистина вълнуващо.

— Предполагам, че имаш право. — Бъкнър кимна. — Това е господин Уинслоу. Той е координатор при нас. — Бъкнър посочи с ръка цивилния мъж до себе си. — Капитан Гънистън вече докладва на комисията — каза Бъкнър. — За теб сме повикали специална линейка, която след няколко минути ще те откара в медицинската база. — Той се вгледа в разрушенията наоколо. — Изглежда, това градче доста е пострадало. Можеш ли да ми кажеш колко горе-долу са пострадалите?

— Много — отговори Роудс. Ръката вече не го болеше, просто му тежеше, сякаш на мястото й имаше торба с прясно излят бетон. — Но мисля, че ние сме най-зле. — Как да обясни, че през изминалите двайсет и четири часа — една микросекунда в мащаба на времето в космоса — на тексаска почва се бе разгоряла битка за съдбата на две цивилизации?

— Полковник Бъкнър? — повика го Гарсия с долепена до ухото слушалка. — На телефона е охраната на района. Докладват за нарушители, промъкнали се през охранявания коридор — вероятно репортери. Капитан Ингълс казва, че няма начин да ги спрат при цялото това отворено пространство, което…

— Кажи му да ги държи надалеч от това място — сряза го Бъкнър. В гласа му се долавяше паника.

— Можеш да се простиш със секретността — вметна Роудс спокойно. — Няма начин да запазиш тайната.

Бъкнър зяпна към него изненадано, като че ли Роудс току-що бе заявил, че американското знаме беше в зелено, розово и виолетово.

Далечният тътен на черната пирамида внезапно спря.

Коди, Рик, Роудс и всички други обърнаха погледи към нея. Основата й започна да свети в синьо-оранжев цвят. Горещи вълни затрептяха на утринната светлина.

Мостът се разтресе. По земята премина вълна от вибрации и горните три четвърти на пирамидата започнаха да се издигат, оставяйки нагорещената основа отдолу. Тънки реактивни струи обвиха като в рамка ръба на пирамидата и преминаха с грохот по тунелите от страната на Бордъртаун, стопявайки червената пръст и пясък в бучки черно стъкло. Горещ вятър задуха със свистене по моста. Пирамидата бавно се издигна на около сто и двайсет метра, замря за малко, отразявайки слънцето в черната си люспеста повърхност, след това започна бавно да се върти около оста си.

— Капитан Рединг докладва, че са заредили и са готови за изстрел — предаде Гарсия казаното по телефона.

Ракетите „Сайдуайндър“ — помисли си веднага Роудс. Погледна нагоре и видя изтребителите да се престрояват в ударна формация.

— Оставете я да излети! — каза той.

Бъкнър грабна телефона.

— Тук е ръководителят на групата Алфа Страйк. Задръжте така. Стрелба при команда оттук, разбрано?

— Не! Недейте! — протестира силно Том, като си проби път напред. — Пуснете кораба да излети!

От пирамидата на всички страни се изстрелваха огромни енергийни потоци.

— Готови за команда! — повтори Бъкнър.

— Кажи на изтребителите да не стрелят, Алън. — Роудс хвана ръката на Бъкнър. — Няма значение какво са ти наредили. Моля те, оставете я да си отиде.

Бъкнър издърпа гневно ръката си.

Започна компресия на околните стени на пирамидата. Те пукаха и хвърляха светкавици на стотина метра от нея. Въздухът се нагорещи и пирамидата затрептя като пустинен мираж. Само за няколко секунди космическият кораб беше изменил формата си и сега приличаше на заострено копие.

Корабът отново започна да се издига — доста по-бързо този път — и да набира скорост. За секунди се превърна в черна резка, която се забиваше в синьото небе.

— Бягай! — завика Рик. — Бягай!

Изтребителите продължаваха да кръжат отгоре и да чакат заповед. Бъкнър отвори уста. Роудс се протегна и с усилие издърпа телефонния кабел от гнездото му.

Чу се гръм от преминаването на свръхзвуковата бариера, който стресна лешоядите и вдигна прах чак на петдесет километра в тексаската пустиня. Космическият кораб се издължи и се превърна в тъмна неясна чертица, която се движеше по дъга в небето. Той мина покрай кръжащите изтребители, сякаш бяха просто рисунки на небето, и изчезна.

Духна вятър, изду дрехите и развя косите им и мина със свистене над оцелелите покриви на градчето. От кораба и неговия пилот нямаше и следа. Далече горе реактивните изтребители продължаваха да кръжат като комари, които не са успели да си смукнат кръв.

— Господине! — Уинслоу говореше дрезгаво и провлачено. Роудс си помисли, че такива като този високопоставен държавен служител сигурно ги развъждаха някъде в специални ферми. — Мисля, че това беше последното ви действие като офицер от Военновъздушните сили на Съединените американски щати.

— Целуни ме отзад — каза в отговор Роудс. После се обърна към Бъкнър: — И ти също!

Погледна нагоре. Изтребителите се снишаваха. Всичко беше свършило, оставаше само да се почисти.

Една камионетка с червен кръст спря до северния край на моста. Вратата отзад се отвори и на земята се спусна рампа. Вътре се виждаха кушетки, кислородни маски, медицински уреди и неколцина лекари.

— Време е да вървим. — Бъкнър махна с ръка към колата.

Роудс направи няколко крачки с помощта на Зарра, но изведнъж спря. Слънцето вече се бе показало, небето ставаше синьо, денят предвещаваше да е горещ като пещ. Той се обърна към другите, погледна в лицата на Коди, Рик, Миранда, Джеси, Том и малкото момиче. То не се събуди даже от свръхзвуковия гръм и Роудс предположи, че скоро всички щяха да спят като нея. Кошмарите щяха да се появят по-късно. Но всеки щеше да се справя с тях както може, защото човешките същества, ако не можеха друго, то поне издържаха на много. Ние спасихме два свята — помисли си Роудс. Доста добра проява като за хлебарки.

Джеси усещаше как бие сърчицето на Стиви — бавно и равномерно. Тя докосна лицето на малкото дете, прокара пръсти през кестенявите му коси. Отзад на шията те напипаха две ранички със засъхнала кръв. Стиви се размърда и направи болезнена гримаса в съня си. Джеси махна пръстите си от раните. Някой ден ще трябва да й разкаже всичко, което се случи тази нощ. Някой ден, но не скоро.

Джеси прегърна Стиви в едната си ръка, а с другата намери ръката на Том. Трябваше да намерят Рей в болницата, но беше сигурна, че той поне е жив и здрав. Беше роден да оцелява. Тая черта сигурно се предаваше по наследство. Том и Джеси прекосиха моста, а в това време Стиви сънуваше звездите.

Навсякъде в Пъкъл се виждаха камиони и джипове. Над останалата основа на кораба кръжаха хеликоптери. Няколко дни инженерните екипи безуспешно щяха да се мъчат да я нарежат или преместят.

Една фигура остана на моста, след като другите го прекосиха. Коди гледаше останките от мотоциклета си с ръце, отпуснати до тялото. Хондата, старият му приятел, беше мъртъв и сега му се стори, че мостът беше дълъг стотици километри.

Рик погледна през рамо и спря.

— Вземи сестра ми с теб — каза той на Мендоза, който помогна на Миранда да се качи в камиона. След това Рик се върна, накуцвайки, и застана до Коди.

Коди се пресегна и вдигна едно парче от сгърчения ауспух. После го пусна на земята. Парчето се търколи с тракане и се присъедини към изобилието от непотребен боклук наоколо.

— Казват, че си добър по моторите — наруши мълчанието Рик.

Коди не отговори. Седна на земята и прибра колене до гърдите си.

— Идваш ли?

Коди продължаваше да мълчи. След малко въздъхна и каза:

— Не.

Рик приближи още няколко крачки. Коди отвърна глава. Рик понечи да каже нещо, но се спря. Не знаеше какво да измисли. Изведнъж се сети за нещо, което неочаквано му дойде наум:

— Днес е последният училищен ден. Какво ще кажеш, а? Мислиш ли, че сме свършили с школото?

— Остави ме. Върви! — И Коди посочи към Пъкъл.

— Няма смисъл да стоиш тук, Коди. Или сам ще преминеш разстоянието до колата, или някой ще дойде да те вземе.

— Нека да дойдат! — извика Коди и когато обърна глава, Рик видя, че по страните му се стичаха сълзи. — Не разбираш ли, баща ми е мъртъв! — От викането гласът му стана дрезгав. Очите му бяха пълни със сълзи и не можеше да вижда. — Баща ми е мъртъв! — повтори той по-тихо, сякаш за пръв път ясно осъзна реалността на този факт.

Случилото се в космическия кораб на Стингър се бе превърнало в неясно, замъглено петно в съзнанието му. Щеше да мине много време, докато всичко се избистри и дойде на мястото си. Но сега ясно виждаше баща си, който стискаше живота си в зъби само за да види за последен път една избеляла снимка. Една огромна празнина зейна в него! Никога, даже и в най-страшните си сънища не бе подозирал, че ще дойде време, когато баща му ще му липсва.

— Да, мъртъв — каза Рик и приближи още две крачки. — Но ни спаси задниците, това ще ти кажа. Аз… не го познавах добре, искам да кажа… ама той наистина дойде, за да ни помогне. На нас и на Дофин.

— Герой. — Коди се засмя през сълзи и си обърса носа. — Моят баща герой! Мислиш ли, че ще напишат това на надгробната плоча? — Налудничавата му усмивка се изкриви, защото изведнъж осъзна, че нямаше какво да се погребва.

— Може, защо да не сложат такъв надпис — уверено каза Рик.

— Аха. Може и да го направят.

Коди погледна към изгряващото слънце. Бяха минали почти двайсет и четири часа, откакто беше застанал на Шезлонга и беше правил равносметка на живота си. Сега се чувстваше остарял, но не и по-слаб. Баща му е мъртъв, да, и с това трябваше да се пребори, но светът днес изглеждаше различен — някак по-обширен, по-щедър на възможности и по-интересен.

— Снощи наистина свършихме голяма работа — каза Рик. — Нещо, което хората може и да не разберат. Но ние ще го знаем и това е достатъчно.

— Да — кимна Коди в съгласие. — И аз така мисля. Ами с Пъкъл, какво смяташ, ще стане с Пъкъл?

— Ще го бъде още малко. Също и Бордъртаун. Щом се разчуе какво е станало тук… е, човек никога не е сигурен за утрешния ден. — Рик пристъпи напред и подаде ръка. — Искаш ли да преминем през моста?

Коди се вгледа в ръката му. На нея ясно личаха протритите от въжето места. Избърса си носа, пристъпи от крак на крак… ако някой от ренегатите го видеше в това състояние, сигурно щеше да…

Не, стига вече! Стига с тия ренегати и кротали! Свършено е с тях. Те са вече минало. Днешният ден започваше и за двамата точно от това място, точно в средата на този мост!

Коди се протегна, хвана здраво ръката на Рик и стана.

Слънцето грееше все по-силно, прогонвайки и последните сенки на нощта. Двамата мъже преминаха моста заедно.